Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Втора глава

Притисната от двете страни, Тес тръгна по коридора. Тук-там излайваше нечий глас и се чуваше приглушеният трясък на врата. От всички посоки долиташе едновременното звънене на телефони — сякаш никой не ги вдигаше. Дъждът барабанеше по прозорците и правеше обстановката още по-тягостна. Един мъж с навити ръкави и гащеризон бършеше с парцал някаква локва. По коридорите се носеше силната миризма на лизол и влага.

Тес не влизаше за пръв път в полицейски участък, но никога не се бе чувствала толкова стъписана. Пренебрегвайки Бен, тя насочи вниманието си към неговия партньор.

— Вие двамата винаги ли се движите заедно?

Ед се засмя сърдечно. Харесваше гласа й, който беше дълбок и леден като шербет в зноен неделен следобед.

— Капитанът предпочита да го държа под око.

— Обзалагам се.

Бен рязко зави наляво.

— Оттук… докторке.

Тес го изгледа косо и го подмина. Той ухаеше на дъжд и сапун. Когато влезе в заседателната зала на полицейския участък, тя видя как двама мъже измъкват от нея младеж с белезници. Една жена седеше в ъгъла, обгърнала с дланите си чаша, и тихо ридаеше. От залата се чуваха гласове, спорещи на висок тон.

— Добре дошли в реалността — подхвърли Бен, когато някой започна да псува.

Тес го изгледа невъзмутимо и продължително и в крайна сметка реши, че е глупак. Нима той смяташе, че тя очаква чай и сладки? В сравнение с клиниката, в която даваше дежурство веднъж седмично, това приличаше на градинско увеселение.

— Благодаря ви, детектив…

— Парис. — Зачуди се дали тя не му се присмива. — Бен Парис, доктор Корт. Това е моят партньор, Ед Джаксън. — Извади цигара и я запали, като не сваляше погледа си от Тес. Мястото й изобщо не беше в мрачната заседателна зала — напомняше за роза, захвърлена върху купчина боклук. Но това беше неин проблем. — Ще работим с вас.

— Колко мило. — С усмивка, която използваше само за да подразни някои магазинери, профуча край него. Тъкмо се канеше да почука на вратата на Харис, когато Бен я изпревари и я отвори.

— Капитане. — Бен изчака Харис да сложи документите настрана и да стане. — Това е доктор Корт.

Капитанът не бе очаквал да види жена или дори някой толкова млад доктор. Но Харис бе давал заповеди на прекалено много жени и новобранци, за да почувства нещо повече от моментна изненада. Кметът я беше препоръчал. По-точно беше настоявал за нея, поправи се Харис. А кметът, независимо от досадното му държане, беше проницателен човек, който правеше малко погрешни стъпки.

— Доктор Корт. — Подаде й ръка и откри, че нейната беше мека и малка, но достатъчно твърда. — Благодаря ви, че дойдохте.

Тес съвсем не беше убедена, че той говори истината, но това не беше нещо ново за нея.

— Надявам се да мога да ви помогна.

— Моля, седнете.

Понечи да свали шлифера си, но усети нечии длани върху ръцете си. Поглеждайки бегло през рамо, Тес видя, че Бен стои зад нея.

— Хубав шлифер, докторке. — Пръстите му погалиха кожичките от норки, докато й помагаше да го свали. — Сигурно печелите добре от петдесетминутните сеанси.

— Най-голямо удоволствие ми доставя да скубя парите на пациентите — отвърна Тес все така тихо и му обърна гръб. Нахален мухльо, помисли си и седна на стола.

— Доктор Корт може би иска малко кафе — подхвърли Ед. Ухили се на партньора си, тъй като лесно се развеселяваше. — Май се е понамокрила, докато стигне дотук.

Забелязвайки блясъка в очите на Ед, Тес не можа да сдържи усмивката си.

— С удоволствие бих пийнала едно кафе. Чисто.

Харис погледна утайката от кафето в кафеварката на котлона и посегна към телефона.

— Родерик, донеси кафе. Четири… не, три — поправи се той и погледна към Ед.

— Ако има малко топла вода… — Ед бръкна в джоба си и извади пакетче с билков чай.

