Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Осма глава

В седмицата след убийството на Ан Ризънър петимата следователи, включени в оперативната група, която разследваше престъпленията на Отчето, навъртяха повече от двеста и шейсет часа ходене и канцеларска работа. Един от тях имаше съпруга, която го заплашваше с развод, друг изкара на крак неприятен грип, а трети страдаше от хронично недоспиване.

Четвъртото серийно убийство беше сензационната новина във вечерните телевизионни емисии, засенчвайки такова събитие като завръщането на президента от Западна Германия. В момента Вашингтон се интересуваше повече от убийства, отколкото от политика. Националното американско радио предвиждаше извънредна рубрика от четири части.

Най-неочаквано големи издателски компании бяха обсипани с ръкописи. За всеобщо удивление ги приемаха. „Парамаунт“ създаваше телевизионни сериали. Нито една от жертвите не бе предизвиквала такова внимание приживе.

Ан бе живяла сама. Беше работила като заклет експерт-счетоводител към правна кантора в града. Апартаментът й издаваше вкуса й към авангардното със своите екстравагантни емайлирани скулптури, окъпани в неонова светлина, и луминесцентни осветителни тела от „Дей Гло“[1]. Гардеробът издаваше вкуса на работодателя й и съдържаше от елегантно ушити костюми до копринени блузи. Жертвата е можела да си позволи да пазарува от „Сакс“. Намериха два записа с фитнес програми на Джейн Фонда, персонален компютър „Ай Би Ем“ и готварска книга. До леглото й имаше снимка на мъж, поставена в рамка. В чекмеджето на бюрото й бяха скрити дванадесет грама марихуана, а върху него бяха поставени свежи цветя — бели цинии.

Била е добра служителка. От началото на годината е отсъствала по болест само три дни. Но колегите й не знаеха нищо за личния й живот. Съседите й я описваха като приятен човек и твърдяха, че мъжът от снимката я е посещавал често.

Тефтерът с адресите беше добре подреден и почти запълнен. Повечето от имената в него бяха на случайни познати и далечни роднини, както и на застрахователни агенти, на един хирург и на инструктор по аеробика.

В него откриха и името на Сузън Хъдсън — художничка, която е била доверена приятелка на Ан от колежа. Бен и Ед я намериха в дома й — апартамент над бутик. Беше облечена в кадифен пеньоар, а в ръката си държеше чаша с кафе. Очите й бяха зачервени и подути, със сини сенки, които стигаха до скулите й.

Звукът на телевизора беше изключен, но на екрана вървеше „Колелото на съдбата“. Някой току-що беше решил загадката: „Нещастието никога не идва само“.

След като ги пусна да влязат, тя се върна на канапето и подви крака под себе си.

— В кухнята има кафе, ако желаете. Не обичам да се правя на любезна.

— Благодаря все пак. — Бен седна в другия край на канапето и остави стола за Ед. — Били сте много близка приятелка с Ан Ризънър.

— Имали ли сте някога добър приятел? Нямам предвид някого, когото сте наричали просто „добър“, а който наистина е бил такъв. — Късата й червена коса беше разчорлена. Прокара ръка през нея, но тя продължи да стърчи. — Знаете ли, наистина я обичах! Все още не мога да приема факта, че е… — Захапа вътрешната страна на долната си устна, след което успокои болката с кафе. — Погребението е утре.

— Мис Хъдсън, разбирам, че сме дошли в неподходящ момент, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Джон Каръл.

— Извинете, но не ви разбирам?

— Джон Каръл. — Сузън повтори името, произнасяйки го буква по буква, когато Ед извади бележника си. — Искате да разберете защо Ан се е разхождала сама посред нощ, нали?

Мъката и гневът й бяха явни, когато се наведе напред и взе един тефтер с адреси. Хванала кафето си в една ръка, тя използваше палеца си, за да го разлисти.

— Ето адреса му. — Подаде тефтера на Ед.

— Разбрахме, че мис Ризънър е имала колега на име Джон Каръл, който е работил като адвокат в същата фирма. — Ед разлисти бележника си назад и свери двата адреса.

— Точно така. Същият е.

— Не се е появявал в кантората от няколко дни.

— Крие се — възнегодува тя. — Не може да събере смелост да се покаже и да поеме отговорност за постъпката си. Ако се появи утре, ако посмее да се появи утре, ще се изплюя в лицето му. — При тези думи закри с длан очите си и поклати глава. — Не, не е честно. — Когато отново откри лицето си, на него бе изписана умора. — Обичаше го. Наистина го обичаше. Излизаха заедно близо две години — откакто той започна работа в кантората. Не показваха връзката си — това беше негова идея. — Отпи голяма глътка кафе и успя да се овладее. — Не искаше да плъзнат клюки в кантората. Тя се съгласи с него. Съгласяваше се с всичко. Не можете да си представите колко много неща преглътна заради този мъж. Ан беше самата мис Независимост, а да живееш сам е алтернативен начин на живот — сама съм го измислила и ми харесва. Не беше войнствено настроена, ако разбирате какво искам да кажа, а само решена да си извоюва своя територия. Докато срещна Джон.

— Имали са връзка — подхвърли Бен.

