Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (8)

8.

В наше отсъствие четири от креслата бяха подредени около кръглата маса. Растра и ДжанКла седяха в две от тях и разговаряха за квадрелсовата железница и различните си преживявания по време на пътуванията им. Зад ДжанКла нисък халка приготвяше освежаващи питиета.

— Ах! — възкликна ДжанКла, когато ни видя, и кимна царствено към нас. — Вече се питах дали не са възникнали проблеми при настаняването ви.

— Ни най-малко — уверих го аз. — Задържахме се няколко минути, за да обсъдим промяната в плановете ни.

— Ще направим всичко възможно това да не доведе до противоречия помежду ни — обеща ДжанКла. — Паяците вече закачиха вагона с маневрена машина и ще ни прехвърлят на главния коловоз веднага щом влакът пристигне. А междувременно, мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Благодаря — кимнах. — Подсладен леден чай, ако имате.

— Разбира се. — Той погледна към Бейта. — За вас?

— Лимонада, ако обичате — произнесе дрезгаво тя.

ДжанКла кимна и завъртя креслото си към сервитьора, след това издаде звук, който наподобяваше този на обой от оркестъра.

— Мислех си за онзи неизвестен курорт, за който разговаряхме по-рано — продължи той, когато отново се завъртя към нас. — Както казах и преди, има много възможности. Струва ми се обаче, че намерих тъкмо мястото, което би ви заинтригувало.

— Така ли? — рекох с привиден интерес. — Продължете, моля.

— Нарича се Модра — поде той. — Това е свят от системата Систарко, всъщност малка колония в самия край на Граклейското разклонение, на три спирки отвъд границите на Цимахейския космос.

— Систарко — повторих, опитвайки се да си припомня тази част от квадрелсовата карта. Граклейското разклонение започваше от Джурианската система, преминаваше покрай Цимахейската република при Гракла и се свързваше с две от техните системи, след това се проточваше отвъд границата им, връщайки се в Халкския космос. За разлика от Белидейската извивка, която свързваше Земната конфедерация с Джуриани от едната страна и Белидос от другата, Граклейското разклонение не се свързваше с нищо в далечния си край, което налагаше пътниците да се връщат обратно, ако искаха да идат някъде другаде. Това не беше кой знае какъв проблем, когато пътуваш с една светлинна година в минута, но оставяше тези светове встрани от главните пътища и търговията.

— Не сте чували за него, предполагам — заговори отново ДжанКла. — Повечето от световете там са индустриални и не представляват интерес за другиго, освен за собствените им обитатели. Но Модра е уникална. Това е луна — по-точно две луни, обикалящи около газов гигант на име Кассп. И двете луни се състоят от скалисто ядро, напълно покрито с вода.

— Замръзнала, естествено, толкова далече от слънцето — изтъкнах аз.

Лицето на ДжанКла разцъфна в усмивка.

— Точно така. Външната повърхност на луните е съвсем твърда, дебелината на леда варира от няколко метра до близо три километра. Но под тази повърхност приливни вълни и вътрешна топлина от ядрата са създали затворени морета с дълбочина до пет километра.

— Интересно — рекох, докато ни поднасяха напитките. — Прилича ми на Европа, една от луните в нашата родна система.

— Така съм чул и аз — потвърди ДжанКла. — Но за разлика от Европа, Модра I е изключително популярен курорт. Предлагат разходки по повърхността и алпинизъм, като склоновете са с различна трудност — от най-лесни, до такива за истински професионалисти. Има няколко ски писти, също с различна степен на трудност. Освен това са прокопани три тунела, които се спускат навътре в ледената обвивка и са предназначени за специални шейни, а още два са в процес на строеж. На повърхността са построени луксозни хижи, под нея лежат хотели, които предлагат достъп до най-голямото затворено езеро в галактиката.

