Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франк Комптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Train to Rigel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Тимъти Зан

Заглавие: Нощният влак за Ригел

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Олга Герова

Художник: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954-585-717-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3534

История

  1. — Добавяне

5.

Осем часа по-късно пристигнахме на станция Яндро.

Бях нагласил прозореца в купето да показва картини от Швейцарските Алпи, най-вече защото, струва ми се, западноцентралните евросъюзни влакове и интригата, в която бях забъркан, си вървяха. Сега, докато се спускахме от тунела към станцията, изключих холокартината и направих прозореца прозрачен.

Всички квадрелсови станции, които съм посещавал, си приличат — всичките са вариации на една и съща тема. Яндро не правеше изключение, като вариациите в този случай бяха в броя и разпределението на сградите в станцията. Само два от трийсетте коловоза, разположени на равни разстояния из цилиндричната вътрешност на станцията, бяха предназначени за влакове, които спират на станцията, всички останали преминаваха транзитно към по-важни места. Ето защо само край два от коловозите имаше построени чакални и съоръжения за разтоварване.

Но дори това ми се струваше прекалено, имайки предвид ограничения брой пътници. Бяха само шестима, както преброих със свито сърце, когато спряхме на станцията. При близо трилион долара за построяването на толкова скъпо съоръжение колонистите на Яндро трябваше да изнесат страшно много дървесина, за да могат да си възвърнат вложените инвестиции.

С периферния си поглед забелязах Бейта, която прекоси тичешком платформата и хлътна в една от двете сервизни постройки. Погледнах си часовника, надявах се да успее. Петнайсетминутният престой едва ли щеше да е достатъчен за продължителни разговори с Паяците, а и се съмнявах сътрудничеството им да се разпростира дотам, че да задържат влакове.

Бейта изглежда също не хранеше подобни илюзии. Тя се появи на перона деветдесет секунди преди отпътуването и го прекоси със спринт, който щеше да направи чест на всеки олимпийски шампион. Но дори тогава не бях сигурен дали ще успее да се качи, докато не я видях да влиза задъхана в купето две минути по-късно.

— Всичко е наред — обяви тя, след като си пое дъх. — Началникът на станцията ще предаде нататък молбата. Сведенията ще са готови, докато пристигнем в Керфсис. Ще ги получим на следващия влак.

— Хубаво — рекох и си погледнах часовника, който сега бе настроен на местно време. Беше малко след десет вечерта по стандартното време на Паяците, чийто ден продължаваше двайсет и девет часа, а до станция Керфсис оставаха девет часа път. Достатъчно време за един хубав сън и солидна закуска.

Тъкмо се чудех дали преди това да не отскоча до бара за едно бързо, когато на вратата се позвъни.

Погледнах към Бейта.

— Очакваш ли някого? — попитах с тих глас.

Тя поклати глава и видях, че лицето й е изопнато.

— Не е Паяк — рече.

Отново се позвъни. Поколебах се дали да не я пратя в купето й, но реших, че нямаме достатъчно време да сгъваме и разгъваме стената, без да предизвикаме подозрения.

— В банята — наредих й аз и се отправих към вратата. Почаках, докато се скрие в миниатюрното помещение, и натиснах дръжката.

Отвън стояха двама халки — с техните плоски лица, малко напомнящи на булдог, зъби, способни да откъснат човешки крак, и странна привързаност към земната канела.

— Ау! — изръмжа по-ниският и от устата му ме лъхна възкиселата миризма на любимото питие на тяхната раса. — Това не е скви. Този е човек.

— Май си прав — съгласи се по-високият, като се люшна напред и примижа, за да ме разгледа по-добре. — Какви интересни муцуни имат тези същества.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах, като за всеки случай запречих вратата.

По-ниският махна с ръка.

— Търсим един приятел — обясни той. — Халка, като нас. Простете за безпокойството.

— Няма проблем — отвърнах и се усмихнах великодушно, докато ги разглеждах внимателно. — Надявам се да го намерите.