— Ако тяхното може да се нарече така. Дори не беше казала на родителите си за него. Само аз знаех. — Разтърка очите си. Спиралата беше засъхнала по миглите й и падаше на парцали. — Отначало беше много щастлива. Аз също се радвах за нея, но не ми харесваше фактът, че му угаждаше толкова много. За най-дребни неща. Ако той предпочита италианска храна, тя също. Ако той харесва френски филми, тя също.

За момент Сузън трябваше да се пребори с горчивината и тъгата. Свободната й ръка нервно стискаше ревера на пеньоара й.

— Искаше да се омъжи. Желаеше да се омъжи за него. Мислеше само как ще разгласят връзката си и ще подпишат в Блумингдейл. Но той все отказваше — не казваше не, просто отлагаше. Постепенно Ан започна да унива. Предяви някои претенции спрямо него и той я заряза. Ей така. Дори нямаше смелостта да й го каже в очите. Обади й се по телефона.

— Кога се случи това?

Сузън замълча за секунди. Вторачи невиждащия си поглед в телевизионния екран. Някаква жена завъртя колелото и то спря на „Фалит“. Лош завършек.

— През нощта на убийството. Обади ми се онази същата вечер и ми каза, че не знае какво да прави, как да се справи с това положение. Беше много наранена. За Ан той не беше просто поредният приятел, а всичко. Попитах я дали не иска да отида при нея, но тя отвърна, че предпочита да остане сама. Трябваше да отида. — Притвори очи. — Трябваше да се кача в колата и да отида при нея. Можехме да се напием или просто да се развеселим, а също така и да поръчаме пица. Вместо това, тя е излязла сама.

Бен не знаеше какво да направи, когато Сузън заплака. Тес щеше да знае как да я утеши. Тази мисъл му хрумна ненадейно и го подразни.

— Мис Хъдсън. — Бен замълча за момент, после продължи: — Знаете ли дали някой я е притеснявал? Беше ли забелязала някой да се навърта около апартамента й, около кабинета й? Някой, който я е карал да се чувства неудобно?

— Тя забелязваше само Джон. Иначе би ми казала. — Въздъхна дълбоко и с опакото на ръката избърса лицето си. — Няколко пъти дори разговаряхме за този маниак, говорихме, че трябва да внимаваме, докато го хванат. Излязла е сама, защото не е била способна да мисли трезво. Или просто защото е трябвало да мисли за прекалено много неща. Щеше да се съвземе след раздялата — Ан беше силен човек. Този шанс просто не й се удаде.

Оставиха Сузън на канапето, вперила очи в „Колелото на съдбата“, и отидоха да се срещнат с Джон Каръл.

Той живееше в една от къщите близнаци в квартал, който се стараеше да улеснява младите специалисти. Зад ъгъла имаше супермаркет, магазин за спиртни напитки със съмнителни етикети и магазин за спортни облекла — и трите се намираха близо един до друг в квартала. В алеята за коли пред къщата му беше паркирана тъмносиня лимузина „Мерцедес“.

Каръл отвори вратата след третото почукване. Беше облечен с тениска и долнище на анцуг, а в ръката си държеше полупразна бутилка „Чивъс Регал“. Той въобще не приличаше на млад, преуспяващ адвокат, който напредва в кариерата си. Долната част на лицето му беше потъмняла от тридневна брада. Очите му бяха подпухнали, а кожата под тях се бе нагънала на увиснали торбички. Миришеше на скитник, дотътрил се на Четиринадесета улица, за да намери местенце за спане. Хвърли бегъл поглед на полицейските значки, надигна бутилката, за да отпие от нея, и се обърна, оставяйки вратата отворена. Ед я затвори.

Подът бе от дебели дъбови дъски, частично застлани с два обюсонски килима. Канапето във всекидневната беше дълго и ниско, а тапицерията по него и столовете беше в мъжки цветове — в синьо-сиви тенове. На една стена беше изложено модерно електронно оборудване. На друга имаше колекция от играчки — старинни брави, банки, влакчета.

Каръл се отпусна на канапето в средата на стаята. На пода се виждаха две празни бутилки и препълнен пепелник. Върху възглавниците беше метнато одеяло. Бен прецени, че Каръл не е мърдал далеч от това място, откакто е научил за смъртта на Ан.

— Мога да ви предложа две чисти чаши. — Гласът му прозвуча дрезгаво, а не завалено — сякаш алкохолът бе спрял въздействието си преди известно време. — Но вие не можете да пиете, нали? На работа сте. — Отново надигна бутилката и отпи от нея. — Но аз не съм на работа.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Ан Ризънър, мистър Каръл. — Макар зад Бен да имаше стол, той реши да остане прав.

— Да, предполагах, че сте дошли за това. Бях решил, ако не умра, да говоря с вас. — Погледна бутилката, която беше почти празна. — Май не съм умрял.

Ед взе бутилката от ръцете му и я сложи настрана.

— Не помага истински, нали?

— Нещо все трябва да помогне. — Притисна с длани очите си, след което започна да търси цигара по разхвърляната масичка от тъмно стъкло. Бен му запали цигара. — Благодаря. — Дръпна силно и задържа по-голяма част от дима в дробовете си. — Отказах ги преди две години — обясни той и дръпна отново. — Но не напълнях изобщо, тъй като се отказах от скорбялата.