— С леден купол отгоре и коралови образувания под повърхността — кимнах, защото най-сетне името бе пробудило някои спомени. Модранските корали бяха ужасно модерни украшения из цялата галактика преди трийсетина години, по времето, когато човечеството едва прохождаше в космоса. Но заради астрономическата си цена бяха достъпни само за най-богатите.

За съжаление на малцината земни жители, които биха могли да си позволят подобен лукс, по времето, когато узнахме за тях, под натиска на различни екологични дружества Директоратът на Обединените нации бе наложил ембарго върху техния внос. Въпреки това някакъв достатъчно арогантен и прочут богаташ бе решил да престъпи закона. За негова зла участ се бе свързал с агент под прикритие и бе заловен при опит за подкуп на служебно лице. Когато прахът най-сетне се уталожи, мераклията откри, че му предстои да изкара няколко годинки зад решетките, както и да се раздели със значителна част от състоянието си. Останалите богаташи бяха принудени да се съгласят, че белидейският мрамор е не по-лош от модранските корали, и да се преориентират към него.

— Под повърхността съществуват огромни коралови формации, както и някои вълнуващи скални образувания — продължаваше ДжанКла. — За тези, които не желаят да се катерят, да карат ски или да изучават дълбините, повърхността предлага великолепни изгледи от величествения Кассп, с неговия непрестанно менящ формата и цветовете си пръстен, както и от съседната луна Модра II, всеки път, когато изгрява на небосвода.

— Звучи примамливо — признах. — И казвате, че туризмът там се развива добре?

— От няколко години — потвърди ДжанКла. — Засега там е доста скъпичко, разбира се, като целта е да се примамят по-богатите халки.

— И това със сигурност го поставя на челно място в списъка на щастливите ловни полета на крадците — отбелязах замислено.

— Възможност, която не може да се отрече. — ДжанКла извърна поглед към прозореца. — Ах… потеглихме. — Наистина се движехме, но благодарение на специалните ресори във вагона не се усещаше нищо. — Значи скоро ще ни прикачат към композицията и ще продължим по пътя. Още чай или лимонада?

— Благодаря — повдигнах празната си чаша. Бях споделил с Бейта, че възможната цел на цялата тази операция е просто да ни изведат от Керфсиската система. Сега започвах да се питам дали истинската причина не е да ни насочат към Модра в системата Систарко.

Може би имаше начин да узная истината.

— Тази Модра ми прилича точно на мястото, което търся — заговорих аз. — Жалко, че не можем да се отклоним и да проверим.

— Какво ви спира? — поиска да узнае ДжанКла.

— Намирам се под нещо като попечителство — рекох и посочих Растра. — Заради неприятния инцидент на междинната станция фалк Растра трябва лично да ме ескортира отвъд границите на Джурианския космос.

ДжанКла издаде звук, който наподобяваше въздишка и лай.

— Каква нелепост — заяви той. — Всъщност, тук, в железницата, вие се намирате извън Джурианския космос. Стига да не я напускате до пристигането си в Систарко, властите нямат правни основания да ви задържат.

— Простете, че ви противореча, комисарю, но не точно така е записано в правилника — намеси се любезно, но твърдо Растра. — Господин Комптън е бил замесен в инцидент с проливане на кръв и му е било наредено да напусне Джурианския космос.

— Заповед, която ще изпълни, ако отпътува за Модра — изтъкна ДжанКла.

— Но по смисъла на тази заповед…

— Смисълът няма значение. Важно е да се спази буквата на закона, както сам посочихте по време на нашето пътуване — прекъсна го малко рязко ДжанКла. — И в конкретния случай буквата ще бъде спазена. Пък и как очаквате да се завърне у дома след това пътуване? Всички квадрелсови железници за човешкия свят минават през Джурианския космос.

— Той е прав — съгласих се. — Дори да ме ескортирате отвъд пределите на Джурианския космос, в някой момент ще трябва да се върна.

— Така е — призна Растра.

