Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (9)

9.

Събудих се с остра болка зад дясното ухо, която се спускаше надолу към дясната половина на лицето, и неприятното усещане, че съм заспал прав.

В продължение на една минута останах както си бях, дебнейки за признаци на движение около мен. Чувах само ритмичното потракване на колелата и нищо повече. Изглежда моят нападател или нападатели си бяха отишли. Отворих внимателно очи.

Вътрешният ми усет не ме бе излъгал. Наистина бях прав, подпрян на някаква твърда повърхност, с извърната наляво глава. На бледата светлина, която се процеждаше под мен, виждах, че се намирам в един от големите контейнери и че бяха разчистили вътре достатъчно място, за да ме напъхат изправен. Изглежда невидимите ми противници бяха повдигнали капака, бяха ме спуснали вътре и ме бяха завързали с обезопасителната мрежа.

Бърз и изобретателен начин да се отървеш временно от някого. Ако някой реши да ме потърси, едва ли ще му хрумне, че съм точно тук.

Но бяха пропуснали нещо важно — да ми завържат устата. Приближат ли се онези, които ме търсят, можех да привлека вниманието им с виковете си. За всеки случай опитах да си поема въздух с пълни гърди. Положението не беше чак толкова добро. Мрежата ме притискаше плътно и ограничаваше движенията на гръдния кош. Значи, поне засега менюто щеше да се състои от къси, леки вдишвания.

Нямаше никакъв начин, естествено, да се добера до сгъваемия нож в джоба. Бях подпрян на дясната страна, с притиснат към стената лакът, а ножчето бе тъкмо в десния ми джоб.

Завъртях, докъдето имах възможност, глава, за да огледам вътрешността на контейнера. Беше твърде тъмно, за да видя какво пише върху пакетите, но ако се съдеше по аромата, който се разнасяше от тях, съдържаха предимно подправки. Не можех да определя и закъде пътува товарът, но бях сигурен, че ако нападателите ми са били добре подготвени, взели са мерки да е отвъд Джурианските територии, вероятно дори отвъд Халкския космос. Оставаше само да се надявам, че са били достатъчно великодушни и са нагласили нещата така, та да бъда открит и спасен, преди да ритна камбаната.

И тогава, докато изучавах сенките в краката ми, изведнъж забелязах, че ми е порасъл трети крак. В първия миг се зачудих каква ли може да е допълнителната сянка, после изведнъж се досетих. Тъй като не бе имало какво да правят с бутилката уиски, просто я бяха оставили на пода между краката ми, преди да ме натикат вътре.

А аз вече бях развъртял капачката.

Надолу мрежата се спускаше до под коленете. Внимателно, като потръпвах от болка, тъй като при всяко движение мрежата притискаше лицето ми, протегнах крак напред, опитвайки се да я натисна. Но не успях.

Всъщност това, от което се нуждаех, бе разлята течност под вратата, която да привлича с вида и миризмата си. Преместих левия си крак встрани, замахнах с десния и избутах бутилката няколко сантиметра. Опитах още няколко пъти и едва при третия опит бутилката падна. Побутвайки я лекичко с върха на обувката, я извърнах с гърлото към отвора.

Сега идваше най-трудната част. Поех си дъх, доколкото ми бе възможно, повдигнах крак и го стоварих върху шишето.

Чу се тих пукот, капачката изхвърча и се търколи под вратата на контейнера, а лекият, омаен аромат на отлежало уиски ми подсказа, че течността вече е започнала да се разлива. Отново си поех дъх, после зачаках.

Тъкмо започвах да се питам дали бих могъл да се упоя само от парите на алкохола, ако остана достатъчно дълго в тясното пространство, когато най-сетне ме откриха.

 

 

— И въобще не можа да ги видиш? — попита Растра.

— Нито за миг — отвърнах, докато разтърквах цицината зад ухото си с една от кърпите в перския вагон. — Дори не зная с какво ме удариха.

Изправен зад него, ДжанКла изръмжа като ядосан булдог.

— Трябваше да ви пратя ЙирТукОо.

— Ей, тия неща се случват — казах философски. — Никой не е пострадал, освен че изгубихме уискито. Между другото, някой обърна ли внимание закъде бе предназначен контейнерът? Забравих да проверя.

