Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (15)

15.

Поставиха ме между Апългейт и майора, в предната част на линейката, докато Бейта настаниха отзад, в херметически затвореното помещение. Твърдяха, че медиците искали да я прегледат, макар че по-скоро целта бе да сме далеч един от друг, за да не можем да разговаряме.

Когато се приземихме при хижата, там вече ни очакваха четирима халки във военни униформи. Един от тях отдели няколко секунди, за да постави белезници на Бейта, после те се подредиха около нас и майорът ни преведе през товарния шлюз, който бе достатъчно голям, за да ни поеме наведнъж. Веднага щом влязохме вътре, ескортът ни предаде на други двама въоръжени халки с униформи на редовната армия, а тези със скафандрите си тръгнаха. Апългейт и майорът си свалиха шлемовете и ги закачиха на коланите, след това направиха същото за мен и Бейта. Придружени от новия си ескорт, ние прекосихме поредица от служебни коридори и стигнахме врата с надпис „Зала за заседания и конференции“.

Както и следваше да се очаква, помещението бе оборудвано съгласно предназначението му. В средата имаше дълга правоъгълна маса, заобиколена от столове с мека тапицерия. Освен апаратурата за видеопрезентации имаше също така няколко скулптури и картини. Покрай една от стените видях продълговато басейнче, чието дъно бе покрито с прочутия модрански корал. В стаята вече ни очакваха трима, седнали близо до басейнчето. Един от тях беше халкски благородник, с малък трикольор на ревера, който не познавах, вторият халка бе с костюм, какъвто носят техните аристократи. Третият присъстващ беше белидеец — моят стар познат апос Маф.

— Господин Комптън — заговори той и кимна на двамата от ескорта да застанат на пост до вратата. — Ето че пак се срещаме.

— Така е наистина — съгласих се аз и оставих на Апългейт да ме отведе до стола срещу Маф, преди да се настани на този вляво от мен. — Може би поне вие ще ми обясните какво всъщност става.

— Мисля, че сте наясно — отвърна Маф, който местеше навъсен поглед между Бейта и мен. — Защо не започнем с разказа на вашата спътница за случилото се с автобуса?

— Наистина не зная — произнесе Бейта с разтреперан глас. Бях се опитал да я разгледам, докато ни водеха насам, и поне на външен вид не изглеждаше да е била ранена. — Пътувахме по леда и шофьорът ни разказваше за образуванията. Изведнъж всички подскочихме на седалките, автобусът се блъсна и се катурна на една страна.

— Видяхте ли някой от пътниците да се приближава към шофьора, преди това да се случи? — попита Маф.

Бейта поклати глава.

— Гледах навън през прозореца.

— Значи никой не го е нападал, нито се е опитвал да му отнеме управлението? — продължи да я разпитва Маф. — Нито някой се е опитвал да избяга по леда след инцидента?

— Не зная да е ставало подобно нещо — рече Бейта. — Както казах, гледах навън…

— През прозореца — довърши Маф. — Разбира се. — Той премести поглед към мен. — А вие?

Бързата смяна на посоката на атаката бе известен начин да се постигне напредък по време на разпит. За нещастие на Маф аз бях чел същите учебници, каквито и той.

— Какво аз? — попитах спокойно. — Бях на трийсет километра от там, когато е станала катастрофата.

— На място, където нямате никаква работа — отбеляза третият халка.

Погледнах го.

— А вие сте?…

— Това е Главен надзорник ПрифКлас — вметна Апългейт. Имаше вид на човек, попаднал в неприятна ситуация, който силно желае в този миг да е някъде другаде. — Управителят на курорта.

— Ах — кимнах, докато го оглеждах. — Моите извинения. Останах с впечатлението, че апос Маф се разпорежда тук.

ПрифКлас се навъси.

— Тук съм само като съветник — поясни припряно Маф. — Полковник АвсБлар от халкската армия е командващият офицер.

— И къде е той?

— Разполага войските си — обясни Маф.

— Не че това е ваша работа — намеси се благородникът.