— И чаша гореща вода — поръча Харис, а устните му се свиха насмешливо. — Да, за Джаксън. Доктор Корт… — Харис не знаеше какво я бе развеселило, но предчувстваше, че то има нещо общо с двамата му подчинени. По-добре да се залавят за работа. — Ще ви бъдем благодарни за всяка помощ, която можете да ни окажете. Ще получите нашето пълно съдействие. — Когато изрече тези думи, той хвърли многозначителен поглед на Бен. — Предполагам, обяснили са ви накратко за какво става дума.

Тес се сети за двучасовата си среща с кмета и за купчината от документи, която беше занесла вкъщи от неговия кабинет. Думата „накратко“ съвсем не беше подходяща в случая, помисли си тя.

— Да. Вие се нуждаете от психологическо описание на убиеца, известен с прозвището Отчето. Желаете компетентно мнение за мотивите му и за начина, по който убива. Искате да ви го опиша от емоционална гледна точка. Как мисли, какво чувства. С фактите, които имам, и тези, които ще ми дадете, може би ще мога да изразя мнение… само мнение — наблегна тя — за начина, подбудите и самоличността му в психологически аспект. Това може да ви помогне да напреднете в издирването му.

Значи тя не обещаваше чудеса. Това помогна на Харис да се отпусне. С крайчеца на окото си забеляза, че Бен я гледа изпитателно и гали мантото й.

— Седни, Парис — меко го подкани той. — Предполагам, кметът ви даде някаква информация? — попита той психиатърката.

— Да. Заех се с нея снощи.

— Сигурно ще искате да прегледате и тези рапорти. — Харис извади една папка от бюрото си и й я подаде.

— Благодаря ви. — Тес извади чифт очила с многоцветни рамки като черупка на костенурка и отвори папката.

Психиатър, отново си помисли Бен, докато изучаваше профила й. Повече приличаше на главна клакьорка на някое университетско състезание. Или на редовна посетителка на „Мейфлауър“ за чашка коняк. Не знаеше защо точно смята, че и двете сравнения й отиват, но беше прав. Именно образът на душеприказчик не й отиваше. Психиатрите бяха високи, слаби и бледи, със спокойни очи, спокойни гласове и спокойни ръце.

Бен си спомни психиатъра, при когото ходеше брат му в продължение на три години, след като се върна от Виетнам. Джош бе заминал там с ентусиазма на млад идеалист. Беше се върнал побъркан и избухлив. Психиатърът беше му помогнал. Или поне така бяха решили всички, включително и Джош. Докато не бе взел военния си пистолет и не бе сложил край на всички шансове, които му бяха останали.

Психиатърът беше определил инцидента като „синдром на закъснелия стрес“. Едва тогава Бен бе осъзнал силната си омраза към клишетата.

Родерик донесе кафето, прикривайки умело раздразнението си, че го използват като момче за всичко.

— Призова ли хлапето от семейство Дорс и годеницата му?

— Тъкмо се канех.

— Утре след сутрешната оперативка Парис и Джаксън ще запознаят теб, Лоуенщайн и Бигсби с подробностите. — Освободи го с кимване и сложи три чаени лъжички захар в чашата си. В другия край на стаята Ед изтръпна.

Тес взе чашата и измърмори едно „благодаря“, без да вдигне поглед.

— Да смятам ли, че убиецът е по-силен от приетото за нормално?

Бен извади цигара и я огледа.

— Защо?

Тес побутна очилата към върха на носа си — номер, който помнеше от един преподавател в колежа. Той го използваше за обезоръжаване на противника.

— Освен следите от удушването, не е имало никакви рани, никакви признаци на насилие, никакви скъсани дрехи или следи от съпротива.

Без да отпие от кафето си, Бен дръпна от цигарата.

— Никоя от жертвите не е била особено силна. Барбара Клейтън е била най-едра със своите метър и шейсет сантиметра и петдесет и пет килограма.

— Ужасът и адреналинът правят човек по-силен — протестира тя. — От рапортите разбирам, че според вас ги е изненадвал откъм гърба.

— За това предположение изхождаме от мястото на синините.