— Беше адресиран до някакъв продавач на подправки на Алра-кае, във вътрешността на Халкавистската империя — отвърна Растра. — Само два дена път, макар и в доста неудобни условия.

— Определено — съгласих се аз. — Справи ли се с онзи проблем в първа класа?

— Да — отговори той и люспите му леко настръхнаха. — Двама се скарали, като вторият така и не беше разбрал, че той е причина за яда на първия. Кратък разговор очи в очи и въпросът бе уреден.

Значи е било примамка, доста грубовата, но достатъчна, за да се разделим.

Което означаваше, че не съм бил случайна жертва. Всъщност, не хранех нито за миг подобни илюзии.

— Все още мисля, че трябва да те прегледат — продължи Растра. — Съобщиха ми, че във влака има трима човешки лекари.

— Нищо ми няма — уверих го аз. — Такива цицини получавах всеки ден в колежа, когато играех футбол. Обезболяващо, покой и всичко ще бъде наред.

— Както желаеш — Растра очевидно не изглеждаше убеден. — Но ако не се чувстваш добре, ще потърсим специалист на Джурскала.

— Съгласен — рекох, само да се отърва от разговора. — Бейта, ще ми помогнеш ли? — повиках я, след като се изправих, олюлявайки се.

Тя се приближи и застана мълчаливо до мен. Не беше произнесла нито думичка откакто ме беше открила заедно с Растра и Паяка, когото бе повикала на помощ. Без да каже нищо, тя ме улови за ръката и усетих, че пръстите й са студени. Прехвърлих известна част от тежестта си върху нея и двамата се отправихме по коридора към моето купе.

— Как си всъщност? — попита ме Бейта, когато се отдалечихме. Изведнъж осъзнах, че гласът й трепери. — Как можа да допуснеш да ти го вземат?

— Успокой се — рекох, след като влязохме и се отпуснах на леглото. След това бръкнах в джоба и извадих чипа. — Не са го взимали.

— Но тогава?… — тя млъкна объркано.

— Защо въобще са ме нападнали, това ли питаш? Добър въпрос. Преди да го обсъдим, да проверим, дали не са разменили чипа с друг.

— Съгласна, ще отида да си взема бележника.

Тя отсъства достатъчно дълго, за да се уверя, че пъхнат в моя бележник, чипът подаваше само туристическа информация.

— Има ли възможност да са го копирали? — попитах я, докато го преместваше в нейния бележник.

— Не — отвърна тя, натискайки копчетата. Сетне надзърна в екранчето и кимна облекчено. — Заповядай — и ми подаде устройството.

Там, където допреди малко се виждаше само безобидна реклама, сега имаше поне петдесетина файла, отнасяща се до охраната на квадрелсовата железница и функцията на сензорите.

— Чудесно — възкликнах. — Развлекателно четиво, докато пътуваме за Модра.

— Все още ли искаш да идем там? — попита Бейта и в гласа й отново се прокрадна тревога. — Искам да кажа… не трябва ли първо да те прегледа лекар?

— Нищо ми няма — уверих я и поклатих глава, но веднага съжалих за това. — Пък и животът тъкмо взе да става интересен.

— Интересен? — повтори тя. — Кое ти е интересно — че те халосаха по главата?

Повдигнах рамене. Този жест се оказа не толкова болезнен, колкото предишния.

— Когато някой те напада, това най-често значи, че се чувства заплашен от теб. Което пък ме навежда на мисълта, че се приближаваме.

— Приближаваме към какво? — попита тя. — Разполагаме само с едно име — Модра — и ДжанКла, който ни каза, че трябва да идем там.

— Плюс всички маневри, които им бяха необходими, за да го накарат да изплюе камъчето — припомних й аз.

— Целта на което може и да е нашето извеждане от Керфсис — възрази тя. — Или просто да ни запратят в някаква посока.

Поколебах се, защото отново не знаех докъде мога да си разкрия картите. Все още не разбирах нито какво става, нито на чия страна е тя.

Ясно бе, че е в съюз с Паяците, или поне с някоя тяхна група. Ако я държа вън от моето разследване, ще остана съвсем сам. Като се имаше предвид обаче случилото се току-що, дори съмнителните съюзници бяха по-приемливи от нищо.

— Не, мисля, че с Модра всичко е наред — рекох. — Не исках да го споменавам пред Растра и ДжанКла, но в бара ме заговори един досаден белидеец. Попита ме къде отивам…

— И ти му каза?

