Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (11)

11.

ДжанКла бе описал Систарко като незначителна колониална система, но от размерите и конструкцията на междинната й станция стигнах до извода, че е по-скоро от мащабите на регионална столица като Керфсис. Бях готов да отида дори по-далеч, след като зърнах двата мощни военни кораба, които ни ескортираха.

Разбира се, системата беше родно място на прочутия модрански корал и всички туристи се насочваха право натам. Може би това обясняваше общата картина.

Може би.

Преминахме без проблеми митницата, като и този път саариксът в дръжките на куфарите ми не накара сензорите да се задействат. Не зърнах нито един белидеец, но в това нямаше нищо чудно. Халките бяха разделили митническото отделение съобразно класите и вероятно те бяха на две-три нива под нас, в скромното обкръжение на по-бедните пътници от трета класа.

И разбира се, веднага щом преминеха през проверката, щяха съвсем законно да заменят играчките в кобурите си с истински оръжия. Следващия път, когато се изправя срещу тях, те щяха да са въоръжени и опасни.

Каква чудесна мисъл.

Подобно на квадрелсовите тунели навсякъде из галактиката, Граклейскито разклонение преминаваше през външната част на системата Систарко, в този случай малко отвъд орбитата на Кассп. Това поставяше Модра на значително разстояние от станцията през по-голямата част от годината, което, предполагам, след известно време би започнало да затруднява нарастващия приток от туристи. За щастие в този момент планетата бе почти в най-близката си точка, което означаваше, че ще летим до нея не дни, а часове. Транспортният агент ни насочи към съответното помещение за отпътуване, където открихме още петдесетина пътници, очакващи пристигането на йонната ракета. Предполагах, че ще видя поне един от белидейците от влака, но колкото и да се оглеждах, никой не се появи.

Издигнахме се върху факел от свръхнагрята плазма и пет часа по-късно приближихме обхванатия в пръстен газов гигант. Корабът изключи главния двигател на известно разстояние над повърхността на Модра I и премина на шоршиански маневрени двигатели, с помощта на които само след пет минути се спуснахме върху ярко озарената площадка за кацане.

Гледката се покриваше с обещаното ни от ДжанКла. Увиснал над хоризонта на малкия спътник, Кассп имаше същите вихри от хилядакилометрови бури, каквито обичайно закриваха Юпитер или Сатурн, но с много по-голямо разнообразие от цветове. Пръстенът му бе далеч по-впечатляващ от този на Сатурн и много по-широк. Точно над нас Модра II пълзеше по небосвода, сияеща топка от камък и лед, криволичеща по сложна орбита в бинарната система, в която участваше.

Като допълнителен щрих по прищявка на небесните механици орбитата на Модра бе под прав ъгъл спрямо пръстеновата система на Кассп. Това означаваше, че докато двете луни се движеха около техния съвместен гравитационен център, можехме да се любуваме на пръстените както отгоре, така и отдолу. Така панорамата пред нас се менеше непрестанно, но оставаше неизменно зашеметяваща.

Постройката, край която се спуснахме, в стил планинска хижа беше точно копие на древна халкска високопланинска крепост, изпълнена до последната подробност, включително петоъгълните бойници. Модерните шлюзови входове разваляха донякъде илюзията, но нито една от двете луни не бе достатъчно голяма, за да задържи собствена атмосфера. Двамата с Бейта се присъединихме към останалите пътници, навлякохме скафандрите, които ни предоставиха преди излизане от йонната ракета, и запъплихме по замръзналата повърхност към шлюзовете.

Отвътре хижата бе декорирана в същия помпозен стил, а покрай стените бяха подредени халкски брони от различни епохи, строени пред също толкова древни картини и гоблени. Атмосферата бе съхранена дори на рецепцията, където служителите бяха издокарани с ризници от наточени люспи, вместо да ни очакват компютри на самообслужване. Когато дойде нашият ред, попитах за подводния хотел и ни насочиха към поредица от натруфени асансьори в другия край на фоайето. Присъединихме се към петима от останалите гости и петнайсет минути по-късно се спуснахме във фоайето на хотела и се озовахме в нещо, което би могло да се опише с баналния израз „подводна феерия“.

