Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франк Комптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Train to Rigel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Sqnka
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Тимъти Зан

Заглавие: Нощният влак за Ригел

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Олга Герова

Художник: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954-585-717-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3534

История

  1. — Добавяне

13.

— Какво ще правим? — попита шепнешком Бейта.

В първия миг бях готов да им обърна гръб и да си продължа по пътя. Но можеше да изглежда като проява на страх пред лицето на Лосуту, а нищо на света не би ме накарало да му позволявам да си мисли така.

— Ще видим какво искат, разбира се — рекох на Бейта. Улових я за ръката и я поведох към масата. — Добър ден, господа. Каква изненада.

— За нас също — отвърна Апългейт. — Макар че, като си помисля, не би трябвало да бъде. Рано или късно, един туристически агент, търсещ екзотични места, би трябвало да се появи на Модра.

— Великолепно местенце, нали? — съгласих се и преместих поглед към Лосуту. — Добър ден, директор Лосуту.

— Добър ден, господин Комптън — поздрави той, впил черните си очи в моите, с познатото надменно изражение, с което го помнех. — Значи сега сте туристически агент, а? Интересна промяна на кариерата.

— Така поне си имам работа с хора от по-висша класа — отвърнах. — Виждам, че сте внимателни както винаги, когато трябва да прахосвате парите на Конфедерацията.

Надменното изражение мигновено изчезна.

— Какво искате да кажете? — попита и в гласа му блесна гневна нотка.

— Ами например, че трябва да съм пропуснал онова място в рекламната брошура на Модра I, където се казва, че е център за търговия с оръжие.

Лосуту хвърли мрачен поглед на Апългейт.

— Полковник?

Апългейт стисна устни.

— Може да съм споменал нещо пред господин Комптън — призна той. — Смятах, че като бивш агент на разузнаването…

Бивш е достатъчно да изрази всичко — прекъсна го Лосуту и отново ме погледна. — Какво точно знаете, господин Комптън?

— Възнамерявате да закупите доста скъпи изтребители за охрана на междинните станции на Нови Тигрис и Яндро — отвърнах, без да откъсвам очи от неговите. В края на краищата, сега бях свободен гражданин, а не служител. — Прилича ми на някоя от онези сделки „добри парици за лоши неща“.

— На онези две системи живеят три милиона граждани на Конфедерацията — заговори той с твърд глас. — Само на Яндро има половин милион, въпреки предсказанията ви в обратна посока.

— Никога не съм твърдял, че там не може да се живее — възразих аз. — Казах само, че мястото не е достатъчно добро за монтажа на квадрелсова станция.

— Тези половин милион колонисти едва ли щяха да се съгласят с вас — отвърна той малко поуспокоен и с тон, подсказващ, че тази част от речта вече му е позната и практикувана доста често през последните години. — Границите винаги са били важни за човешкия дух, независимо дали носят бързо възвръщане на вложените усилия и средства. Дайте на хората още двайсетина години и мисля, че ще останете изненадан от онова, което ще създадат. А междувременно, те заслужават същите удобства и сигурност като всички останали. — Той присви устни. — И каквото и да си мислите за мен, това е част от моята работа.

— Работа, за която и вие можете да допринесете — намеси се Апългейт. — Западният съюз има някои възражения по предложенията на директор Лосуту. Вие бихте могли да ни помогнете в изглаждането на противоречията.

Понечих да му припомня, че вече ми е отправял подобно предложение на квадрелсовата железница. Но очевидно това трябваше да бъде наша малка тайна, а да му създавам проблеми с Лосуту, едва ли щеше да ми донесе каквато и да било полза.

— Струва ми се, че надценявате възможностите ми — рекох вместо това.

— Не бъди толкова самокритичен — възрази Апългейт. — Всъщност, най-малкото, което можеш да сториш за нас, е да погледнеш онези изтребители и да ни кажеш мнението си.

Поклатих глава.

— Съжалявам, но в програмата ми не са предвидени полети до Цимахейската система.

— Не е необходимо — изтъкна той. — Два от изтребителите се намират на Модра.

