Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (17)

17.

Приключихме с прогарянето на отвора и спуснахме през него подводницата. Тя се отдалечи незабавно, отправяйки се към кораловите залежи, и халкските подводници без никакво съмнение вече бързаха да й пресекат пътя.

Но защитниците щяха да са в по-голямата си част цивилни, независимо че се намираха под командването на зловещ колективен мозък. Не се съмнявах, че белидейците ще успеят да се справят.

Особено след като ние щяхме да ги чакаме от другата страна, готови да им хвърлим спасително въже. Вдигнахме летящия кран и го пратихме напред, после се отправихме към централния комплекс, заобикаляйки отдалече затъналите пред траншеята машини.

Първата ми мисъл, докато приближавахме базата, беше, че някой сериозно е надценил възможностите на противника. В началото се виждаха само ниски приземни постройки, пристанище и тунели за достъп под леда.

Едва когато наближихме, започнах да схващам мащабите на централния комплекс. Трите сгради бяха само върхът на айсберга, преднамерена, измамна фасада, чиято цел бе да разсее интереса на случайни посетители. Останалата част от базата беше скрита под леда, вероятно конструирана върху суха земя, преди да бъде скована от него.

Достъпът до кораловите залежи бе замаскиран още по-умело. Единственият начин да го открием бе по концентрацията на преградния огън, с който ни посрещнаха.

Но и този път интуицията ми не ни подведе. Отбраната бе разположена така, че да охранява коралите, като безопасността на работниците идваше на второ място. В резултат на липсата на опит при устройването на защитния периметър част от сградите лежаха на линията на огъня и образуваха мъртви пространства, през които можехме да се придвижваме безпрепятствено. Фейр ни приземи близо до едно от тях и с готови за стрелба оръжия той и хората му подхванаха настъплението.

Двамата с Бейта останахме в ракетата. Нашите скафандри не бяха оборудвани с броня, нито със специална система за аварийно запушване на пробойните, освен това се съмнявах, че можем да се мерим по физическа издръжливост и подготовка с командосите.

Пък и беше време да си поговорим насаме.

— И така — подех, след като завъртях седалката си към нея. Бяхме си свалили шлемовете и Фейр не можеше да ни подслушва. — Интересна историйка, нали?

— Коя по-точно? — попита тя предпазливо.

— Брътвежите на Фейр за зловещия корал, който жадувал да управлява вселената — отвърнах, като я наблюдавах внимателно. — Зловещ корал телепат, как ли пък не? Звучи налудничаво, не мислиш ли?

Тя сведе очи под втренчения ми поглед.

— Много интересно — прошепна едва чуто.

— Никога не бях чувал нещо подобно — продължих с привидно небрежен тон. — А ти?

Бейта не отговори.

— Не е имало никакво видение за нападение срещу филианците, нали? — попитах с малко по-твърд глас. — Всичко това е една голяма измислица, още от самото начало.

— Не е — възрази тя и отново вдигна очи. — Наистина има заплаха срещу галактиката! Ужасна заплаха!

— От жаден за власт корал?

Очите й блеснаха ядно.

— Не се шегувай с неща, които не разбираш!

— Ами просветли ме тогава — рекох. — Започни с това каква по-точно е моята роля в тази история.

— За какво питаш? Наехме те да ни помогнеш във войната срещу Модри.

— Не, наехте ме за примамка — прекъснах я грубо. — Твоите приятелчета Паяците са знаели всичко за Фейр и неговия малък боен план. Искали сте да му осигурите максимално добри условия и тъй като сте знаели, че врагът ви наблюдава, ме доведохте тук, за да има след кого да се обръща.

Устните й трепнаха.

— Не беше така.

— Не беше ли? Ами малкото представление на Земята и отнасянето на куфарите на Земната станция? А когато спряхте цяла една композиция за невъобразимо важната среща на ремонтната станция? Ами разходката през целия влак от първа до трета класа? Със същия успех можехте да ми окачите табелка „Агент на Паяците — убий ме“, по възможност на три езика.

