Ярослав Хашек
Виолетовият гръм (28)

Бунтът на затворника Шейба

Управата на затвора отби от дажбата на затворника Шейба кнедела, който той получаваше като своеобразно възнаграждение за това, че прислужваше на капелана по време на богослужението.

Трябваше да се пести, а един такъв кнедел струваше четири халера. Сто богослужения в годината правят сто кнедела или четири крони. Сега ще си спестят тия четири крони. И управителят на затвора потри ръце.

Как ще се облещи Шейба, щом разбере след литургията, че днес е служил безплатно на бога.

Управителят си навлече униформата и отиде в параклиса, където вече чакаха затворниците. Някои пътем бяха намерили из коридорите угарки от пури и сега ги дъвчеха с наслада, радвайки се, че идването им в църквата не е било напразно. Един от осъдените на доживотен затвор съзерцаваше слънцето, чиито лъчи проникваха през прозорците на затворническия параклис.

От петнадесет години вече идваше тук и винаги, когато слънцето не светеше, той клюмаше прав. Лъчите имаха за него някаква притегателна сила. Той не сваляше очи от тях по време на проповедта, през цялата литургия, не чуваше какво става наоколо, механично коленичеше, кръстеше се и очите му бяха все в тях. Те идваха отвън и това беше силата, с която го привличаха. Други от затворниците бяха забили поглед в нарисувания на тавана ангел — хранител. С течение на времето ангелът беше избледнял и на места се беше поизцапал. По тази причина беше започнал да прилича много на мустакатия главен надзирател от дърводелската работилница. Едната си ръка, дебела като крак, този безподобен ангел протягаше напред, към първите редици, където стояха непълнолетните затворници.

Повечето от тях се правеха на ударени, защото от джоба на надзирателя им се подаваше бутилка от ром. Надзирателят бе свършил нощното дежурство и сега беше в приповдигнато настроение. Знаеха сто на сто, че той щеше да изпее фалшиво: „Боже, пред твоето величие…“

Близо до малолетните стоеше готвачът, посивял затворник. Той направи тук шеста година и надебеля в охолство. Дебел е и пазачът, който упражнява надзор в кухнята, но готвачът като нищо ще го надмине, докато излежи своите десет години. Надзирателят и готвачът стоят един до друг и се прозяват. Кога най-после ще започне проповедта и ще дойде краят на литургията.

Престоят в параклиса за тях е най-мъчителното нещо през цялата седмица. Човек непрекъснато трябва да коленичи, а е цяло мъчение да се вдига после такова шкембе.

От редиците на по-старите затворници се разнесе вопъл. Всички се обърнаха. Пак ли старият Кутина се прави, че плаче? Сложил ръка на двайсет хиляди от пощите, а сега нарежда, че го гризяла съвестта и му било мъчно за министъра на търговията.

Всички се развеселяват, но се правят на сериозни, за да не издадат, че Кутина разиграва театър.

Защо да не си направят малко майтап по време на проповедта, както стана миналия път, когато капеланът, сочейки Кутина, прогърмя:

— Вземете пример от него. Той се разкайва за деянията си. Той знае, че бог вижда всичко и наказва грешниците, които не се каят. Той плаче, защото знае, че единствено чистосърдечното покаяние отваря небесните врати. А бог е милостив.

После с ходатайството на капелана Кутина започна да получава болнична храна. И сега той му се отплаща с нови ридания, тъй като всеки момент очаква да започне проповедта.

Управителят поглежда часовника си. Отчето закъснява вече с десет минути, при все че вчера, когато играха карти, го предупреди:

— Да не закъснеете с проповедта, нали знаете, че в десет часа трябва да бъда във винарната.

Ще види той така ли се държи на дадена дума. В затвора всичко трябва да върви като по часовник, в това число и богослуженията.

Най-сетне капеланът възлиза на амвона и започва кратка, но съдържателна проповед. Днес той беше кисел, защото заради тия проповеди по един калъп, съпругата на управителя можеше да си помисли, че за нищо не го бива, а това щеше да му е много неприятно.