Застанала близо до мен, Бейта внезапно застина.

— Защо? — попитах озадачено.

— Охрана на курорта и кораловите райони, предполагам — отвърна Лосуту. Гледаше ме замислено, сякаш едва сега бе осъзнал, че може да извлече полза от мен. — Ако трябва да бъда точен, базирани са на другата луна, Модра II, за да бъдат извън полезрението.

— Така е, гостите тук са чувствителни натури — подсмихнах се аз. — Както и да е, смятах, че се интересувате от цимахейски изтребители.

— Точно така — потвърди Апългейт. — „Чафта 669“, съвместен проект между халки и цимахейци. Разговорите ни трябваше да се проведат на Гракла, но стана малко объркване и онези, с които трябваше да се срещнем, се намират в далечния край на Републиката и няма да се върнат до няколко дена. Най-близките чафти са тук, на Модра, и един от преговарящите ни предложи да прескочим насам и да поискаме от халките да ни ги демонстрират.

— И кога трябва да стане това?

— Утре сутринта — каза Апългейт. Той погледна въпросително Лосуту, който в отговор повдигна едва забележимо рамене. — Съгласен ли си да ни придружиш?

— Всъщност, бих могъл, ако става въпрос за следобеда.

Лосуту измърмори нещо неразбираемо.

— Уговорихме се за сутринта — подчерта Апългейт и ми хвърли предупредителен поглед да не прекалявам с упорството.

Но аз нямах никакво намерение да отстъпвам.

— В такъв случай, господа, забавлявайте се — рекох и улових Бейта за ръката. — И приятна вечер.

Тъкмо излизахме от фоайето, когато чух зад гърба си ускорени крачки. Обърнах се и видях Апългейт, който се приближаваше с ядосано изражение.

— По дяволите, Комптън — изръмжа той. — Някой някога казвал ли ти е какъв дебелоглав кучи син си?

— Веднъж или два пъти — отвърнах. — Но сега, струва ми се, разговаряш със свободен гражданин на Конфедерацията, а не със служител.

Той ме изгледа ядно, но безсилието му беше очевидно.

— Виж. Зная, че не обичаш Лосуту, но той наистина се грижи за интересите на Конфедерацията. Има ли някакъв начин да бъдеш на наше разположение утре сутринта?

Поклатих глава.

— Искам да се включа в един от онези турове до Балеркомбските образувания, а автобусът потегля рано сутринта. Чел ли си за тях?

Той изсумтя.

— Не сме тук на почивка.

— Оформили са се преди неколкостотин години, след като една разпадаща се комета се ударила в повърхността на около четирийсет километра оттук — заразказвах безгрижно. — След сблъсъците и възникналите в резултат ударни вълни отломките се разпаднали и разтопили значително количество от ледената покривка, която веднага започнала отново да замръзва. Резултатът бил десетина квадратни километра с изключително интересни скални образувания, хълмове, пещери и падини.

— Много интересно — рече той с тон, който подсказваше обратното. — Какво ще кажеш, ако те оставим право там веднага щом приключим с огледа на изтребителите? Можеш да се включиш в обиколката и да се върнеш с автобуса и останалата част от групата.

— Не зная — отвърнах, докато обмислях трескаво предложението. Истината беше, че нямах никакъв интерес към онази туристическа обиколка. Но и не ми се щеше да го признавам. — Лекцията там е доста подробна. Наистина ми се ще да ида и да видя това нещо с очите си.

Той въздъхна с нескрита досада.

— Поне ще ми дадеш ли шанс да се опитам да те убедя?

— Слушам те.

— Имах предвид на вечеря — рече той. — Каня ви двамата с Бейта. На разноски на ООН, естествено.

— По-добре първо попитай Лосуту — предупредих го аз. — Пък и Бейта няма да дойде. Чакат я важни задачи, които ще свърши в стаята.

— Е, тогава ела само ти — не се отказваше той. — И не се тревожи за Лосуту. Мога да се справя с него.

Повдигнах рамене.