— Ще го намерим, стига да е тук — каза онзи, като разпъна устни в подобие на усмивка, от което лицето му стана още по-плоско. Сетне улови спътника си за ръката и двамата закрачиха нататък по коридора, като се подпираха от време на време на стената, сякаш се бояха, че може да изчезне.

Прибрах се обратно в купето, но миг преди да заключа, отново надзърнах навън.

Двамата халки продължаваха да се отдалечават. Но сега вече нямаше и следа от привидната им неувереност, нито от полюшващата се походка. Също както не бях видял типичното за тях разширяване на зениците, когато са прекалили с алкохола.

Привидни пияници. Тръгнали с привидна задача.

Прибрах се вътре и заключих.

— Кой беше? — попита Бейта, която излезе от банята.

— Двама халки търсеха свой приятел — рекох й и си взех сакото от закачалката. — Случайно да си забелязала някой да те следи, когато се връщаше от станцията?

Тя сбърчи чело.

— Не зная… не съм се оглеждала. Съжалявам.

— Няма нищо — успокоих я и отворих вратата. — Не ме чакай.

От двамата халки нямаше и следа — или бяха преминали в следващия вагон, или бяха влезли в някое купе. Тъй като не изпитвах желание да звъня по вратите на съседите, особено в този час, отправих се към следващия вагон и надзърнах в коридора.

Прекосих празния вестибюл и отново се озовах във вагон-ресторанта.

Часът може да беше късен по стандартите на Паяците, но това едва ли си личеше, съдейки по оживлението във вагон-ресторанта. Игрите на карти бяха във вихъра си, седалките бяха разместени така, че да е удобно на участниците. Светлината бе приглушена, но всяка от седалките разполагаше със собствено, подвижно осветление. Неколцина пътници дремеха на местата си, като за тишината им се грижеха звуковите неутрализатори, монтирани в облегалките.

Видях няколко халки, едни от тях играеха на карти, други разговаряха помежду си или спяха. Проправих си път през вагона, като ги оглеждах внимателно. Лицата на халките са трудни за различаване, но за щастие имах известни познания по въпроса и бях почти сигурен, че нито един от присъстващите не беше от двамата, които ми бяха позвънили по-рано. Нито пък носеха подобни дрехи.

Бях стигнал почти до края на вагона и вече се канех да се връщам обратно, когато един човешки глас се издигна над общия шум.

— И с Яндро стават пет. — Застинах на място и преместих поглед в посоката, от която идваше. Възрастен мъж, облечен в стандартен костюм, седеше през няколко места вдясно от мен, но лицето му бе наполовина скрито в сянка. Забелязах, че на устните му трепка усмивка. — Хайде, хайде — подметна той насмешливо. — Не ми казвай, че си забравил паролата.

Гледах го още няколко секунди, докато зъбчатите колелца в главата ми задействаха механизма. След това умът ми приключи с монтажа на липсващите мустаци и брада и изведнъж картината застана на фокус: полковник Терънс Апългейт, разузнаване на Западния съюз.

— Това не беше моят отговор — рекох навъсено и понечих да продължа.

— Хиляди извинения — вдигна той ръка. — Пошегувах се неуместно. Седни, ако обичаш.

Поколебах се. Точно в този момент проследяването на двамата халки ми се струваше далеч по-важно, отколкото да обсъждам с някого лошите стари дни. Особено с един от виновниците да станат лоши.

Но от друга страна, намирахме се на борда на квадрелсовата железница и с изключение на тоалетните и спалните купета нямаше кой знае колко други възможности за някого да се скрие. Трябваше да призная, че ме глождеше любопитство относно това какво търси един чиновник от средния ешелон на разузнаването във вагон първа класа на квадрелсовата железница.

— Ужасно неуместна шега, полковник — потвърдих и се отпуснах на свободната седалка до него. — Как вървят нещата в разузнаването?