— С мис Ризънър сте имали връзка — подхвана Бен. — Вие сте един от последните хора, които са разговаряли с нея.

— Да. В събота вечерта. Щяхме да ходим в Националния театър. „Една неделя в парка с Джордж“. Ан обича мюзикълите. Аз предпочитам чистата драма, но…

— Не сте отишли на театър, така ли?

— Чувствах се напрегнат. Обадих й се да отложим срещата и й казах, че желая да прекъснем връзката си за известно време. Точно това й казах. — Вдигна поглед от цигарата си и се вторачи в Бен. — Трябваше да си починем малко един от друг. Изглеждаше разумно.

— Скарахте ли се?

— Дали сме се скарали? — Разсмя се, но се задави от дима. — Не, не се скарахме. Никога не сме се карали. На всеки проблем може да се намери логично и разумно решение. Предложението ми беше разумно и щеше да й се отрази добре.

— Срещнахте ли се с нея през онази нощ, мистър Каръл?

— Не. — Разсеяно се озърна за бутилката, но Ед я бе сложил далеч от него. — Помоли ме да отида при нея, за да поговорим за нас. Плачеше. Не исках да бъда участник в сълзлива сцена, затова й отказах. Отвърнах й, че предпочитам да изчакаме малко. Предложих й след една-две седмици да се срещнем на чашка след работа и да поговорим спокойно. Само след седмица-две. — Зарея поглед далеч пред себе си. Пепелта от цигарата падна на коляното му. — По-късно ми се обади.

— Обадила ви се е отново? — Ед задържа бележника на дланта си. — По кое време?

— В три и трийсет и пет. Радиочасовникът ми е точно до леглото. Ядосах се. Не трябваше, но се ядосах. Беше замаяна. Усещах я винаги когато пушеше марихуана. Не беше пристрастена към тях, само от време на време изпушваше по цигара, за да се отърси от напрежението, но въпреки това не одобрявах този неин порок. Знаете ли, прекалено детинско е — добави Каръл. — Предположих, че го е направила, за да ме подразни. Каза ми, че е взела някои решения. Искаше да знам, че не ме вини за нищо. Щяла да се справи сама с чувствата си и не трябвало да се притеснявам, че ще ми направи сцена в кантората.

Когато се облегна назад и затвори очи, тъмнорусата коса падна на челото му.

— Отдъхнах си при тези думи, тъй като се боях тъкмо от това. Допълни, че трябвало да си помисли добре, да преоцени всичко, преди да говорим отново. Отвърнах й, че това ме удовлетворява и ще се видим в понеделник. Когато затворих телефона, беше три и четиридесет и две минути. Това прави седем минути.

Джил Нортън бе видял убиеца да излиза от уличката между четири и четири и половина. Ед записа часа в бележника си, после го пъхна в джоба си.

— Вероятно не сте в настроение да се вслушате в каквито и да е съвети, но ще се почувствате по-добре, ако си легнете и поспите малко.

Каръл се вторачи в Ед, после спря погледа си върху разпилените бутилки в краката си.

— Обичах я. Защо го осъзнавам едва сега?

 

 

Бен излезе навън и сви рамене от студ.

— Божичко!

— Не мисля, че Сузън Хъдсън би искала да се изплюе в лицето му точно сега.

— И така, какво научихме? — Бен се приближи до колата и зае шофьорското място. — Себелюбив и егоистичен адвокат, който не отговаря на описанието на Нортън. Жена, която прави опит да се съвземе от лоша любовна връзка и решава да излезе на разходка. И психопат, който съвсем случайно се оказва на едно и също място с нея.

— Психопат, който носи расо.

Бен пъхна ключа за колата, но не го завъртя.

— Мислиш ли, че е свещеник?

Вместо да отговори, Ед се облегна на седалката и се загледа в небето през предното стъкло на колата.

— Колко високи тъмнокоси свещеници смяташ, че има в града? — Ед извади найлонова торбичка, пълна с ядки и сушени плодове.

— Достатъчно, за да ни създадат работа за половин година. А не разполагаме с половин година.

— Няма да ни навреди, ако пак поговорим с Лоугън.

— Да. — Без да се замисли, Бен бръкна в найлоновата торбичка, която му поднесе Ед. — Какво ще кажеш за това — дали не е бивш свещеник, отлъчен от църквата заради някакъв голям грях? Лоугън може би ще успее да ни каже няколко имена.

— Още една троха. В рапорта си доктор Корт пише, че психиката му е силно разклатена, че последното убийство вероятно ще го остави бездеен само за няколко дни.

— Прочетох го. Какво, по дяволите, е това? Люспи и пръчки? — Бен завъртя ключа и потегли от тротоара.

— Стафиди, бадеми, малко сухи овесени и орехови ядки. Трябва да й се обадиш, Бен.

— Сам мога да се справя с личния си живот, партньоре. — Направи завой и след една пресечка изруга. — Извинявай.