— Щом можеш, защо не? Къде искаш да се срещнем?

— Да речем в ресторант „Червената птица“, на четвъртия етаж. След трийсет минути?

— Хубаво — отвърнах. — Между другото, ти спомена, че някой от онези, с които сте влизали в контакт, ви е посъветвал да дойдете на Модра. Кой по-точно?

— Не си спомням името — Апългейт смръщи вежди. — Беше някой от халките. Защо?

— Любопитно ми е. Добре, след половин час в „Червената птица“.

Той се обърна и пое обратно през фоайето, а аз натиснах копчето на асансьора.

— Каква е тази неочаквана работа, която ми намери? — попита подозрително Бейта.

— Нещо, за което трябваше да се сетя преди няколко дни — рекох. Асансьорът пристигна и ние се качихме. — Ако белидейците бяха взели йонната ракета от квадрелсовата, вече трябваше да са пристигнали. Фактът, че ги няма, показва, че наистина са заминали за Систарко. Така ли е?

— Стига действително да не са тук — съгласи се тя предпазливо. — И какво?

— Защо им е да продължават към вътрешността на системата? — продължих да разсъждавам. — Отговор: или трябва да подготвят нещо далеч от Модра, или да отнесат, или да вземат нещо.

— Хубаво де. И после?

— Спомняш ли си какво ни казаха Паяците за белидейците, които ни проследиха във влака за Систарко? Групата от трета класа се намирала в последния вагон, точно пред първия товарен. Забравих да ти кажа, но онези, които ме нападнаха, също седяха на последните места пред багажното. Виждаш ли приликата?

— Но всички товарни вагони са неохранявани — рече тя. Ако там държат нещо наистина важно, не трябваше ли да го поставят в охраняваната част на влака?

— По принцип да — съгласих се. — Но товарите в охраняваната част привличат повече внимание, както официално, така и неофициално. Може би те предпочитат да пътуват, без да предизвикват нежелан интерес, разчитайки сами да охраняват багажа.

— Ако е така — продължи тя замислено, — какво, според теб, са охранявали?

— Нямам представа — рекох. — Тук е твоята роля. Искам да пратиш съобщение на Паяците и да получиш списък с целия багаж на онзи влак. Предполагам, че използвате някаква кодираща система?

— Ами… да — отвърна тя неохотно. — Но само в извънредни случаи.

— Този е такъв — изтъкнах. — Нека опишат всичко, не само товарите с белидейска регистрация — може да са използвали фалшиво име. И не забравяй за бръмбарите в стаята.

 

 

Прибрахме се в апартамента и Бейта се зае с нейното съобщение, а аз се изкъпах и избрах полуофициални дрехи от гардероба. Още една дребна работа и излязох, чувствайки се малко гузен, задето оставях Бейта сама.

Не биваше да бързам. Лосуту и Апългейт, както подхождаше на важни държавни чиновници, закъсняха с петнайсет минути.

— Комптън — поздрави ме лаконично Лосуту и се настани срещу мен на масата. — Виждам, че си седнал по-далече от проклетия корал. Това е добре.

— Не харесвате ли модранския корал? — попитах, като за миг преместих поглед към фонтана в центъра на ресторанта. Не беше така впечатляващ като този в казиното, но, разбира се, и ресторантът не бе така грандиозен като игралната зала.

— Мразя го — обяви той и забоде нос в менюто. — Не мога да разбера какво толкова се прехласват по него. Първо, въобще не е красив и второ, няма да е зле поне малко да го шлифоват.

— Казват, че това бил местният еквивалент на нашите домашни любимци — обади се Апългейт. — Споменеш ли го пред някой от тукашните, рано или късно ще ти предложи да го докоснеш.

— Да, аз също получих две подобни покани — признах. — Не мога да разбера защо са толкова привързани.

— Този корал е неприятно груб, понякога остър, дращещ — кимна Апъгейт. — Не е зле някой да запознае тия типове със сатена и плюша.