— Все така, доколкото съм чувал — рече той. — Можеш да ми казваш господин Апългейт. Подадох оставка преди осем месеца.

Хвърлих многозначителен поглед към луксозната обстановка наоколо.

— Изглежда оттогава нещата са потръгнали.

Той сви рамене.

— В известен смисъл. Сега работя в ООН.

— Радвам се да го чуя — продължих с безизразен глас. Така и не бях успял да го докажа, но хранех силни подозрения, че зад изгонването ми от разузнаването стояха тъкмо хора от ООН. — Виждам, че там не се скъпят, когато пращат служителите си по работа.

— Не става дума за мен. Само придружавам други, на които изглежда трябва да държа ръцете.

— Не ми казвай, че си изпаднал до ролята на обикновен телохранител.

— Само без подигравки — предупреди ме той със смях, но очите му оставаха сериозни. — Все още мога да се справя с петима младоци като теб.

— Не се и съмнявам — отвърнах, решил поне веднъж в живота си да бъда дипломатичен.

— Не, в момента съм нещо като консултант — продължи той. — Заместник-директор Лосуту заминава на посещение при цимахейците, с които ще обсъжда закупуването на няколко звездни изтребителя, и се нуждаеше от военен експерт, за да ги огледа.

Значи Бирет Лосуту също беше тук. От трън, та на глог.

— Не е ли малко рисковано, в политическо отношение? — попитах. — Доколкото ми е известно, официалното мнение в ООН е, че земните изтребители не са по-лоши от останалите на пазара.

Апългейт изсумтя.

— И двамата знаем, че това е история, достойна за „Пулицър“. Но в ООН открай време са прочути с лицемерието си.

Спомних си за крокодилските сълзи по мой адрес, когато ме изритваха от работа, някои от които в очите на самия Апългейт.

— И не само с това — подметнах многозначително.

— За щастие сега случаят е различен — продължи той с усмивка. — Цимахейските изтребители са пратени на служба на Яндро и Нови Тигрис. Тъй че няма да сме единствените, които ги зяпат там.

— Остава въпросът с дупката в бюджета на ООН — посочих аз. — Това вече не може да не бъде забелязано.

— Може би — съгласи се той. — Но нали знаеш какво казват: милиард тук, милиард там и скоро преставаш да обръщаш внимание на приказките за пари. Всъщност цената е само половин трилион за осемте изтребителя, които ни интересуват, освен ако не се реши нещо по-мащабно. За последното имаха нужда от мен. — Той сръбна от напитката си и ме погледна над ръба на чашата. — Но стига сме приказвали за мен. Теб какво те води насам?

— Нищо особено — рекох. — Туристическа обиколка.

— Ами? — той сведе поглед към пода, после отново го втренчи в мен. — Някой е умрял и ти е оставил наследство?

— Добре де, туристическа обиколка по служба — отвърнах. За щастие вече разполагах с подготвена легенда. — Нает съм от голяма туристическа фирма, за да огледам нови места за ваканционни услуги.

— Аха — кимна той със знаещ вид. — И разбира се, когато човек пътува по служба, гледа да получи най-доброто?

— Също част от работата — съгласих се аз. — За съжаление, тъй като ще ползваме втора и трета класа за не дотам платежоспособните ни клиенти, налага се да разузная как е положението и в останалите вагони.

— Колко жалко — изсумтя Апългейт. — Предполагам, че ще пропуснеш Нови Тигрис и Яндро и ще започнеш проучванията си от Джурианските територии?

— Какво те кара да мислиш, че вече не съм ги посетил?

— Две неща — той вдигна пръст. — Първо, и двамата знаем, че там няма нищо, което да забавлява средностатистически турист повече от петнайсет минути. — Усмихна се сухо и вдигна втори пръст. — И второ, защото те видях на Земната станция.

Ококорих се.

— Бил си там?

Той кимна.