Изглеждаше, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Не сме предполагали, че ще се опитат да те убият — възрази тя разпалено. — Трябва да ми повярваш. Смятахме, че си последната ни надежда да открием врага. Затова те наблюдавахме. Нищо повече. Следяхме те непрестанно.

— Много успокояващо, наистина — изръмжах. — За съжаление добрите намерения не хранят кучето. Те са знаели за Фейр, поне са подозирали нещо. Пък и все още не смятам, че онези двама халки на Керфсис са се опитвали да ме убият. Било е по-скоро, за да имат Растра и ДжанКла причина да ни поканят в перския вагон.

Тя потрепери.

— За да се сприятелят с нас и да ни доведат тук.

Отново тази история с „приятелството“.

— Непрестанно говориш за приятели — рекох. — Какво общо имат с всичко това?

— Между хората съществуват естествени емоционални бариери, които блокират разпространението на мислените вируси — обясни тя. — Само при доверени съратници и приятели връзките са достатъчно близки, за да могат да преминават вирусите.

— Олеле! — рекох, когато още няколко парченца си тупнаха на местата. — Затова значи Маф настояваше, че сме се срещали и друг път преди онзи следобед в казиното. И затова ти все разпитваше дали Растра и Апългейт са ми приятели.

Тя кимна.

— Не знаех дали някой от тях не е приемник.

— Това ли бе причината да ме изберете за тази работа? Защото сте ме сметнали за самотник?

— Донякъде — призна тя. — Но най-вече защото от известно време си прекратил каквито и да било връзки с властите на Земята. А това е модел, който Модри следваше при всички досегашни раси: официална делегация заминава на посещение, заразява се от Модри, връща се у дома, разнася инфекцията и скоро той има свои аванпостове сред цивилните и военните ръководители. Смятахме, че процесът се ускорява, когато вирусът се разпространява между близки и приятели. — Тя ми се усмихна отпаднало. — Хората са последните незавоювани същества. Не искахме да рискуваме, като подпомогнем сами процеса.

— И затова избрахте мен — кимнах, едва сега осъзнал смъртоносната ирония на положението. Ако знаеха само с кого съм обвързан. — Защо не ми го каза снощи, когато те попитах?

— Не бях сигурна, че мога да ти имам доверие.

— А сега?

Тя повдигна рамене.

Огромна неблагодарност, помислих си, след всичко, което бях направил за нея и нейните приятели. Опитах се да преглътна обидата. Моментът не беше подходящ за изразяване на чувства.

— Какво те кара да смяташ, че човечеството все още не е било завладяно?

— Паяците държат под внимателно наблюдение вашите управници — отвърна Бейта, видимо облекчена, че не бях продължил разговора на лична основа. — Поне засега няма белези за модранско нашествие.

— Но нали сама каза, че заразеният не знае, когато носи в себе си колония — възразих. — Да нямате нещо като тест на Роршах?

— Ще ми се да имахме — отвърна тя унило. — Но тъй като колонията обикновено се крие на заден план в ума на приемника, психологическите тестове не успяват да засекат отклонения.

— Ами емоционални реакции, движения на очите, промени в температурата на кожата? Изследвания на тялото?

— Те също не са от полза. Полипите обикновено се скупчват в скрити места, като в основата на мозъка например. Ще е необходимо много щателно микроскопско изследване, за да бъдат открити.

— Затова ли ДжанКла настояваше да бъдат кремирани онези двама халки?

— Да, макар че той самият сигурно не е осъзнавал истинската причина. Навярно си е намерил добро обяснение. Досега все още не сме успели да създадем достатъчно сигурен метод за сканиране.

— Да се върнем на предишния въпрос — какво те кара да смяташ, че не са проникнали на Земята?

— Съществуват модели на поведение и вземане на решение, които могат да бъдат разпознати, особено на групово ниво. Нито в ООН, нито в някое от вашите многобройни национални правителства е наблюдавано подобно поведение.

— Сигурно сме твърде дребни за Модри, за да се занимава с нас?