— Хубаво, че поне за едно нещо постигнахме съгласие — рече Лосуту, който отново ме разглеждаше. — Да видим дали това може да стане, когато говорим за важни неща. Апългейт изглежда смята, че можеш да бъдеш полезен на Директората.

— Аз също обмислях този въпрос — рекох. — Вярно е, че трябва да съм лоялен към моя работодател, но мисля, че бих могъл да отскоча с вас до Модра II и да погледна онези чафти. Стига след това да ме откарате до Балеркомбските образувания.

— До кое? — попита Лосуту и се намръщи.

— Едно място, където иска да отиде утре с автобус — обясни Апългейт.

— Този автобус наземен ли е? — попита Лосуту.

— Да — отвърнах. — Не допускат ракетни двигатели близо до обекта. — За да не пострадат образуванията.

— Ще стане — изсумтя Лосуту. — Ще оставим на Апългейт да уреди дипломатическите подробности и да получи разрешение да се приземим в околността.

— Чудесно — рекох. — Другият въпрос е с какво бих могъл да ви бъда полезен. Защото изтребителите никога не са били по моята специалност.

— Да сложим картите на масата, господин Комптън — поде с официален тон Лосуту. — Вашите технически познания, или по-скоро тяхната липса, сега не са от значение. Нужна ми е само вашата подкрепа за представянето на плана пред Западния съюз.

— Разбирам — кимнах, леко отегчен от целия този разговор. Имах чувството, че съм само една пионка в поредната цинична схема. Но поне Лосуту беше прям в думите си. — Нека огледам изтребителите и ще ви кажа мнението си.

Той продължи да изучава още известно време лицето ми. След това стисна устни и кимна.

— Съгласен. Ще ви чакаме утре в десет в главното фоайе на хижата.

Работата по новите тунели щеше да започне в седем, както бях проверил в компютъра на хотела. Това означаваше, че ще разполагам с достатъчно време.

— Ще бъда там.

— Хубаво — рече Лосуту и кимна към менюто. — В такъв случай защо не си поръчате нещо и не ни разкажете как попаднахте в този туристически бизнес?

— Защо не? — отвърнах и се приготвих за поредната лъжа. — Преди три месеца към мен се обърнаха…

 

 

В края на краищата вечерта излезе далеч по-приятна, отколкото очаквах, въпреки факта, че не изпитвах доверие към никого от двамата ми сътрапезници. Лосуту се оказа доста забавен събеседник, когато го желаеше, а Апългейт изглежда бе решил да зареже своя подход „другари по оръжие“, с който се бе провалил във влака, защото остави на шефа си да води разговора.

Така вечерята се проточи, с традиционните пет халкски ястия, плюс вързопче с пръчици с късметчета накрая. След като приключих с измислената история как съм постъпил в туристическия бизнес, заговорихме за сделката, над която сега работеше Лосуту, но скоро разговорът се превърна в монолог, който Лосуту разнообразяваше с много интересни истории и никаква полезна информация.

Вече се готвехме да се разделим, когато Лосуту неочаквано предложи да идем да гледаме представление. Без някаква конкретна причина дадох съгласие и ние се насочихме към театралната зала, която се намираше непосредствено под ледения слой. Постановката, която избрахме, беше цимахейска драма, но написана и играна така, че да бъде разбираема и за представители на другите раси. Винаги съм смятал, че цимахейският театър е смесица между японското кабуки и английската комедия от епохата на Реформацията, и постановката, която гледахме, напълно отговаряше на представите ми. Въпреки това ми хареса и когато наближаваше краят, почувствах, че съм се отпуснал — за първи път от онзи момент преди седемнадесет дена, когато се спуснах по стълбите на „Ню Палас тауърс“. Оставих Лосуту и Апългейт на площадката пред асансьора — те отиваха във фоайето на театъра, за да уговорят последни подробности за утрешния ден — качих се в кабинката и натиснах копчето за моя етаж.

Поне така смятах. Но когато вратата се отвори, установих, че съм слязъл в казиното.