На всичкото отгоре са се втренчили в него маса обръснати лица и остригани глави, наредени в права линия, нещо, което му се струваше отвратително.

Би трябвало да му увеличат заплатата. Получава шест крони за проповед и десет за литургия. Пък после проповедите му нямали особен ефект за моралното превъзпитание на затворниците. Какво толкова искат за шест крони? Да речем, че имаме триста затворника, значи за превъзпитанието на всеки получава по един крайцер. Нищо работа, наистина.

— В името на отца и сина, и светаго духа…

Той говореше за разпънатите заедно с Христос разбойници Дисма и Косма. По едно време се обърка и започна отначало. Та значи Косма и Дисма.

— „Още днес ще бъдеш с мене в рая.“

Виж ти, управителят си вади часовника. Аха, десет часа трябва да е във винарната. Голяма работа, вчера управителят спечели от него на карти цели две крони, нека сега да чака. И капеланът продължи да говори за разбойниците, наблюдавайки неговите нервни движения.

— И така, знайте, о вие, грешници, че раят е отворен само за ония, които искрено се разкайват.

Гледай го само какви физиономии прави. Как ще те накарам да почакаш до десет и половина за наденичките и каничката червено. По дяволите, вярно. Днес карат наденичките. По-добре да свършвам по-рано.

— Грешникът се разкайва, както този разбойник, и му се прощава. „Още днес ще бъдеш с мен в рая.“ Тези думи се отнасят и за вас. Мислете за тях и се молете бог да ви осени. В името на отца и сина, и светаго духа. Отче наш…

Управителят се усмихва радостно. Ще успее да иде все пак преди да се е изпразнило котлето с наденичките. Дано да претупа така и литургията. Трябва да е останала в него поне капчица съвест. При сакристията се чу звънче.

Управителят хвърли радостен поглед на Шейба, който крачеше с литургичната книга към олтара, следван от капелана.

Ама че се тутка тоя Шейба. Но Шейба свещенодействува най-всеотдайно, за да бъде достоен за кнедела. И си представя как ще му дадат всъщност два кнедела.

Той произнася набожно: „Конфитеор“.^[1] Цели два кнедела. Как сладко миришат, като ги разрежеш. Ами лучеца, изпържен в мас.

Шейба е голям гладник и съвестен министрант. Сега той казва „Кирие елейсон“^[2] и „Христе елейсон“^[3]. Три пъти „Кирие“, три пъти „Христе“ и пак три пъти „Кирие“. Бавно и пламенно той зове за пощада. Колкото повече време отиде в параклиса, толкова по-малко ще остане до обяда. Тук сега той е господар, а там — само затворник. Ето защо отговаря бавно, за да удължи литургията и убие времето до обяда. С какво нетърпение чака той кнедела, който му се полага за службата в параклиса.

— Ет — кум — спириту — туо^[4]! — изрича той бавно и горещо. Готвачът сигурно пак ще му избере най-големия кнедел.

Управителят яростно пули очи. Друг път са къде-къде по-напред, а сега са още на апостолското послание.

— Део грациас^[5] — отговаря тържествено Шейба след прочитането на посланието. Бог му е свидетел с какво нетърпение очаква днес мазнинката с лучец, в която плава кнеделът.

Управителят отзад зина: „Чакай, разбойнико неден, другия път ще те видя дали ще отговаряш тъй бавно, като разбереш, че няма да има вече втори кнедел, сякаш тоя дръвник не може да каже «дграс» вместо «део грациас», ами ще го разтяга на километри. «Де — о — гра — ци — ас…» И докато го проточи цялото, капеланът трябва да стои като паметник с вдигнати към небето ръце. Този идиот се бие така бавно в гърдите, че човек може да излезе от кожата си. Слава богу, най-после започват «Агнус деи»^[6] и камбанката бие за причастието. Направо да си умреш от страх дали наденичките не са се свършили. Шейба! Заслужаваш да те пъхна в карцера, задето казваш толкова бавно «Амин!». Само ни бавиш, мизернико такъв. Откога трябваше да се каже: «Ите миса ест».^[7] И колко бавно наливаше вода за миене. Това най-малкото значи три минути закъснение, а да не говорим за останалото…“

Управителят тихо изруга, вбесен до крайност. И така силно се удари в гърдите, когато приемаше причастието, че чак изкънтя. Само как се мъкне тоя Шейба.