— Причините вероятно са далеч по-прагматични. Първо, на вашите светове няма коралови аванпостове, което само по себе си затруднява завладяването им. Освен това вашата политическа структура е с множество национални правителства и липсата на действащо, централно управление. Това е пречка, предизвикателство, което не се среща сред останалите дванайсет империи.

Никога досега не си бях помислял, че земният политически хаос може да притежава и положителни страни. Ако ме бяха попитали, щях да заявя тъкмо обратното.

— Какво щеше да се случи, ако снощи бях докоснал корала? И аз ли щях да стана приемник?

— Не веднага — отвърна тя. — Необходими са дни, дори седмици, за да може имплантираният полип да се разрасне и съзрее, докато създаде собствена колония.

— Ясно, да се върнем към текущите дела. От една страна, имаме Фейр и неговите командоси, от другата, сме ние. Модри знае и за тях, и за нас, но няма представа каква е връзката ни. Затова ни примамва тук, надявайки се да ни накара да разкрием плановете на Фейр и да го издадем. Доста хитро, нали?

— Така е — намръщи се тя.

— Друго питам — щом това е родният му свят, защо Паяците просто не го изолират? Нали и неговите приемници, като всички останали, пътуват с квадрелсовата?

— Да, пътуват — кимна тя. — Но всичко, което знаехме в началото, бе, че водачи на различни правителства и раси са се поддали на влияние. Измина доста време, преди да разкрием механизма, по който това става, и — едва наскоро — да определим откъде идва заплахата.

— Но сега вече знаете. Защо не изолирате коралите от квадрелсовата?

— Защото сензорите не са в състояние да ги засичат — отвърна тя. — Всъщност могат, но химичният им състав е толкова близък до този на стотици други същества, че ще се наложи детайлно претърсване. — Тя завъртя глава. — Освен това коралите вече са широко разпространени и затварянето на системата Систарко няма да допринесе за решаване на проблема.

И с това последното злощастно парче зае мястото си в мозайката. Модрански аванпостове из цялата галактика, достъпът до които става само чрез поддържаната от Паяците квадрелсова система…

— Не сте ме наели да намеря начин да спра войната — заявих тихо. — Наели сте ме, за да открия как да я започнете.

Тя извърна лице.

— Трябва да разбереш — чух я да казва с уморен глас. — Най-сетне научихме къде се крие противникът, но сега сме изправени пред същите ограничения, които пречат на една империя да нападне друга. Подозирахме, че Фейр замисля нещо, но предполагахме, че още е в стадия на разследване. Не бива да се залъгваме, Модри сигурно се е погрижил бойните кораби край междинната станция да се командват от приемници. Нужно е да открием начин да преодолеем тази важна пречка.

Неволно погледнах през похлупака. Бях забравил за бойните кораби и за факта, че в този момент можеха вече да горят пространството в наша посока. Надявах се, че Фейр не си губи времето да души цветята.

— Можеше да спестиш на всички ни много време, ако ми бе разказала всичко от самото начало — рекох й. — Щях да ти кажа да направиш точно като Фейр — да докараш тук стоки, които да продадем и да купим оръжие на място.

Тя въздъхна.

— Едва сега си давам сметка — рече. — Но Паяците бяха убедени, че историята за някаква атака срещу филианците ще бъде единственият начин да ти привлечем вниманието.

— Особено след като похватите на Фейр нямаше да свършат работа при филианците — заключих. — Няма черен пазар за оръжия, а прекалено много генетично лоялни войници, които се скитат навсякъде и душат за нередности.

— Именно — Бейта прокара ръка през косата си. — Но поне краят е близо.

— Може би — отвърнах. — Може би.

Тя ме погледна намръщено. Но преди да успее да отговори, шлемът ми изписука.

— Комптън? — чух един тъничък глас.

Вдигнах шлема и си го нахлузих на главата.

— Тук — рекох.

— Прибрахме архивите и сега се отправяме към пристанището, за да помогнем на подводницата да се приближи — докладва Фейр. — Предполагам, че ще приключим операцията до час и половина, обратният път ще ни отнеме още един час. Някакви следи от противника?