Първоначалният ми порив бе да остана в асансьора и този път да внимавам какво натискам. Но дали заради примамливия шум от потракващи чипове, или защото обстановката в залата бе успокояваща, краката ми сами ме поведоха и аз се спуснах по стълбата към долния етаж. Пък и нямаше никакъв смисъл да бързам да се прибера в стаята — Бейта едва ли бе получила толкова бързо отговор на последното си запитване. Освен това малко допълнителна информация, събрана с подслушване край масите, можеше да ми е от полза.

Известно време се разхождах из казиното, следях игрите и напрягах слух. И този път всички разговори се въртяха около банални теми. Описах пълен кръг из залата, превърнах го в осмица и накрая я прекосих по права линия.

И така, няколко минути след пристигането си се озовах пред централния фонтан.

Надзърнах в басейна на фонтана, където бълбукащата край коралите вода улавяше отблясъците от светлините на казиното и ги превръщаше в чудна цветна феерия. Коралът наистина изглеждаше изумително, бях длъжен да призная, и на тази светлина не ми се струваше толкова грапав, колкото земните. Докато стоях и го разглеждах, осъзнах, че забележките ми от по-ранния разговор с Апългейт са били пресилени и неверни. Освен това явно всички смятаха, че е страшно приятен при допир. Ами ако са прави?

И да не са, какво толкова? Най-много да се одраскам, нищо повече. А после ще ида при Бейта и ще й кажа, колко е било приятно да…

Веднага щом си спомних за Бейта, лицето й изникна в мислите ми. Бейта, която ме бе погледнала със загрижено изражение, преди да ме накара да й обещая, че няма да докосвам корала. А аз се бях засмял, бях подхвърлил някаква дребна шега, и се бях съгласил.

Всичко това, наистина, беше нелепо. Бейта бе случайна спътница, която ми бяха лепнали, без да искат мнението ми, при това в една задача, която все още не ми беше напълно ясна. Освен това тя ме лъжеше и следваше свои цели, които може би бяха в разрез с моите интереси. Пък и не бях се заклевал във вярност пред никого.

Всички тези разсъждения ми приличаха на оправдания. Нямаше нужда да се оправдавам. Вече съм голямо момче и мога да правя каквото си пожелая. Не ми е нужно да се интересувам от мнението на околните, най-малко на Бейта.

Тогава защо бе необходимо да отделям толкова голямо внимание на този въпрос?

Отново втренчих поглед в корала пред мен… едва сега забелязах, че ръката ми бавно се протяга към басейна и разпенената водна повърхност.

Дръпнах я, отстъпих назад и изведнъж открих, че лицето ми е обляно в пот. Какво, за Бога, ставаше тук? Отстъпих още една крачка и погледнах през рамо, за да се уверя, че няма да блъсна никого.

И тогава замръзнах. Навсякъде около мен, докъдето ми стигаше погледът, гостите на казиното бяха прекъснали игрите и разговорите си.

И всички гледаха към мен.

Тази жива картина се задържа само частица от секундата, преди да се обърнат и да продължат прекъснатите занимания, сякаш това е било само някакво гигантско съвпадение и по случайност всички са погледнали едновременно и в една и съща посока. Но аз знаех, че не е така.

Веднъж вече си бях задавал въпроса дали двамата с Бейта не сме попаднали във водовъртежа на някаква странна конспирация. Сега вече не се съмнявах в това.

Отправих се към изхода, настръхнал, готов да се сбия с всеки, който се опита да ме спре. За тяхно щастие никой не го направи. Стигнах асансьора, качих се, натиснах правилния бутон и се прибрах в стаята.

Открих Бейта да лежи на дивана, втренчила разсеян поглед в екрана. Когато влязох, вдигна глава и на лицето й се мярна облекчение.

— Ето те и теб — рече със смесица от раздразнителност, загриженост и облекчение. — Бях започнала да се безпокоя.

— Съжалявам — отвърнах привидно небрежно, най-вече в полза на онези, които ни подслушваха. — След вечеря Лосуту ме замъкна на театър. — Посочих спалнята. — Утре ни чака тежък ден. Най-добре да си лягаме.