А в това време очите на Шейба пламтяха благоговейно и той така бавно вървеше с литургичната книга към лявата страна на олтара, че управителят съвсем изгуби надежда да завари наденичките.

Затова пък радостта на Шейба растеше с всяка измината минута. Кнедел плувнал в мазнина. С лучец отгоре, тъмнозлатист и ухаещ. Ако кнеделът беше за него небето, лучецът бяха звездите на небето.

— И-и-ите ми-и-и-са е-е-ест — проточи Шейба още повече отговора.

— Део-о-о гра-а-ци-а-а-а-а-с-с-с — изсъска той. Ще надроби с лъжицата си кнедела, ще го посоли и ще го разбърка в мазнинката.

Капеланът благослови затворниците и започна да чете „последното евангелие“.

— „В началото бе слово и словото беше при бога, и бог бе слово.“

Управителят отчаяно си мислеше, че свети Йоан е направил много дълго началото на евангелието си.

„Остават само «Отче наш» и «Аве Мария» и после ще кажа да ми доведат Шейба.“

Най-сетне и последното „амин“. Управителят излезе в коридора и изчака Шейба да тръгне от сакристията към килията си.

— Шейба, управата на затвора реши да не отпуска вече кнедел за прислужване по време на литургията. Който иска да служи на бога, ще го прави безплатно, а не заради кнедел. Ясно ли е?

И Шейба започна да стачкува. Преди да се реши на тази стъпка обаче, той преживя голяма душевна борба. От едната страна беше богослужението, а от другата — кнеделът. Трябваше да избира между духовната храна, между мистичния хляб и материалното, питателното. След продължителни размишления и препирни с другите затворници от осемнайста килия, той избра последното. Петимата му другари по килия се обявиха за бързото разрешаване на въпроса. Съветваха го просто да каже: „Добре! Щом няма кнедел, няма и министрант.“

Но Шейба се страхуваше, че господ ще се разгневи. Тази злощастна неделя той остана да стои и след обяда на пейката до масата. Беше сит, е, не, разбира се, като друга неделя, но не беше гладен.

— Господ може да се разсърди — си повтаряше той непрекъснато.

И пак се залавяше да срича една от ония книги с религиозно съдържание, от които единствено се състоеше забавната част на библиотечния фонд в затвора.

— Тъй, братлета, така е — каза той, като остави книгата. — Тук е описано много хубаво как един селянин проклинал и ругаел, когато орял на велики петък. И току изневиделица треснал гръм и му убил двата вола.

Тази измислица разсмя останалите, което пък възмути Шейба.

— Ние сме долу, а господ е над нас, как не можете да разберете — негодуваше той. — Аз съм си такъв, готов съм да служа на господ и само за една чорба, мога да мина и без кнедел. И нищо да не ми дават, пак ще бъда доволен и ще си кажа: бог дал, бог взел, слава тебе, господи.

Привечер Шейба огладня. Друг път в неделя, когато му даваха два кнедела, той обикновено си оставяше половината от месото за вечерята, но днес, понеже получи само един, изяде месото, без да си остави нищо.

И започна да размишлява, че можеха да му дадат поне чорба.

Това беше безспорно толкова грешен помисъл, че той започна да снове от единия до другия край на килията, като шепнеше молитвата „Отче наш“.

Изглежда, че молитвата се отрази на храносмилането му повече, отколкото грешната мисъл за чорбата. Колкото повече и по-горещо са молеше, толкова по-голям ставаше гладът му. Колкото и да се стараеше, набожността отстъпваше място на глада. Тя стана по-малка и от кнедел и се смаляваше все повече и повече, а на нейно място се настаняваше големият и вкусен, поръсен с лучец кнедел.