Хотелът бе украсен с подбрана с вкус смесица от водорасли и разноцветни скали, между които лъщяха ледени късове и застинала в различни форми морска пяна. Огромни изпъкнали прозорци осигуряваха чудесна гледка към ледената шапка на Модра, озарена от сложна система подводни фенери. ДжанКла бе споменал, че на места океанът достига дълбочина от пет километра, но курортът бе изграден в един от плитките райони, където имаше цели коралови плантации.

Служителите на рецепцията бяха облечени с костюми, които наподобяваха на русалки или сродни им герои от халкските легенди. Цените на единичните стаи бяха умопомрачителни, но апартаментът, който бяхме запазили, щеше да струва цяло състояние — сума, далеч надхвърляща малкото, което имах в някоя от паричните си карнетки. Паяците не си бяха дали труда да добавят каквито и да било финансови средства към пропуска, който ми бяха осигурили, и не ми оставаше друг избор, освен да заплатя с кредитна карта. Направих го, без да ми мигне окото, макар че подозирах цял куп неприятности, свързани с подобно своеволно решение.

Но от друга страна, ако можеше да се вярва на прогнозите на Бейта, нищо чудно Модра да е последната спирка в живота ми. Щом нямах бъдеще, нямаше смисъл да се безпокоя от последствията. Подписах спокойно чека, който ми подадоха, и се отправих към асансьора за последното спускане.

Стаята ни не беше чак толкова луксозна, колкото перския вагон на ДжанКла. Но в определен смисъл би могла да се мери по пищност дори с него и гледката само допринасяше за това. Намирахме се на най-ниския етаж на хотела, с прозрачен под и две прозрачни ъглови стени, които ни осигуряваха страхотна панорама с кипяща вода и коралови рифове под нас. В средата на стаята два дивана бяха обърнати един срещу друг и между тях пламтеше огнище — изкуствено, разбира се, но доста реалистично. Имаше също два удобни на вид фотьойла и шест стола от резбовано дърво, последните подредени около голямата маса. До една от прозрачните стени бе поставено бюро с компютър, а до другата — познатият развлекателен център.

Спалнята не отстъпваше по разкош на всекидневната, макар че беше по-малка и разполагаше само с една прозрачна стена. Тук в центъра доминираше исполинско легло, в което спокойно можеше да се побере цимахейска брачна двойка или няколко човеци със стандартни размери, а на стената бе монтиран още един развлекателен център. Гардеробът зад леглото, както установих скоро, бе зареден с дрехи във всякакви стилове и размери.

Освен това в помещението липсваха подслушвателни устройства. За мен това бе най-голямата изненада.

— Харесва ли ти? — попитах Бейта, която все още стоеше във всекидневната. Тя не отговори, зареяла поглед през прозрачната стена, където няколко миниатюрни подводници щъкаха между кораловите рифове. — Защото ако си недоволна, ще поръчам да ни преместят в кралския апартамент — добавих.

— Какво по-точно смяташ да правиш тук? — попита тя, без да се обръща. Не беше произнесла и две думички, откакто пристигнахме в Систарко, и мускулите на шията й бяха застинали в напрегната поза.

— Нека първо се поотпуснем — рекох й, като се приближих до нея и я улових за ръката. По-скоро понечих, защото тя побърза да я дръпне. Кожата й беше леденостудена. — Никой няма да се опита да ни убие тук. Мястото е прекалено оживено.

— Значи ще изчакат да идем на някое самотно местенце, така ли?

— Нещо такова — свих рамене.

— И, разбира се, ние ще ходим на разни тихи и самотни местенца?