— Мисля, че разбрах това — рязко отвърна тя и отново бутна очилата си нагоре. Не беше лесно да се обезоръжи един грубиян. — Нито една от жертвите не е одрала лицето му, защото в противен случай щеше да има клетки от епидермиса под ноктите им. Правилно ли съм разбрала? — Преди Бен да успее да й отговори, тя демонстративно се обърна към Ед. — Значи той е достатъчно умен, за да не оставя съмнителни отпечатъци. Изглежда, не убива безразборно, а планира действията си внимателно. Облеклото им — продължи тя — беше ли раздърпано? Имаше ли разкопчани копчета, съдрани шевове, свалени обувки?

Ед поклати глава отрицателно, възхищавайки се на начина, по който тя се впускаше в подробности.

— Не, госпожо. Дрехите и на трите бяха непокътнати.

— Ами оръжието на убийството, свещеническото шалче?

— Беше сгънато върху гърдите им.

— Подреден душевноболен — подметна Бен.

Тес повдигна вежди.

— Бързо поставяте диагнози, детектив Парис. Но вместо думата „подреден“ бих използвала „почтителен“.

Харис вдигна показалеца на едната си ръка и изпревари отговора на Бен.

— Бихте ли обяснила това, докторке?

— Не мога да ви дам пълен психологически портрет, без да съм погледнала тези материали, капитане, но мисля, че мога да ви го опиша в най-общи линии. Очевидно убиецът е силно набожен. Освен това ми се струва, че е възпитан в уважение към традициите.

— Значи вие поддържате хипотезата, че е свещеник?

Тя отново се извърна към Бен.

— Този мъж може да е бил член на религиозен орден известно време или просто изпитва едновременно благоговение и страх пред Божията сила. Използваното от него свещеническо шалче носи определен смисъл — за него, за нас, дори за жертвите му. Може би то е символ на непокорство, но бележките му опровергават този вариант. Фактът, че и трите жертви са почти на една възраст, ме навежда на мисълта, че му напомнят образа на някоя важна жена в живота му. Майка, съпруга, любовница, сестра. Жена, с която е бил или все още е свързан с интимни чувства. Имам усещането, че тя го е разочаровала по някакъв начин, и то чрез църквата.

— Като е съгрешила? — Бен изпусна кълбо дим.

Може да е грубиян, но не е глупав, помисли си Тес.

— Определението за грях варира — хладно отвърна тя. — Но в неговите очи може да е грях — най-вероятно свързан със секса.

Бен се ядоса на нейния спокоен и равнодушен анализ.

— Значи той я наказва чрез други жени?

Тя усети иронията в гласа му и затвори папката.

— Не, той ги спасява.

Бен отново зяпна учудено, но бързо се окопити. В думите й имаше невероятна прозорливост.

— Това е единственият аспект, който ми се струва напълно ясен — обясни Тес, обръщайки гръб на Харис. — Всичко е в бележките. Този мъж се е вживял в ролята на спасител. Липсата на следи от насилие ме навежда на мисълта, че той не цели да наказва жертвите си. Ако търсеше отмъщение, щеше да бъде брутален и жесток и щеше да ги накара да разберат какво ги очаква. Вместо това, ги убива по възможно най-бързия начин, след което оправя дрехите им, кръстосва шалчето в признак на благоговение и оставя бележка, в която пише, че са спасени.

Тес свали очилата си и започна да ги върти в ръцете си.

— Той не ги изнасилва. Най-вероятно е импотентен. В случая по-важно е, че за него изнасилването е грях. Възможно вероятно е да получава някакво сексуално облекчение от убийството, но определено душевната му наслада е по-силна.

— Набожен фанатик — подхвърли Харис.

— Вътрешно — обясни Тес. — Може би външно води нормален живот продължителни периоди от време. Убийствата са през няколко седмици, което ме навежда на мисълта, че той контролира действията си. Напълно възможно е да има нормална работа, да общува с хора, да посещава църква.

— Църква. — Бен стана и се приближи до прозореца.

— Бих казала редовно. Това е най-важното нещо за него. Ако този мъж не е свещеник, той се представя за такъв по време на убийствата и вярва, че изпълнява Божията воля.

— Опрощение на греховете — промърмори Бен.

Заинтригувана, Тес присви очи.