— Няма проблеми. Знаеш ли, четох едно специализирано издание. В него се твърдеше, че в съвременното общество мъжете живеели по-добре. Жените били свалили от плещите им бремето да бъдат единствените опори на семейството — мистър Мъж, който трябва да решава всички проблеми и да изхранва семейството. Жените по принцип не бързали да се омъжват, ако изобщо желаели това. Така давали на мъжете повече възможности. Съвременната жена не търсела принц Чар на бял кавалерийски кон. Но най-смешното е, че много мъже били все още застрашени от привилегията да разполагат със сила и независимост. — Извади една стафида. — Звучи доста интересно.

— Дрън-дрън.

— Доктор Корт прави впечатление на доста независима жена.

— Толкова по-добре за нея. Кой иска жена, която да му виси на врата?

— Бъни не ти висеше на врата — напомни му Ед. — По-точно се облягаше на теб.

— Бъни беше една доста забавна промяна — промърмори Бен. Бъни беше от обичайните му тримесечни връзки — двамата се срещаха, неколкократно вечеряха и се забавляваха заедно, скачаха в чаршафите и се разделяха, преди някой да заподозре нещо. Сети се за Тес — засмяна и облегната на перваза на прозореца. — Виж какво, когато работиш, имаш нужда от жена, която не обсебва мислите ти. Която не те кара да мислиш непрекъснато за нея.

— Правиш голяма грешка. — Ед се облегна назад. — Но предполагам, че си достатъчно умен да я разбереш сам.

Бен зави към Католическия университет.

— Хайде да навестим Лоугън, преди да се приберем.

 

 

С изключение на Бигсби, всички детективи, които разследваха убийствата на Отчето, бяха насядали безразборно по местата в заседателната зала в пет следобед. Харис разполагаше с копия от всички рапорти на оперативната група и точка по точка ги разгледа. Проследяваха действията на Ан Ризънър в последната нощ от живота й.

В пет часа и пет минути следобед жертвата е излязла от козметичния салон, където се е подстригала, боядисала се е и си е направила прическа и маникюр. Била е в отлично настроение и е оставила бакшиш от десет долара. В пет и петнайсет е взела дрехите си от химическо чистене. Сив костюм с жилетка, две ленени блузи и един габардинен панталон. Около пет и половина се е прибрала вкъщи. Разменила е няколко думи със съседката. Ан споменала, че ще ходи на театър тази вечер. Носела е свежи цветя.

В седем и петнайсет Джон Каръл й се обадил и отменил срещата и връзката им. Разговаряли около четвърт час.

В осем и половина Ан Ризънър се обадила на Сузън Хъдсън. Била е разстроена и разплакана. Говорили са около час.

Около полунощ съседката е чула телевизора на Ризънър. Обърнала е внимание на това, тъй като се е връщала да прекара вечерта вкъщи и не е очаквала Ан да си е у дома.

В три и трийсет и пет Ризънър е позвънила на Каръл. До телефона й били намерени два фаса от цигари от марихуана. Говорили са до три и четиридесет и две минути. Никой от съседите не е чул кога Ризънър е напуснала сградата.

Някъде между четири и четири и половина сутринта Джил Нортън е забелязал някакъв мъж, облечен като свещеник, да излиза от уличката на две преки от апартамента на Ризънър. В четири и трийсет и шест Нортън привлякъл вниманието на двама патрулиращи полицаи и съобщил за трупа.

— Това са фактите — заяви Харис. Зад него висеше карта на града, на която местата на убийствата бяха отбелязани със сини флагчета. — От картата можем да видим, че се е ограничил в територия, по-малка от седем квадратни мили. Всички убийства са извършени между един и пет сутринта. Няма сексуално насилие, нито грабежи. Очакваме да действа отново на осми декември, имайки предвид последователността, определена от монсеньор Лоугън. Дотогава уличните патрули ще работят на две смени. Знаем, че е среден или малко над среден ръст, че има тъмна коса и ходи облечен като свещеник. От психологическия портрет и докладите на доктор Корт разбираме, че е психопат — най-вероятно шизофреник с религиозни халюцинации. Убива само млади блондинки, които очевидно му напомнят действително лице, присъствало или все още присъстващо в живота му. Съдейки по нарушаването на интервала между отделните убийства и неуверения почерк на бележката, оставена на последния труп, доктор Корт предполага, че психиката му е в критично състояние. Вероятно последното убийство му е коствало извънредно много усилия.

Харис пусна папката на масата и си помисли, че този случай коства на всеки един от подчинените му неимоверни усилия.

— Според нея организмът му навярно е реагирал с главоболие или гадене, които сигурно са го омаломощили. Дори и да успее да се държи като нормален човек за известно време, това ще му струва големи усилия. Доктор Корт смята, че напрежението му ще избие под формата на силна умора, загуба на апетит, разсеяност.

Харис замълча за миг, за да се увери, че всички присъстващи го слушат. Залата беше отделена от стаята на отдела с прозорци и жалузи, които бяха избелели с течение на времето. Иззад тях долиташе пищенето на телефони, шумът от стъпки и глъчката, породена от царящото оживление.

В единия ъгъл имаше кафемашина и грамадна пластмасова купа, която подканяше съвестните ченгета да пускат в нея по двадесет и пет цента на чаша. Харис отиде до нея, наля си кафе и добави пълна лъжица от сметаната на прах, която мразеше. Отпи от чашата и огледа подчинените си.