— Ами да — отвърнах. — Но както споменах и по-рано, ако желаеш, можеш да се върнеш на железницата. — Прекосих помещението и спрях до компютъра. — Я да видим с какви забавления разполагат тук.

Оказа се, че изборът е доста богат. ДжанКла вече ни бе описал заниманията навън, но курортът разполагаше и с такива на закрито. Имаше пет-шест ресторанта, от обикновени, до такива, където допускат само в строго официално облекло, два театъра с въртящи се сцени и представления, готови да задоволят както халския, така и всеки друг вкус, и чудесно оборудвано казино за всеки с излишни пари в джоба. Нашият развлекателен център предлагаше музика и филми, доста повече, отколкото имаше в колекцията на ДжанКла.

— Какво ще кажеш да започнем с казиното? — предложих.

— Освен ако не ти се плува.

— Не трябваше ли да се заемем с разследването? — намръщи се тя.

— Имаме време — успокоих я и отново се приближих към нея.

— Очаквам нашите белидейски приятели да се появят, преди да се е случило нещо интересно, но те със сигурност не бяха в ракетата. Или са решили да се качат на следващата, която според разписанието е след осем часа, или са продължили към вътрешността на Систарко, което означава, че ще се върнат тук след трийсет часа.

— Защо ще ходят до Систарко?

— Нямам идея. Може би за да подготвят следващата си атака.

— Или там ще се проведе този твой хипотетичен опит?

— И това не е изключено — рекох. — Но все пак ДжанКла ни насочи към Модра, а не към Систарко, така че, струва ми се, сме на прав път. Нещо определено ще се случи тук, и то в следващите сто часа.

— Откъде знаеш? — попита намръщено Бейта.

— Защото контейнерът, в който ме бяха напъхали, трябваше да пътува за Алра-кае, което е на два дена път след Джурскала. Ако не ме бяха открили преди това, връщането щеше да ми отнеме точно сто часа. Предполагам, че онова, което са замислили, е щяло да приключи дотогава. — Махнах с ръка към пейзажа зад стените. — Но докато се появят отново, въпросът остава да виси. Не ни остава друго, освен да се поразходим и да се позабавляваме.

— Как ще разберем кога са пристигнали белидейците?

— Има начини — отвърнах. — Е, какво избираш — казино или плуване?

— Казиното — отвърна тя неохотно. — И да ти кажа нещо. Вероятно ще видиш много украси от модрански корал. Старай се да не ги докосваш.

— Казват, че не бил чуплив — успокоих я аз. — Виждал съм снимки и знам, че го използват…

— Просто не го докосвай! — тросна се тя ядосано. — Обещай ми да не го правиш. — Пое си уморено въздух. — Моля те.

— Добре — отвърнах, докато разсъждавах над поведението й. Такъв изблик от инак спокойната, лишена от емоции Бейта? — Щом ме молиш… разбира се.

— Благодаря ти — повдигна тя рамене. — Е, добре. Да вървим.

 

 

В халкските казина облеклото е официално, а аз не си бях взел никакви подходящи дрехи. За щастие от хотела се бяха погрижили за подобен случай и в гардероба имаше няколко официални мъжки и женски костюма. Всичките бяха програмируеми, което означаваше, че веднага след обличане се нагаждат към телесните мерки. Чудесна идея, но доста скъпа и по джоба само на богаташите.

Беше късен следобед местно време и в казиното вече цареше нарастващо оживление. Забелязах още неколцина в програмируеми костюми, но повечето посетители носеха облекла, изработени по техен вкус. В два от ъглите на залата имаше маси с напитки и храна, изолирани от останалата част с високи до пояса прегради от модрански корал. В средата на казиното бе монтиран петметров фонтан-водопад, също обрамчен в корали.

— Видях един белидеец — прошепна Бейта, когато спряхме на терасата след входа. — Ей там, при дългата зелена маса.

