Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)

Седма глава

Доктори и ченгета. Хората от тези две професии знаят, че работният им ден рядко започва в девет и завършва в пет. Съзнават, че са избрали професия, в която разводът и преумората са често срещани явления, изискванията са високи, а емоционалното напрежение — огромно. Телефонни обаждания развалят вечерните тържества, секса и съня им. Това е част от естеството на работата им.

Телефонът звънна и Тес механично посегна към него. Но вместо това, напипа някаква свещ. От другата страна на леглото Бен изруга и събори пепелника, докато най-накрая улучи телефона.

— Да, Парис е. — В тъмнината прокара длан по лицето си, сякаш за да прогони съня. — Къде? — Внезапно разсънен, той запали лампата. Котката, която се бе свила на корема на Тес, изръмжа недоволно и скочи настрани, тъй като младата жена се повдигна на лакти. — Задръжте го там. Веднага тръгвам. — Бен затвори телефона и се вторачи в тънкия блещукащ слой скреж по прозореца.

— Не е изчакал, нали?

Светлината падна върху суровото лице на Бен, който се извърна към нея. Тес неволно потрепери. Погледът му беше суров — не отегчен и тъжен, а суров.

— Не, не е изчакал.

— Заловили ли са го?

— Не, но, изглежда, имаме свидетел. — Измъкна се от леглото и грабна дънките си. — Не знам колко време ще се забавя, но можеш да останеш тук и да поспиш още. Ще ти се обадя, когато… Какво правиш?

Тес беше станала от другата страна на леглото и навличаше пуловера си.

— Идвам с теб.

— Откажи се. — Напъха краката си в дънките, но ги остави незакопчани и отвори един шкаф, за да си извади пуловер. — Нямаш никаква работа на местопрестъплението, само ще пречиш. — В огледалото над тоалетната масичка Бен видя как Тес рязко вирна глава. — За бога, още няма пет. Върни се в леглото.

— Бен, аз също работя по този случай.

Той се обърна. Тес беше облякла само пуловера си, който стигаше до бедрата й. Спомни си, че преждата му се бе сторила дебела и мека, когато го бе свалил от нея. Тес държеше панталона си, смачкан на топка, и косата й беше разрошена от възглавницата, но срещу него стоеше психиатърът, а не жената. Кръвта му се смрази. Бързо нахлузи пуловера си, после отиде до гардероба, за да вземе кобура си.

— Извършено е убийство. Ще видиш труп, а не мъртвец, който е бил гримиран добре, преди да бъде сложен в ковчега.

— Аз съм лекар.

— Това ми е известно. — Провери пистолета си, след което го пъхна в кобура.

— Бен, може да забележа нещо — някаква подробност, която ще ми помогне да намеря ключ към съзнанието му.

— Пикая на съзнанието му.

Без да продума нищо, Тес изтръска панталона си и се напъха в него, след което го закопча.

— Разбирам чувствата ти и съжалявам.

— Наистина? — Седна на леглото, за да намъкне ботушите си, но не откъсна поглед от нея. — Смяташ, че разбираш чувствата ми, така ли? За всеки случай ще ги споделя с теб. На няколко мили оттук лежи убита жена. Някой е увил амито около врата й и го е стягал, докато тя не е престанала да диша. Сигурно е искала да рита, да махне шала и да извика, но не е могла да го стори. Сега е мъртва, но все още не е само име от списък. Все още е личност. За известно време ще продължи да бъде личност.

Тес се изкушаваше да го докосне, но не вярваше, че той ще приеме ласката й. Вместо това, стегна колана си и с равен глас попита:

— Мислиш ли, че не разбирам всичко това?

— Предполагам, че не.

Двамата се изгледаха продължително — категорични, разстроени, отдалечени един от друг от различния си произход и убеждения. Тес първа наруши тишината.

— Или ще дойда сега с теб, или ще се обадя на кмета и само след пет минути ще те последвам. Рано или късно ще трябва да започнеш да работиш с мен.

Бен беше прекарал изминалата нощ с нея. Бяха се любили неудържимо. Бе чувствал как тялото й се мята, извива и трепери. А ето че сега говореха за убийства и политици. Срещу него стоеше крехката, нежна и плаха жена, която бе вкарал в леглото си, но под външния й вид се криеха твърдост и самообладание, каквито бе забелязал в самото начало. Изучавайки я внимателно, Бен разбра, че ще го последва, независимо от неговите думи и действия.

