Тимъти Зан
Нощният влак за Ригел (18)

18.

Бяха необходими четири дни, за да преодолеем разстоянието до Джурскала, и през всяка минута от тези дни аз очаквах Модри да предприеме някакви действия.

Но железницата спираше, сваляше и качваше пътници и продължаваше нататък, а нищо не се случваше. Сякаш с разрушаването на централния клон останалите аванпостове и приемници бяха изгубили движеща сила.

Фейр не вярваше в това нито за минутка.

— Той подготвя нещо — обяви командосът на втория ден от пътуването ни, когато напускахме една цимахейска станция. — Няма да ни позволи безнаказано да се измъкнем.

Бях съгласен принципно с него. Но каквито и желания за разправа да изпитваше Модри, бяхме напуснали системата Систарко и сега той бе принуден да търси нови решения.

Всъщност, може би нямаше никакви причини да бърза. Дори Бейта да бе права и все още да не бе успял да се внедри на Земята, оставаха ужасно малко места, където да се скрием, без приемниците да могат да ни докопат.

 

 

И макар че бяхме под постоянно напрежение, четирите дни преминаха безметежно. Така и не успях да разбера с какво се занимаваха другите белидейци във втора и трета класа, за да убиват времето, но ние тримата се забавлявахме, като си разказвахме собствените истории.

За Фейр всичко бе започнало преди четири години, когато белидейското разузнаване се натъкнало на тайни преговори между Паяците и тра’хо’сеите. В хода на по-нататъшното разследване следите ги отвели до двете Модрански луни, които изглежда стояли в основата на тази конспирация. Тра’хо’сеите били по средата на някаква мащабна военна операция, която неочаквано изоставили.

Заинтригувани от тази рязка промяна в развитието на събитията, белидейците се опитали да узнаят нещо повече за прекратената военна операция. Но вместо да действат самостоятелно, шефовете на белидейското разузнаване допуснали грешката да се свържат със свои колеги от Тра’хо, надявайки се да се сдобият с вътрешна информация. Нещо повече, те посетили собственолично тра’хо’сеите, с които имали близки професионални и приятелски връзки, и модранските мисловни вируси свършили останалото. За кратко време висшите ешелони от белидейското разузнаване станали жертва на тайна инвазия, последвали ги и военачалниците, както и политическите водачи. За Модри това било само поредното завоевание, премахването на още една потенциална заплаха.

Или поне така смятал Модри. Не си давал сметка обаче, че белидейската разузнавателна служба е съставена от множество независими групи, които от векове действат по този изолиран начин, следвайки някаква отдавна забравена историческа традиция. Фейр бил член на една от споменатите групи и така той и съратниците му забелязали странното поведение и решения на своите началници, което ги накарало да започнат собствено разследване.

Опитали също така да се свържат и с Паяците. Последните не проявили особен ентусиазъм, изглежда също озадачени от странните промени, които търпели тра’хо’сеите. Въпреки това оказали на групата известна техническа поддръжка, включително кодиращата система, която бях видял да използва Фейр на борда на квадрелсовата. Оттук нататък белидейците продължили изключително предпазливо и внимателно, като за период от две години транспортирали на Систарко подправки, екзотични храни и електронни прибори последна дума на техниката, същевременно изучавали ситуацията, изграждали собствена мрежа, търсели достъп до черния пазар и подготвяли решителния ход. Освен това пратили членове на групата на модранския курорт, за да се смесят с отдъхващите богаташи и да се запознаят с обстановката.

За техен късмет повечето от богаташите не били попадали в полезрението на Модри и все още не били засегнати от вирусите, така че белидейците не се чувствали заобиколени от врагове. Докато преминат към началото на втория етап от операцията — отвличането на ремонтната подводница, съратниците му вече напълно се слели с обстановката и Модри едва ли би могъл да заподозре нещо нередно.