— Ах, за игра на зарове — кимнах. Въпросният белидеец носеше военна униформа и следеше внимателно движенията на крупието, което хвърляше заровете. От такова разстояние не можех да различа какъв ранг има, но под мишниците му се подаваха чифт инкрустирани дръжки, които го поставяха най-малко на нивото на генерал-лейтенант.

— Това е военна униформа, нали?

— Аха — потвърдих, после поставих длан на гърба й и я насочих надолу по стълбата. — Ела, да се смесим с тълпата. Ти тръгни наляво, а аз надясно.

— Искаш да се разделим? — попита тя и в гласа й отново се долови безпокойство.

— Играем роля на забавляващи се богаташи, забрави ли? Усмихвай се, слушай какво говорят другите и не напускай казиното без мен. Ще се срещнем след час в онзи син ъгъл с освежаващите напитки.

Стигнахме подножието на стълбата. Стиснах окуражително ръката й и се гмурнах в обкръжаващия ме хаос.

От опит зная, че в реалния живот хазартът не е толкова драматичен, колкото го представят във филмите. Рядко се случва играта да опира до съдбовни решения, нито всеки ден на масите се срещат герои и негодници.

И въпреки това хазартът насочва вниманието на хората към пари и печалба, в резултат на което им развързва езиците и ги кара да забравят за предпазливостта. Наострил слух, аз се шляех из тълпата, като спирах от време на време край някоя маса, за да проверя на какъв етап е играта.

Също като във вагоните първа класа на квадрелсовата железница, и тук си даваха среща богаташи от различни раси.

Първото, което установих, бе, че бизнес интересите на присъстващите са били оставени някъде във фоайетата. Всички разговори, на които станах свидетел, бяха насочени към текущата игра, към възможните печалби или загуби, или към забавленията, които предлагаше Модра I. Дори тримата цимахейци, същества, които не си падат по активните развлекателни мероприятия, когато достигнат определена възраст и положение, обсъждаха ентусиазирано разходката с подводница в една от подводните пещери.

Неусетно краката ме отведоха при централния фонтан-водопад.

В съответствие с типичната халкска архитектура той представляваше поредица от няколко малки водопада на различни нива, от които водата се спускаше игриво, за да се вдигне отново, когато достигне някой от фонтаните. Всеки от тях разпръскваше водата с различна честота и сила, създавайки чудесна водна феерия. Допълнителни скрити устройства симулираха водовъртежи и караха водата да кипи и да се пени. Басейнът се простираше на около метър от основата на скалната колона и въпреки че дълбочината едва ли надхвърляше половин метър, комплексът бе заграден със сияещи светлинни перила, които също трептяха в различни оттенъци.

Както вече бях установил от терасата, водопадът бе пълен с корали.

Значително повече, отколкото ми се струваха в началото. Коралите, които бях забелязал да се подават над повърхността, бяха само върхове на мънички коралови планини, между които мъждукаха разноцветни фенери, създавайки драматични сенки.

Навсякъде другаде из галактиката скулптура с толкова много модрански корали щеше да струва милиони. Тук, само петдесетина метра над мястото, където коралите растяха на воля, беше като да декорираш юконска зимна сцена с ледени скулптури.

— Какво мислите? — попита един глас зад мен, надвивайки общата шумотевица.

Обърнах се. До мен стоеше белидеецът с военна униформа, когото бях забелязал по-рано, стиснал в ръка чаша с някаква червеникава напитка. Едва сега забелязах, че носи знаците на апос, еквивалент на земния бригаден генерал.

— Красиво е — отвърнах.

— Мда, така е, нали? — съгласи се той и сведе поглед към мен. — Апос Торин Маф от Генералното командване на белидейската армия.

— Франк Комптън — представих се на свой ред. — Без някакъв специален пост за момента.

Той изсумтя.

— И тези глупаци ви позволиха да отпътувате.

— Моля? — намръщих се аз.

Лицето му се разкриви в подобие на усмивка.

— Простете — рече той. — Вие сте Франк Комптън от разузнаването на Западния съюз, нали?

