Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Четвърта глава

Мрачното момче седеше безмълвно срещу Тес. Не се въртеше неспокойно и не гледаше през прозореца. Рядко правеше така. Обикновено седеше на стола, забило поглед в коленете си. Дланите му лежаха на бедрата — пръстите му бяха тънки, а кокалчетата им бяха леко уголемени от нервното чупене на пръсти. Ноктите бяха дълбоко изгризани. Нервни тикове, които не пречеха на мнозина да живеят добре.

Момчето рядко поглеждаше събеседника си или по-точно казано в неговия случай — човека, който му говореше. Всеки път, когато успееше да го накара да я погледне в очите, Тес чувстваше хем лека радост, хем известна мъка. Очите му не издаваха много, тъй като още от малък се бе научил да се предпазва и крие чувствата и мислите си. Когато й се удадеше рядката и мигновена възможност да погледне в тях, не виждаше нито гняв, нито страх, а само леко отегчение.

Животът не се бе отнесъл справедливо с Джоузеф Хигинс младши и той не искаше да рискува да получи още един удар под кръста. Въпреки момчешката си възраст, беше избрал самотата и уединението като защита срещу липсата на избор. Тес познаваше симптомите. Липса на външна проява на чувствата, липса на мотивация, липса на интерес. Липса на всичко.

Един ден трябваше по някакъв начин да намери разковничето, което щеше да го накара да мисли отново за себе си и за заобикалящия го свят.

Струваше й се твърде голям, за да играе с него, и твърде малък, за да разговаря като с равен. Беше опитала и двата подхода, но безуспешно. Джоуи Хигинс се бе настанил здраво в някакво висящо пространство. Юношеските години не му се струваха просто трудни — намираше ги за нещастни.

Беше облечен с дънки — хубави здрави дънки със закопчаване, показвано в най-новите телевизионни рекламни клипове, и сива памучна блуза, на чиято предница се зъбеше мерилендска водна костенурка. Неговите високи кожени маратонки бяха нови и модерни. Светлокестенявата му коса беше подстригана на средно дълги иглички над прекалено слабото му лице. Външно Джоуи приличаше на обикновено четиринадесетгодишно момче. Всички белези бяха налице. Но душата му представляваше заплетен лабиринт от самопрезрение и горчивина, до които Тес съзнаваше, че още не се бе добрала.

Съжаляваше, че вместо да гледа на нея като на приятел, отдушник за мъката или дори като на празен бял лист, в очите му тя беше още един влиятелен възрастен човек. Ако поне веднъж бе избухнал, извикал или спорил с нея, Тес щеше да разбере, че лечението им напредва. Въпреки множеството им срещи, той продължаваше да бъде любезен и необщителен.

— Как е училището?

Джоуи не сви рамене. Сякаш смяташе, че това движение ще издаде част от чувствата, които таи в душата си.

— Добре.

— Добре? Мислех, че е доста трудно да смениш училището. — Тес се бе противопоставила на тази промяна, бе сторила всичко възможно да убеди родителите му да не предприемат такъв драматичен ход на този етап на лечението на Джоуи. Аргументът им беше — лоша среда. Искаха да го откъснат от хората, които му влияеха — хората, които го бяха тласнали към алкохола, към краткотрайното флиртуване с наркотици и към също толкова краткотрайното, но по-обезпокояващо влечение към окултното. Родителите му бяха успели единствено да го отчуждят и да накърнят по-силно самоуважението му.

Не средата — било то лоша или добра — бе подтикнала Джоуи да поеме по тези пътища. Причината се криеше в собствената му спираловидна депресия и в търсенето му на отговор, който да бъде напълно и единствено негов.

Родителите му бяха убедени, че той е започнал да се оправя, тъй като вече не намираха цигари от марихуана в гардероба му, нито пък усещаха алкохол в дъха му. Те не забелязваха — или не искаха да забележат — че той продължава все така бързо да деградира. Просто се бе научил как да таи всичко в душата си.

— Новите училища могат да се превърнат в истинско приключение — продължи Тес, след като не получи отговор. — Но не е лесно да бъдеш новият ученик.

— Не е голяма работа — измърмори той, без да вдигне поглед от коленете си.

— Радвам се да чуя това — отвърна Тес, макар лъжата да прозираше. — На твоята възраст и аз трябваше да се местя в ново училище и бях уплашена до смърт.

Тогава той я погледна — не че й вярваше, просто думите й го бяха заинтригували. Очите му бяха тъмнокафяви и сигурно можеха да бъдат страшно изразителни.

— Няма защо да се страхувам — училище като училище.