Тя трепна и за миг очите й се разшириха. Досега не само че не бяхме спали в едно легло, но и в една и съща стая.

— Да си?…

— Лягаме — повторих, като подчертах последната дума и се чукнах с пръст по ухото.

Тя преглътна.

— Разбира се. — Стана и се отправи към спалнята.

Изключих светлините, затъмних стените и пода във всекидневната и проверих дали вратата е заключена. Когато влязох в спалнята, тя бе намалила там осветлението и си бе легнала, с вдигната до брадичката завивка. Свалих си обувките и пропълзях до нея.

— Мм, страхотно ухаеш — произнесох на висок глас, отново за забавление на невидимите слушатели.

Тя не отговори, а продължи да лежи, без да помръдва.

— Прощавай за това — прошепнах в ухото й. — Но вече ти казах за бръмбарите. В тази стая микрофонът е над вратата за банята, така че ако си шепнем, няма да ни чуят.

— За какво искаш да разговаряме? — прошепна на свой ред тя.

— Нека първо ти разкажа за тази вечер.

Повторих пред нея всички събития, приключвайки с неочакваната ми разходка в казиното. Когато свърших, тя помълча още известно време, сякаш не беше сигурна дали не сънува.

— Сигурен ли си, че не си докосвал корала?

— Сигурен съм — отвърнах.

— Как може да си сигурен? — продължи тя. — Нали каза, че за миг си изгубил съзнание? Възможно ли е да си го докоснал и да си си избърсал ръката в сакото?

Поклатих глава.

— Там, където стоях, коралът бе на такава дълбочина, че щеше да ми се намокри целият ръкав. Няма начин да е изсъхнал толкова бързо. Бейта, мисля, че е време да ми кажеш какво става. Особено що се отнася до този проклет корал.

— Не мога — въздъхна тя и този път едва чувах гласа й. — Още не. Съжалявам.

— Ще съжаляваш дори повече, отколкото си представяш — предупредих я аз. — Не мога да те пазя от нещо, с което не съм наясно.

Тя се поколеба и аз затаих дъх. Но не.

— Коралът не е опасен, стига да не го докосваш — рече. — Само това мога да ти кажа за момента.

Веднъж вече бях решавал да зарежа тази история. Сега, след странната случка в казиното, изпитвах още по-голямо желание. И да взема Бейта със себе си, независимо дали го иска или не.

Но дълбоко в себе си осъзнавах, че няма да се получи. Които и да бяха тайнствените ни противници, вече ни държаха на мушка. По един или друг начин, трябваше да се измъкнем от тях.

— Както искаш — казах. — Само не забравяй, че твоят врат също е на дръвника.

— Зная — отвърна тя и потрепери. — Какво ще правим сега?

— Ще се придържаме към план А и ще се опитаме да разберем какви са намеренията на белидейците.

— Преди или след като идеш на Модра II с твоите приятели да разглеждаш онези изтребители?

Въпреки шепнещия й глас долових сарказма.

— Те не са ми приятели и не давам пукната пара за изтребителите — изръмжах тихо. — И защо все питаш за разни приятели? Или те измъчва фактът, че нямам такива?

Тя помълча, преди да отговори.

— Как ще го направиш? — попита накрая.

Намръщих се. Всъщност, аз също обичах често да сменям темата.

— Има един служебен вход във фоайето близо до шлюзовете, където вероятно е съблекалнята на работниците. Ще се промъкна заедно с групата и ще навлека скафандър.

— Няма ли да е опасно?

— Зависи от това дали всички служители и работници в курорта са замесени в конспирацията, или само тези, които се представят за богаташи и се навъртат в казиното — отвърнах. — Достатъчно е да сляза в тунела, да пробия малка дупка, да видя какво има вътре, а после да се върна навреме за срещата с Лосуту.

— И ще отлетиш с него на Модра II?

— За момента не мога да измисля някакво извинение, за да се отърва от него — отвърнах със съжаление. — Ще кажа всичко, каквото очаква да чуе, после се връщам колкото се може по-бързо. Ако имаме късмет, ще можем да вземем следобедната ракета за квадрелсовата.