— Точно така — отвърнах, като изучавах внимателно лицето му. Доколкото можех да определя, никога досега не го бях виждал. — Срещали ли сме се някога?

— Веднъж, преди няколко години — уточни той. — На церемонията по случай откриването на станцията на Нови Тигрис. Аз бях в охраната на Върховния съветник, пратен да изкаже почитанията си на вашия народ.

— Ах — кимнах. Помнех добре церемонията и освен ако апос Маф не се бе подложил на промяна на лицевите ивици, бях почти сигурен, че не е присъствал на нея. — Какво приключение беше, нали?

— Наистина — съгласи се той и сръбна от напитката. — С какво по-точно се занимавате сега?

— В момента работя за една туристическа агенция — отвърнах. — Далеч по-проста и безопасна работа.

— Въпреки това изглежда не успявате да избягвате приключенията — отбеляза той. — Чух, че сте изчезнал за кратко по време на последното ви пътуване.

По гърба ми пробягаха ледени тръпки.

— Моля? — попитах.

— Говоря за приключението с багажното и неизвестния нападател — обясни Маф. — Остана неизвестен, нали?

— Да, за съжаление — признах.

— И нямате никаква представа кой може да бъде? Или поне към коя раса принадлежи.

— Нито видях, нито чух нещо — рекох. — Инцидентите на квадрелсовата железница влизат ли ви в работата?

Той махна с ръка, което беше белидейският еквивалент на повдигане на рамене.

— Ни най-малко — заяви. — Но когато си на върха на обществената стълба, чуваш и виждаш много неща. Носеха се слухове…

— Аха — кимнах аз и реших да си направя един малък експеримент. — Да, това наистина беше неочаквано приключение. Нещо като случилото се с възрастната дама в един стар земен филм.

Маф помръдна мустаци, сетне ги приглади.

— Сещам се за какво говорите — рече той. — „Дамата изчезва“. Наистина прилича на него. Все пак се радвам, че излязохте победител от тази малка случка.

— Така е — отвърнах със стиснати устни. Нямаше никакъв начин да знае за онзи архаичен филм. Абсолютно никакъв, освен ако не поддържаше постоянна връзка с пътниците в перския вагон.

Паяците бяха предали на Бейта, че всички членове на онази група са останали зад Джурскала. Бях проверил разписанието на влаковете и знаех, че е изключено някой от тях да хване по-късен влак и да пристигне тук навреме. Оставаше само едно обяснение. ДжанКла или Растра, някой от тях или двамата, бе пратил подробно съобщение, пълно описание на всичко, което се бе случило във влака, включително и на филмите, които бяхме гледали. Или това, или Паяците бяха излъгали Бейта.

Или Бейта лъжеше мен.

— Виждам, че се любувате на коралите — прекъсна разсъжденията ми Маф.

Не се занимавах с нищо подобно, но въпреки това кимнах.

— Красиви са, нали? — подметнах. — За съжаление нашите закони не позволяват да ги внасяме.

— Жалко — рече той и посочи фонтана. — Сигурно затова не сте имали възможност да докосвате модрански корал?

Странното предупреждение на Бейта изплува в мислите ми. Всички ли в тази галактика бяха вманиачени от проклетите корали?

— Не, но ми се е случвало да докосвам земни корали — отвърнах. — Груби, понякога остри, дращещи.

— Но това е модрански корал — възрази той учудено. — Съставът му е коренно различен от всеки друг корал в галактиката. Различен от всичко останало, ако ми позволите да добавя.

Приближих преградата и погледнах надолу. Никога досега не бях виждал модрански корал от такава близост и изведнъж си дадох сметка колко е красив и разноцветен. Земните корали са почти като скални образувания, те стърчат под водата и предупреждават неумелия водолаз да се пази, но този тук изглеждаше мек, еластичен, пухкав, буквално ме приканваше да го погаля.

— Хайде — подкани ме тихо Маф. Беше застанал до мен и ми дишаше във врата. — Пипнете го. Съвсем безопасно е и много приятно.