Що се отнася до мен, бях привлякъл вниманието на Фейр още при първото си пътуване с железницата. Той се настанил в хибридния товарно-пътнически вагон, за да може да държи под око товар със скъпоценни камъни, и подозренията му се пробудили, когато Паяците поканили всички, освен мен, да се прехвърлят в предния вагон. Засилили се още повече, след като видял Бейта да се отправя към вагона, който впоследствие се оказал заключен. По-късно, преди пристигането на Нови Тигрис, когато ни зърнал да се отправяме към първа класа, решил, че Модри е разкрил целия му замисъл. Веднага щом двамата с Бейта сме слезли на Керфсис, той взел четирима от групата си и ни последвал, а останалите пратил със скъпоценните камъни към Систарко. Когато сме се върнали на квадрелсовата в компанията на високопоставен джуриански чиновник, той разположил трима от командосите си в задното купе, откъдето да го предупредят, в случай че напусна перския вагон.

Теорията му обаче започнала да се пропуква, когато забелязал кондуктора да ми предава един от чиповете. Това събитие успокоило опасенията му, че съм модрански приемник, но сега му хрумнала друга идея — че Паяците разработват собствена операция, която лесно може да доведе до разкриването на неговия план. За да избегне този риск, той наредил да ме приспят и да ме натикат в онзи контейнер с подправки, надявайки се поне за известно време да се отърве от мен.

Планът не сработил и от този момент нататък двамата сме се превърнали в неволни съперници, макар и съюзници по идея, без обаче да го знаем. Едва след като подслушал разговора в заседателната зала и картината му се изяснила, той сметнал, че си заслужава да положи усилия, за да ме спаси.

Прекарахме също така известно време в изучаване на инфочиповете, които той и хората му бяха взели от архивите в централния комплекс. Бяха три на брой, малко нестандартни по размер и само бележникът на Бейта ги разчиташе. Освен това бяха защитени срещу копиране, което означаваше, че или трябва да ги четем на смени, или да си надзъртаме през раменете.

Нито един от двата метода не доведе до кой знае какви разкрития. Оказа се, че халките разпространяват модрански корал от близо сто и петдесет години, макар че архивите обхващаха едва последните десет. Дори и така, ставаше дума за ужасно много корали. Фейр се надяваше да узнае кои са белидейските аванпостове по високите места, но беше невъзможно — имаше толкова много междинни степени, че не можеше да е сигурен дори къде е бил пратен коралът, камо ли кой е бил в контакт с него.

Що се отнася до моите причини да се ровя из архивите, предпочитах да ги запазя за себе си. Нямаше смисъл да безпокоя останалите, докато не бъда съвсем сигурен.

Ето как стояха нещата, когато най-сетне приближихме Джурскала. И този път очаквах да ни бъде организирано някакво посрещане. И отново Модри явно беше на няколко крачки зад нас. Може би щях да си позволя да се отпусна, ако това продължеше до следващото ни качване на квадрелсовата.

Ала едва когато отидох да проверя разписанието, тайната, която носех в себе си откакто бях напуснал „Ню Палас тауърс“, най-сетне ме застигна.

 

 

— Не — произнесе решително Фейр и посочи увисналия над нас холодисплей. — Вярно, белидейското разклонение ще ти отнеме още няколко дни, преди да се върнеш при своите. Но влакът потегля оттук след по-малко от час, три часа по-рано от директния влак за вашата империя. И което е още по-важно, ще бъдем заедно, докато прекосяваме джурианска територия.

— За да се озовем веднага след това право в Генералните щати — посочих, надявайки се да разбере намека. Около нас се навъртаха неколцина пътници, които също разглеждаха разписанието, и аз не исках да споменавам Модри. — Не съм сигурен, че ще спечелим нещо от това.

— Джурианците са имали „нашия“ проблем от близо стотина години — отвърна той. — Белидейците едва от десет.

— Предполагам — рекох, без да свалям поглед от разписанието. Най-важната разлика според мен бе, че белидейският влак спира на далеч по-малко станции от този за Конфедерацията. А колкото по-малко спирки, толкова по-малко възможности за намеса от страна на модранските приемници.

Изведнъж почувствах, че някой ме дърпа за ръкава. Обърнах се, напрегнат и готов за неприятности, и едва не се стоварих върху леко прегърбен мъж на средна възраст, с посребрени кестеняви коси, пристегнати на къса опашка, подравнени бакенбарди и объркано изражение.