— Защо не ми разкажеш за него?

— То е едно най-обикновено училище.

— Ами новите ти съученици? Има ли някои по-интересни от тях?

— Повечето са мухльовци.

— О-о? Защо мислиш така?

— Всички са един дол дренки. Не държа да ги познавам.

Не познавам никого — мислено го поправи Тес. В този момент предпочиташе да се чувства чужд в новото училище, след като беше изгубил старите си съученици, с които бе свикнал.

— Нужно е време, за да си намериш нови приятели, истински приятели. Джоуи, по-трудно е да си сам, отколкото да опиташ да се сприятелиш с нови хора.

— Не исках да се местя.

— Знам. — По този въпрос бяха на едно мнение. — Също така знам, че е трудно да се чувстваш като марионетка, чиито конци се дърпат, когато на хората, които създават правилата, им скимне да го направят. Нещата не стоят точно така, Джоуи. Родителите ти те преместиха в това училище, защото искаха да ти осигурят най-добрите условия.

— Вие не сте искали да ме местят. — Отново вдигна глава, но Тес едва успя да забележи цвета на очите му, тъй като момчето мигновено сведе поглед. — Чух мама да го казва.

— Като твой лекар смятах, че може би ще се чувстваш по-добре в старото си училище. Майка ти те обича, Джоуи. Преместването ти не е наказание — просто иска да ти помогне.

— Искаше да ме раздели с приятелите ми. — В думите му не се долавяше мъка, а просто безразличие и примирение. Отново беше лишен от правото да избира.

— Как гледаш на това?

— Тя се страхуваше, че ако съм сред тях, отново ще започна да пия. Аз вече не пия. — В гласа му не се четяха гняв и горчивина, а само отегчение.

— Знам — отвърна Тес и сложи длан на ръката му. — Трябва да се гордееш, че успя да се откажеш, че направи правилния избор. Знам колко усилия ти струва това.

— Мама обича да обвинява хората за нещата, които ги сполетяват.

— Какви неща?

— Най-обикновени неща.

— Като развода ли? — Както винаги, Джоуи и този път не реагира при споменаването на тази дума. Тес не настоя. — Какво ще кажеш за това, че вече не пътуваш с автобус?

— Автобусите вонят.

— Сега майка ти те кара на училище.

— Да.

— Говорил ли си с баща си?

— Той е зает. — Погледна Тес с лек гняв, примесен с тъга. — Има нова работа в някаква компютърна фирма, но може би следващия месец ще прекарам Деня на благодарността заедно с него.

— Какво мислиш за това?

— Сигурно ще прекараме добре. — Отново се превърна в малкото момче, озарено от надежда. — Ще отидем на мач на „Червените кожи“. Татко ще вземе билети до петдесетярдовата линия. Ще бъде като едно време.

— Вярваш ли в това, Джоуи?

Той отново заби поглед в коленете си, а челото му се сбърчи от гняв.

— Важно е да разбереш, че нещата няма да бъдат като преди. Но не е задължително разликата да бъде лоша. Понякога промяната, дори когато е трудна, може да бъде най-доброто за всички. Знам, че обичаш баща си. Не трябва да престанеш да го обичаш само защото не живее при вас.

— Той вече не живее в къща, а в една стая. Казва, че не може да си позволи да живее в къща, защото трябва да плаща издръжка.

На Тес й се искаше да наругае Джоузеф Хигинс старши и да го прати по дяволите, но успя да задържи гласа си спокоен и благ.

— Разбираш, че твоят баща има проблем, Джоуи. Не ти си проблемът, а алкохолът.

— Ние имаме къща — промълви той.

— Мислиш ли, че баща ти щеше да бъде по-щастлив, ако нямахте?

Никакъв отговор. Вече се бе вторачил в обувките си.

— Радвам се, че ще прекараш известно време с баща си. Знам, че ти липсва.

— Той е много зает.

— Да. — Твърде зает, за да види сина си, твърде зает, за да отговори на телефонните обаждания на психиатъра, който се опитва да излекува депресията на момчето. — Понякога на възрастните хич не им е лесно. Сигурно разбираш колко му е трудно с тази нова работа — нали и ти си в ново училище.

— Следващия месец ще прекарам един уикенд заедно с него. Мама казва да не се надявам много, но аз непременно ще се видя с него.

— Майка ти не иска да останеш разочарован, ако нещо неочаквано възпрепятства баща ти.

— Той ще дойде да ме вземе.

— Надявам се, Джоуи. Но ако не дойде… Джоуи… — Отново докосна ръката му и го погледна настойчиво, докато не срещна очите му. — Ако не дойде, трябва да знаеш, че не е заради теб, а защото е болен.