— Пристигнах по дипломатическия маршрут от Рим и Елфайв. Проклетата йонна ракета закъсня — успяхме в последния момент. Защо, не трябваше ли да съм там?

— Не, разбира се, че трябваше — отвърнах, малко ядосан на себе си, че не го бях забелязал. Наблюдателността е изключително важно качество за всеки агент. — Не това исках да кажа. И Лосуту ли беше с теб?

— Не, той и търговският представител на цимахейците се качиха на Нови Тигрис. Бяха там да разглеждат системата.

— И ти къде точно беше? — попитах, все още не вярвайки, че съм го пропуснал.

— Бях на перона, когато пристигна твоята совалка. Успокой се, дори наученото в разузнаването се забравя с течение на времето. Пък и ти беше прекалено зает с Паяка, който ти отнесе багажа. Върнаха ли ти го, между другото?

— Да — успокоих го аз и огледах присъстващите. Разговорът не вървеше в посоката, в която ми се искаше. — Май е време да тръгвам.

— Защо? — попита Апългейт и сложи ръка на рамото ми, когато понечих да стана. — Остани. За Лосуту ли се тревожиш?

— Защо да се тревожа за някого, който веднъж бе казал, че предпочита да ме види мъртъв?

Апългейт изсумтя.

— О, я стига. Лосуту понякога приказва, без да мисли, но си има достатъчно могъщи врагове, за да се безпокои за дребно политическо недоразумение отпреди две години. Даже си мисля, че ако те види на борда, сигурно ще те покани да пийнете.

— Защо? Да не би на бара да сервират бучиниш?

— Съмнявам се — подсмихна се Апългейт, сетне лицето му стана сериозно. — Между нас казано, Франк, директор Клайн има сериозни проблеми със Западния съюз във връзка с някои негови предложения. Не е изключено бивш агент на разузнаването като теб да може да му подскаже начин да се измъкне от неудобното положение.

— Ти затова ли си тук?

— Никога не е излишно да чуеш още едно мнение — сви рамене той.

— Брей — рекох, докато циникът в мен се пробуждаше. — В добавка към това онази шепа нещастници от Съюза, които тогава скочиха в моя защита, могат да си възвърнат изгубеното доверие, ако ударя едно рамо на директора, а?

— Виждам, че не си изгубил чувството си за такт — стисна устни Апългейт.

— Всеки си има трески за дялане. Нека позная — тъкмо сделката за цимахейските изтребители е ябълката на раздора.

— Една от ябълките — поправи ме Апългейт. — Наистина трябва да те оставя да си поговориш с Лосуту.

Кимнах, но в главата си виждах друга картина. Двамата цимахейци на ъгловата маса, когато преди няколко часа бяхме дошли тук с Бейта. И човекът, който седеше срещу тях…

— Ти беше този, когото видях одеве да похапва фламбе скински в компанията на цимахейците, нали?

Той се усмихна.

— Видя ли? Не си съвсем за изхвърляне. Да, поканих нашите колеги да обсъдим стратегията, докато Лосуту работи над неговия доклад. Щях да дойда да разменим няколко думи, но ти изглеждаше погълнат от сериозен разговор.

Стомахът ми се сви. Всъщност нямаше никакъв начин да ни подслушва, заради акустичните завеси. Нищо не пречеше да е останал с впечатлението за сладък, интимен tete-a-tete с младата дама.

— Разговорът наистина беше интересен — рекох и си придадох нехаен вид.

— О, сигурно е така — той повдигна вежди. — И ползотворен, както виждам — добави и вдигна пръст. — Госпожице? Той е тук.

Извърнах се на седалката. Бейта се приближаваше към нас и лицето й светна, когато ме видя.

— Ето те — рече с осезаемо облекчение. Очите й се местеха между мен и Апългейт. — Бях започнала да се безпокоя.

— Нямаше нужда — уверих я и кимнах към Апългейт. — Срещнах един стар познат.

Въпреки че гледах към него, зърнах с крайчеца на окото трепването й.