— Точно така.

Невеж по религиозните въпроси, Ед смени темата на разговора:

— Шизофреник ли е?

Тес погледна намръщено през очилата си и поклати глава.

— Шизофрения, вманиачена депресия, раздвоено его. Готовите диагнози се дават лесно и с цел да се обобщават нещата. — Тес не забеляза, че Бен се извърна и се вторачи в нея. Пъхна очилата обратно в калъфа им и ги пусна в дамската си чанта. — Всяко психическо разстройство е индивидуален проблем, а всеки проблем може да бъде разбран и отстранен само чрез откриване на динамичните му източници.

— Бих предпочел да работим с конкретни неща — обясни й Харис. — В настоящия случай са изключително важни. С психопат ли си имаме работа?

Изражението на лицето й леко се промени. Нетърпелива е, помисли си Бен, забелязвайки малката бръчица между веждите и лекото присвиване на устните й. Но само след миг Тес отново придоби делови вид.

— Щом искате да чуете един обобщаващ термин, психопатия ще свърши работа. Той е равносилен на душевно разстройство.

Ед погали брадата си.

— Значи е невменяем.

— Невменяемостта е съдебен термин, детектив. — Тес рязко изрече това, взе папката и стана. — Щом бъде заловен и изправен пред съд, тя ще бъде сериозен аргумент. Ще ви представя психологическия му портрет възможно най-скоро, капитане. Би било добре, ако мога да видя бележките, оставени на труповете, и оръжията на престъпленията.

Харис недоволно се изправи. Искаше да научи повече неща. Макар да разбираше добре положението, искаше да разбере както подробностите, така и свързващите ги нишки.

— Детектив Парис ще ви покаже всичко, което желаете да видите. Благодаря ви, доктор Корт.

Тес стисна ръката му.

— Засега няма за какво толкова да ми благодарите. Детектив Парис?

— Оттук. — С едва забележимо кимване я поведе навън.

Бен не проговори, докато я превеждаше отново през коридорите към полицая, при когото се подписаха, че желаят да разгледат доказателствата. Тес също не продума, докато преглеждаше бележките с красиво и правилно изписания текст. Не се различаваха по нищо, сякаш бяха копия на един и същи лист. Мъжът, който ги беше написал, не е бил разярен или отчаян, помисли си Тес. Определено е бил спокоен. Очевидно е търсил душевен покой и го е постигнал по един извратен начин.

— Белият цвят е символ на непорочността — промълви тя, след като разгледа свещеническите шалчета. Но за кого? Отмести погледа си от бележките. Те я стряскаха повече от оръжието на престъпленията. — Изглежда, е мъж с определена мисия.

Бен си спомни силния гняв, който бе изпитвал след всяко убийство, но гласът му прозвуча спокойно и равнодушно:

— Изглеждате много самоуверена, докторке.

— Нима? — Извръщайки се към него, тя го изгледа за миг, премисли думите си и инстинктивно отговори: — Кога свършвате работа, детектив?

Бен отметна глава назад, неуверен за следващия си ход.

— Преди десет минути.

— Добре. — Тя облече мантото си. — Можете да ме почерпите с едно питие и да ми обясните защо не харесвате професията ми или какво имате против мен. Обещавам ви, че няма да анализирам нищо на масата.

Нещо у нея го предизвикваше. Нейното равнодушие и елегантност, нейният ясен и изтънчен глас. Или може би големите й топли очи. По-късно щеше да мисли за това.

— Без никаква такса?

Тес се засмя и пъхна шапката си в джоба на палтото.

— Май открихме корена на проблема.

— Трябва да си взема якето.

Докато вървяха обратно към стаята на отдела, и двамата се чудеха защо се канеха да прекарат част от вечерта заедно, след като явно изпитваха взаимно неодобрение. Но все пак и двамата бяха твърдо решени да завършат като победители вечерта. Бен взе якето си и драсна нещо в бележника си.

— Чарли, предай на Ед, че ще продължа консултацията с доктор Корт.

— Ще подадете ли официално заявление?

Бен придърпа Тес пред себе си като щит и отстъпи към вратата.

— Да подам заявление ли?