— А вие кой сте? — попитах.

— Моето име е без значение — отвърна той. — Старши надзорникът ПрифКлас ме помоли да му помагам по време на разпита.

— Ясно — рекох и насочих вниманието си към ПрифКлас. — И как толкова бързо успяхте да си осигурите поддръжката на военните?

— От гарнизона на Модра II, разбира се — отвърна ПрифКлас и в гласа му се долови злобно задоволство. — Не знаехте, че там има гарнизон, нали?

Усетих, че Апългейт застива на седалката до мен. Вероятно двамата с Лосуту бяха надхвърлили правомощията си, когато ми бяха съобщили за военното присъствие на спътника. Но никой от двамата не бе споменавал гарнизона.

— Не, не знаех — признах чистосърдечно.

— Чудесно — рече ПрифКлас. — А сега, кажете ми какво правехте на работната площадка?

— Исках да видя как върви разширяването на курорта.

— Въпреки че мястото е забранено за достъп?

— Не видях никакви забранителни надписи — посочих спокойно. — Пък и какво толкова ще искате да скриете там?

Майорът на стола до Бейта изсумтя ядосано.

— Тук сте, за да отговаряте на въпроси, а не да ги задавате.

— Добре — свих рамене. — Питайте.

— Казах ви, че този тип е опасен, Главен надзорник — промърмори Маф. — Владее се отлично, истински професионалист. Повече отвсякога ми се струва, че виждам в тази история ръката на корак Фейр.

Наострих слух. Кора беше белидейският еквивалент на майор, добавката к го поставяше в отряда на командосите. Тъкмо като онзи неизвестен противник, с когото се надлъгвах от началото на това пътуване.

— Но въпреки това нямате никакви доказателства, че Фейр е на Модра — възрази ПрифКлас.

— Тук е — увери го мрачно Маф. — И няма да позволи подобна дребна случайност да го отклони от набелязаната цел. Надявам се, че сте извели всички подводници надалеч от хотела?

— Да, а и ги разположихме около пещерите — потвърди ПрифКлас.

— А войските? — попита Маф майора до Бейта.

— Разположени по места и заели позиции — докладва военният и прочете кратък списък с числа и координати.

Докато го правеше, се опитах да размърдам белезниците, скрил ръце под масата. Халките ми ги бяха сложили върху напълно херметизиран скафандър и никой не си направи труда да ги нагласи отново след свалянето на шлема. Сега вече бяха поразхлабени и имаше малка възможност да се освободя от тях.

Седнал до мен, Апългейт се покашля тихо. Погледнах го и открих, че ме гледа, а сетне сведе очи към белезниците. Кимна едва забележимо, после се обърна небрежно настрани.

Майорът приключи с доклада.

— Което отново ни връща при вас — обърна се към мен ПрифКлас. — Ще облекчите значително положението си, ако ни сътрудничите.

— Бих го направил с удоволствие. Но нямам представа за какво говорите.

— В действителност, Главен надзорник, не е изключено той да казва истината — намеси се неохотно Маф. — Запознах се с досието му и не мога да си представя, че би могъл да се забърка в подобна история. Съгласен ли сте, полковник Апългейт?

— Никога не съм го познавал достатъчно добре — отвърна Апългейт. — Той беше само един от многото мои подчинени.

— Но ако е невинен, как ще обясните присъствието му? — попита ПрифКлас.

— Бяхме поканени — намесих се аз. — Върховният комисар ДжанКла от Асамблеята на Пети сектор ни препоръча това място.

— И всичко останало е съвпадение? — попита саркастично ПрифКлас.

— Кое всичко останало? — отвърнах с въпрос.

ПрифКлас изсумтя.

— Виждам, че очаквате вие да изстискате от нас информация.

— Или наистина е невинен — продължи да настоява Маф. — Ако е така, няма никакви причини да укрива от нас сведения, които биха могли да ни отведат при Фейр.