— Да.

Той се съгласи, тъй като съгласието беше най-лесният начин да избегне спора. Тес знаеше това и не за пръв път пожела да може да убеди родителите му, че синът им се нуждае от по-интензивно лечение.

— Майка ти ли те доведе днес?

Джоуи продължи да гледа в земята, но поне външно гневът му беше изчезнал.

— Вторият ми баща.

— Все така добре ли се разбираш с него?

— Да.

— Знаеш, че не предаваш баща си, като обичаш и него.

— Казах, че се разбираме.

— Има ли хубави момичета в новото ти училище? — Искаше й се да го накара да се усмихне, независимо от всичко.

— Предполагам.

— Предполагаш? — Може би веселата нотка в гласа на Тес го подтикна да я погледне отново. — А аз си мислех, че си доста наблюдателен.

— Може би има няколко. — Устните му се извиха леко. — Не обръщам голямо внимание на момичетата.

— Е, има време и за това. Ще дойдеш ли при мен следващата седмица?

— Предполагам.

— Междувременно ще ми направиш ли една услуга? Вече казах, че те смятам за доста наблюдателен. Погледни майка си и втория си баща. — Той извърна глава, но Тес хвана ръката му. — Джоуи… — Изчака тъмните му безизразни очи да я погледнат. — Погледни ги. Те се опитват да ти помогнат. Може да правят грешки, но все пак опитват, защото те обичат. Много хора те обичат. Имаш телефона ми, нали?

— Да, мисля, че да.

— Знаеш, че можеш да ми се обадиш преди следващия ни час, ако искаш да говориш с мен?

Изпрати го до вратата на кабинета си и видя как вторият му баща стана и отправи към Джоуи своята широка изкуствена усмивка. Той беше бизнесмен — преуспяващ, добродушен и учтив. Пълен антипод на истинския баща на Джоуи.

— Свършихте ли? — Погледна към Тес, но лицето му беше напрегнато, а не усмихнато. — Как се справихме днес, доктор Корт?

— Много добре, господин Монроу.

— Това е добре, много добре. Хайде да купим храна от китайския ресторант и да зарадваме майка ти, Джоуи.

— Добре. — Намъкна якето си с емблемата на училището, което вече не посещаваше. Остави го незакопчано и се обърна, забивайки поглед в някаква точка зад дясното рамо на Тес. — Довиждане, доктор Корт.

— Довиждане, Джоуи. Ще се видим следващата седмица.

Те го хранят — мислеше си тя, докато затваряше вратата. — А той гладува. Обличат го, а на него продължава да му бъде студено. Тя има ключа, но още не може да го завърти така, че да отключи вратата.

Тес въздъхна и се върна на бюрото си.

— Доктор Корт? — Натисна бутона на вътрешния си телефон, като междувременно пъхна папката на Джоуи Хигинс в куфарчето до бюрото си.

— Да, Кейт.

— Докато бяхте с пациента, получихте три телефонни обаждания. Едното беше от „Вашингтон Поуст“, второто от „Слънце“, а третото от „ВТТГ“.

— Трима репортери? — Тес свали едната си обица и леко разтърка ухото.

— И тримата искаха потвърждение за участието ви в разследването на убийствата на Отчето.

— По дяволите! — Изпусна обицата върху регистрационната книга. — За журналистите ме няма, Кейт.

— Да, доктор Корт.

Бавно сложи обицата си. Бяха й обещали анонимност. Това беше част от уговорката й в кабинета на кмета. Никакви медии, никакви реклами, никакви коментари. Кметът й бе дал личната си гаранция, че ще може да работи без натиск от страна на пресата. Няма смисъл да виниш кмета, напомни си Тес и стана, за да отиде до прозореца. Информацията беше изтекла, но трябваше да се справи и в тази ситуация.

Тес не обичаше славата. Проблемът й беше именно такъв. Предпочитате обикновения и спокоен личен живот. Това също представляваше проблем за нея. Здравият й разум я бе предупреждавал, че цялата тази история ще излезе наяве, преди да е приключила, но въпреки това бе приела работата. Ако някой от пациентите й беше на нейно място и трябваше да му даде съвет, щеше да му каже да погледне реалността в очите и да се справи с нея стъпка по стъпка.