Те бяха неспокойни, преуморени и раздразнени. Ако не намаляха работното си време до осем часа, грипът щеше да ги натръшка. Лоуенщайн и Родерик вече разтваряха аспирини. Не можеше да си позволи да ги пусне в болнични, но не можеше да си позволи и да ги разглезва.

— В тази стая се е събрал повече от шейсет години полицейски опит. Време е да пуснем в действие тези шейсет и няколко години и да заловим един болен религиозен фанатик, който вероятно вече не може да задържа закуската си в стомаха.

— С Ед разговаряхме отново с Лоугън. — Бен бутна настрана пластмасовата си чашка с кафе. — След като тоя тип се облича като свещеник, решихме да го смятаме за такъв. Като психиатър Лоугън разговаря и лекува свои събратя свещеници, които имат някакъв емоционален проблем. Няма да ни даде списък на пациентите си, но ще прегледа документацията си, за да провери дали няма нещо — или някой, който да отговаря на описанието ни. Освен това можем да прибегнем и до изповедалнята.

Бен замълча за момент. Изповедта беше католически обред, който винаги го притесняваше. Спомняше си много добре как бе коленичил в онази затъмнена стаичка, разделена от параван, за да се изповяда, покае и изкупи греховете си. И за да живее, без да съгрешава повече. Но естествено, бе продължил да върши грехове.

— Всеки свещеник е длъжен да се изповяда на някого и този някой трябва също да бъде свещеник. Ако доктор Корт е права и той продължава да гледа на постъпката си като на грях, със сигурност ще се изповяда.

— Значи започваме да се занимаваме със свещеници — подхвърли Лоуенщайн. — Вижте какво, очевидно не съм запозната много добре с католицизма, но не съществува ли нещо като свята неприкосновеност на изповедта?

— Надали ще се намери свещеник, който на драго сърце би посочил с пръст изповядалите се при него богомолци — съгласи се Бен. — Но може би ще се натъкнем на нещо ново. Най-вероятно убиецът действа само в границите на своята енория. Тес… Доктор Корт твърди, че той сигурно ходи редовно на църква. Може би ще успеем да разберем в коя църква точно. Ако е свещеник или е бил такъв, сигурно ще се придържа към своята църква. — Стана и се приближи до картата. — В този район — посочи той, ограждайки сините флагчета — има две енории. Обзалагам се, че е посещавал едната или и двете църкви, може дори да е стоял зад олтара.

— Предполагаш, че ще се появи отново в неделя, така ли? — прекъсна го Родерик. С палец и показалец стисна горната част на носа си, за да спадне напрежението в главата му. — Особено ако доктор Корт е права, че той е прекалено болен и няма да издържи една седмица. Ще се нуждае от подкрепата на литургията.

— Да, така мисля. В събота вечер също се отслужват литургии.

— Смятах, че съботите са наш специалитет — заяви Лоуенщайн.

— Католиците са гъвкави. — Бен пъхна ръце в джобовете си. — И обичат да си поспиват в неделя като всички останали хора. Но се обзалагам, че този тип спазва стриктно църковните канони — неделните сутрини да са за литургия, службата да бъде отслужена на латински, а в петък да не се яде месо. Според мен Корт е права, че убиецът се е вманиачил в католическите канони.

— В такъв случай в неделя покриваме и двете църкви. Дотогава разполагаме с два дни, за да се срещнем със свещеници. — Харис плъзна поглед по лицата на присъстващите. — Лоуенщайн, двамата с Родерик, се заемете с едната енория, а Джаксън и Парис ще се захванат с другата. Бигсби ще… къде, по дяволите, е Бигсби?

— Каза, че се е натъкнал на някаква следа за шалчетата, капитане. — Родерик стана и си наля чаша леденостудена вода, тъй като съзнаваше, че тялото му вече е преситено с кафе. — Вижте, не искам да гледам песимистично на разследването, но предположете, че той наистина ще се появи на една от неделните литургии. Какво ни кара да бъдем сигурни, че ще го познаем в тълпата? Външно изглежда напълно нормален — няма да влезе, говорейки на неразбираеми езици или изпускайки пяна от устата си. Доктор Корт твърди, че той е като всички нас е изключение на факта, че психиката му е обременена.

— Това е всичко, което знаем — заяви Бен, подразнен, че някой друг бе изрекъл на глас съмненията му. — Трябва да използваме всяко свое предимство, а в момента то е местоположението. Ще следим мъжете, които идват сами, Корт е убедена, че е самотник и няма да се появи със съпруга и деца. Лоугън отива още по-далеч, като го смята за религиозен фанатик. Много хора заспиват или се измъкват по време на литургия. Той не е от тях.

— Това, че ще прекараме деня си в църква, ни дава възможността да опитаме нещо друго. — Ед довърши бележката си и вдигна глава. — Да се молим.

— Няма да ни навреди — измрънка Лоуенщайн, когато Бигсби влетя в стаята.

— Попаднах на нещо. — В ръката си държеше жълт бележник, а зачервените му и мътни очи бяха ококорени. Той изкарваше нощите си с приспивателни и грейка. — Дузина бели копринени шалчета с фактурен номер 52346-А са били поръчани на петнайсети юни от църковния магазин „О’Донъли“ в Бостън, Масачузетс. Доставени са на трийсет и първи юли, на името на преподобния Франсис Мур. Адресът е номер на пощенска кутия в Джорджтаун.