— Именно — потвърдих, като си мислех колко ловко и само с лек натиск ме бяха насочили към Модра, при това в тяхната компания. Дали това бе всичко, което искаха?

И отново имаше само един начин да разбера.

— Разбира се, в такъв случай не е необходимо двамата с Бейта да подлагаме на изпитание вашето гостоприемство — рекох. — Можем да се настаним някъде другаде във влака.

— Не бих ви позволил подобно нещо — настоя Растра. — Не и докато не изясним юридическия казус.

— Аз също — присъедини се към него ДжанКла. — Тези, които ви нападнаха, опозориха халките. Мой дълг е да измия срама, като ви предложа за компенсация гостоприемството си. — Той погледна към Растра. — Да направим компромис. Вие ще останете мои гости, докато фалк Растра се запознае с правилника и вземе решение как да постъпим. Приемате ли?

— Напълно — отвърнах. — Що се отнася до мен. Фалк Растра?

— Да — кимна Растра, но не изглеждаше доволен от решението. — Ако Върховният комисар е прав, когато след три дена стигнем Джурскала, ще можете да пътувате накъдето желаете, стига да не напускате железницата, докато сте в Джурианския космос. — Той наведе глава към ДжанКла. — Можете дори да отидете до Модра, ако искате.

— Това ще е чудесно — рекох и се усмихнах с професионално възхищение. Цялата тази операция бе проиграна гладко и ловко.

— Значи въпросът е уреден — отбеляза ДжанКла доволно и махна на сервитьора. — Донесете ни имперска колода за игра. До вечеря има още доста време.

Ето значи какво беше. Довиждане, интриги и интереси в Керфсис, добре дошли, интриги и интереси в Модра. Надявах се само, че всичко това по някакъв начин е свързано с предсказанието на Паяците за галактическа война. Надявах се също да не попречи на другата работа, която трябваше да свърша.

И най-вече, надявах се, че целта не е да намерят подходящо местенце, където да се отърват от труповете ни.

 

 

Първите два дена от пътуването преминаха безметежно. Четиримата прекарвахме времето в разговори във всекидневната, на теми, вариращи от междузвездна търговия и политика до плюсовете и минусите на различни домашни любимци и най-добрите начини да се приготвят пикантни зеленчуци. В определени моменти от деня ДжанКла обявяваше, че е време за културен обмен, и ние спирахме разговорите, за да послушаме музика, или се настанявахме пред екрана, за да се наслаждаваме на някой от филмите в огромната колекция.

Бейта най-често не участваше в разговорите, седеше мълчаливо с познатото безстрастно изражение, но ни слушаше внимателно. Редките й коментари бяха лишени от емоционалност, но осигуряваха известна представа за онова, което се случваше зад блестящите й очи. Филмите, от друга страна, видимо я очароваха, особено един от тях, който гледахме по мое настояване — класическа екранизация на Хичкок от двайсети век, „Дамата изчезва“, в която действието също се развиваше във влак.

На определени интервали из вагона се разнасяха примамливи аромати, след което се появяваше сервитьорът с поредните ястия. Макар да се отличаваха със своето разнообразие, те имаха една обща черта — всички бяха първокласни и след всяко едно от тях имах усещането, че съм прибавил поне половин килограм към талията си. По някое време късно вечер компанията се разпадаше и всеки се прибираше в купето си.

Теоретично, във всеки момент след първата нощ бих могъл да напусна групата и да се поразходя из влака, с цел да се срещна с някой от Паяците и да получа обещания чип. След като се запозна внимателно с наличната информация, Растра ме успокои, че ДжанКла действително има право относно настоящето ми положение и че вече не се налага да се намирам под негово попечителство. Въпреки това, макар атмосферата да бе приятелска и непринудена, през първите два дена не можах да намеря подходящ повод да напусна лукса на перския вагон.

В края на краищата, когато до пристигането ни на Джурскала оставаха по-малко от единайсет часа, такава възможност най-сетне се появи.