Тя въздъхна, но усещах, че все още не се е успокоила.

— Какво искаш от мен?

— Ти решаваш. Можеш да останеш тук или да се запишеш за обиколката и да се срещнем при Балеркомбските образувания. Там ще ме остави Лосуту на връщане от спътника. После двамата ще се върнем с автобуса.

— Добре, ще ида на обиколката — рече тя. — Кога потегля?

— В седем и половина от хижата. Мислиш ли, че ще се справиш сама?

— Стигнах сама чак до Земята — отвърна раздразнено.

— Зная. Но не всички на Земята участваха в конспирация срещу теб.

Тя потрепери отново.

— Ще се справя.

— Добро момиче — похвалих я. — Прати ли съобщението на Паяците?

Тя кимна и неволно погъделичка бузата ми с косата си.

— Ще получим отговор чак утре.

— Ясно. Къде е то? Бих искал да го погледна.

— В моя бележник, във файла за изходяща поща.

— Добре — рекох и се дръпнах към края на леглото. — Опитай се да поспиш.

— Ще се върнеш ли? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах с увереност, каквато не изпитвах. — Обучаван съм да бъда сред най-добрите, забрави ли?

— Не — прошепна тя след кратко колебание. — Имах предвид… тук.

— Какво? — намръщих се в мрака.

Дъхът й бе като топъл полъх върху кожата ми.

— Страх ме е — рече неочаквано. — Не искам да остана сама.

Опитах се да открия лицето й в тъмното, докато се чудех какво ли са коствали тези думи на гордостта й.

Но след като го каза, осъзнах, че аз също не исках да остана сам.

— Няма страшно — опитах се да я успокоя. Намерих ръката й под завивките и я стиснах. Този път не направи опит да се освободи. — Ще погледна съобщението, ще проверя още някои неща и се връщам.

Бележникът й бе на бюрото, до компютъра. Включих го, преминах през процедурата за достъп, която ми бе казала, и открих съобщението. Прочетох го, като отбелязах със задоволство, че е точно това, което ми трябва, след това прелистих на кодирания вариант. Извадих моя бележник, прехвърлих в него съобщението и го подложих на анализ. След известно време получих първите резултати — кодировката не беше халкски военен вариант, нещо, за което вече се досещах. Преместих се на компютъра и отново прегледах поръчките в ресторанта.

Както и предния ден, само две белидейски закуски и два обяда. Но за вечеря картината изглеждаше коренно променена. Общо дванайсет ястия, девет от тях поръчани на румсървис.

Или Маф внезапно бе получил страхотен апетит, или нашите изгубени белидейци се бяха появили. Когато отново се върнах при моя бележник анализиращата програма почти бе приключила. Кодът на Бейта нямаше нищо общо с халкските кодове — военни или цивилни, нито с някой от познатите цимахейски, джуриански или човешки.

Единствено съвпадаше с лазерното послание, което бях засякъл и записал във влака. Системата, използвана от белидейците.

Минибарът на апартамента бе добре зареден с разхладителни напитки, повечето от тях в изящни стъклени шишета. Избрах две по големина и тежест, изключих компютъра и бележниците и се върнах в спалнята.

В мое отсъствие Бейта се бе претърколила към нейния край и се бе свила с гръб към мен. Не помръдна, нито проговори, докато си лягах, но по неспокойните й движения личеше, че не е заспала. Положих успокояваща ръка на рамото й, после се обърнах на моята страна, опитвайки се да й оставя достатъчно свободно пространство.

Едната от двете бутилки пъхнах под възглавницата, за да ми е подръка. Втората поставих на пода под леглото, където да я стигна, ако се претърколя от него. След това се нагласих удобно, извърнат към вратата на спалнята, стиснах гърлото на бутилката и затворих очи.

Утрешният ден обещаваше да е натоварен. Нямаше да имам нищо против, ако невидимите играчи срещу мен започнеха малко по-рано.