— Простете, сър — заговори ме той с потрепващ гласец. — Не мога да намеря моя влак. Ще бъдете ли така добър да ми помогнете?

— Ще се опитам. Накъде отивате?

— Не мога да го произнеса — призна той и пъхна в ръката ми сгънато листче. — Тук е името.

Разтворих листчето. Но там не бе написано название на станция, а няколко думи:

„Кафе «Тлексис». Веднага. Мак“.

Погледнах още веднъж мъжа, този път по-внимателно, и едва сега забелязах какво се крие зад кестенявата перука и бакенбардите, както и привидно безпомощното поведение.

Това беше Брус Макмикинг, личен телохранител и момче за поръчки на мултимилионера индустриалец Лари Сесил Хардин.

Моят бос.

— Ето там е — рекох с внезапно пресъхнали устни и посочих някакъв случаен ред от разписанието. Макмикинг е тук, а Бейта стои до мен. Това не беше на добре. — Пети коловоз, след трийсет минути.

— Благодаря ви, господине — рече той, измъкна хартията от парализираните ми пръсти, обърна се и изчезна в тълпата.

Фейр и Бейта все още очакваха решението ми.

— Добре, ще изберем разклонението — рекох им. — Вие двамата идете да направите резервации. Аз трябва да проверя нещо — ще се срещнем на перона след двайсет минути. Ще ми вземете багажа, нали?

Тръгнах, преди някой от двамата да успее да възрази, шмугнах се между двама от командосите на Фейр и се изгубих на свой ред в тълпата. Единият от тях все пак успя да ми хвърли въпросителен поглед, но аз му кимнах да остане с Фейр и Бейта. Щом Макмикинг беше тук, вероятно наблизо се навърташе и Хардин, а аз нямах никакво желание белидеецът да ни вижда заедно.

Макмикинг бе на петдесетина метра пред мен. Последвах го, като запазих дистанцията, чудейки се на невероятните способности на този човек да се дегизира. Само три пъти досега се бях срещал с него и всеки път той изглеждаше различен. Сменяше си косата и брадата с честотата, с която другите хора си сменят чорапите, независимо дали това бе част от работата му, или непонятно моментно хрумване.

Кафе „Тлексис“ беше всъщност един от десетината ресторанти, които обслужваха станцията на Джурскала. За разлика от останалите обаче този имаше просторна открита тераса с чадъри, напомняща на земните заведения. Макмикинг се промуши между два засадени в саксии храста и спря там, за да ме изчака.

— Комптън — поздрави ме той, когато се приближих. Гласът му вече не звучеше неуверено и маниерите му бяха претърпели коренна промяна. — Господин Хардин иска да разговаря с теб.

— Разбира се — отвърнах, опитвайки се да изглеждам спокоен. Значи Хардин наистина беше тук. Приготвих се и пристъпих между шубраците.

Все още не беше време за обяд според часовника на станцията, но осем от двайсетте маси бяха заети от различни същества, които хапваха, надигаха освежаващи напитки или разговаряха. На най-отдалечената маса, под надвиснали яркочервени растения с разцъфнали цветове, седеше Лари Сесил Хардин.

Дори според земните стандарти Хардин се издигаше с една глава над тълпата. Беше започнал кариерата си като изобретател на високопрецизна оптика и оптични системи, скоро след това бизнесът му се бе разраснал и с някои умели мениджърски ходове той се бе превърнал в господар на собствена империя. Ала напълно лишен от желание да почива на лаврите, той бе продължил да работи и след още няколко успешни решения, сливания и разраствания бе станал един от малкото земни трилионери. Оттам нататък вече нямаше накъде повече да върви, освен все нагоре.

Никой всъщност не знаеше точно колко е богат, с изключение вероятно на самия него, а Хардин не обичаше да говори на тази тема. Но това не можеше да спре медиите да спекулират по въпроса. Що се отнася до Хардин, той нямаше нищо против тази игра на наддаване, канеше ги да видят новите му самолети, коли и архаични мотоциклети, докато същевременно се преструваше на съвсем обикновен, дори скромен.