За момент двамата се измериха с поглед и аз трябваше да прикрия една цинична усмивка. Наистина ли вярваха, че толкова лесно ще се хвана на старата тактика „добро ченге — лошо ченге“? Особено след като Апългейт, истинският кандидат за „добро ченге“, очевидно въобще не се интересуваше от играта?

— Можете да опитате — кимна неохотно ПрифКлас. — Но бъдете кратък.

Маф се обърна към мен.

— Ние смятаме, че в района се намира отряд поставени извън закона белидейски командоси — поде той с нисък, тревожен глас. — Най-вероятно вече са на Модра I, макар че част от тях може все още да са на път. Пристигнали са тук… — той направи кисела физиономия, — за да унищожат кораловите залежи.

Почувствах как веждите ми пълзят нагоре по челото. От всички възможни сценарии, които бях проигравал в последно време, екотероризмът бе вероятно последният, който би ми хрумнал.

— И за какво им е да го правят?

— Не знаем — отвърна Маф. — За да ни причинят сериозна вреда по необясними причини, или защото този тип просто е изгубил здрав разсъдък. Всичко започна преди два месеца с кражбата на ремонтната подводница. Имаме основания да смятаме, че е скрита в някоя от пещерите, които посетихте преди два дена.

— Да, аз също хранех подобни съмнения — съгласих се, преструвайки се, че не зная, че вече са го чули от мен благодарение на подслушвателните устройства в моя апартамент.

— Но това беше до днес — продължи Маф. — Халките направиха опит да сканират пещерите, но се оказа безуспешен — твърде много скали, а и модранските води са богати на разтворени минерали. И все пак, една-единствена подводница не би могла да се възприеме като сериозна заплаха, особено след като сега държим под наблюдение всички достъпи до пещерите.

— Ах — въздъхнах, като забелязах с интерес, че той продължава да използва формата „ние“. Изглежда работеше с халките от известно време, не едва от тази сутрин. — Защо просто не разположихте постове, които да ви предупредят, когато в курорта се появи Фейр? Знаете как изглежда, нали?

— Разбира се — отвърна Маф. Той извади електронен бележник, натисна няколко копчета и ми го подаде. — Познавате ли го?

Беше лъжепияницата — същият, когото бях оставил да копае леда в новия тунел за спускане с шейни.

— Виждал съм го на квадрелсовата железница — рекох и му подадох обратно бележника. — Защо не го арестувате?

— Защото до тази сутрин не знаехме дори коя раса е въвлечена в плановете — изръмжа ПрифКлас. — Да не говорим за отделни личности.

— И сега сте сигурни, че виновникът е Фейр?

— Напълно — отвърна мрачно Маф. — Един от неговите командоси се е опитал да отнеме контрола върху автобуса.

— Сега вече нищо не разбирам.

— Така ли? — попита хладно ПрифКлас. — Не сте ли забелязали, че онези ледени образувания са разположени точно върху пещерите, в които вероятно е скрита откраднатата подводница? А също и че дебелината на леда там е едва трийсетина метра, което означава, че може лесно да бъде разрушен при залагането на насочени заряди.

— Не, не съм забелязал нищо подобно — отвърнах със спокоен глас. Погледнато от този ъгъл, наистина имаше определена логика.

С изключение на никому неизвестната подробност, че подводницата въобще не беше в онзи район. Какво всъщност замисляше Фейр?

— Виж ти — продължи все така насмешливо ПрифКлас. — И сигурно е чисто съвпадение фактът, че се озовахте на повърхността, на място, където нямате никаква работа, в същия момент, когато това се е случило?

— Чакайте малко — намръщих се. — Да не искате да кажете, че Фейр ме е използвал за примамка?

— Защо не? — попита ПрифКлас. — Особено след като сте изпълнили идентична задача и вчера, при това на същото място — докато командосите са поставяли детонатора под шасито на автобуса. Защо да не прибегнете два пъти до един и същи номер?

— Защо ще ми трябва да ви отвличам вниманието? Какво общо може да имам с всичко това?