През тези три години прекара в охолство всички недели, защо през двете години, които му остават, трябва да служи на господ даром? С какво е заслужил този бич божи? Да не би да е още заради кражбата? Че пък малко ли е човек да лежи пет години заради няколко нищо и никакви крайцера?

И днес колко старателен беше по време на службата. Колко хубаво произнасяше: „Кирие елейсон“, „ет кум спириту туо“.

— По дяволите — каза си той, — и каква е файдата?

Някой от ъгъла му отговори непристойно.

— То е ясно каква — обади се друг. — Шейба е бунак, ако бях на мястото му, щях да им кажа така: „Моите уважения, всичко най-хубаво и другия път си прислужвайте сами.“

— Нищо не могат да ти направят, Шейба, ти влагаш в тая работа душата си и те трябва да ти дадат нещо. Нали знам как беше у нас, на село. От енорията министрантът получаваше ядене и пари, щом заколеха някъде прасе, му даваха кървавица, пача, пръжки, и то какви. Ех, де да имаше сега една паница пръжки!

И те се увлякоха в разговор за пръжките, това непостижимо лакомство, и оставиха Шейба насаме с неговите безбожни размисли. С тях той си и легна вечерта. Завит презглава с одеялото, в него полека-лека назряваше решението на коя страна да застане.

Затвореше ли очи, пред него се появяваше кнедел. Когато заспа, му се присъни, че е на църква. До олтара прислужваше министрант в бял стихар, който имаше вместо глава кнедел. При жертвоприношението кнедлите станаха два, а преди последното евангелие — три. Изведнъж главите — кнедли се търкулнаха и продължиха да се търкалят, докато не спряха пред него. От едната му страна седеше управителят на затвора с окови на ръцете и краката. Той го заклеваше в името на бога да му даде един кнедел. Шейба го заплю в лицето и пред очите му изяде и трите кнедела. С останалата мазнина си натърка косите, коленичи и благодари на бога, а управителят започна да лиже косата му.

Събуди го дрънкането на ключове и викът на надзирателя:

— Ставайте, време е за работилницата. Преди да бие звънецът, да сте готови. На кого му се присъни нощес, че са го изпратили в затвора?

Това беше дежурната му шега сутрин, след която той отиваше в друга килия и отново я повтаряше, давейки се от смях.

— И така, аз вече реших, без кнедел няма да прислужвам на литургията. Искат с трици маймуни да ловят.

И през цялата седмица, щом видеше управителя, Шейба не можеше да се сдържи да не се усмихне.

Как ще го моли само управителят и ще му предлага кнедел. Но Шейба ще му каже:

— Не! Първо двата кнедела и после прислужването.

В неделя, в седем и половина, надзирателят дойде да заведе Шейба в параклиса, за да приготви нещата за литургията.

Завари го да играе на дама с пулове от хляб.

— Няма да дойда, господин надзирател — отговори той най-спокойно и като се обърна към другите, нехайно каза: — Ако продължават да ми отвличат вниманието, няма да мога да го затворя.

Надзирателят не знаеше какво да прави. За всеки случай му повтори още веднъж да тръгва за параклиса.

— Няма да дойда, никой не ме питаше, като ми взеха кнедела, а сега, щом им притрябвах, тичай. Няма да прислужвам.

— Мислете какво приказвате, Шейба. Това е бунт.

— От къде на къде бунт — застъпи се един за него. — Лесно е да се каже: служи на бога. Ама на гладно можеш ли? Тъй знам аз.

Дойде и главният надзирател:

— Шейба, вразумете се и вървете в параклиса.

— Няма да отида.

— Тогава ще отидете на рапорт.

— Ще ида.

Новината за бунта на затворника Шейба се разнесе тутакси между надзирателите.

— Тия от осемнайста килия отдавна ми се виждаха подозрителни — говореха те.

— Затворникът Шейба не вярва в бога и сега го викат на рапорт — се пръсна бързо из затвора.