— Как е платил за поръчката? — Гласът на Харис беше спокоен, тъй като капитанът вече обмисляше следващите стъпки.

— С пощенски запис.

— Открийте го. Искам копие от фактурата.

— Изпратено е.

— Лоуенщайн, вървете в пощата. — Погледна часовника си и едва не изруга от яд. — Бъди там веднага щом отвори сутринта. Провери дали все още държи тази пощенска кутия. Поискай описание.

— Да, сър.

— Искам да знам дали в града има свещеник на име Франсис Мур.

— В епархията на архиепископа трябва да има списък на всички свещеници. Мисля, не ще можем да го вземем от канцеларията й.

Харис кимна в отговор на Бен.

— Провери това. После издири всички мъже на име Франсис Мур.

Бен не можеше да оспорва основната полицейска работа, но инстинктът му го съветваше да съсредоточи вниманието си върху района на убийствата. Той беше там. Бен беше сигурен в това. А сега вероятно бяха разбрали името му.

Когато се върнаха в отдела, следователите грабнаха телефоните.

Час по-късно Бен затвори слушалката и погледна към Ед над купчината документи на бюрото му.

— В епархията има един отец на име Франсис Мур. Тук е от две години и половина. На трийсет и седем години е.

— Е, и?

— Чернокож е. — Бен посегна да извади цигара, но откри, че пакетът му е празен. — Въпреки това ще го проверим. А ти какво откри?

— Седем души. — Ед погледна подробния си списък. Някой кихна зад него и той изтръпна. Грипът върлуваше из участъка като пожар. — Учител от средния курс, адвокат, чиновник в „Сиърс“, един безработен, барман, стюард на самолет и монтьор. Последният е бивш затворник. Опит за изнасилване.

Бен погледна часовника си. Беше работил повече от десет часа.

— Хайде да си тръгваме.

 

 

Жилището на енорийския пастор го притесняваше. Ароматът на свежи цветя се смесваше с миризмата на лакирано дърво. Чакаха в преддверие със старо и удобно канапе, с две кресла и статуя на Исус в синя дреха, вдигнал едната си ръка за благословия. На масичката за кафе имаше два броя на „Кетълик Дайджест“.

— Май трябваше да си лъсна обувките — прошепна Ед.

Не седнаха, тъй като усещаха пистолетите под саката си. В дъното на коридора се отвори врата, иззад която прозвучаха няколко тракта от мелодия на Щраус. Вратата се затвори отново и валсът беше изместен от шум на стъпки. Детективите се обърнаха към вратата, от която влезе преподобният Франсис Мур.

Той беше висок и имаше телосложение на краен защитник в отбор по ръгби. Кожата му беше с цвят на лъскав махагон, а косата бе късо подстригана около кръглото му лице. На черното му расо се белееше превръзка. Дясната му ръка беше в гипс, изписан с най-различни подписи и надписи.

— Добър вечер. — Усмихна се, по-скоро озадачен, отколкото приятно изненадан от посетителите си. — Извинете, но не мога да се здрависам с вас.

— Май сте пострадали зле. — Ед почти усещаше разочарованието на своя партньор. Дори външният му вид да отговаряше на описанието на Джил Нортън, гипсът не можеше да се пренебрегне.

— Играх ръгби преди няколко седмици. Трябваше да внимавам. Защо не седнете?

— Искаме да ви зададем няколко въпроса, отче. — Бен показа значката си. — По повод удушването на четири жени.

— Серийните убийства. — Мур наведе глава за момент, сякаш се молеше. — Какво мога да направя за вас?

— Давали ли сте някаква поръчка на църковния магазин „О’Донъли“ в Бостън миналото лято?

— Бостън ли? — Свободната ръка на Мур заигра с броеницата на колана му. — Не. Отец Джесъп отговаря за доставките. Той поръчва нещата, от които се нуждаем, от една фирма във Вашингтон.

— Държите ли пощенска кутия в пощата, отче?

— Не, защо? Цялата ни поща се доставя тук. Извинете, детектив…

— Парис.

— Детектив Парис. За какво е всичко това?

Бен се подвоуми за миг, но все пак реши да извади всичките си козове.

— За поръчката за оръжията, с които са извършени убийствата, е било използвано вашето име.

Бен забеляза, че пръстите на Мур се свиват около броеницата. Свещеникът понечи да каже нещо, но спря. Протегна ръка и се хвана за лявата облегалка на креслото.

— Аз… вие ме подозирате?

— Възможно е да сте познавали или да сте поддържали връзка с убиеца.

— Не мога да повярвам.

— Защо не седнете, отче? — Ед го докосна леко по рамото и му помогна да седне в креслото.

— Моето име — промълви Мур. — Трудно ми е да го повярвам. — Засмя се нервно. — Това име ми беше дадено в едно католическо сиропиталище във Вирджиния. Дори не ми е родното име. Него не мога да ви кажа, защото не го знам.

— Отец Мур, вие не сте заподозрян — успокои го Бен. — Имаме свидетел, който твърди, че убиецът е бял. А и ръката ви е в гипс.