— Добре. Ще дойдеш с мен и ще видиш нещата отблизо. Може би, след като се полюбуваш на „хубавата“ гледка, ще престанеш да изпитваш състрадание към убиеца.

Тес се наведе за обувките си. Делеше ги само леглото, но се чувстваше така, сякаш изобщо не го бяха споделяли.

— Предполагам, няма нужда да ти напомням, че съм на твоя страна. — Бен протегна ръка да вземе портфейла и защитната си жилетка, без да й отговори. Тес забеляза обиците си на нощното шкафче — дреболия, която говореше за интимност. Взе ги и ги пусна в джоба си. — Къде отиваме?

— На една уличка близо до Двадесет и трета и „Ем“.

— Двадесет и трета и „Ем“ ли? Та това е само на две преки от дома ми.

Бен не си направи труда да я погледне.

— Знам.

 

 

Улиците бяха безлюдни. Баровете затваряха в един. Повечето вечерни празненства приключваха към три. Вашингтон беше град на политици и макар да имаше както елитни, така и долнопробни нощни заведения, в него не цареше оживлението, присъщо на Ню Йорк или Чикаго. Сделките с наркотици около Четиринадесета улица и спирката на метрото бяха отживелица. Дори проститутките се бяха прибрали. От време на време листата, нападали по земята, политаха над тротоара — жертва на случаен полъх на вятър.

Минаха покрай голи витрини на магазини и бутици с осветени в неоново пуловери. Бен запали цигара и остави познатия вкус на вирджински тютюн да намали напрежението му.

Не искаше Тес да идва с него. Лекар или не, не желаеше тя да стане част от тази безнадеждна и грозна страна на работата му. Тес можеше да им помага с книжата, с нареждането на парчетата от мозайката, с логическото водене на разследването, но не биваше да идва с него.

Трябва да отида на местопрестъплението, помисли си Тес. Време е да погледне „резултата“ в очите и да се опита да разбере по-добре мотивацията на убиеца. Беше лекарка — добре обучена и способна и разбираше смъртта.

Тес съзря сините и червени светлини на първата полицейска кола и се помъчи да нормализира дишането си, като започна да вдишва дълбоко и да издишва бавно.

Уличката беше обградена с въже, макар в този ранен час да нямаше никой по улиците. Патрулните коли бяха с мигащи светлини и включени радиоприемници. Няколко души вече работеха в заграденото място.

Бен спря колата до тротоара.

— Не се отделяй от мен — заръча й той, без да я погледне. — Не обичаме цивилни граждани да се мотаят из местата, където са извършени убийства.

— Нямам намерение да преча. Възнамерявам да върша своята работа. Ще разбереш, че съм професионалистка като теб, макар и на друго поприще. — Рязко отвори вратата и едва не се сблъска с Ед.

— Извинете, доктор Корт. — Ръцете й бяха леденостудени. Ед ги потупа, без да се замисли. — Ще имате нужда от ръкавиците си. — Пъхна своите в джоба си и погледна Бен.

— Какво става?

— Момчетата от лабораторията са там сега. Слай прави снимки. Коронерът[1] е тръгнал насам. — Докато говореше, от устата му излизаше бяла пара. Крайчетата на ушите му вече бяха зачервени от студ, но той бе забравил да закопчае палтото си. — Някакво хлапе се е натъкнало на нея в четири и половина. Полицаите не са успели да изкопчат много неща от него. Още не може да се освободи от половината каса бира, която е изпил. — Отново погледна Тес. — Извинете.

— Не се извинявай — сряза го Бен. — Ще ти напомни, че е лекарка.

— И капитанът ще дойде.

— Страхотно. — Бен захвърли фаса си на улицата. — Хайде да се залавяме за работа.

Запътиха се към уличката, подминавайки една патрулна кола, от чиято задна седалка долиташе плач. Тес погледна натам, заинтригувана от отчаяните ридания, но продължи към уличката. От нея изникна дребен мъж с очила с рогова рамка и камера. Той извади една синя носна кърпа и изтри лицето си с нея.

— Сега всичко е във ваши ръце. Хванете го, за бога. Омръзна ми да снимам мъртви блондинки. Човек трябва да има поне малко разнообразие в работата си.