— Нищо конкретно на пръв поглед, Франк — заговори Апългейт. — Но трябва да признаеш, че имаше цяла поредица от странни събития от момента, когато се качи на квадрелсовата железница. — Той посочи бележника на Маф. — Включително и че си се срещал на четири очи с този Фейр. Какво очакваше да си помислим?

— Първо, въобще не сме се срещали на четири очи. Видяхме се в бара и нищо повече. Второ, двамата с Бейта нямаше да дойдем на Модра, ако ДжанКла не ни бе подхвърлил тази идея. Ако искате да вините някого, изберете него. И трето, щом сте задържали един от войниците на Фейр, защо не разпитате него, а мен?

Маф погледна към навъсения майор до Бейта.

— Ще бъдете ли така добър да му отговорите? — попита той.

Майорът се намръщи още повече.

— Защото вече не е при нас — произнесе той и в гласа му се долавяше смесица от гняв и срам. — Успял да избяга, докато го водели към хижата. В момента го издирваме.

— Брей! — възкликнах, без да се опитвам да прикрия насмешката. — Е, поне за това не можете да ме обвинявате.

— Не бъдете толкова сигурен — предупреди ме ПрифКлас. — Халкските закони за конспирация срещу държавата са сурови и неумолими.

— Което означава, че е дошъл моментът да сключим сделка — отново заговори Апългейт. — Ако имаш някаква представа къде се крие Фейр или какво е намислил да прави, най-добре да ни кажеш. Веднага.

Погледнах към Бейта. Тя също ме гледаше, с молба в очите.

Молба, но за какво? Да се откажа и да разкажа на Маф и ПрифКлас за находката в новия тунел? Или да мълча и да дам шанс на Фейр и съратниците му да изпълнят замисленото?

За момент се зачудих защо въобще трябва да ме е грижа какво иска Бейта. Тя ме лъжеше от самото начало, дори твърдеше, че няма нищо общо с Фейр, макар да използваше същия шифър като него. Не й дължах нищо. Обърнах се към Маф, отворих уста…

И спрях. Той ме гледаше втренчено, със застинали неподвижно мустаци, истинска маска на омразата.

И тогава отново ми хрумна, че може би избързвам със заключенията.

Маф все още чакаше да чуе отговора ми.

— Мислех си — подех бавно, за да мога да изведа докрай разсъжденията си. — Дори Фейр да се добере до подводницата, не му ли трябват някакви експлозиви или нещо от този род, за да разруши кораловите залежи?

За миг мустаците на Маф потръпнаха.

— Не и ако разполага с втори звуков детонатор — рече той и в гласа му се долови разочарование. Изглежда вече бе очаквал от мен да си изпея и майчиното мляко. — С него ще може да унищожи кораловото ядро и да разпръсне и избие полипите вътре.

— Губим си времето — намеси се нетърпеливо ПрифКлас. — Кажете ми, Комптън, колко дълго възнамерявахте да останете тук?

— Запазил съм апартамента за още два дена. Но предполагам, че вече го знаете.

— В такъв случай как ще обясните това? — той се наведе, вдигна от пода един от куфарите ми и го постави с трясък върху масата. — Или ще посмеете да заявите, че това не е вашият багаж?

Успях да прикрия раздразненото си изражение, докато се навеждаше да постави до моя куфар и този на Бейта. Разбира се, Бейта беше събрала багажа ни, преди да отиде на онази злополучна обиколка. Нали й бях казал, че отпътуваме същия следобед с йонната ракета.

— Да, това наистина е нашият багаж — признах неохотно.

— И как ще обясните, че сте го подредили, след като възнамерявахте да заминете след два дена?

— Бейта е тази, която се грижи за нашата пътническа програма — рекох. — Вероятно е узнала, че първоначалният ни план влиза в противоречие с разписанието на квадрелсовата и е решила да отпътуваме днес следобед.

Върху плоското лице за миг се мярна недоволно изражение. Нищо чудно вече да бяха проверили вчерашните съобщения и да бяха прехванали нейното. Но там нямаше нищо, което да превърнат в улика срещу мен.

Това обаче не означаваше, че няма да се опитат.