В това време Шейба вече стоеше пред управителя на затвора. И със съзнание за своята значимост гледаше важно.

Лицето на управителя беше почервеняло от гняв и той ругаеше.

— Как се осмеляваш, куче такова, да казваш: „Няма да служа на бога безплатно.“ Ще служиш и после — право в карцера.

— Няма да служа!

Отчаян, управителят извика:

— Няма да служиш?

— Няма.

— Заведете го тогава в карцера — заповяда той на надзирателя.

Шейба тръгна с гордо вдигната глава. Сега вече не ставаше въпрос само за кнедела, но и за принципа. Даже и заплахата с такъв ад, какъвто беше карцерът, не можа да го сломи. Той се настани в тъмното на нара и му беше драго, че никой не може да го застави да прислужва.

В това време управителят кръстосваше из канцеларията и кършеше ръце в отчаяние. След четвърт час капеланът ще бъде тук, а те нямат министрант. Какъв срам.

Капеланът закъсня с пет минути. Вървеше бавно към канцеларията на затвора и размишляваше, че възнаграждението за проповедта и литургията е все пак твърде малко.

За днешната проповед например би трябвало да му дадат поне десет крони вместо мизерните шест. Така де, това си е в реда на нещата. Колкото за литургия, толкова и за проповед. Проповедите имат благотворно въздействие върху затворниците и особено пък днешната, в която се казва, че небето се грижи за всяка жива твар.

Капеланът се усмихна и влезе в канцеларията на затвора, където управителят унило седеше до печката.

Щом видя капелана, той стана и му отдаде чест:

— Добро утро, преподобни отче.

После пак седна и като впери съкрушен поглед в печката, изрече:

— Можете ли да си представите, Шейба стачкува.

Свещеникът погледна с изненада управителя. Да е пиян, не е.

— Но, господин управител…

— Шейба се разбунтува, преподобни отче, и не иска да прислужва на литургията, защото му спрях кнедела. Заповядах да затворят този вагабонтин в карцера.

— Трябва да поговоря с него, ще кажа да ме пуснат в карцера — реши капеланът.

Управителят махна с ръка. Щом като Шейба не послуша слугата на държавата, който го затвори, как ще послуша слугата на господ, срещу когото се разбунтува.

— Струва ми се, че това едва ли ще помогне, ваша милост — подхвърли той малодушно.

Капеланът излезе с надзирателя и управителят остана сам. Като си поглеждаше часовника, той си мислеше: „Сега сигурно го заплашва с пъкъла.“

А в това време капеланът стоеше пред отворената врата на карцера и гледаше Шейба. Дневната светлина от вратата падаше върху затворника. В полуздрача на лицето му можеше да се прочете непокорство. Стоеше упорито и гордо гледаше капелана. Я виж ти, изпращат му парламентьор. В този момент му се струваше, че е човек с голяма тежест, и каза с твърд глас:

— Не, ваша милост, не, няма да прислужвам.

Капеланът се обърна за помощ към Томас Кемпенски. Той изстреля срещу Шейба няколко изречения от църковния отец:

— „Боже, не оставяй тогова да затъва в безчестие, а му дай истинско познание за себе си. Да не се доверява на себе си, а само на тебе, о, преблаги. Напътствувай го, ти безгранични, за да ти служи вярно.“ И така, Шейба, ще прислужвате ли на литургията?

— Не, ваша милост.

И тогава започна двубой, безмилостен двубой между Шейба и капелана. Двубой между теолог и стачкуващ министрант. Зад гърба на капелана надзирателят се заканваше на Шейба с ключовете. Но той продължаваше да отказва. Даже и да го бият надзирателите с ключовете, както правят, когато никой от затворниците не ги вижда, пак няма да се съгласи. Та той вече не е някакъв си обикновен затворник, а нещо повече…

В заплахите си капеланът стигна чак до пъкъла, както предполагаше горе управителят.