— Не — обяснявах, като клатех уверено глава. — Съжалявам, но „Чатанугска нощна шапка“ не може да се приготви без истински „Джак Даниелс“.

— Нито едно от тези ли няма да свърши работа? — попита ДжанКла, сочейки редицата с напитки на бара. — Увериха ме, че това са едни от най-добрите земни уискита.

— И това е факт — потвърдих, макар две от марките да ми бяха непознати. — Но когато става въпрос за „Чатануга“, известен още като „Чичо Т“, нещата опират до духовна култура. — Знаех, че последният аргумент има особена тежест за ДжанКла.

— Добре тогава — рече той и хвърли неразгадаем поглед на сервитьора. Неразгадаем за мен, защото плоското лице на нещастника сякаш се сгърчи. — Ще пратя прислужника да донесе една бутилка.

— Всъщност предпочитам аз да я избера — заявих, като се надигнах. — Има няколко фактора, които трябва да бъдат взети предвид — възрастта на напитката, например, — така че ще се наложи да огледам с какво разполагат, преди да направя избор.

— Чудесно — съгласи се ДжанКла. — Ще повикам ЙирТукОо да ви придружи.

— Не се налага — уверих го аз. Последното, от което имах нужда, докато Паякът ми предаваше чипа, бе компанията на неговия телохранител. — Ще се оправя и сам.

— Ще дойда с теб — предложи си услугите Растра. — Без билет ще ти е необходим някой с дипломатически имунитет, за да влезеш в първа класа.

Едва успях да прикрия досадата си. С диамантения пропуск на Паяците в джоба можех да влизам където си искам. Но беше изключено да му го кажа. Въпреки това, по-добре той, отколкото ЙирТукОо.

— Ами добре — подметнах с привидно нехайство. — Ще си взема сакото и тръгваме.

Шейсет секунди по-късно бях обратно във всекидневната, със сакото в ръка, след като бях написал и оставил на Бейта кратка бележка: „Свържи се с Паяците — кажи им да ми предадат чипа в първа класа.“ Растра също беше готов, така че двамата тръгнахме.

Двата вагона пред нашия бяха товарни, пълни с контейнери, закрепени със специални мрежи. За разлика от хибридния вагон, в който бях потеглил от Земната станция, в тези тук контейнерите не бяха само покрай стените, а и във вътрешността. Бяха разделени един от друг с пътечки и наподобяваха острови сред равно море. Навярно подредбата им отговаряше на реда на станциите, през които щяхме да преминем.

След товарните вагони следваха четири вагона трета класа, после ресторантът за трета и втора класа, нови четири вагона втора класа, един вагон първа класа и накрая ресторантът на първа класа.

— Дали си въобразявам — отбеляза Растра, докато вървяхме по пътеката между масите в ресторанта, — или тези влакове стават все по-дълги?

— Въобразяваш си — уверих го и се огледах. Не се виждаха кондуктори наоколо, само един Паяк зад стъклената преграда на бара. — Но пък ако има нещо, което да е липсвало на вкусовите ти рецептори през последните два дена, сега е моментът да си наваксаш.

— О, да си призная, халкската кухня ме задоволява напълно. На теб какво да поръчам?

— Честно казано, единственото, за което се сещам, са лучени кръгчета — отвърнах. — Не зная дали ги помниш от времето, когато бяхме заедно на Ванидо — малки и хрупкави пръстени, които хората си поръчваха на приемите?

— Да, помня ги. Да проверя ли дали ги имат и тук?

— Ще ти бъда благодарен — рекох. — Направи го, а аз ще потърся уискито.

Растра се насочи към шубера с готовото меню, а аз продължих за бара. Едва сега забелязах, че Паяците са двама, като вторият стоеше близо до края на барплота и се преструваше на декоративно растение.