— Никакви — отвърнах и погледнах към екрана. — Съпротивата ще бъде съсредоточена главно при теб.

— Прието — отвърна той. — Отваряй си очите.

— Ти също.

Той изключи и аз си свалих шлема.

— Каза, че ще се върнат до два часа — съобщих на Бейта. — Тогава ще разберем дали се е свършило или не.

 

 

Върнаха се точно след два часа и пет минути. За моя изненада бяха в пълен състав, дори двамата командоси от подводницата. Казаха, че са успели да унищожат всички коралови залежи, а Фейр бе открил и прехвърлил архивите на комплекса. Той нареди да се приготвим за изтегляне.

За съжаление, междувременно към нас вече се приближаваха неканени гости.

— Ето тук — посочи Фейр екрана на дългообхватния радар, докато плавно увеличавахме тягата в двигателите. — Виждаш ли?

— Трудно е да се пропусне — отвърнах. Не бях прав, повечето хора щяха да го пропуснат. Малка светеща точка, почти прикрита зад сиянието на нейния снижаващ скоростта йонен двигател, не по-едра от идентификацията на миньорски влекач. Но за някой с нужната подготовка това бе несъмнената сигнатура на добре замаскиран боен кораб.

— Доста бързичко се приближава — подметнах. — Надявам се, че имаш план как да му се измъкнем.

— Невъзможно е да му се измъкнем — отвърна със спокоен глас Фейр, докато се издигахме над повърхността.

— Е, сигурно не храниш илюзии, че бихме могли да ги уговорим — подхвърлих и се намръщих, когато го видях да въвежда новия курс. Насочвахме се към ръба на Кассповия диск, разположен точно пред нас като гигантска черна дупка в космоса, и само очертанията му сияеха, озарени от пречупените лъчи на далечното слънце.

Квадрелсовата железница обаче лежеше точно в противоположна посока. Единственото, което се намираше на пътя ни, бе…

— Систарко?

— Защо не? — попита той. — Има население от над три милиарда, включително поне сто хиляди белидейски резиденти и няколко хиляди човеци. Там има също десетина дребни миньорски центрове, колонии, ферми. Какво по-добро място за група бегълци, докато открием начин да се доберем до квадрелсовата?

— Пропусна, че колониите разполагат със собствени полицейски сили, които са в пълна готовност да реагират, а едва ли са претрупани от работа. Дори няма да успеем да се приближим, преди да ни накъсат на парченца.

— Освен ако нямаме план да го избегнем — рече Фейр, отново надвесен над екрана.

— Имаме ли?

— Не — мустаците му трепнаха. — Но халките не знаят, нали?

Погледнах го, смръщил вежди… сетне изведнъж разбрах.

— Хитро — рекох. — Мислиш ли, че ще се хванат?

— Скоро ще разберем.

Издигнахме се над Модра I, набрахме скорост и се насочихме право към гигантското гравитационно поле на Кассп. Разпределях вниманието си между настоящия курс и задните екрани и след по-малко от десет минути забелязах, че двигателят на бойния кораб угасва.

— Променя посоката — докладвах. — Изглежда е решил, че се отправяме към вътрешността на системата и не иска да изостане.

— Загрижеността му е обяснима — рече Фейр. — Дори да не напускаме Кассп, има четири пръстена и множество далечни миньорски колонии, към които бихме могли да се насочваме.

Кимнах. Йонните ракети са най-бързите цивилни кораби в галактиката, но военните кораби бяха още по-бързи. Ала точно този кораб досега бе убивал скоростта си в посока към двете луни, с намерение да се приземи върху едната от тях, докато ние се отдалечавахме с максимална тяга. Ако халките искаха да ни застигнат, налагаше се здравата да се постараят.

И наистина, не след дълго двигателят блесна отново, но сега бе разположен зад точката, обозначаваща неговия корпус.

— Ето ги и тях — информирах Фейр. — Отново набират скорост и не след дълго ще достигнат максимална бързина.