Погледнах я учудено. Усещах пулсираща болка в слепоочията си и очите ме сърбяха за сън. Изведнъж изражението й и езикът на тялото ми помогнаха да сглобя и последните парченца от мозайката. Вече бях абсолютно сигурен. Каквото и да ставаше с Модра, ДжанКла и белидееца, Бейта беше наясно.

— Ами тогава не ми се стори кой знае колко важно — взех да се оправдавам с привидно безразличие. — По-странното е, че той тръгна към вагоните от първа класа. Аз пък поех назад и малко след това ме праснаха по главата.

— Смяташ, че тези инциденти са свързани?

— Абсолютно — отвърнах, докато все още се питах какво ли може да знае. — Освен това не са търсели чипа. Защото, ако беше така, просто щяха да ми го вземат. Не ги интересуват и парите ми, тъй като и те са още у мен. Какво друго остава, освен да се опитват да ми попречат да стигна до Модра?

— Но как онзи тип се е свързал с някого в задната част на влака? — зачуди се тя. — Нали каза, че тръгнал в другата посока.

— Виж, тази част все още не съм я изяснил — признах, като я наблюдавах внимателно. — Предполагам, че е използвал някой от компютрите във влака или е открил начин да праща сигнал чрез системите за управление.

Бейта поклати бавно глава.

— Не мисля, че е възможно.

— Е, както и да е, сигурен съм, че е пратил съобщение — продължих да упорствам.

— Все още не виждам смисъла. Какво са се надявали да постигнат?

— Да ме отстранят за достатъчно дълго, та да подминем Джурскала и Граклейското разклонение — заявих. — Това е единственото разумно обяснение. По някаква причина някой не желае да стигнем на Модра.

— И затова настояваш да продължим натам?

Свих рамене.

— Вървя по следата. А тя ни води там.

Бейта поклати глава.

— Не искам да ходя на Модра.

— Няма проблем — отвърнах спокойно. — Можеш да ме почакаш на Джурскала.

— Ами ако Паяците анулират пропуска ти?

— Заплашваш ли ме? — повдигнах вежди.

— Там може да ни дебне опасност — опита се тя да избегне въпроса. — Ужасна опасност.

Помислих си за саарикса в дръжките на куфарите.

— Опасности има навсякъде — рекох. — Такъв е животът.

Тя отново поклати глава.

— Но там може да попаднеш в смъртна опасност.

Ето значи какво било. Модра наистина е ключът… и нашите врагове са твърдо решени да го опазят.

— Смъртта ме дебне навсякъде — подметнах. — Още утре мога да се спъна, да падна и да си строша врата. Да не би да знаеш нещо за Модра, което криеш от мен?

На лицето й трепна едно мускулче.

— Наречи го предчувствие.

— Добре, тогава — престорих се, че й вярвам. — Отивам там. Имаш пет часа, за да решиш дали ще дойдеш с мен.

— Господин Комптън…

— А междувременно — прекъснах я аз, — тези твои предчувствия включват ли и посоката, откъдето се задава стаената опасност?

— Може да е отвсякъде — отвърна тя, но сведе поглед. — Тук нямате приятели.

— Дори ти? — попитах, като се престорих, че е шега. — Надявах се поне теб да те е грижа за живота ми.

Бейта се изправи.

— Не съм ви приятел, господин Комптън — рече с непроницаемо изражение и твърд глас. — И щом настоявате да ви кажа: не, не ме е грижа за живота ви — тя ме заобиколи, бутна вратата и излезе.

Известно време гледах към затворената врата, усещайки твърда, горчива топка в стомаха си. Бях се надявал на нещо — на някакъв знак, — че двамата сме от една и съща страна, дори и да не сме открити съюзници.

Но не. „Не съм ви приятел. Не ме е грижа за вас…“

Толкова по-добре. Тъкмо нямаше да изпитвам угризения, когато направя онова, което възнамерявах да сторя на нейните мили приятели, Паяците.

И тогава щях да й се изсмея в лицето.

Вдигнах крака на леглото и отпуснах пулсиращата си глава на възглавницата. Поне още половин час, преди обезболяващото да подейства.

Взех бележника и се заех да чета секретните файлове на Паяците.