Поклатих едва забележимо глава. Паяците може да са истински майстори в поддържането и използването на междузвезден транспорт, но никак не ги биваше в конспирацията. Можех само да се надявам, че никой не му е обърнал достатъчно внимание.

Докато се приближавах с привидно нехайна походка към него, огледах крадешком помещението. Трима цимахейци си бяха поръчали фламбе скински — причината, поради която се бе оформило празно пространство на известно разстояние около масата им. Двама халки, които прекъснаха за миг разговора си, за да ме погледнат, го подхванаха отново. През няколко маси по-нататък двама човеци, издокарани със златистите шалчета на банкери, дори не си направиха труда да извърнат глави, погълнати от обсъждането на нещо важно, с ниски, приглушени гласове. В единия от далечните, тъмни ъгли седеше белидеец и дръжките на неговите фалшиви оръжия стърчаха изпод мишниците му със същата мълчалива показност, която излъчваха шалчетата на банкерите.

Имаше нещо в него, което ми се стори познато.

Стигнах барплота и се покатерих на едно столче. Дребният Паяк сервитьор взе поръчката ми и изчезна отзад да я изпълни. С крайчеца на около си забелязах, че Паякът кондуктор се размърдва и тръгва към мен…

— Добра среща, човеко.

Извърнах глава в другата посока. Белидеецът бе изоставил масата си и се настаняваше, поклащайки се, на столчето до мен.

— Добра среща и на теб — отвърнах на висок глас, молейки се Паякът да е надарен с достатъчно здрав разум.

По някакво чудо на молитвите ми беше отвърнато. Когато отново извърнах поглед, открих, че се е върнал на мястото си. Появи се барманът, прикрепващ с един от израстъците си бутилка „Джак Даниелс“, която стави на плота пред мен.

— Ах — възкликна многозначително белидеецът. — Проблеми със стомаха?

— Не — отвърнах и смръщих вежди. — Защо питате?

— „Джак Даниелс“ — посочи бутилката. — Чудесно лекарство за стомаха. Много добро за прочистване на чревните червеи.

— Интересен начин на приложение — отвърнах, докато разглеждах бежово-кафеникавите шарки на лицето му. За разлика от повечето чуждоземци белидейците бяха сравнително лесно отличими и след като го огледах отблизо, бях почти сигурен, че съм го срещал и преди. — Но ние го използваме така, както вие — вашия дроским.

— Тъй ли? — изглеждаше изненадан. — Много странно. Кажете ми, какво ви води из широката галактика?

Едва се сдържах да не завъртя очи. Когато ставаше въпрос за досадни разговори, белидейците надминаваха дори подпийналите халки.

— Работя за една туристическа фирма — обясних, като същевременно вдигнах бутилката, обмисляйки как най-вежливо да се откъсна от разговора и да не пробудя подозренията му. Може би ако дам знак на Паяка да ме последва, за да ми предаде чипа в коридора…

И тогава, точно по средата на обмислянето на този план, изведнъж ме споходи прозрението. Това беше същият белидеец, покрай когото бях минал, докато вървях към отреденото ми място в хибридния вагон на Земната станция. Белидеецът, чийто случаен поглед бе накарал по гърба ми да пробягат тръпки.

Очите ми се стрелнаха към пластмасовите дръжки на статусните оръжия в кобурите под мишниците му. Белидейците не застават сутрин пред гардеробите си с капризното колебание кой модел оръжия най-добре ще вървят с дрехите, които възнамеряват да облекат. Пистолетите им са също такъв знак за социално положение, какъвто са жълтите шалчета при земните банкери или цимахейските лакирани фризури. В конкретния случай виждах копия на двайсетмилиметров „Ели“ — калибър, който поставяше техния притежател в средната класа, а белидейците от тази класа никога не си свалят оръжията на обществено място, дори ако се наложи да пътуват в обстановка, не отговаряща на социалното им положение.

Но тогава, при първата ни среща в хибридния вагон, той не носеше тези оръжия. Всъщност, не носеше никакви оръжия. Което означаваше, че или е лъгал за положението си тогава, или лъже сега.