— Дрънкаш глупости, Слай. — Бен подмина фотографа, оставяйки го да киха в носната си кърпа.

Бяха направили само няколко крачки в уличката, когато ги лъхна миризмата на смърт. И тримата разпознаха тази остра воня, която живите намираха едновременно за противна и неудържимо зловеща.

Тялото й се бе изпразнило. Кръвта й бе спряла. Ръцете й лежаха, сключени върху тялото й, но тя не изглеждаше в покой. Невиждащите й очи бяха ококорени. На брадичката й се виждаше петно от засъхнала кръв. Нейната кръв, помисли си Тес. Навярно бе прехапала долната си устна, борейки се за живота си.

Беше облечена в дълго и здраво вълнено палто в маслиненосивкав цвят. Белият копринен шал се открояваше ярко на този фон. Беше свален от шията й, по която вече се бяха появили белези, и разстлан върху гърдите й.

Бележката беше закарфичена върху тях, а съобщението гласеше все същото: Греховете й са опростени.

Този път обаче буквите не бяха изписани красиво. Бяха разкривени, а листът бе леко смачкан, сякаш бе здраво стискан. Думата Греховете беше по-голяма и по-удебелена от останалите, като почти бе пробила листа. Тес коленичи до трупа, за да го разгледа по-внимателно.

Дали това не е вик за помощ? — зачуди се тя. Дали Отчето не молеше да бъде предпазен от нов грях? Все пак разкривеният почерк беше отклонение от обичайното му поведение. Очевидно той изпускаше нещата от ръце и се съмняваше в себе си дори като изпълняваше мисията си.

Този път не е бил толкова уверен, заключи Тес. Съзнанието му се превръщаше в задънена улица, пълна с мисли, спомени и гласове. Трябва да е страшно уплашен, помисли си тя, и почти сигурно вече е физически болен.

Палтото на жертвата беше разкопчано, а не прилежно закопчано. На уличката не духаше почти никакъв вятър, който да го е разгърнал. Значи не го беше оправил, както бе сторил с дрехите на другите жертви. Вероятно не бе имал възможност да го направи.

Изведнъж Тес зърна брошката върху зеления вълнен ревер — златно сърце, в което беше красиво изписано името Ан. Казваше се Ан. Тес усети как я залива вълна на съжаление към Ан и към мъжа, тласнат да я убие.

Бен забеляза начина, по който Тес разглеждаше трупа — професионално, хладнокръвно и без никаква погнуса. От една страна, искаше да я защити от съществуващата смърт, но от друга, желаеше да я изправи лице в лице с нея, за да я накара да заплаче и побегне.

— Ако си приключила с огледа на жертвата, защо не се оттеглиш и не ни оставиш да си вършим работата?

Тес вдигна очи към Бен, след което бавно се изправи на крака.

— Той е почти съсипан. Не мисля, че вече ще може да убива.

— Обясни го на нея.

— Хлапето е повръщало навсякъде — отбеляза Ед и задиша с уста, за да се пребори с вонята. С молив отвори портмонето на жената, което беше изпаднало от дамската й чанта. — Ан Ризънър — прочете на глас името в шофьорската й книжка. — Двадесет и седем годишна. Живее на една пряка от „Ем“.

На една пряка, помисли си Тес. Само на една пресечка от нейния апартамент. Стисна устни и извърна поглед настрана, докато страхът й премине.

— Това е някакъв ритуал — отчетливо рече тя. — Чела съм, че ритуалите, обредите и традициите са неделима част от католическата религия. Той изпълнява свой собствен ритуал — спасява ги, след което опрощава греховете им и ги оставя удушени. — Посочи свещеническото шалче. — Това е символ на спасението и опрощението. Всеки път го сгъва по един и същи начин. Оставя телата им в една и съща поза. Но този път не е оправил дрехите й.

— На детективи ли си играем?

Тес сви ръцете си в юмруци, стараейки се да пренебрегне сарказма на Бен.

— Това е всеотдайност, сляпа всеотдайност към църквата, вманиачаване в този ритуал. Почеркът обаче показва, че започва да се съмнява в действията си и в мотивите за тях.