— По дяволите, Бен…

— Утре, в три екземпляра. — Двамата с Тес се отдалечиха бързо до външната врата.

— Бумащината не ви е много приятна? — попита тя.

Той отвори вратата и видя, че дъждът е преминал в ръмеж.

— Тя не е най-благодатната част от работата.

— Коя е тогава?

Бен я изгледа озадачено, докато я водеше към колата си.

— Залавянето на лоши момчета.

Странно защо, Тес му повярва.

Десет минути по-късно влязоха в един слабо осветен бар, където музиката идваше от автомат и питиетата не се разреждаха. Това не беше нито от най-луксозните места във Вашингтон, нито от най-долнопробните. На Тес й се стори, че е заведение, където посетителите се познават, а новодошлите се приемат с известни резерви.

Бен махна небрежно на бармана, пошушна нещо на една сервитьорка и избра маса в дъното. Там музиката не гърмеше силно, а осветлението беше по-слабо. Масата леко се клатеше, тъй като единият й крак беше по-къс.

Щом седнаха, Бен се отпусна. Това беше негова територия и той знаеше как да действа.

— Какво ще пийнете? — Очакваше Тес да поръча хубаво бяло вино с някое известно френско име.

— Уиски, чисто.

— „Столичная“ — каза той на сервитьорката, без да откъсва очи от Тес. — И лед. — Бен изчака тишината да продължи десет секунди, после двайсет. Интригуващо мълчание, пълно с въпроси и прикрита враждебност. Май трябваше да й направи комплимент.

— Имате невероятни очи.

Тя се усмихна и спокойно се облегна назад.

— Мислех си, че ще измислите нещо по-оригинално.

— Ед хареса краката ви.

— Чудно как ги е забелязал от височината си. Той не е като вас — добави тя. — Струва ми се, че двамата сте забележителен тандем. Но нека оставим тези приказки настрана, детектив Парис, интересно ми е защо изпитвате недоверие към моята професия.

— Защо?

Когато питието й беше сервирано, тя бавно отпи от него. То я сгря на места, до които кафето не беше стигнало.

— От любопитство. Присъщо е на професията ми. В крайна сметка работата и на двама ни е да търсим отговори, да разбулваме загадки.

— Вие намирате професиите ни за сходни? — Тази мисъл го накара да се засмее. — Ченгета и психиатри?

— Може би аз намирам работата ви за толкова неприятна, колкото вие моята — меко подхвърли тя. — Но и двете професии са необходими, тъй като поведението на хората не отговаря на определени норми, категоризирани от обществото.

— Не харесвам категориите. — Бен отпи от питието си. — Нямам голямо доверие на човек, който седи зад бюро и прави опити с човешкия мозък, след което разбива личността на пух и прах.

— Добре. — Тя тъкмо отпи от чашата си, когато барът се озвучи от едно бавно парче на Лайънъл Ричи. — Значи така гледате на психиатрите?

— Да.

Тес кимна.

— Навярно и на вас ви се налага да търпите голяма доза фанатизъм в работата си.

Изведнъж в очите му проблесна опасно пламъче, което също тъй бързо изчезна.

— Обосновете се, докторке.

Тес забарабани с пръст по масата — единствената външна проява на вълнение. Той притежаваше завидната способност да се владее. Беше забелязала това още в кабинета на Харис. И все пак бе усетила известно неспокойство у него. Не можеше да не оцени умението му да се въздържа.

— Добре, детектив Парис, защо вие не се обосновете?

Бен разклати водката си, но я остави обратно на масата, без да отпие от нея.

— Добре. Може би гледам на вас като на човек, който скубе парите на незадоволени домакини и отегчени началници. Всичко се върти около секса или майчината неприязън. Вие отговаряте на въпросите с въпроси, без изобщо да си давате никакъв зор. След изтичането на петдесет минути отваряте папката със следващия случай. Когато някой наистина се нуждае от помощ, когато някой е отчаян, той остава незабелязан от вас. Вие поставяте диагноза, записвате я в картотеката и продължавате със следващия пациент.

В първия момент Тес не каза нищо, защото долови нотки на тъга в гнева му.

— Сигурно е било много лошо преживяване — промълви тя. — Съжалявам.

Бен се почувства неудобно и се размърда.