Навън уличното движение в пиковия час ставаше все по-натоварено. Пищяха клаксони, но прозорците и разстоянието приглушаваха шума от тях. Джоуи Хигинс беше навън, на път за китайския ресторант заедно с втория си баща, към когото не желаеше да изпитва нито обич, нито доверие. Заведенията бяха готови да обслужат многобройните посетители, отбили се да пийнат по един малък аперитив преди вечеря. Дневните детски градини се опразваха, затова тълпи от работещи майки, самотни родители и уморени татковци вземаха малчуганите си и провираха своите волвота и беемвета между други волвота и беемвета с единствената мисъл да се приберат вкъщи — зад познатите врати, прозорци и стени, където цареше топлина и спокойствие. Надали някой от тях се замисляше за останалите хора навън.

За миг й се прииска да се присъедини към тях в тази обикновена спокойна вечер и да трябва да мисли само за една топла вечеря или за сметката при зъболекаря. Но досието на Отчето беше вече в куфарчето й.

Върна се до бюрото и взе чантата си. Най-напред трябваше да се прибере вкъщи и да се убеди, че всичките обаждания са записани от телефонния й секретар.

 

 

— От кого е изтекла информацията? — попита Бен и изпусна струйка цигарен дим.

— Все още работим по въпроса. — Харис стоеше зад бюрото си и оглеждаше оперативната група. Ед се беше отпуснал в един стол и си играеше с пакетче, пълно със слънчогледови семки. Бигсби, който имаше широко червендалесто лице и големи ръце, потропваше с крак по пода. Пъхнала ръце в джобовете си, Лоуенщайн стоеше до Бен. Родерик седеше, опънат като струна, на един стол, сключил длани в скута си. Бен имаше вид на човек, който ще избухне още при първата погрешна дума.

— Трябва да продължим работата, независимо от новата ситуация. Пресата знае, че доктор Корт помага на разследването. Вместо да им пречим, ще ги използваме.

— Пресата се занимаваше с нас седмици наред, капитане — намеси се Лоуенщайн. — Нещата тъкмо бяха започнали да утихват.

— Чета вестници, детектив Лоуенщайн — с престорено благ тон отвърна той.

Бигсби се размърда неспокойно, Родерик се изкашля, а Лоуенщайн затвори устата си.

— Ще обявим пресконференция за утре сутринта. Кабинетът на кмета опитва да се свърже с доктор Корт. Парис, Джаксън, като отговорници на групата — искам ви на линия. Знаете информацията, подготвена за журналистите.

— Нямаме нищо ново за тях, капитане — отбеляза Ед.

— Постарайте се информацията да прозвучи като нова. Името на доктор Корт трябва да ги задоволи. И уговорете среща с този монсеньор Лоугън — добави той и спря погледа си върху Бен. — Но я запазете в тайна.

— Още „душевадци“. — Бен угаси цигарата си. — Първият не ни каза нещо ново.

— От доктор Корт разбрахме, че той изпълнява мисия — тихо подхвърли Лоуенщайн. — И въпреки затишието, още не е приключил.

— Научихме, че убива млади руси жени — възнегодува Бен. — Вече знаехме това.

— Спри за малко, Бен — промърмори Ед, тъй като знаеше, че по-късно партньорът му ще излее яда си върху него.

— Гледай си работата. — Ръцете в джобовете на Бен се свиха в юмруци. — Този кучи син само чака да удуши следващата жена, която попадне на неподходящото място в неподходящо време, а ние седим и си говорим за психиатри и свещеници. Пет пари не давам за неговата душа, нито за психиката му.

— А може би трябва. — Родерик погледна първо капитана, след което се обърна към Бен. — Виж, знам как се чувстваш. Предполагам, всички се чувстваме като теб. Ние просто искаме да го хванем. Но всички прочетохме доклада на доктор Корт. Нямаме си работа с човек, който убива от кръвожадност или омраза. Ако искаме да го хванем, мисля, че е по-добре да проникнем в душата му.

— Огледал ли си добре снимките от моргата, Лу? Знаем кои са те. Кои са били.

— Добре, Парис. Ако търсиш отдушник за яда си, по-добре иди в спортната зала. — Харис замълча за малко, приковавайки вниманието на присъстващите в стаята само с властното си излъчване. Някога беше добър уличен полицай. Но повече го биваше да дава нареждания от бюрото. Понякога тази мисъл го потискаше. — Пресконференцията ще се проведе в осем сутринта в кабинета на кмета. Утре искам на бюрото ми да има доклад за срещата с монсеньор Лоугън. Бигсби, продължавай да търсиш откъде са дошли тези шалове. Лоуенщайн, Родерик, отново разпитайте семействата и приятелите на жертвите. А сега изчезвайте оттук. Идете да хапнете нещо.