— Звучи прекрасно. — Липсата на емоционална реакция от нейна страна предизвика безразсъдния му гняв. Бен се обърна с гръб към нея и се наведе над трупа. — Защо не отидеш до колата и не запишеш всичко това? Ще се погрижим да предадем професионалното ти мнение на семейството й.

Бен не забеляза изражението на лицето й, пробягналата болка, постепенно изместена от гнева й. Но усети, че Тес се отдалечи от тях.

— Не мислиш ли, че си доста груб с нея?

Бен също не вдигна очи към партньора си, а спря погледа си върху жената, чието име беше Ан. Тя го гледаше с изцъклени очи. Да служи и да защитава. Никой не бе защитил Ан Ризънър.

— Мястото й не е тук — промълви той, имайки предвид както Ан, така и Тес. Поклати глава и продължи да разглежда позата на тялото й, която наподобяваше тази на светиите. — Какво е правила в тази уличка посред нощ? — Тази пресечка беше близо, адски близо до жилището на Тес.

— Може би не е била тук.

Бен сключи вежди и повдигна единия й крак. Беше обула мокасини. Обувки, с които човек можеше да изкара колежа, първия си брак и последвалия го развод, без да ги скъса. Добре лъснатата естествена кожа опасваше крака й като ръкавица. Задната част на тока беше наскоро ударена и ожулена.

— Смяташ, че я е убил на улицата и я е довлякъл тук. — Бен погледна своя партньор, който клекна до него и започна да разглежда другия крак. — Удушил я е на проклетата улица. В този квартал има улични лампи на всеки трийсет метра. На половин час минават патрулни коли, а той я е убил насред улицата. — Разгледа ръцете й. Маникюрите й бяха средно дълги и добре оформени. Само три от тях бяха счупени. Червеният лак не беше олющен. — Май не се е съпротивлявала много.

 

 

Зората настъпваше в бледи млечносиви тонове, които предвещаваха облачно небе и студен есенен дъжд. Градът се разсъмваше прозаично. Обикновено неделно утро. Хората все още спяха в домовете си. Първите църковни служби щяха да започнат скоро със сериозни и замаяни от почивните дни тълпи от богомолци.

Тес се облегна на капака на колата на Бен. Якето от чортова кожа не я топлеше много в хладната утрин, но беше твърде разстроена, за да влезе в колата. Забеляза един закръглен мъж с медицинска чанта и меко вълнено долнище на пижама в индийски десен с преобладаващо син цвят, който влезе в уличката. Денят на коронера започваше рано.

Някакъв камион на няколко пресечки от тях удари рязко спирачки и гумите му изсвистяха силно. Едно-единствено такси мина покрай нея, без да намали скорост. Униформен полицай донесе голяма пластмасова чаша, от която се вдигаше пара и долиташе миризмата на кафе, и я подаде на фигурата на задната седалка на патрулната кола.

Тес погледна отново към тясната уличка. Издържах, помисли си тя, макар стомахът й да се бунтуваше. Държа се професионално, както си бе обещала да направи. Но дълго време нямаше да забрави Ан Ризънър. Смъртта не беше просто прегледно написана статистика, когато човек се изправеше лице в лице с нея.

„Сигурно е искала да рита и да дръпне шала с ръце и се е опитала да извика.“

Тес пое дълбоко въздух, който само засили неприятното усещане в гърлото й. Беше лекарка. Повтаряше си това многократно, докато гаденето в стомаха й понамаля. Беше обучена как да се справя със смъртта. И се бе справила с нея.

Извръщайки поглед от тясната пресечка, Тес се обърна с лице към безлюдната улица. Кого се опитваше да заблуди? В работата си се сблъскваше с отчаяние, с болезнени страхове, с неврози, дори с насилие, но никога не бе заставала лице в лице с жертва на убийство. Животът й беше подреден и защитен, защото се бе постарала да бъде такъв. Бежови стени, въпроси и отговори. Даже приемните й часове в клиниката бяха спокойни в сравнение с ежедневното насилие по улиците на града, в който живееше.

Беше чувала за злодеяния, за прояви на насилие и перверзности, но средата й винаги я бе разделяла напълно от тях. Внучката на сенатора, блестящата млада студентка, спокойната психиатърка. Имаше докторска степен, успешна практика и три издадени разработки. Беше лекувала безпомощни, отчаяни и нещастни хора, но никога не бе коленичила до труп.

— Доктор Корт?