— И какво по-точно е това „противоречие“? — попита настойчиво ПрифКлас.

Благородникът на стола до него се размърда нетърпеливо.

— С цялото ми уважение, Главен надзорник, но така няма да стигнем доникъде — обади се той.

— Да, многоуважаеми — сепна се ПрифКлас и веднага стана сервилен. — Какво предлагате?

Благородникът кимна едва забележимо.

— Тук също има коралово легло — посочи той. — Време е да го използваме.

С тези думи атмосферата в стаята изведнъж се промени.

Не с нещо конкретно, като внезапна мъртвешка тишина, шумни възклицания, смяна на физиономиите или нервно разместване на столове. Но само за миг бе настъпила неуловима промяна. Неуловима и същевременно жизненоважна.

— Да — прошепна ПрифКлас и ме погледна със същия стаен пламък, който бях зърнал в очите на Маф. — Много добре.

— Чакайте малко — намеси се предпазливо Апългейт, като местеше поглед от единия към другия. — Струва ми се, че не можете да го направите.

— Смеете да ни спирате, дори когато сме на собствения си свят? — изгледа го благородникът. Гласът му бе привидно спокоен, но той фиксираше Апългейт с чифт плазмени горелки.

— Комптън е поданик на Земната конфедерация — продължи Апългейт, отказвайки да се огъне. — И като такъв, има определени права.

— Можете да предявите възраженията си, когато всичко приключи — посъветва го благородникът и даде знак на войниците при вратата. — Свалете му скафандъра. И този на жената също.

— Аз ще ви го намеря — заговори Бейта още преди войниците да са помръднали.

Всички погледи се извърнаха към нея.

— За Фейр ли говорите? — попита ПрифКлас.

— Да — отвърна тя. Лицето й бе мъртвешки бледо, като на някой изправен пред взвода за разстрел. — Ще ми е нужен само бележникът от моя куфар.

Присвих очи и се опитах да разгадая какво се крие зад непроницаемото й изражение и обезверените очи. Нямаше нищо в бележника, което да й подскаже къде се крие Фейр. Какво бе намислила?

— Много добре — рече бавно ПрифКлас и се надигна. Той завъртя куфара и повдигна капака.

И тогава изведнъж се досетих. За да не ми позволи да докосна корала, тя бе готова да задейства устройството със саарикса.

Погледнах към ПрифКлас, който се ровеше из вещите на Бейта и изведнъж почувствах тежестта на окачения на рамото ми шлем. Може би двамата с Бейта щяхме да успеем да си сложим шлемовете преди отровата да се разпространи. Същото важеше и за Апългейт, стига да е предупреден и да реагира навреме.

Но останалите нямаше да имат никакви шансове.

Всъщност, не им бях длъжен с нищо. Вярно, че до момента никой от тях не ме бе заплашвал, нито бе предприемал някакви действия срещу мен. Трябваше ли да позволя на Бейта да ги избие?

ПрифКлас вече бе извадил бележника и поглеждаше подозрително към Бейта. Не се бе поддал на внушението й и като че ли се съмняваше, че тук нещо не е наред.

— Съгласен — рече той. — Но първо двамата с Комптън ще си свалите скафандрите.

Лицето на Бейта се изопна още повече. Тя ме погледна за миг…

— О, хайде — подканих я аз и прибавих осезаемо нетърпение в гласа си. — Свали го и им кажи каквото искат да знаят, за да се измъкнем оттук.

Тя отново ме погледна и на лицето й се смени цяла гама от чувства. Сетне помръдна с устни и отново се върна към обичайното си, безстрастно изражение.

Изражение, което се опитвах да имитирам. Защото, за да ни свалят скафандрите, халките първо трябваше да разкопчаят белезниците.

Разбира се, тогава пак щяхме да си имаме работа с двамата войници плюс майора. Но на по-добри шансове едва ли можехме да разчитаме.

Войниците застанаха от двете страни на Бейта и я вдигнаха на крака. Следях ги с поглед, но същевременно обмислях следващите си движения.

