Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (25)

25.

Бейта вече ме очакваше, когато се появих в ресторанта на Земната станция, където си бяхме уговорили среща.

— Е? — подкани ме неспокойно, след като се настаних на масата срещу нея.

— Свърши се. Нанесоха удар, направиха сканиране, още един удар и пак сканираха. Няма и следа от коралите.

Тя си пое дъх.

— Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодариш. Сега какво ще стане?

Тя се усмихна.

— Ще изпълня моята част от уговорката, разбира се.

— Не, имах предвид какво ще стане с останалата част от разума на Модри. Аванпостовете и приемниците. Какво смятате да правите с тях?

— Не зная — отвърна Бейта. — Щом умът на Модри изчезне, предполагам, че можем да оставим нещата такива, каквито са. Но ако забележим, че полипите продължават да нарастват, ще вземем мерки. — Устните й потрепнаха. — Искам да кажа, че те ще вземат мерки.

— Ти няма ли да им помогнеш?

— Съмнявам се, че мога да им бъда от полза с нещо — рече тя и сведе поглед към масата. — Защото не зная каква част от мен ще бъде… нали разбираш. Каква част от мен ще остане.

— Вие сте много близки, нали? — попитах тихо. — Вие двете, имам предвид.

Раменете й едва забележимо се повдигнаха.

— Не зная как да го опиша — каза. — Целта на Модри бе да събере всички неща в себе си. При мен въпросът бе да се създаде някой, който се състои от две отделни същества, действащи като едно. Така че ми предстои да изгубя половината от себе си.

— Тогава защо трябва да го правиш? — попитах. — Ти получи каквото искаше от мен. Щом присъствието на другата личност е толкова важно за теб, защо не се откажеш от обещанието?

— Защото тази личност не е единственият ми приятел. Ти също си ми приятел. А приятелите не постъпват така един с друг.

Имах усещането, че в гърлото ми е заседнала буца.

— Веднъж ми каза, че не съм твой приятел.

Тя трепна.

— Тогава мислех точно така.

— А сега различно ли е?

— Тъкмо това се опитвах да ти кажа в нощта преди атаката. Че не мога да ти позволя да храниш безмерна вяра в мен. Ако го допусна, ако между нас блесне искрата на приятелството… — тя преглътна. — Отровният газ в багажа ти не беше предназначен за теб, Франк. Паяците го скриха там, защото бе на по-сигурно място, отколкото в моя багаж. Но не беше за теб. За мен беше.

— Разбирам — произнесох тихо и по гърба ми пробягаха тръпки. — Значи си готова да дадеш живота си за тях.

Тя кимна.

— За тях и за всички останали в галактиката.

— И за мен също? Дори след като най-страшната опасност отмина?

— Да, за да поправя стореното.

— Въпреки че не си уверена дали онази жена е щяла да бъде по-щастлива без вашата намеса?

— Аз дадох дума — рече тя простичко.

— Ами ако те освободя от нея?

Лицето й се промени с внезапно блесналата надежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че оттогава мислих върху много неща — подех и се облегнах назад. — Като например, че би могла да отхвърлиш обещанието си, да ми се изсмееш в лицето и да си тръгнеш със следващия влак. Но ти не го направи.

— Защото си мой приятел.

— Защото си почтена — поправих я аз. Все още не бях готов да приема приятелството й. Още не. — Пък и малкото, което е останало от Модри, може да не е склонно да се предаде доброволно и да умре. И ако е така, ще са ни нужни всички средства, с които разполагаме, за да го довършим.

— Ние?

— Все още пазя пропуска за квадрелсовата — припомних й. — И като се имат предвид чувствата на Хардин към мен, най-добре е да не се задържам в Земната конфедерация. — Погледнах си часовника. — След петнайсет минути пристига влакът за Белидош. В тазсутрешните новини се съобщава, че неизвестни разрушили колекция от корали на Белис. Предполагам, че Фейр и командосите му продължават да действат. Може би няма да е зле да се свържа с него и да видя как вървят нещата.

— Чудесна идея — одобри тя и се надигна. — Искаш ли… имам предвид…

— Да ми правиш компания? — довърших вместо нея и също се изправих. — Не вярвах, че ще ми предложиш.

Тя плати сметката и двамата се отправихме към перона.

— Има едно нещо, дето все не успявах да те попитам — заговори Бейта, докато заобикаляхме един робот, понесъл свръхгабаритен товар към съседната платформа. — Когато бяхме във влака, Макмикинг спомена, че господин Хардин се грижел за инвестициите си. Какво имаше предвид?

— Имаше предвид мен — обясних. — Хардин ме бе наел за частно разследване. Тъкмо когато се появи вашият пратеник.

— Не го знаех — рече тя и в гласа й отново се прокрадна безпокойство. — Не си споменавал пред Хермод за друга работа.

— Не ми беше позволено да го казвам. Нали ги знаеш тези свръхбогаташи, все търсят нови възможности и предизвикателства, нови места за завоюване. И винаги всичко трябва да е забулено в тайна, да не би някой конкурент да разкрие плановете и да се намеси.

— Предполагам — подхвърли тя със съмнение. — Какво искаше от теб?

Усмихнах се, загледан към вътрешността на тунела. В една вселена, построена върху ирония, това бе най-ироничната част.

— Искаше да открия начин да постави под своята власт квадрелсовата железница — отвърна. — Ето го и нашия влак.