Тес се обърна и видя Ед. Инстинктивно погледна зад него и съзря Бен, който разговаряше със съдебния лекар.

— Изпросих малко кафе за вас.

— Благодаря. — Взе чашата и бавно отпи от нея.

— Искате ли поничка?

— Не. — Сложи ръка на корема си. — Не.

— Справихте се чудесно там.

Кафето подейства добре на стомаха й. Вдигна очи от чашата и срещна погледа му. Ед разбираше притесненията й, осъзна тя, но нито се ядосваше, нито съжаляваше.

— Надявам се повече да не ми се налага да правя това.

От уличката изнесоха черен полиетиленов чувал. Тес усети, че има сили да проследи с поглед как го пъхат в колата от моргата.

— Не става по-лесно — промълви Ед. — Надявах се да свикна.

— Спряхте ли да се надявате?

— Да. Мисля, че ако човек свикне с жестокостите, той изгубва хъса, който го подтиква да търси причините.

Тес кимна. Здравият разум и човешкото състрадание, преливащи от гласа му, я успокояваха.

— От колко време сте партньори с Бен?

— От пет-шест години.

— Добър тандем сте.

— Интересно, мислех си същото за вас двамата.

Тя се засмя тихо и с известна тъга.

— Има разлика между привличането и подхождането.

— Може би. Както има разлика между ината и глупостта. — Погледът му остана все така неизразителен, когато тя се обърна към него. — Но както и да е, доктор Корт — добави той, за да не й даде възможност да реагира. — Чудех се дали не бихте могли да поговорите със свидетеля. Той е доста разстроен и изобщо не можем да напреднем.

— Добре. — Тес кимна в посока към патрулната кола. — Това в колата е той, нали?

— Да. Казва се Джил Нортън.

Тес отиде до колата и се наведе към отворената врата. Та той е още момче, помисли си тя. Някъде към двадесет и две години. Треперейки, той пиеше кафе, а лицето му беше бледо и само на скулите — силно зачервено. Очите му бяха подпухнали от плач, а зъбите му тракаха. Палците на ръцете му се бяха отпечатали върху пластмасовата чаша. От него се носеше миризма на бира и развалена храна и се излъчваше силен страх.

— Джил?

Той подскочи и извърна глава. Тес веднага разбра, че е напълно трезвен, но все пак забеляза малко повече бяло около ирисите му. Зениците му бяха разширени.

— Аз съм доктор Корт. Как се чувстваш?

— Искам да се прибера вкъщи. Повръща ми се. Стомахът ме боли. — Говореше с хленчещото самосъжаление на пиян човек, чието лице е било натикано в студена вода. Но под него се криеше голям страх.

— Сигурно се уплаши много, когато я намери.

— Не искам да говоря за това. — Устните му се свиха в тънка бяла черта. — Искам да се прибера вкъщи.

— Ако искаш, мога да се обадя на някого от твое име. На майка ти например?

Очите му отново се премрежиха от сълзи. Ръцете му затрепериха и кафето в чашата се разлюля.

— Джил, защо не излезеш от колата? Може да се почувстваш по-добре, като излезеш на свеж въздух.

— Искам цигара. Свърших моите.

— Ще ти намерим няколко. — Подаде му ръка. След известно колебание той я прие. Пръстите му стиснаха ръката й като в менгеме. — Не искам да говоря с ченгетата.

— Защо?

— Би трябвало да имам адвокат. Прав ли съм?

— Ако желаеш, но не си изпаднал в беда, Джил.

— Аз я намерих.

— Да. Хайде, дай ми това. — Внимателно взе полупразната чаша, за да му попречи да разлее останалото кафе върху панталона си. — Джил, трябва да ни кажеш всичко, което знаеш, за да открием убиеца.

Момчето се озърна наоколо и видя сините униформи и безизразните лица.

— Ще тръснат обвинението върху мен.

— Не — спокойно отвърна Тес, тъй като бе очаквала тези думи. Хвана го и бавно го поведе към Бен. — Не мислят, че ти си убиецът.

— Имам досие — разтреперано прошепна той. — Полицията ме хвана с наркотици при една хайка миналата година. Дребна работа — само малко трева, но ченгетата ще разберат, че имам досие и ще ме обвинят за убийството, тъй като аз я открих.