Ед изчака да се разпишат за края на работния ден, да излязат от сградата и да стигнат до паркинга.

— Няма да си помогнеш много, като изливаш яда си за случилото се с брат ти върху доктор Корт.

— Джош няма нищо общо с това. — Но още чувстваше болка. Името на брат му засядаше на гърлото му винаги щом го произнесеше.

— Точно така. Доктор Корт просто си върши работата като всички нас.

— Добре. Но не смятам, че работата й има някаква връзка с нашата.

— Криминалната психиатрия е станала жизненоважно средство за работа в…

— Ед, за бога, трябва да престанеш да четеш тези списания.

— Престани да четеш, престани да учиш. Искаш ли да пийнем нещо?

— И това са думи на човек, който яде слънчогледови семки! — Дълбоко в себе си продължаваше да усеща напрежение. Беше изгубил брат си, но Ед се бе появил и почти бе запълнил празнината. — Не тази вечер. И без това се чувствам нелепо, когато караш барманите да смесват водката с натурален сок.

— Човек трябва да мисли за здравето си.

— Както и за репутацията си. — Бен отвори вратата на колата си и се спря пред нея, играейки с ключовете си.

Нощта беше студена — толкова студена, че човек можеше да види дъха си. Ако завалеше, както предвещаваше облачното небе, щеше да се изсипе лапавица. В своите високи хубави къщи, разположени в редица, богаташите от Джорджтаун навярно стъкмяваха огъня в камините, пиеха ирландско кафе и се наслаждаваха на топлината. На хората от улицата им предстоеше дълга и неприятна нощ.

— Тя ме притеснява — внезапно рече Бен.

— Всеки мъж би се притеснявал от красива жена като нея.

— Не е толкова просто. — Бен влезе в колата си, тъй като не му се говореше за това. — Утре сутринта ще мина да те взема. В седем и половина.

— Бен. — Ед се наведе, задържайки вратата отворена. — Поздрави я от мен.

Бен затвори и запали колата. Партньорите трябваше да се познават много добре.

 

 

Тес остави слушалката и закри очите си с длани, подпирайки лакти на бюрото си. Джоузеф Хигинс старши се нуждаеше от лечение повече от собствения си син, но беше прекалено зает от желанието да опропасти живота си, за да го забележи. Телефонният разговор не бе разрешил нищо. Но така или иначе, разговорите с алкохолици по време на гуляй рядко водеха до някакъв резултат. Той просто бе заплакал при споменаването на сина му и бе изфъфлил обещание, че ще й се обади на другия ден.

Тес знаеше, че няма да го направи. Най-вероятно на сутринта нямаше да си спомня за разговора им. Довеждането на лечението на Джоуи до успешен край зависеше от бащата, а той се бе лепнал за бутилката — същата бутилка, която бе разрушила брака му и го бе накарала да загуби многобройните си работи, оставяйки го съвсем сам и нещастен.

Ако успееше да го заведе на сбирка на „Анонимните алкохолици“ и да го накара да направи първата стъпка… Тес въздъхна дълбоко и свали ръцете си. Нали майката на Джоуи й беше разказала за многобройните си опити да откаже Джоузеф Хигинс старши от бутилката през всичките тези години?

Тес разбираше горчивината на тази жена, уважаваше твърдото й решение да започне да води нормален живот и да погребе миналото. Но Джоуи не беше като нея. През цялото му детство майка му го бе защитавала и го бе държала в неведение за порока на баща му. Бе намирала извинения за закъсненията му вечер и за уволненията от работа, смятайки, че истината трябва да бъде скрита от момчето.

Като дете Джоуи беше видял прекалено много, бе чул още повече, после бе взел обясненията и извиненията на майка си и бе построил стена от лъжи около баща си. Лъжи, в които искаше да вярва. Щом баща му пиеше, значи пиенето беше нещо нормално. Толкова нормално, че на четиринадесет години Джоуи вече се лекуваше от пристрастяване към алкохола. Самозалъгваше се, че баща му губи работата си заради завистта на шефа му. Междувременно успехът на Джоуи в училище спадаше все повече, а уважението му към преподавателите и към самия него намаляваше.

Когато търпението на майката на Джоуи се бе изчерпало и бе решила да се раздели със съпруга си, лъжите, нарушените обещания и годините на негодувание бяха излезли наяве. Бе обременила психиката на сина си с всички пороци на бащата в отчаяния си опит да го накара да прозре грешките му, за да не вини нея за развода. Естествено Джоуи не я винеше, нито винеше баща си. Смяташе, че може да вини само един човек за това — себе си.