Всъщност, аз бях един от малкото, които знаеха, че в Конфедерацията има поне осем мъже и жени, които са по-богати от него. Но за медиите той беше и си оставаше първият и най-желаният кандидат. Сигурно се чувстваше странно на станция Джурскала, където никой не го познаваше.

Хардин бе от онзи тип бизнесмени, които обичаха първи да подхващат разговора. Този път обаче реших да го изпреваря.

— Господин Хардин — рекох и се настаних без покана на стола срещу него. — Каква приятна изненада! Как ме открихте?

Зад гърба ми Макмикинг изсумтя недоволно. На Хардин дори окото не му трепна.

— Има само един изход от Граклейското разклонение — рече той спокойно. — След като узнах, че си минал оттам, беше фасулска работа да пратя хора да проверят всички влакове, докато те засекат.

— Разбира се — рекох. — Надявам се, че не сте били толкова път само заради мен.

— Всъщност, имам друга работа — произнесе той и от гласа му повя хладина. — Кажи ми, смяташе ли, че няма да разбера, ако отскочиш за няколко дена до някой скъп курорт?

Значи беше решил да си наруши програмата само за да провери как му харча парите. Всъщност, точно от това се боях.

— Беше по работа.

— По моя работа?

— Ами да — заявих с невинно изражение. — Каква друга работа бих могъл да върша?

— Не зная. Може би някоя, свързана с мъртвеца на стълбите в нощта, когато тръгна?

Погледнах към Макмикинг, осъзнал, че информацията идва от него.

— Ти значи се беше надвесил над трупа, когато се отдалечавах — подхвърлих.

Той кимна едва забележимо.

— Трябваше да ми кажеш предварително — рече. — Щях да действам по-предпазливо.

— Нищо не знаех предварително — отвърнах и отново погледнах към Хардин. — Какво, да не смятате, че аз съм го убил?

— Ти ми кажи — подкани ме той. — Зная само, че труповете край теб валят непрестанно. Първо, хлапето в Ню Йорк, после онези двама халки на станция Керфсис…

— За тях също нямам никаква вина — прекъснах го аз.

— Разбира се, че не. А сега чувам, че имало някакъв инцидент в курорта, който си посетил?

Поколебах се, съжалявайки, че не съм в течение на новините. Дали в тях са се споменавали двама човеци, или само Фейр и белидейците?

— Онова също не е по моя вина — рекох предпазливо.

— Не се и съмнявам — подсмихна се Хардин. — Знаеш ли, Комптън, когато те наех, мисля, че се разбрахме да действаш, без да привличаш върху себе си внимание. Така ли разбираш дискретността?

Разперих ръце.

— Зная и съжалявам — опитах да се извиня. — Понякога се случват и неща извън нашия контрол.

Хардин въздъхна уморено.

— Ще ми се да ти повярвам, Франк — рече той. — Но злото вече е сторено. — Той протегна ръка. — Върни ми кредитната карта и всички средства, които ти предоставих. Предполагам, че ще успееш да се прибереш сам у дома?

— Шегувате се — облещих се аз. — Дошли сте чак дотук само за да ме уволните?

— Както вече казах, имах друга работа наблизо — поясни Хардин, все още протегнал ръка. — Ти беше само спирка по пътя. Кредитната карта?

— Но аз наистина напредвам — настоях. Колкото и да бе странно, в думите ми имаше немалка доза истина.

— Сигурен съм, че е така. Но започвам да се питам дали напредваш точно в онази посока, заради която те наех. Виждаш ли, направи ми впечатление, че докато пилееш парите ми за скъпи курорти, не си дал нито цент, за да се возиш на железницата.

Едва се сдържах да не се намръщя. Трябваше да се досетя, че ще забележи.

— Мислех си, че ще останете доволен, ако намеря начин да ви спестя малко пари.

— Предпочитам това, което е в джоба ми, да си бъде там — включително и хората, които съм наел. Когато някой реши да действа на своя глава, показвам му вратата. Кредитната карта и помощните средства?

Намръщих се. Но нищо не можех да направя.