И тогава, тъкмо когато единият от тях посягаше към закопчалките на скафандъра, вратата на залата се отвори рязко.

Двамата войници се извърнаха едновременно и посегнаха машинално към оръжията. Но беше някакъв цимахеец в оранжев скафандър с крушовидна форма и затъмнено лицево стъкло. Той също ни видя и закова на място.

— Това ли е групата за начинаещи скиори? — попита той колебливо и ниският му глас изкънтя, сякаш идеше от дълбока пещера.

— Сбъркали сте вратата — отвърна раздразнено ПрифКлас.

Стараейки се да не мърдам с горната част на тялото, прибрах краката си под стола. Човек не бива да обръща гръб на даровете на боговете, а цимахеецът бе точно такъв. Сега двамата войници бяха с гърбове към мен, а вниманието на останалите бе преместено в друга посока.

Време беше да действам.

Войниците, естествено, бяха най-важните цели. Но между мен и тях бяха Апългейт и масата и това можеше да ме забави.

За разлика от тях Маф седеше точно срещу мен и ръкохватките на пистолетите му лъщяха в кобурите. Ако можех да се пресегна през масата достатъчно бързо, бих могъл да сграбча един от тези пистолети. Улових се за ръба на масата и преместих тежестта си напред, готвейки се да се изстрелям рязко.

— Прощавайте — рече цимахеецът, поклони се ниско и разпери ръце, сякаш ни даваше благословията си. За миг мярнах чифт оранжеви цилиндри, прикачени за предмишниците…

Чу се звук, наподобяващ плесница, и двата цилиндъра гръмнаха едновременно, изстрелвайки зарядите си към двамата войници.

Те се олюляха назад, уловиха се за гърдите и понечиха отново да си извадят оръжията. Миг по-късно краката им се подгънаха и те рухнаха на пода, следвани от майора, който междувременно бе получил своята порция. От другата страна на масата Маф изригна проклятия, отмести стола назад и скочи, посягайки към своите оръжия. Но цимахеецът вече се бе обърнал към него, пристегнатите за китките му цеви избълваха пламъчета и го накараха да се преметне назад и да изпусне измъкнатите от кобурите пистолети.

ПрифКлас и благородникът — по-възрастни, привикнали на други обноски, или може би отвикнали да прибягват до насилие — дори не се бяха надигнали от столовете си.

Оставахме само аз, Бейта и Апългейт.

— Спокойно — предупредих цимахееца и му показах окованите си ръце. — Може би сме на една и съща страна.

— Възможно — отвърна той. — Един момент, моля.

Насочил едно от оръжията си към Апългейт, той изстреля с другото три куршума към всяка от повалените фигури.

— Така е с приспивателните куршуми — обясни той. — Нужни са повече от един, за да свършат добра работа. — Без да сваля насочената към Апългейт тръбичка, вдигна другата си ръка и докосна лицевото стъкло. То се проясни и…

За моя огромна изненада открих, че отвътре ме гледа корак Фейр.

— Благодаря за помощта — рекох. — И тъкмо навреме, бих добавил.

— Имаше нужда от нея — подметна той и погледна към Бейта и Апългейт. — Това вероятно са доверените ти съратници?

— Бейта, да — отвърнах, изкривявайки леко истината. — Боя се, че не мога да гарантирам за господин Апългейт.

Апългейт ми хвърли изненадан поглед.

— Е, какво пък, благодаря ти — изръмжа той. — Много ти благодаря.

— Нищо лично — уверих го аз, докато се опитвах да си смъкна белезниците. — Точно сега не съм склонен да вярвам на никого на това късче скала.

— Освен ако не са белидейски ренегати, разбира се — подметна свадливо Апългейт, после се пресегна и се зае да ми сваля белезниците.

— Кой е казал, че вярвам и на тях? — попитах, като погледнах към Фейр. Той тъкмо събираше оръжията на приспаните халки, а оранжевият цвят на маскировъчния му скафандър бе изчезнал напълно, заменен от тъмнозелен. Дори крушовидната долна част се бе свила, връщайки му типичния белидейски изглед. — И струва ми се, крайно време е някой да ме осведоми по въпроса какво всъщност става.