Надзирателят също сметна за необходимо да се намеси, отбелязвайки онова, което капеланът бе пропуснал при изреждането на пъклените мъки:

— Дяволите ще ви лижат с огнени езици, Шейба — каза той, като опули очи.

— Нека — отговори сериозно Шейба.

Капеланът вече губеше търпение. В килиите затворниците, които се надяваха да намерят по пътя за параклиса някоя угарка от пура, блъскаха по вратите и викаха:

— Искаме на църква, на църква!

— Чувате ли, Шейба, вашите другари искат да си пречистят душата в параклиса, а вие им пречите. Не разбирате ли, че това е смъртен грях?

— И аз искам да отида в параклиса, ваша милост, аз съм добър католик и ще си умра с вярата, в която майка ми ме е възпитала, но даром няма да ви прислужвам.

— Ако помолите след литургията господин управителя, той може да ви прости и да разреши пак да ви дават кнедел.

Шейба повдигна рамене. Беше предусетил уловката. Чак след литургията! Аха! Не! Да не е луд! После, освен пост и карцер, друго няма да види.

— Ваша милост, от тая трънка заек няма да излезе — каза той добродушно. Да обещава всеки знае. Вие казвате, че господ ще ме отпише от редовете на своите синове. Господ, ваша милост, едва ли го е грижа за такъв затворник като мене. Но аз без кнедела няма да прислужвам.

— Шейба, вярвате ли в бога?

— Вярвам.

— А вярвате ли, че господ ще ви накаже, задето се бунтувате?

— Вярвам.

Този отговор слиса капелана. Ако Шейба беше казал: „Не вярвам“, тон можеше да му докаже, поне така се надяваше, че господ ще го накаже. А сега какво да му каже? Министрант му трябваше на всяка цена, иначе нямаше да може да отслужи литургията и десетте крони ще пропаднат.

— Шейба, моля ви, елате да ми прислужвате.

Гледай ти! Капеланът го моли. Това го издигна още повече в собствените му очи. Знаеше, че да седне сега е в разрез с правилника за вътрешния ред, но седна. „Кой командува тук парада — помисли си той, — аз командувам“.

— Шейба, ще ви сложат белезници — прибави надзирателят към молбата на капелана в желанието си да му спаси авторитета.

— Ваша милост, ако ми обещаете, че пак ще ми дават кнедел за службата и че нищо няма да ми направят, ще дойда. Иначе не мърдам оттук, ако ще и да ме затворят навеки.

— Обещавам ви — каза капеланът.

Шейба стана и се запъти към него:

— В такъв случай, ваша милост, моля да ми подадете ръка.

Обърканият капелан сметна, че Шейба иска в знак на благодарност да му целуне ръка и му я протегна, но той обаче само я раздруса бодро, като добави добродушно:

— Разбрано, значи!

Капеланът беше шокиран. Той се уплаши. Ами ако Шейба е бивш убиец? Никога не беше го питал защо е в затвора. И по пътя за параклиса, където сега Шейба отиваше като човек, спечелил почти изгубено дело, той го попита уплашено:

— Ами вие за какво всъщност лежите в затвора?

— За кражба, ваша милост, за малка кражба.

Капеланът си отдъхна. Значи само кражба, слава богу, и отиде да каже на управителя, че въз основа на постигнатото споразумение затворникът Шейба вече не стачкува. Управителят изруга. Няма що, ръкостискането на капелана ще струва на държавата сто кнедела годишно.

Богослужението премина добре. Шейба прислужваше днес по-пламенно от всеки друг път…

След литургията капеланът и управителят отидоха да пийнат винце.

— Вижте какво, господин управител — започна във винарната капеланът, — шест крони за проповед е все пак твърде малко. Гледайте да ми уредите десет крони, иначе другия път ще стачкувам аз…

А в това време затворникът Шейба си похапваше с апетит трудно извоювания кнедел и разправяше с пълни уста:

— Спор няма, братлета, че на господ хич не му е до мене, ама аз нямаше да мога да прислужвам без кнедел.

Оттогава Шейба спечели пълното уважение на килия №18.