— Нормално е да си уплашен. Страхът ти няма да премине, докато не разкажеш какво се е случило. Помисли логично, Джил. Арестуван ли си?

— Не.

— Някой питал ли те е дали си убил жената?

— Не. Но аз бях там. — Обърна се към уличката със замаяно и ужасено изражение. — А тя беше…

— Точно това трябва да разкажеш. Джил, да ти представя детектив Парис. — Тес спря пред Бен, но не пусна ръката на Джил. — Той работи в отдел „Убийства“ и е прекалено умен, за да смята, че именно ти си убил някого.

Посланието, което се криеше зад думите й, беше ясно. Не трябваше да насилва нещата. Това предизвика негодуванието му. Нямаше нужда да му казват как да се държи със свидетел.

— Бен, Джил иска цигара.

— Разбира се. — Извади пакета си и му предложи. — Тежка сутрин — каза той и драсна една клечка.

Ръцете на Джил все още трепереха, но той жадно дръпна от цигарата.

— Да. — Очите му зашариха наоколо и се спряха върху Ед, който се приближаваше до тях.

— Това е детектив Джаксън — обясни Тес с утешителен глас. — Трябва да им разкажеш какво си видял.

— Ще ме вкарат ли в затвора?

— Трябва само да подпишеш свидетелските си показания. — Бен извади цигара и за себе си.

— О, боже, просто искам да се прибера вкъщи.

— Ще те закараме у вас. — Бен погледна Тес през дима от цигарата си. — А сега се успокой и ни разкажи всичко от самото начало.

— Бях на купон. — Изведнъж млъкна и погледна Тес. Тя му кимна окуражително. — Може да проверите, беше на Двадесет и шеста. Мои приятели получиха апартамент наскоро и организираха нещо като освещаване. Мога да ви дам имената им.

— Добре. — Ед извади бележника си. — По-късно ще ни ги кажеш. Кога си тръгна оттам?

— Не знам. Имаше много пиене, а бях отишъл с приятелката си. На нея не й е приятно да се наливам. Разменихме си някоя и друга реплика. — Преглътна, дръпна отново от цигарата, след което, потрепервайки, изпусна дима. — На нея й писна и си тръгна — това стана около един и половина. Взе колата, за да не шофирам.

— Май не е искала да ти се случи нещо лошо — подметна Ед.

— Да, ъ-ъ, бях доста къркан, за да погледна на постъпката й така. — Главата му започваше да бучи от силния махмурлук. Джил го предпочиташе пред повръщането.

— Какво стана, след като тя си тръгна? — подкани го Ед.

— Аз останах. Струва ми се, че се унесох за малко. Когато се събудих, купонът вече замираше. Лий — апартаментът беше негов — Лий Граймс ми каза, че бих могъл да остана да спя на канапето, но аз… аз се нуждаех от малко въздух, разбирате ме, нали? Затова реших да се прибера пеша вкъщи. Мисля, че вече бе започнало да ми се повръща, защото тогава се спрях от другата страна на улицата, ей там. — Обърна се и показа. — Виеше ми се свят и усещах, че всеки момент ще повърна бирата. Спрях се там за момент, за да се посъвзема малко. Тогава видях онзи мъж да излиза от уличката…

— Значи сте го видели да излиза — прекъсна го Бен. — Не чухте ли нещо? Не бяхте ли го забелязали преди това?

— Не, кълна се. Не знам колко време стоях там. Предполагам, не е било дълго, тъй като беше адски студено. Макар да бях пиян, си помислих, че трябва да се пораздвижа малко, за да се сгрея. Когато излезе оттам, той се облегна за малко на стълба на една улична лампа, сякаш също се чувстваше зле. Стана ми смешно — бяхме двама пияни мъже, които залитат на двата тротоара на една и съща улица. Сякаш бяхме излезли от комикс. На всичко отгоре единият от пияните беше свещеник.

— Как разбра това? — Бен се канеше да предложи друга цигара на Джил, но думите на момчето го накараха да замръзне на мястото си.

— Носеше свещеническо облекло — черно расо с бяла яка. Вътрешно се засмях. Предположих, че се е налял с виното за причастие. И така, аз стоях там и се чудех дали да се изпикая в панталона си, или да повърна, когато той се изправи и тръгна.

— Накъде?