Семейството му се бе разпаднало, беше изваден от дома, в който бе израснал, и майка му бе започнала работа. Беше объркан. Когато мисис Хигинс се бе омъжила повторно, именно новият й съпруг бе настоял да се обърнат за помощ към психиатър. Когато Тес започна да се вижда с Джоуи, той вече беше натрупал тринадесет и половина години чувство за вина, мъка и болка, от които трябваше да се отърси. След два месеца тя още не бе успяла да направи никаква пукнатина в бронята, която той носеше — нито в срещите им на четири очи, нито в часовете два пъти месечно, когато се виждаше с майка му и втория му баща.

Тес се беше ядосала толкова много, че й се наложи да остане седнала няколко минути, за да се отърси от гнева си. Работата й не изискваше да се ядосва, а да изслушва, да задава въпроси и да предлага различни решения. Състрадание — беше й позволено да изпитва състрадание, но не и гняв. Ето защо тя седеше с натрупалия се в нея гняв, като се опитваше да надделее самообладанието, което й бе присъщо и усъвършенствано средство за работа. Искаше й се да ритне, да удари и разбие нещо в това омразно състояние на безнадеждност.

Вместо това, взе досието на Джоуи и продължи бележките си, описвайки следобедната им среща.

Навън беше започнала да пада лапавица. Тес взе очилата си, но не погледна през прозореца и не видя мъжа на отсрещния тротоар, който гледаше към осветения прозорец на апартамента й. Но дори да беше погледнала навън, дори да го бе видяла, това нямаше да й направи никакво впечатление.

Когато на вратата се почука, Тес не си помисли нищо, а просто се подразни, че я прекъсват. Телефонът й бе звънял непрекъснато, но тя се бе абстрахирала напълно от него и го бе превключила на телефонния си секретар. Радиотелефонът до нея щеше да се задейства, ако някой неин пациент я потърсеше. Предполагаше, че всички телефонни обаждания са свързани със статията във вечерния вестник, която свързваше името й с разследването на убийствата.

Тес остави досието отворено и отиде до вратата.

— Кой е?

— Парис.

Тонът издаваше настроението му, макар изречената дума да беше само една. Тес отвори вратата, осъзнавайки, че й предстои голям спор.

— Не е ли малко късничко за служебно посещение?

— Тъкмо навреме за новините в единадесет часа. — Отиде до телевизора и го включи.

Тес не помръдна от вратата.

— Нямаш ли телевизор у дома?

— По-забавно е да гледаш цирк заедно с приятели.

Тес затвори вратата, блъскайки я в раздразнението си.

— Виж какво, имам работа. Защо не изплюеш камъчето и не ме оставиш да я довърша?

Бен погледна към бюрото, към отворените папки и очилата за четене, захвърлени върху тях.

— Няма да ни отнеме много време. — Не седна, а остана с ръце в джобовете и се загледа в началния преглед на новините. Симпатичната брюнетка, чието лице имаше формата на сърце, четеше сензационната история на вечерта: „Днес кабинетът на кмета потвърди, че доктор Тереза Корт, известен вашингтонски психиатър, е включена в оперативната група, разследваща убийствата на Отчето. Доктор Корт, внучка на дългогодишния сенатор Джонатан Уитмор, още не е дала изявление по въпроса. Подозира се, че убийствата на трите жертви са свързани с убиеца, наречен Отчето, защото всички те са удушени с шал, използван от римокатолическите свещеници в техните обреди. Полицията продължава разследването, започнало през август тази година, но вече подпомогната от доктор Корт“.

— Не звучи лошо — промърмори Бен. — Три пъти споменаха името ти. — Изобщо не трепна, когато Тес отиде до телевизора и го изключи.

— Повтарям, кажи за какво си дошъл.

Гласът й беше леден. Бен извади цигара, твърдо решен да я запали.

— Утре в осем часа даваме пресконференция в кабинета на кмета.

— Бях уведомена.

— Трябва да говориш общо и да навлизаш възможно най-малко в подробности по случая. Пресата знае за оръжието на престъпленията, но успяхме да предпазим от изтичане информацията за бележките и за тяхното съдържание.

— Не съм глупачка, Бен. Мога да се справя.

— Сигурен съм, че можеш. Но тази пресконференция се провежда за случай, засягащ отдела, а не нечия лична слава.

Тес отвори уста, но единственият звук, който се чу, беше леко съскане. Знаеше, че е недостойно и безполезно да избухва. Знаеше, че такова абсурдно и язвително изказване не заслужава отговор. Знаеше, че Бен, който осъдително стоеше пред нея, заслужава възможно най-хладното и безразлично държане от нейна страна.