— Точка на пресичане?

Проверих компютърната проекция и направих някои бързи изчисления.

— След около осем часа — отвърнах. — По-важното е, че тогава ще сме във външните слоеве на атмосферата на Кассп — преди да навлезем в ракетния им обхват.

— Чудесно — той ме погледна за миг. — Казаха ми, че са те уволнили, защото си изпаднал в немилост пред вашата имперска служба. Очевидно не е било заради некомпетентност.

— Просто настъпих не когото трябваше — отвърнах. — Ще ти разкажа за това някой ден, ако още те интересува.

— Интересува ме. Но да видим дали ще оцелеем през следващите няколко часа.

 

 

Трийсет минути по-късно навлязохме в атмосферата на Кассп.

В много отношения това бе добро местенце за нас. Вярно, мътните газови потоци предизвикваха известно триене с корпуса, което винаги бе потенциален проблем. Те също и ни забавяха, което ни принуждаваше да държим двигателя в оптимален режим, за да можем да запазим досегашното ускорение. Но от друга страна, разсейваха сиянието от соплата, което значително затрудняваше локализирането и проследяването ни както с визуални, така и с невизуални средства. Фейр продължаваше да държи курс към вътрешността на системата и скоро йонният двигател започна да вибрира в турбуленциите, като от време на време ракетата дори подскачаше или се тресеше. Сиянието от двигателя на нашите преследвачи започна да отслабва в далечината, след като вече ни деляха плътни слоеве от метан и водород, и накрая съвсем се изгуби зад ръба на планетата.

Веднага щом изгубихме пряк визуален контакт с тях, Фейр изключи йонния двигател и освободи крана, който бе пътувал досега прикачен от външната страна на корпуса. Той активира предварително зададения му курс и го изпрати върху ослепителното сияние на ракетните струи към вътрешността на системата.

Докато го изпровождах с поглед, почувствах приятно задоволство. На хартия, разбира се, това бе доста примитивен номер. Двигателят на крана не можеше да се сравнява с мощните двигатели на йонната ракета и дори нашите преследвачи да заключеха, че преднамерено сме снижили тягата си, за да ги объркаме, достатъчен бе един поглед към датчиците, за да се уверят в истинския характер на отдалечаващия се кораб.

Само дето поне през следващите няколко часа щяха да виждат пламъка на крана през мъгливата пелена на планетната атмосфера. Докато се приближат достатъчно, за да го разгледат отблизо, вече щяха да са вложили доста време и усилия в преследването.

А междувременно нашата йонна ракета щеше да използва Кассп за „трамплин“ и да напусне отново атмосферата с вектор от двеста и седемдесет градуса спрямо този, при който бяхме навлезли в нея — в посока към квадрелсовата станция. И като добавка, скоростта ни щеше да е поне два пъти от орбиталната скорост на Кассп.

Всичко това щеше да се случи, разбира се, стига халките да се вържат на номера.

Четири часа по-късно, когато най-сетне двигателят бе достигнал максимален режим и ние бяхме поели по нов курс, най-сетне се уверихме, че измамата е сполучила.

— Веднага щом открият грешката си, те, разбира се, ще се опитат да предупредят междинната станция — изтъкна Фейр, докато наблюдавахме далечното сияние на бойния кораб. — Да се надяваме, че халките на Модра няма да могат да поправят за такъв кратък период дългообхватния предавател.

— Струва ми се, че има начин да избегнем този проблем — предложих. — Ако се насочим право към квадрелсовия тунел, бихме могли да се скрием от другата му страна и да продължим да го следваме, докато доближим станцията. Стига вторият кораб да остане в околностите на междинната станция — а аз не виждам причини да не го прави, — ще можем да я доближим незабелязано.

— Дори тогава няма никакъв начин да проникнем вътре — отвърна той със съмнение в гласа.

— Мисля, че това няма да е проблем — отвърнах и хвърлих поглед на Бейта. — Съществуват сервизни шлюзове по цялата дължина на станцията, през които се транспортират машини и снаряжение. Предполагам, че ще намерим някой, който да ни отвори един от тях.