— Към „Ем“. Да, към улица „Ем“. Сви зад ъгъла.

— Видя ли как изглежда?

— Човече, видях, че е свещеник. — Джил дръпна от втората си цигара. — Беше бял. — Притисна с пръсти очите си. — Да, беше бял. Мисля, че имаше тъмна коса. Вижте, аз бях пиян, а той стоеше с лице, обърнато към стълба на лампата.

— Добре. Засега се справяш добре. — Ед обърна нова страница в бележника си. — Какво ще кажеш за ръста му? Спомняш ли си дали беше висок или нисък?

Джил сви вежди и се замисли. Тес долови нарастващото спокойствие на момчето, независимо от нервното му пушене.

— Мисля, че беше доста висок. В никакъв случай не беше нисък. Не беше пълен. По дяволите, май беше среден на ръст. Колкото вас, мисля — обърна се към Бен.

— Ами възрастта му?

— Не знам. Не беше стар и немощен. Имаше тъмна коса. — Изрече това бързо, сякаш изведнъж си го бе спомнил. — Да, сигурен съм, че косата му беше тъмна, а не прошарена или руса. Държеше ръцете си така. — Показа как, като се хвана с ръце за главата. — Сякаш главата го цепеше. Ръцете му бяха черни, но лицето му беше бяло. Като че ли имаше ръкавици. Беше студено.

Джил млъкна отново, осъзнавайки смисъла на думите си. Беше видял убиеца. Страхът му се удвои. Щом беше видял всичко, значи бе замесен. Лицевите му мускули запулсираха.

— Той е убиецът на тези жени. Само той. И е свещеник.

— Хайде да приключим с това — спокойно предложи Бен. — Как откри трупа?

— О, боже! — Джил затвори очи, при което Тес се приближи до него.

— Джил, мисли си, че всичко е минало. По-късно ще се успокоиш. Ще ти олекне, когато разкажеш случилото се на глас. Веднъж кажеш ли го, ще се успокоиш.

— Добре. — Посегна да хване ръката й. — След като този тип си отиде, аз се почувствах по-добре — помислих си, че повръщането ще ми се размине. Но бях пил много бира и трябваше да се облекча поне от част от нея, нали разбирате. Все пак съзнавах, че не мога просто ей така да се изпикая на тротоара. Затова тръгнах към страничната уличка. Без малко да падна върху трупа. — С опакото на ръката обърса носа си, който започна да кърви. — Бях пъхнал ръка в панталона си и едва не се спънах в нея. Господи! От улицата идваше обилна светлина, която ми позволи да разгледам добре лицето й. Никога не бях виждал мъртвец. Никога. Не е като във филмите, човече. Изобщо не е като във филмите.

Джил замълча за минута, дърпайки жадно от цигарата, като продължаваше да стиска пръстите на Тес.

— Догади ми се. Направих няколко стъпки, за да се отдалеча, но изведнъж започнах да повръщам. Имах чувството, че ще се пръсна, преди да спра. Отново ми се зави свят, но успях да се измъкна оттам. После май паднах на тротоара. Появиха се полицаи. Двама от тях спряха колата си. Казах им… Просто им казах да влязат в уличката между сградите.

— Добре си направил, Джил. — Бен извади пакета с цигарите и го пъхна в джоба на момчето. — Ще поръчаме на някой полицай да те закара вкъщи, да те почака да се измиеш и да хапнеш нещо. После трябва да дойдеш в участъка.

— Може ли да се обадя на приятелката си?

— Разбира се.

— Ако не беше взела колата, щеше да се прибира пеша вкъщи. Може би щеше да мине оттук.

— Обади й се — каза му Бен. — И по-полека с бирата. Уиттейкър! — Бен махна на шофьора на първата патрулна кола. — Ще закараш ли Джил до дома му? Дай му малко време да се измие и да се посъвземе, преди да го докараш в участъка.

— Добре е да поспи малко, Бен — промълви Тес.

Той понечи да възрази троснато, но се сдържа. Момчето едва се държеше на краката си.

— Добре. Само го закарай, Уиттейкър. Ще изпратим кола да те вземе на обяд, става ли?

— Да. — Джил погледна към Тес. — Благодаря, наистина се чувствам по-добре.

— Обади се в участъка, ако се почувстваш много разстроен и ти се прииска да поприказваш за този неприятен инцидент. Оттам ще ти дадат моя телефонен номер.