— Вманиачен, ограничен и безчувствен глупак. — Телефонът й звънна отново, но и двамата не му обърнаха внимание. — За какъв, по дяволите, се смяташ, че нахълтваш тук и ме нападаш с твоите идиотски бисери?

Бен се огледа за пепелник и се спря на една малка чинийка, рисувана на ръка. До нея имаше ваза със свежи есенни хризантеми.

— А какъв бисер беше този?

Тес стоеше, опъната като войник, докато Бен спокойно тръскаше пепелта от цигарата си в чинийката.

— Нека изясним нещо. Не съм издала тази информация на пресата.

— Никой не те е и обвинил.

— Така ли? — Тес пъхна ръце в джобовете на полата, с която беше работила в продължение на четиринадесет часа. Гърбът я болеше, стомахът й беше празен и се нуждаеше от това, което тъй упорито се бореше да даде на пациентите си — душевен покой. — Е, аз гледам на тази малка история другояче. В интерес на истината, обещаха ми, че моето име изобщо няма да бъде свързано с разследването.

— Не ти се е искало хората да разберат, че помагаш на полицията?

— Много си умен, няма що!

— Адски си права — отвърна Бен, очарован от пълната й загуба на самообладание. Говореше, като шареше напред-назад из стаята, а очите й бяха потъмнели и станали моравочервени. Гневът й бе суров и леден — напълно различен от злъчния, злобен и необуздан яд, с който бе свикнал да се сблъсква. Това правеше ситуацията още по-интересна.

— Каквото и да кажа, ти имаш готов отговор. Някога хрумвало ли ти е, че не бих искала моите пациенти, моите колеги и приятели да ме разпитват за този случай? Не ти ли е хрумвало, че изобщо не съм искала да поема случая?

— Тогава защо се съгласи? Заплатата е въшлива.

— Защото се оставих да ме убедят, че мога да помогна. Ако все още не мислех така, щях да ти кажа да си вземеш случая и да вървиш по дяволите. Мислиш ли, че изгарям от желание да си губя времето с някакъв тесногръд самозван съдник на професионалната ми етика? Имам достатъчно проблеми в живота си и без твоето старание да ги умножиш.

— Проблеми значи? — Бен плъзна погледа си из стаята — по цветята, кристала, меките пастелни цветове. — Тук ми изглежда доста комфортно.

— Не знаеш нищо за мен, нито за живота и работата ми. — Отиде до бюрото си и се облегна на него, но още не можеше да се успокои. — Виждаш ли тези папки, тези документи, тези записи? В тях е записан животът на едно четиринадесетгодишно момче. Момче, което вече е алкохолик — едно момче, което се нуждае от човек, достатъчно прозорлив да проникне в душата му, за да открие вътрешното му богатство и мястото му в живота. — Рязко се извърна към него с поглед, все така помътнял от гняв. — Знаеш какво означава да опиташ да спасиш нечий живот, детектив? Знаеш как боли, как плаши това? Може да не използвам оръжие, но се опитвам да сторя точно това. Десет години се учех как да го правя. Може би ако имам достатъчно време, умения и късмет, ще успея да му помогна. По дяволите! — Тес спря, осъзнавайки колко се бе разпалила само от няколко думи. — Не е нужно да се оправдавам пред теб.

— Наистина не е нужно. — Бен рече това и смачка цигарата си в малката китайска чинийка. — Съжалявам, че избухнах.

Тес на два пъти си пое дълбоко дъх, за да се съвземе.

— Защо работата ми те прави толкова язвителен?

Бен не беше готов да й отговори, да сподели онази стара заздравяла рана и да я подложи на инспекция и анализ. Вместо това натисна с пръсти уморените си очи.

— Вината не е в теб. Виновна е цялата тази работа. Кара ме да се чувствам така, сякаш ходя по много тънко въже, опънато над дълбока пропаст.

— Мисля, че този отговор ме устройва. — Макар да не беше отговорът, който желаеше да чуе. — Човек трудно може да бъде обективен точно сега.

— Нека се върнем назад за малко. Нямам много високо мнение за професията ти и предполагам, че и ти не гледаш с добро око на моята.

Тес изчака за миг, после кимна.

— Така е.

— Но сме заклещени здраво в нея. — Приближи се до бюрото и взе чашата й, пълна до половината с кафе. — Има ли още топло кафе?

— Не. Но мога да ти направя.

— Няма нужда. — Вдигна ръка и започна да разтрива челото си, за да облекчи главоболието си. — Виж какво, съжалявам. Имам чувството, че се блъскаме като луди по този случай, а единственият ни напредък е изтеклата информация за пресата.