Мур сви пръстите си и те изчезнаха в гипса.

— Две щастливи случайности. Извинете. — Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе. — Ще бъда честен с вас и ще ви кажа, че тези убийства са честа тема на разговор тук. Пресата го нарича Отчето.

— Полицията още не е доказала това твърдение — поясни Ед.

— Както и да е, ние се обърнахме към душите си и напрегнахме мислите си, за да се опитаме да намерим някакъв отговор. Ще ми се да бяхме успели.

— Близък ли сте с вашите енориаши, отче?

Мур се извърна отново към Бен.

— Бих искал да мога да ви отговоря положително. С някои съм, разбира се. Веднъж месечно църквата дава вечеря, освен това имаме и младежка група. В момента подготвяме танцувална вечер за членовете на Младежкия клуб по случай Деня на благодарността. Опасявам се, че не успяваме да привлечем много хора.

— Има ли някой, който ви безпокои, който ви се струва емоционално нестабилен?

— Работата ми изисква да успокоявам обърканите хора, детектив. Имаме няколко злоупотреби с наркотици и алкохол и един неприятен случай на побой над съпругата преди няколко месеца. Въпреки това не смятам, че някой от тях е способен да извърши тези убийства.

— Името ви може да е било избрано напосоки или е използвано, защото убиецът се идентифицира с вас като свещеник. — Бен млъкна, тъй като съзнаваше, че стъпва на твърдата и непоклатима почва на святата неприкосновеност. — Отче, в изповедалнята при вас идвал ли е някой, който е показвал по някакъв начин, че знае нещо за убийствата?

— Пак ще бъда откровен и ще кажа, че не е идвал такъв човек. Детектив, сигурен ли сте, че е моето име?

Ед извади бележника си и прочете името от него:

— Отец Франсис Мур.

— Не е Франсис Х. Мур?

— Не.

Мур закри с длан очите си.

— Предполагам, облекчението не е грях. Когато получих това име, бях достатъчно голям, за да се науча да го пиша. Винаги вмъквах „Х“ — от Хавиер. Смятах за нещо екзотично и уникално да имаш второ име, което започва с „Х“. Това ми стана навик. Във всичките ми документи за самоличност фигурира и инициалът на второто ми име. Всичките ми подписи го съдържат. Всички ме познават като отец Франсис Х. Мур.

Ед записа това. Ако следваше инстинкта си, трябваше да пожелае лека нощ и да продължи със следващия адрес от списъка. Налагаше се да следва процедурата, която беше далеч по-скучна от инстинкта и изискваше да разговаря с другите трима свещеници в епархията.

— Е, беше ни достатъчен само час, за да стигнем до задънена улица — заяви Бен, когато тръгнаха обратно към колата.

— Намерихме им тема на разговор за вечерта.

— Още един час извънредна работа за тази седмица. Счетоводството ще вдигне врява.

— Да. — Развеселен, Ед седна на шофьорското място. — Мръсни копелета.

— Дали да им дадем почивка, или да отидем да видим бившия затворник?

Ед се замисли за миг, след което извади останалите ядки и сушени плодове. Щяха да залъжат глада му, докато успееше да хапне нещо по-солидно.

— Разполагам с още един час.

 

 

В едностайния апартамент в югоизточния квартал нямаше свежи цветя. Разнебитените мебели не бяха лъскани, откакто бяха купени от Армията на спасението[2]. Сгъваемо легло-шкаф, което никой не си бе направил труда да прибере обратно в стената, заемаше повече от половината стая. Чаршафите не бяха чисти. В стаята се усещаха неприятните миризми на пот, секс и лук.

В гъстата накъдрена коса на блондинката се показваха два сантиметра кестеняви корени. Тя отвори вратата, поглеждайки вяло и с разбиране значките на Бен и Ед. Добре оформеното й дупе беше в плътно прилепнали дънки, а розовият й пуловер беше достатъчно къс, за да подчертае гърдите й, които бяха започнали да увисват.

Бен прецени, че е приблизително двадесет и пет годишна, макар в ъгълчетата на устата й да се бяха образували дълбоки бръчки. Очите й бяха кафяви — лявото беше ударено и оцветено в морави, жълтеникави и сиви оттенъци. Предположи, че е била ударена преди три-четири дни.

— Мисис Мур?

— Не, не сме женени. — Блондинката извади цигара от пакет „Вирджиния Слимс“. — Били сте доста път, момчета. Франк излезе за бира. Ще се върне след минутка. Забъркал ли се е в нещо?

— Просто искаме да поговорим с него. — Ед се усмихна непринудено и реши, че тя се нуждае от повече протеин в диетата си.

— Разбира се. Е, уверявам ви, че гледаше да не се забърка в нищо. Лично аз се погрижих за това. — Намери кибрит, запали цигарата си, после използва кутийката, за да смачка една малка хлебарка. — Може би пийва малко повечко, но аз гледам това да става вкъщи, където не може да се забърка в неприятности. — Огледа жалката стая и дръпна силно от цигарата си. — Няма много добър вид, но спестявам пари. Сега Франк има хубава работа и на него може да се разчита. Можете да попитате шефа му.