Само дето белидейците не лъжеха за подобни неща. Не и без ужасно важна причина.

По гърба ми отново пробягаха тръпки. Дали не беше измамник? Напълно възможно. Но от опита ми с професионалните престъпници знаех, че избягват да се опиват, когато са на обществено място. Изпаднал аристократ, опитващ се да си припомни добрите стари времена, докато се разхожда между елита, и разчита да не го хванат? Наказанията на белидейците за подобни прегрешения бяха неоправдано сурови, но пък те не важаха в квадрелсовата железница.

— Туристическа фирма, казвате? — подметна той.

— Да — кимнах, все още дирейки възможност да се измъкна от разговора. Сега, повече от когато и да било, не ми се искаше да ме види как получавам онзи чип от Паяка. — Търся възможности за необичайни преживявания за нашите човешки клиенти.

— Приятна професия, без никакво съмнение — продължи той. — Накъде пътувате сега?

— Към една халкска система на име Систарко. Препоръчаха ми да посетя една от тамошните луни, превърната в туристическа атракция. — Погледнах си демонстративно часовника. — Време е да се връщам в купето и да се приготвям за смяна на влаковете.

— О, дотогава има още няколко часа — рече той. — Кажете ми, опитвали ли сте някога истински отлежал дроским?

— Със сигурност ще прогори дупка в стомаха ми. Освен това наистина трябва да вървя.

Лицето му помръкна.

— В такъв случай, господине, ще ви пожелая приятно пътуване — той вдигна чаша, поклати глава и се отправи, полюшвайки се, към масата си.

На свой ред станах и тръгнах към ресторанта. Секунди по-късно Паякът се отдели от бара и се приближи към мен.

Преглътнах една ругатня и ускорих крачка. С белидееца зад гърба ми и възможността всеки миг отсреща да изникне Растра, предаването на чипа щеше да се превърне в малка театрална сцена, наслаждаваща се на многолюдна публика.

Но от Растра нямаше и следа, а белидеецът продължаваше да се клатушка към масата си, с гръб към мен. Ако можехме да се справим достатъчно бързо…

Пристъпих към Паяка и в същия миг той вдигна един от крайниците си от пода и го насочи към мен. Улових блясъка на чипа в израстъка му и без да намалявам крачка протегнах небрежно ръка, за да го издърпам от лапата. Стиснах го в дланта си и когато се озърнах крадешком, открих, че белидеецът току-що се е тръшнал във фотьойла си.

Едва не се сблъсках с Растра, който тъкмо влизаше от ресторанта.

— Ах, ето те и теб! — възкликна той. — Хиляди извинения, но се оказа, че лучените кръгчета са се свършили. Изглежда са деликатес не само за хората, но и за пирките.

— Жалко — поклатих глава и незабележимо пуснах чипа в джоба на сакото си. — Добре поне, че намерих „Джак Даниелс“. Да се връщаме при останалите.

— Боя се, че ще се наложи да започнете без мен — рече със съжаление Растра. — Съобщиха ми, че един от пътниците в първа класа имал проблеми, които налагали моята намеса. Като най-старши Разрешител на борда ще видя с какво мога да помогна. — Люспите около очите му се раздвижиха леко. — Нали ще ми запазите малко от коктейла?

— Обещавам.

Изпратих го с очи, докато напускаше вагона, после, без никаква осезаема причина, погледнах през рамо.

Белидеецът беше изчезнал от масата си.

Докато оглеждах наоколо, в мен отново се надигна неприятното усещане. Като се имаше предвид как се клатеше одеве, би трябвало да му е трудно да уцели вратата, какво оставаше да се измъкне бързо, тихо и незабелязано. Подобно на двамата халки пред вратата на купето, изглежда той също бе сметнал, че най-лесният начин да заблудиш човек е да се престориш на пиян. За разлика от тях обаче той се бе справил добре с ролята си.