— Добре — рекох и извадих кредитната карта от джоба си. Без да давам вид, че забелязвам протегнатата ръка, аз я пуснах на масата между нас, после добавих към нея часовника, бележника и инфочиповете.

— Благодаря — рече той и прибра всичко от масата. — Приятен ден, господин Комптън.

В първия миг бях изкушен отново да се помъча да го увещая. Все още се нуждаех от тези неща, най-вече от кредитната карта. И макар че Хардин нямаше как да го знае, бях сигурен, че няма да може да намери друг с моята квалификация за тази работа.

Но си давах сметка, че ще е чиста загуба на време. А междувременно си имах по-големи грижи на главата, за да ближа раните на наранената си професионална гордост. Станах, обърнах му гръб и напуснах масата, опитвайки се да не мисля за дългия и скъп път до Земята, който нямах пари да заплатя. Може би в края на краищата щях да се прехвърля в Генералните щати заедно с Фейр.

Вече наближавах изхода, когато открих, че Макмикинг крачи до мен.

— Какво искаш? — изръмжах.

— Само да те придружа до перона — отвърна той благодушно. — Защо? Не ти ли харесва моята компания?

Не ми харесваше, но сега не беше време да го обсъждаме.

— Той греши и ти го знаеш — рекох вместо това.

— Напълно възможно — съгласи се Макмикинг. — Случва се с всички ни. Като стана дума за грешки, в последно време да си имал вземане-даване с халкската аристокрация?

Погледнах го с крайчеца на окото.

— Защо питаш?

— Без конкретна причина. Случайно забелязах, че наоколо се навъртат доста от онези халки с трицветните туники.

— Така ли? — престорих се на учуден, макар че вътрешно се напрегнах. Предполагах, че реши ли Модри да действа, най-вероятно ще прибегне за това до помощта на местните. Никога не ми бе хрумвало, че може да прати цяла група от халки на Джурскала.

— Сигурно имат някаква причина.

— Напълно възможно — кимна той, като не сваляше очи от мен. Хора като Макмикинг имаха остро развито чувство за промяна в околния свят и той със сигурност бе доловил напрежението ми. — Преброих поне пет различни цветни комбинации, като всяка от групите се състоеше от пет до десет халки. Това да няма някаква връзка с инцидента в курорта, за който спомена господин Хардин?

— Не е изключено — отвърнах, докато оглеждах тълпата. Видях Бейта и Фейр, в другия край на перона да се озъртат за мен.

Макмикинг беше прав. Наистина имаше много халкски аристократи наоколо.

— Благодаря за компанията — рекох. — Оттук нататък мога да се оправя и сам.

— Няма проблем — увери ме той.

— Има — за мен — рекох. — Не бих искал приятелите ми да ме виждат заедно с теб.

— Ах — въздъхна той и се усмихна. — Разбира се, че не.

— И ако си умен — продължих, — ще накараш господин Хардин да се качи на следващия влак за Земята.

Усмивката изчезна.

— В какво по-точно си се забъркал? — попита той тихо.

— Нищо, което вече да е твоя грижа. А сега изчезвай. Говоря сериозно.

Макмикинг ме изгледа продължително, сетне кимна отсечено, обърна се и изчезна в тълпата. Опитвайки се да гледам във всички посоки едновременно, аз поех към далечния край на перона.

— Ето те най-сетне — посрещна ме с осезаемо облекчение Бейта, когато я наближих. — Къде беше?

— Разузнавах наоколо — отвърнах уклончиво. — Имаме проблем. Изглежда цялата халкска аристокрация е дошла да ни види.

Фейр надзърна над рамото ми и видях, че мустаците му застиват.

— Някакви предложения? — попита.

— Предлагам да вземем следващия влак, този, за който говорехме. Не могат да изкупят всички билети, докато пристигне.

— Може би — кимна той. — Все пак е по-добре да се подсигурим още сега. — Погледна ме, премести за миг очи към Бейта, сетне пак към мен.

— Съгласен — отвърнах и кимнах едва забележимо. Двама войни, учили от едни и същи наръчници, които се разбираха без думи. — Да го направим.