— Никакви анализи на масата — припомни й той.

Много лошо преживяване, помисли си тя отново. Но той не беше мъж, който се нуждае от съчувствие.

— Добре, нека погледнем на нещата от друг ъгъл. Вие разследвате убийства. Предполагам, прекарвате цял ден на мотоциклет в затънтени улички със заредено оръжие. Преди обяд изстрелвате няколко куршума, следобед слагате белезниците, след което прочитате на заподозрения правата му и го водите за разпит. Това струва ли ви се достатъчно обобщено?

На устните му пробягна лека усмивка.

— Доста сте умна, нали?

— Казвали са ми го.

Не беше характерно за Бен да прави категорични преценки за непознат човек. Вроденото му чувство за справедливост се бореше със закоравелите му предразсъдъци. Махна на сервитьорката да донесе още едно питие.

— Как е първото ви име? Омръзна ми да ви наричам доктор Корт.

— Вашето е Бен. — Дари го с усмивка, която прикова погледа му на устните й. — Тереза.

— Не — поклати глава той. — Не ви наричат така. Тереза звучи твърде обикновено. А Тери не е достатъчно стилно.

Тя се наведе напред и облегна брадичка на сключените си длани.

— Може би в крайна сметка ще се окажете добър детектив. Наричат ме Тес.

— Тес — бавно повтори той и кимна. — Звучи много добре. Кажете ми, Тес, защо избрахте психиатрията?

Тя го изгледа за момент, възхищавайки се на непринудеността, с която се бе изтегнал в стола си. Не беше ленив, нито разплут, а просто отпуснат, заключи тя. Завиждаше му за това.

— От любопитство — отвърна. — Човешкият мозък е пълен със загадки. Исках да открия отговорите. Понякога можеш да помогнеш, като откриеш отговорите. Да излекуваш мозъка, да облекчиш сърцето.

Думите й го трогнаха с простотата си.

— Да облекчиш сърцето — повтори той и помисли за брат си. Никой не бе успял да облекчи неговото сърце. — Смяташ, че ако излекуваш едното, ще облекчиш другото?

— Те са едно и също нещо. — Тес погледна зад Бен, където една двойка се прегръщаше и се смееше над халба бира.

— Мислех, че ви плащат само за да бъркате в мозъците.

Устните й се извиха леко, но погледът й продължаваше да се рее зад него.

— Разумът, сърцето и душата. „Не можеш да помогнеш на болния разум. Изтръгни от спомените една вкоренена мъка. Изтрий безпокойството, запечатано в мозъка, и с някаква противоотрова, причиняваща забрава, промий гръдта от онова опасно нещо, което тежи на сърцето.“

Бен беше вдигнал поглед от чашата си и я слушаше. Тес не говореше високо, но той бе престанал да чува музиката от автомата, дрънченето на чашите и смеха на посетителите.

— „Макбет“. — Тес се усмихна и той присви рамене. — Ченгетата също четат.

Тес вдигна чашата си като за тост.

— Може би и двамата трябва да променим мнението си.

* * *

Навън все още ръмеше, когато стигнаха паркинга пред полицейското управление. Поради мрачното време се беше стъмнило бързо, затова локвите блестяха под уличните лампи и тротоарите бяха мокри и безлюдни. Вашингтон замираше рано. Тес се осмели едва сега да му зададе въпроса, който я бе занимавал цяла вечер.

— Бен, защо си станал ченге?

— Казах ти — обичам да залавям лоши момчета.

В думите му има капчица истина, но не е цялата, помисли си тя.

— Значи си израснал в игри на стражари и апаши и си решил да продължиш с тях и сега?

— Винаги играех доктора. — Намали до нейната кола и удари спирачка. — Имаше възпитателен ефект.

— Сигурна съм. Тогава защо стана обществен служител?

Бен можеше да излъже или да отговори със заобиколки.

Донякъде чарът му сред жените се дължеше на умението му да прави и двете с непринудена усмивка. Но този път предпочете да каже простата истина.

— Добре, сега аз ще ти цитирам нещо: „Законът е само думи и хартия без ръцете и шпагите на мъжете“. — Извърна се към нея с лека усмивка и видя, че тя го разглежда спокойно. — Не обичам да върша работата си на думи и на хартия.