Джил още не беше влязъл в колата, когато Бен хвана Тес за ръката и я отведе настрани.

— Отделът не одобрява хората, които гледат да извлекат лична изгода от престъпленията.

Тес се отскубна от ръката му.

— На ваше разположение, детектив Парис. Радвам се, че успях да ви помогна да изкопчите свързана история от единствения си свидетел.

— Така или иначе щеше да ни я разкаже. — Бен щракна клечка кибрит, бранейки я с длани от вятъра, и запали друга цигара. С крайчеца на окото си видя току-що появилия се Харис.

— Май изобщо не ти е приятно, че успях да помогна, нали? Чудя се само за причината — защото съм психиатър, или защото съм жена?

— Не се опитвай да ми правиш психологически анализ — предупреди я той и хвърли цигарата си на улицата, за което мигновено съжали.

— Няма нужда да правя психологически анализ, за да доловя негодуванието, предразсъдъците и гнева ти. — Тес млъкна, осъзнавайки, че може да загуби самообладание на публично място и да привлече вниманието на околните. — Бен, знам, че не искаше да идвам тук, но аз изобщо не ви се пречках.

— Да си се пречкала? — Засмя се и се вторачи в лицето й. — Не, ти си истинска професионалистка.

— Така ли мислиш наистина? — промълви Тес. Искаше й се да извика, да седне или просто да си отиде. Положи максимални усилия да не стори нито едно от тези три неща. Човек трябва да завърши започнатото. Това също се включваше в обучението й. — Дойдохме заедно в тази уличка и бях редом с теб. Не се разстроих, не припаднах, не избягах. Не изпаднах в истерия при вида на трупа, а това наистина те притесни.

— Докторите са обективни, нали?

— Точно така — спокойно отвърна тя, макар лицето на Ан Ризънър да изплува в съзнанието й. — Но може би егото ти ще се поласкае, ако ти кажа, че не ми беше никак лесно. Искаше ми се да се обърна и да се махна оттук.

Думите й го жегнаха, но Бен не издаде това външно.

— Справи се доста добре.

— А това навярно ме лишава от женствеността и сексуалното ми излъчване. Щеше да бъдеш по-щастлив, ако ти се бе наложило да ме изнесеш на ръце от онази уличка. Независимо от прекъсването на работата и неудобството, това щеше да те накара да се почувстваш по-удобно.

— Говориш глупости. — Извади си друга цигара и се наруга мислено, защото съзнаваше, че истината е именно такава. — Работя с много жени полицаи.

— Но не спиш с тях, нали, Бен? — тихо отвърна Тес и усети, че го е настъпила по болното място.

Бен присви очи и дръпна от цигарата — продължително и дълбоко.

— Мери си думите.

— Да, точно това възнамерявам да направя. — Измъкна ръкавиците от джобовете си, осъзнавайки едва сега, че ръцете й са премръзнали. Слънцето беше изгряло, но времето бе все така мрачно. Никога не бе изпитвала такъв студ. — Предайте на своя капитан, че най-късно утре следобед ще получи моя преработен доклад, съобразен с последните данни.

— Чудесно. Ще накарам някой да те закара вкъщи.

— Искам да се поразходя.

— Не. — Хвана я за ръката и й препречи пътя.

— След многобройните ти натяквания, че съм цивилна гражданка, би трябвало вече да си разбрал, че не можеш да ми заповядваш.

— Ако искаш, можеш да подадеш оплакване за физическо насилие, но няма да се прибереш сама вкъщи.

— Живея само на две пресечки оттук — възнегодува тя, но Бен я стисна по-здраво.

— Точно така. На две преки оттук. Само на две преки, но името и снимката ти бяха по вестниците. — Със свободната си ръка Бен вдигна косата й. Цветът й беше почти като косата на Ан Ризънър. И двамата знаеха това. — Понапрегни си поне малко мозъка, с който толкова много се гордееш, и помисли.

— Няма да ти позволя да ме заплашваш.

— Добре, но все пак ще те закарат до апартамента ти. — Хвана я здраво за ръката и я поведе към една патрулна кола.

Бележки

[1] Следовател, чието основно задължение е да разследва причините за всяка смърт, за която има съмнение, че не е естествена. — Б.пр.