— Не, не е необходимо — рекох и се изправих с видимо усилие. — Мама ме е учила никога да не пипам непознати неща. Човек не знае какво може да му се случи.

Известно време той ме разглежда втренчено, а досегашният безгрижен израз бе изчезнал и лицето му се бе превърнало в непроницаема маска. След това, за мое облекчение, усмивката проби през облаците.

— Никога не бих престъпил подобен съвет — рече той и вдигна чаша към мен. — Сбогом, Комптън. Дано престоят ви бъде приятен.

Имаше няколко будки с касиери покрай стените, оградени с традиционните решетки от ковано желязо.

— Какво ще желаете, сър? — попита ме касиерът от будката, към която се приближих.

— Имате ли виртуални игри?

— Разбира се — той избра един чип и ми го подаде. — Необходим ли ви е електронен бележник?

— О, имам, благодаря. — Взех чипа и се престорих, че го поставям в гнездото. В последния миг обаче го смених с онзи, който държах готов в ръката си. Включих бележника, настаних се в едно кресло и си дадох вид на погълнат от играта, ала в действителност се заех да сканирам работните честоти.

Като се имаше предвид размерът на курорта, комуникационният трафик бе необичайно рехав, макар че, както по-късно си обясних, повечето посетители бяха дошли тук, за да се отърват от напрегнатото си всекидневие, а не да го пресъздават отново. Всички предавания, които засичах, разбира се, бяха кодирани, а не разполагах с достатъчно мощни средства, за да ги дешифрирам.

Но в края на краищата не това бе целта на упражнението.

Основната част на трафика, както и следваше да се очаква, носеше характеристиката на халкските кодиращи системи. Те варираха по сложност и изобретателност, в зависимост от желанията и изискванията на притежателите им, но със сигурност бяха по халкски модел. Следващите по честота бяха цимахейските предавания, което също не беше никак изненадващо с оглед близостта на Цимахейската република. После идваха джурианските и накрая — съвсем малко пиркарлийски.

И това бе всичко. Нито за миг не засякох вече познатия ми код, използван от ДжанКла, докато бяхме в перския вагон. Нямаше и белидейски съобщения, цивилни или военни.

С крайчеца на окото си долових някакво движение. Вдигнах глава и установих, че Бейта е застанала до мен.

— Случи ли се нещо? — попита ме тя. — Ти каза един час.

— О, нищо — отвърнах, като изключих бележника и извадих чипа. — Просто се изморих по-рано. Сигурна ли си, че ДжанКла или някой от сподвижниците му не се е качил на нашия влак на Джурскала?

— Паяците ми съобщиха, че там сме се разделили.

— Значи знаем, колкото знаят и те — отвърнах, изпълнен с неувереност. — Хубаво. Чу ли нещо интересно наоколо?

— Всъщност нищо — отвърна тя. — Разговаряха предимно за игрите, в които участваха.

— Да, и при мен беше така. Случи ли ти се да присъстваш на разговор между цимахейци?

— Имаше един — кимна Бейта. — Разговаряха за някаква подводна разходка до една пещера на три-четири километра оттук.

— И аз чух за това — казах. — Интересно.

— На мен не ми прозвуча като нещо особено интересно — сви устни Бейта. — Въобще не можах да разбера с какво ги привлича.

— Тъкмо това имах предвид — подхвърлих, докато оглеждах присъстващите. — Кога друг път ти се е случвало да се разхождаш сред толкова много хора и никой да не говори за работа?

Тя стисна устни.

— Може би са оставили тези разговори за друго място.

— Може би — съгласих се. — Но не чух също така да се споменават семейства, или да се разговаря на политически теми. И тях ли са оставили за друго място?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, докато оглеждаше двама халки на близката маса.

— Още не съм сигурен. Но имам странното усещане, че сме единствените зрители на театрално представление.

— На конспирация ли ти прилича?