Което автоматично го изваждаше от групата на изпадналите аристократи. Какъв беше в такъв случай?

Не знаех отговора, но вече не се съмнявах, че оставането ми тук може да бъде опасно. Поех забързано към перския вагон, като непрестанно се озъртах.

Никой не се опита да ме спре, докато пресичах първа и втора класа. Обърнах специално внимание на белидейците, които седяха там, но никой от тях не прояви какъвто и да било интерес към особата ми.

Което не беше чак толкова изненадващо. Нямаше никакъв начин престореният пияница да мине покрай мен, докато бях разговарял с Растра, което означаваше, че все още е някъде зад мен във влака. По-важното бе, че дори да разполагаше със съмишленици в железницата, нямаше никаква възможност да се свързва с тях.

Освен ако това е излишно, тъй като те вече са получили заповеди. Отново ускорих крачка, напуснах последния вагон от втора класа и прекосих коридора към трета.

Не се бях опитвал да запомня пътниците тук, но най-общото ми впечатление бе, че нищо не се е променило. Отново обърнах повечко внимание на белидейците, които, също като досегашните, изглежда въобще не ме забелязваха.

Бях някъде по средата на вагона, когато погледът ми се спря на три празни седалки в последния ред.

И по-напред във вагоните бях срещал празни места, чиито титуляри вероятно бяха отишли да похапнат в ресторанта или да поговорят с някого в съседния вагон. Но нито във втора, нито в трета класа бях виждал опразнени тройки, а шансът и тримата пътници да станат едновременно ми се струваше минимален.

Във всеки случай далеч по-малък от шанса същите трима да са се измъкнали назад, към товарния вагон, където да ми подготвят някоя неприятна изненада. Въпреки това, ако не исках да бъда застигнат от фалшивия пияница и пресрещнат от тримата непознати, налагаше се да продължа напред.

Но, както бях казал по-рано на Бейта, алкохолът помага на хората да се сближават. Както предстоеше да узнаят и моите трима противници, този факт важеше не само за обществените събития.

Никъде другаде из цялата галактика, освен на борда на квадрелсовата железница, нямаше да стои въпросът за това как точно ще го направя. Стъклената бутилка, разбира се, беше чудесна бухалка, което вероятно бе причината Паяците да поръчват напитките в тези неудобни пластмасови заместители. Още при първия удар шишето щеше да се спука и съдържанието му да се излее на пода.

Но мозъците в стратегическия отдел на разузнаването на Западния съюз бяха впрегнали усилия да разрешат и този проблем, така че разполагах с някои интересни решения, които предстоеше да експериментирам. Ако имах късмет, негодниците ги очакваше изненада.

Стигнах далечния край на вагона и отново пристъпих в коридора. Там, скрит за миг от нежелани наблюдатели, отвъртях капачката, а после я поставих на мястото й, без да я завъртам докрай. Сега вече бе достатъчно едно стискане и съдържанието на бутилката щеше да се излее в лицето на нападателя. Не си спомнях как точно реагират на алкохол очите на белидейците, но дори да не ослепее, моят противник щеше да е поне временно възпрепятстван и тогава балансът щеше да се промени към двама срещу един. Все още неприятна ситуация, но по-добре от нищо. Стиснал бутилката в основата й, отворих вратата и влязох в товарния вагон.

Първоначалният ми порив бе да спра там, да се огледам и да наостря слух за подозрителни шумове. Но го преодолях. Да покажа, че съм надушил нещо нередно, само щеше да ги накара да действат по-внимателно, докато ако им се струвах глупав и небрежен, щяха сами да свалят гарда си. Без да забавям крачка, продължих нататък, оставяйки на периферното си зрение да ме предупреди, ако се случи нещо непредвидено.

Измамна надежда. Наближавах средата на вагона, когато нещо ме халоса по главата и светът около мен се скри зад черна завеса.