Фейр погледна към Апългейт.

— По-късно.

— Всъщност, бих могъл да ти кажа и сега — предложи Апългейт, докато още се занимаваше с белезниците. — Оказа се, че знаменитият модрански корал притежава някои странични свойства, които халките са се постарали да скрият от нас. По-точно в черупката му има вещества, които притежават слаб наркотичен ефект върху повечето обитатели на галактиката. Малка част от тях развиват към него пристрастяване като към хероин-3, или „Червен покой“. — Той погледна към Фейр. — Правилно ли се изразих, корак Фейр?

— Зарежете любезностите — изръмжах. — Толкова силен, колкото хероин-3? И от колко време го разнасят из галактиката?

— Властите твърдят, че не знаят — отвърна Апългейт. — Може и да е така. Но някой използва корала, за да манипулира хора. Важни хора, корпорации — може би дори правителства.

— Включително и на Земята? — погледнах въпросително Фейр.

Той не отговори, но Апългейт кимна.

— Не е изключено. Както се досещаш, заловените не бяха особено общителни.

— И кой стои зад всичко това?

Апългейт сви рамене.

— Някаква тайна групировка, която се нарича Модри. Които и да са, източникът на тяхната сила е точно тук, на няколко километра под нас. Унищожим ли го, с тях е свършено.

Втренчих поглед във Фейр. Бях забелязал, че двамата с Бейта са подозрително смълчани по време на този разговор.

— Някакви коментари? — подканих го аз.

— Господин Апългейт е уловил есенцията — отвърна равнодушно Фейр, докато заобикаляше масата, за да вдигне оръжията на Маф.

— Само есенцията? — попитах.

— Има и някои дребни подробности — Фейр посочи приспания благородник. — Ето този халка например. Той контролира компанията, която добива, пакетира и транспортира корала.

— Ах — погледнах към Апългейт. — Каква е позицията на Конфедерацията по този проблем?

Той направи кисела физиономия.

— Официална позиция още няма. На нашите светове няма корали и не възнамеряваме да допускаме появата им. Неофициално… — той дръпна малко по-силно белезниците и най-сетне ме освободи от тях. — ООН подкрепя всички действия срещу разпространението на наркотични вещества. Доколкото ми е известно, властите на Модра I не участват в играта. Ако желаеш да им помогнеш, никой няма да те спре.

Обърнах се към Бейта.

— Искаш ли да участваш?

— Да — отвърна тя с леко разтреперан глас.

— Корак Фейр?

Белидеецът леко се поклони.

— Вашата подкрепа ще бъде оценена високо.

— В такъв случай влизаме в играта — заявих и се изправих.

— Иди ги изяж, тигре — подхвърли Апългейт и на устните му затрептя усмивка.

Надигнах се от стола, направих няколко крачки из стаята, после спрях и се обърнах към тях.

— Има само едно нещо — рекох, като махнах към Фейр.

— Не бихте искали ПрифКлас и Маф да си мислят, че сте ги предали, нали?

Апългейт се облещи.

— Какво? Чакай малко…

Протестите му секнаха веднага щом Фейр изщрака с пистолетите си. Имаше време само колкото да ми хвърли жален поглед, сетне очите му се извъртяха нагоре и той рухна в безсъзнание върху масата.

— Добър изстрел — похвалих го, после откачих шлема и си го поставих. Изключих интеркома на скафандъра, извадих малкия черен предавател от джоба си и го залепих на лицевото стъкло. — С какво ще започнем? — попитах, след като избрах един пистолет от подредените на масата от Фейр оръжия и го прибрах в джоба.

— Ще видиш — рече той и гласът му прозвуча странно през говорителя на шлема. Маскировъчният му костюм вече представляваше точно копие на халкска военна униформа. — Вземи си багажа — добави и се въоръжи с халкски пистолет.

— Няма да се връщаме повече тук.