— Признавам, че може да ти се стори малко пресилено. Но нали ти самата каза, че нямам приятели тук. А апос Маф спомена, че свръхбогатите били доста затворено общество.

— Апос Маф?

— Белидеецът, когото видяхме одеве — обясних. — Той твърди, че ме познава.

— Твой приятел ли е? — попита тя, настръхнала изведнъж.

— За такъв се представи — отвърнах. — Спомена една церемония, на която съм бил преди няколко години, но явно не знае, че съм добър физиономист. Дори когато става дума за белидейски лица.

— Но откъде е научил, че си бил на онази церемония?

— Защото я показваха в новините и лицето ми се мярна на заден план. Тогава охранявах една делегация. После шефовете доста ме кастриха за това. Като стана дума, кастренето дойде точно от нашия стар приятел полковник Апългейт. Нашият стар познат — поправих се аз.

Шега, на която не очаквах особена реакция. Така и стана, всъщност Бейта въобще не реагира.

— За какво разговаряхте с Маф? — попита тя.

— Ами той се опита да поднови несъществуващото ни познанство, а после ми заговори за инцидента във влака. Странно, но беше доста добре запознат, дори с отделни подробности. Затова те питах дали Паяците биха могли да пропуснат някого, който ни е проследил след Джурскала.

— Не — поклати уверено глава Бейта.

— В такъв случай някой трябва да е изпратил доста подробен доклад за случилото се — рекох и извадих бележника от джоба си. — Ела. Ще се върнем в стаята да проверим кога тръгва подводницата.

— Какво? — възкликна тя с пребледняло лице.

— Разходката с подводница изглежда е доста популярна тук — обясних. — Защо, има ли някакъв проблем?

— Разбира се, че не — отвърна Бейта и този път бузите й поруменяха. — Само че…

— Само че не обичаш да те водят за носа, нали? — подсказах й аз.

— Нещо подобно.

— Аз също — съгласих се с нея. — Но струва ми се, че някой полага огромни усилия да ни изпрати в тази посока. Искам да проверя накъде ни води.

— Ами ако ни води към капан?

Повдигнах рамене.

— Да се надяваме, че ще го надушим, преди да попаднем в него.

 

 

Хотелът предлагаше три различни разходки с подводници, две от тях към далечни коралови образувания и третата към една пещера, за която и двамата с Бейта бяхме чули в разговорите. За днес всички места се оказаха ангажирани, но имаше обиколка утре сутринта и аз запазих две места.

Тъй като нямаше какво да правим до вечерта, Бейта реши да подремне. Аз си сипах едно от бара и се настаних при компютъра, за да събера повече информация за Кассп, двете Модри и самия курорт.

Вечерята бе на ниво пет звезди, както и следваше да се очаква от толкова луксозно място. След нея се разходихме из магазините във фоайето и аз купих на Бейта две шноли и кутийка с гримове. Не беше особено впечатлена от подаръците. По-скоро разходката по магазините й досади до прозевки. Съчувствах й, но точно такова поведение се очакваше от разглезена туристическа двойка.

Всъщност едва ли някой вярваше на тази легенда. Но докато се шляехме из магазините, надявах се да им внушим, че ние вярваме, че сме ги измамили, което можеше да ги накара да подценят нашите способности. Понякога нещата са далеч по-сложни, отколкото ти се струва.

Когато най-сетне привършихме с престореното пазаруване, се върнахме в стаята. Все още беше твърде рано, за да си лягаме, ето защо аз затъмних стените и поръчах друг класически филм на Хичкок — „На север от Нортуест“, в който главният герой е преследван от неясна сила, чиито действия са му непонятни. Не зная как възприе филма Бейта, защото го изгледа с познатото безстрастно изражение.

Тъй като ни предстоеше рано ставане на идната сутрин, след филма си легнахме. Както вече споменах, леглото бе достатъчно голямо и удобно. За мой късмет същото можеше да се каже и за дивана.