— Знам. Може би не разбираш, но и аз като теб работя по този случай и се чувствам също така отговорна за него. — Тес отново млъкна, но вече изпитваше близост и разбиране. — Това е най-трудната част, нали? Да се чувстваш отговорен.

Страшно разбира от работата си, помисли си Бен, като се подпря на бюрото й.

— Не мога да се отърся от чувството, че той изчаква удобния момент, за да действа отново. А още не сме направили никаква крачка напред, докторке. Утре може и да излъжем пресата, но трябва да преглътнем истината, че не сме напреднали изобщо в разследването. Твоето обяснение за мотивите му за убийствата няма да помогне на следващата жена, която нападне.

— Мога само да ти кажа какъв е вътрешният му свят, Бен.

— Аз пък ще ти кажа, че пет пари не давам за него. — Обърна се и я погледна в очите. Беше се успокоила. Това личеше от погледа й. — Когато го хванем, а това е сигурно, те ще вземат психиатричното му досие, изготвено от теб. Ще направят и други, след което ще изправят теб или някой друг психиатър на свидетелското място в съда и той ще отърве кожата му.

— Ще го изпратят в приют за душевноболни. Това не е пикник, Бен.

— Докато група лекари не решат, че е излекуван.

— Не е толкова лесно. Познаваш закона по-добре от мен. — Тес прокара ръка през косата си. Бен беше прав, но и тя имаше право. Това само усложняваше нещата. — Не можеш да вкараш в затвора човек за това, че е болен от рак и не може да спре разграждането на тялото си. Как можеш да осъдиш някого, без да вземеш предвид разпадането на съзнанието му? Бен, шизофренията осакатява повече хора за по-дълго време, отколкото ракът. Стотици хиляди хора са затворени в болници. Нямаме право да им обърнем гръб или да ги изгорим заради химически дисбаланс в мозъка им.

Бен не се интересуваше от статистики и причини, а само от резултати.

— Тес, веднъж ми каза, че невменяемостта е съдебен термин. Колкото и налудничаво да звучи, той има граждански права и ще може да си назначи адвокат, който ще използва този съдебен термин. Бих искал да седнеш със семействата на трите жертви след това, за да видя как ще им обясниш този химически дисбаланс. Съмнявам се, че ще успееш да ги убедиш, че са получили справедливост.

Тес беше разговаряла със семейства на жертви преди и познаваше твърде добре чувството на предателство и горчива безпомощност. Тази безпомощност можеше да зарази и лекуващия, ако се обуздаеше навреме.

— Ти си човекът с шпагата, Бен, а не аз. За мен остават само думите.

— Да. — Той също бе имал възможността да прибегне до тях, но ги бе използвал по начин, който не го изпълваше с гордост. Прииска му се да пийне едно бренди, а вкъщи да го чака някоя хубава жена. — Опитвам се да уредя среща с монсеньор Лоугън за утре. Сигурно искаш и ти да присъстваш.

— Да. — Скръсти ръце и се зачуди защо след всяко свое избухване се чувства толкова потисната. — Целият ми ден е ангажиран с пациенти, но мисля, че ще мога да отменя ангажимента в четири.

— Не е ли доста необмислено?

Тес се насили да се усмихне, тъй като Бен все пак си бе направил труда да подкрепи предложението й.

— Ще оставя това да мине покрай ушите ми.

— Ще се постарая да уредя срещата за четири и половина. Ще помоля някой да ти се обади, за да те уведоми.

— Добре. — Струваше й се, че имаха да си казват прекалено много неща, за които още не бяха подготвени. — Сигурен ли си, че не искаш кафе?

Искаше не само кафе, но и много други неща — искаше да седне и да си поговори с нея за всичко друго, но не и за общата им работа.

— Не, трябва да тръгвам. Улиците вече сигурно са кални.

— О-о? — Погледна към прозореца и видя лапавицата.

— Работиш прекалено много, щом не забелязваш какво става отвъд прозореца ти. — Отиде до вратата. — Не си сложила секретна брава.

— Не, не съм.

Извърна се, без да сваля ръка от дръжката. Предпочиташе да остане при нея, отколкото да пийне едно бренди и да бъде с друга жена.

— Как ти се стори Богърт онази вечер?

— Беше ми приятно.

— Може би трябва да повторим това някой път.

— Може би.

— До скоро, докторке. Сложи синджира.

Бен затвори вратата след себе си, но тръгна едва когато чу дрънченето на синджира и последвалото го изщракване.