— Не сме дошли да се караме с Франк. — Бен се отказа да сяда. Човек не можеше да бъде сигурен какво пълзи под възглавниците. — Май го държите доста изкъсо.

Тя докосна насиненото си око.

— Давам толкова, колкото получавам.

— Обзалагам се. Какво се случи?

— Франк искаше още един петак за бира в събота. Аз имам лимит на бюджета си.

— В събота ли? — Бен наостри слух. Нощта на последното убийство. Жената срещу него минаваше за блондинка. — Предполагам, двамата сте се сдърпали, след което той е излязъл, за да отиде в бара и да се напие с приятелите си.

— Не отиде никъде. — Засмя се и тръсна пепелта от цигарата си в пластмасовата чинийка, която сякаш подканваше: „Хвърлете фаса си тук“. Разменихме си някой и друг удар и съседите отдолу започнаха да чукат по тавана с оная проклета метла. — Бавно изпусна дима през устата и носа. — Франк уважава силата у жените. Харесва му. И така двамата… се сдобрихме. В събота вечерта повече не се сети за бира.

Вратата се отвори. Франк Мур имаше ръце като дебел бетонен блок и крака като дънери и беше висок около един и осемдесет. Беше облечен с черен балтон, който на раменете имаше дупки от молци, и носеше шест бири „Кралят на бирата“.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита той. Свободната му ръка беше свита в юмрук.

Бен извади значката си.

— Отдел „Убийства“.

Франк отпусна ръката си. Бен забеляза дългия около инч белег на бузата му, когато се наведе напред да прочете написаното на значката. Беше образувал коричка и изглеждаше също така противен, както и синината на блондинката.

— Системата е скапана — заяви Франк и захвърли пакета с шестте бири на плота. — Една повлекана заяви на съдията, че съм се опитал да я изнасиля и аз се оказах в затвора за три години, а когато излязох, ченгетата започнаха да се мъкнат тук. Казах ти, че системата е скапана, Морийн.

— Да. — Блондинката си взе бира. — Каза ми.

— Защо просто не ни кажете къде бяхте миналата неделя сутринта, Франк — започна Бен. — Около четири часа.

— Четири часа сутринта. Господи, бях си в леглото като всички останали. И не бях сам. — Посочи с пръст Морийн, преди да отвори една кутия. Бирата изсъска през отвора и в стаята се разнесе още една миризма.

— Католик ли сте, Франк?

Франк обърса уста с опакото на ръката си, оригна се и отново отпи.

— Приличам ли на католик?

— Бащата на Франк беше баптист — поясни Морийн.

— Затвори си устата! — сряза я Франк.

— Целуни ми задника. — Когато приятелят й вдигна ръка, Морийн просто се усмихна. Ед беше пристъпил само крачка напред, когато Франк се отказа да я удари.

— Искаш да кажеш всичко на ченгетата, чудесно. Моят старец беше баптист. Често ме сритваше по задника, но и аз го сритах по неговия, преди да напусна дома си. Оттогава изминаха петнайсет години. Една курва, дето ми взе само двайсет и пет цента, ме тикна в затвора. Лежах три години и ако я видя отново, ще сритам и нейния задник. — Извади пакет „Кемъл“ от джоба на ризата си и запали цигара със смачкания си кибрит. — Намерих си работа — мия подове и чистя тоалетни. Връщам се всяка вечер, за да чуя от тази кучка, че имам само петак за бира. Не съм направил нищо незаконно. Морийн ще ви каже. — Прегърна любящо жената, която току-що бе нарекъл кучка.

— Точно така. — Тя сръбна от бирата си.

Франк не отговаряше на описанието — нито на физическото, нито на психиатричното. Въпреки това Бен упорстваше.

— Къде бяхте на петнайсети август?

— Господи, откъде мога да си спомня? — Франк изпи останалата бира и смачка кутията. — Вие, момчета, имате ли разрешително да ме посетите?

— Бяхме в Атлантик сити. — Морийн не трепна, когато Франк хвърли кутията на сантиметри от торбата за боклука. — Спомняш ли си, Франк? Сестра ми работи там, нали? Прие ни за доста време в странноприемницата „Океански изглед“, където работи като камериерка. Не е на крайбрежната ивица, но е близо. Отидохме там с колата на четиринайсети август и останахме три дни. Записала съм го в дневника си.

— Да, спомням си. — Отпусна ръката си и се извърна към нея. — Играех на зарове, а ти слезе долу и ми се развика.

— Беше загубил двайсет и пет долара.

— Щях да си ги върна обратно и дори да спечеля двойно колкото тях, ако ме беше оставила да играя.

— Ти открадна парите от портмонето ми.

— Взех ги назаем, кучко такава. Назаем.

Бен извърна глава към вратата, тъй като спорът се разгорещяваше.

— Хайде да се махаме оттук.

Когато вратата зад тях се затвори, виковете бяха заглушени от силен трясък.

— Дали да не влезем със сила?

Бен се обърна към вратата.

— И да им развалим кефа? — Нещо твърдо и чупливо се удари във вратата и се разби на парчета. — Хайде да отидем да пийнем нещо.

Бележки

[1] Марка луминесцентни материали. — Б.пр.

[2] Религиозно-благотворителна организация. — Б.пр.