Фейр ме погледна изненадано.

— Сигурно се шегуваш.

Но аз бях уловил микроскопичното кимване на Бейта и му отвърнах с усмивка.

— Ни най-малко.

Той ме изгледа продължително, после сви рамене.

— Добре тогава. Макар че планът ми се струва малко налудничав. Но всъщност такава е цялата операция. Да опитаме.

 

 

Не бяхме изпробвали телепатичните умения на Бейта през стените на тунела и честно казано, аз се безпокоях дали ще е в състояние да изпрати сигнал през материал, който блокира сензори и комуникационни системи. Но в края на краищата всичко премина гладко. Следвайки тунела, приближихме задната част на станцията, без да бъдем забелязани от междинната станция, която се намираше на стотина километра от нас.

Възникна известен спор дали да се опитаме да се скачим с един от сервизните шлюзове. Но йонната ракета бе прекалено голяма за подобна деликатна операция, затова я оставихме на неколкостотин метра встрани и с багажа в ръка прекосихме останалата част на собствен ход. Още преди да се приближим, избраният шлюз започна да се разтваря, което означаваше, че Паяците са получили сигнала на Бейта.

За разлика от обичайните шлюзове на совалките, този бе достатъчно голям, за да побере цялата ни група. Натъпкахме се вътре и изчакахме, опитвайки се да запазим спокойствие, докато премине целият цикъл на херметизация. Когато най-сетне вътрешната врата се отвори, озовахме се в зоната за поддръжка, на около половин километър от централната, обществена част на станцията.

Тук изведнъж бяхме заобиколени с почти плътна стена от Паяци.

Те ни събраха багажа, като положиха особено старание по отношение на белидейските оръжия, после ни ескортираха до един голям ремонтен цех наблизо. Вътре няколко Паяци от непознат за мен тип преровиха щателно багажа ни и извадиха всички оръжия и забранени прибори, които сензорите не бяха в състояние да засекат. Докато ги подреждаха в специални метални контейнери, дойдоха двама кондуктори, за да получат поръчки за билетите.

Двамата с Бейта използвахме пропуските си, за да запазим купета в първа класа. Фейр избра за себе си самостоятелно купе, докато останалата част от неговата група се настани във втора и трета класа. Донесоха пластмасови имитации на отнетите оръжия, които скоро бяха раздадени и напъхани обратно в опразнените кобури. Фейр, като ръководител на групата и пасажер първа класа, получи четири пистолета играчки.

С това официалната процедура приключи, ние си събрахме багажа и последвахме кондукторите извън работилницата.

На пероните се бяха струпали неколкостотин пътници, повечето от тях халки, и всички гледаха със завист към нас, докато Паяците ни ескортираха между коловозите. Чух Фейр да мърмори недоволно под нос, че движението ни било прекалено явно, но никой от нас не можеше да направи нищо по въпроса. Кондукторът ни отведе до нашия перон, пожела ни приятно пътуване, после си тръгна. Въпреки че очевидно бяха заинтригувани от проявеното към нас внимание, другите пътници бяха достатъчно възпитани да не се блещят и да ни направят място.

Не бях изненадан, че Паяците ни бяха запазили места за следващата железница от Граклейското разклонение към Джурскала. Заобиколени от добре облечени халки, някои от които без съмнение приемници на колонии, не се съмнявах, че противникът ще бъде уведомен по надлежен ред за местонахождението ни. Държах под око входа за шлюзовете на совалката, очаквайки оттам всеки миг да се покажат пратеници на халките и да направят опит да ни заловят.

Но никой не се появи до пристигането на железницата. Изчакахме да слязат пристигащите, на свой ред се качихме на борда и се отправихме към отредените ни места. Петнайсет минути по-късно, докато все още наблюдавах шлюзовите входове от прозореца на купето, железницата потегли гладко и без никакви премеждия към следващата станция.

Поне за момент изглежда бяхме в безопасност.