— Вие сте приятел на господин Комптън? — попита тя и в гласа й се долови предпазливост.

Господин Комптън? — повтори изненадано Апългейт. — Хм. Изглежда съм имал погрешни впечатления.

— Това е Бейта — представих я аз. — Мой помощник и секретар.

Съжалих в мига, когато произнесох тези думи. Официалното поведение на Бейта за съжаление ни бе лишило от най-добрия избор за легенда — а именно, романтична връзка, оставяйки ни само възможността за служебни взаимоотношения.

Проблемът беше, че Апългейт ни бе видял на Земната станция да заминаваме поотделно. Ако си го спомни, сигурно ще започне да си задава разни въпроси.

Ала беше твърде късно да измисляме по-подходяща история. Можех само да се надявам, че ще го отдаде на опитите ни да опознаем по-добре предстоящия туристически маршрут.

— Бейта, това е господин Терънс Апългейт — продължих с представянето. — Бивш полковник от разузнаването на Западния съюз, в момента съветник на ООН.

Бейта кимна.

— Радвам се да се запознаем — рече тя все така предпазливо.

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Апългейт. — Е, Франк, беше ми приятно да си припомним старите дни, но усещам, че очите ми се затварят.

— Сигурно — рекох и се надигнах. — Между другото, случайно да си видял двама халки да минават оттук, малко преди мен?

— Не, но честно казано, не обръщах внимание. Нещо важно ли беше?

— Вероятно не — отвърнах. По това време халките вероятно вече се бяха преоблекли или скрили в купето си и нямаше никакъв смисъл да продължавам с издирването. Пък и влакът не беше безкраен. Достатъчно беше да си държа очите отворени и все щях да ги зърна някъде. — Бяха пийнали и тропаха на вратата ми, та се зачудих дали да не предупредя кондуктора.

— Не бих се безпокоил за това — посъветва ме Апългейт. — Никога не съм виждал пиян халка да се държи необуздано. Освен това няма опасност да смажат някого, ако случайно го настъпят — за разлика от цимахейците.

— Вярно е — кимнах. — Лека нощ.

Бейта не проговори, докато не се върнахме в купето.

— Този господин Апългейт твой приятел ли е? — попита, след като затворих вратата.

— Не мисля. Беше мой началник в разузнаването.

— Значи познати?

Поклатих глава.

— Като се има предвид, че вероятно има пръст в изгонването ми, не бих го поставил толкова напред в списъка.

— Тогава, вероятно враг?

— И това не — рекох, чудейки се защо Бейта отдава подобно значение на въпроса. — Да го наречем едно от малките разочарования в живота.

Известно време тя изглежда обмисляше думите ми.

— Добре — въздъхна накрая. — Смяташ ли пак да излизаш тази нощ?

— Само в сънищата си — отвърнах, докато си окачвах сакото. До Керфсис оставаха по-малко от осем часа. Достатъчно време да се наспя, макар че възможността за ленива закуска отпадаше. — Ще си лягам.

— Хубаво — тя не сваляше поглед от лицето ми. — Онези двама халки не бяха пияни, нали?

Поколебах се под въздействие на втълпената ми в разузнаването мнителност. Не знаех почти нищо за Бейта.

— Не — рекох. — А и не мисля, че са търсели свой приятел.

— Нас ли търсеха?

— Имайки предвид, че подминаха следващите врати, без да звънят — додадох. — Сама си прави изводите.

Тя погледна към вратата, която току-що бях заключил.

— Нещо против, да оставя преградата между купетата отворена?

— Стига да не хъркаш — подхвърлих, но в действителност тъкмо търсех начин да предложа същото.

В края на краищата, ако знаеше за бомбата, щях да съм в безопасност, докато двамата спим под един покрив.

Ако пък не знаеше, онзи, който искаше да ми види сметката, щеше да се принуди да отнеме още един човешки живот. Ако въобще нещо подобно можеше да го спре.