— А с шпага?

— Точно така. — Протегна се зад нея, за да отвори вратата. Телата им се докоснаха, но и двамата не признаха физическото си привличане. — Вярвам в правосъдието, Тес. То е дяволски различно от думите на хартия.

Тя замълча за миг, премисляйки думите му. Той излъчваше войнственост — добре премерена и сдържана. Може би по-подходящата дума бе „тренирана“, но неминуемо беше войнственост. Сигурно беше убивал — нещо, което нейното възпитание и личността й напълно отричаха. Бе отнемал човешки живот, бе излагал на опасност и своята кожа. И вярваше в закона, реда и правосъдието. Точно колкото вярваше в оръжието.

Не беше повърхностен мъж, за какъвто го бе взела отначало. За една вечер беше научила доста неща. Прекалено много, помисли си тя и се наклони към вратата.

— Е, благодаря за почерпката, детектив.

Когато Тес се измъкна от колата, Бен също излезе от другата страна.

— Нямаш ли чадър?

Тя му се усмихна непринудено, докато търсеше ключовете.

— Все го забравям, когато вали.

Пъхнал ръце в джобовете, той се приближи до нея. По непонятни за него причини изобщо не му се искаше да я остави да си отиде.

— Чудя се какъв извод би си направил някой мозъчен доктор от това.

— Ти също нямаш чадър. Лека нощ, Бен.

Съзнаваше, че тя не е повърхностна и прекалено образована интелигентка, за каквато я бе взел в началото. Изведнъж усети, че държи вратата до шофьорското място отворена, за да й кавалерства.

— Имам приятел, който работи в Кенеди Сентър. Той ми даде два билета за пиесата на Ноъл Кауърд утре вечер. Интересува ли те?

Беше на върха на езика й да откаже любезно. Маслото и водата не можеха да се смесват. Както работата и удоволствието.

— Да, интересува ме.

Бен само кимна, тъй като не знаеше дали да се радва на съгласието й.

— Ще те взема в седем.

След като Бен затръшна вратата й, Тес свали прозореца.

— Не искаш ли адреса ми?

На лицето му се появи самоуверена усмивка, която в друг случай би я изпълнила с презрение.

— Аз съм ченге.

Когато Бен се върна до колата си, Тес се засмя с глас.

 

 

Към десет часа дъждът вече беше спрял. Погълната от психологическия профил, който съставяше, Тес не забелязваше тишината, нито слабата лунна светлина. Беше забравила да си купи нещо за хапване от китайското магазинче, а вечерята й от сандвич с печено говеждо месо стоеше недоядена.

Възхитително. Отново прочете полицейските доклади. Възхитително и страшно. Как ли избираше жертвите си, запита се Тес. И трите бяха руси и средни на ръст и наближаваха трийсетте. Какво ли значеха те за него и защо?

Дали ги наблюдаваше и следеше? Случайно ли ги избираше? Може би цветът на косата и ръстът им бяха просто съвпадение? Всяка жена, излязла сама в нощта, можеше да бъде сполетяна от същата участ.

Не. Беше сигурна, че има някаква закономерност. Изглежда, той подбираше жертвите си по външната им прилика. После успяваше да разучи ежедневието им. Три убийства, без да направи никаква грешка. Беше болен, но действаше по план.

Русокоси, наближаващи трийсетте, средни на ръст. Тес се улови, че е вторачила поглед в собственото си неясно отражение в прозореца. Не беше ли описала себе си току-що?

Почукването на вратата я сепна, но тя веднага се наруга за страхливостта си. Погледна часовника си за пръв път, откакто бе седнала, и видя, че е работила в продължение на цели три часа. След още два часа ровене из папките можеше да приключи с материала за капитан Харис. Който и да беше от другата страна на вратата, не трябваше да му позволи да я забави много.

Тес остави очилата си върху купчината листове и отиде да отвори.

— Дядо. — Раздразнението й се изпари на мига и тя се надигна на пръсти, за да го целуне с обич, с каквато самият той я обграждаше години наред. Възрастният мъж миришеше на мента и „Олд Спайс“ й имаше осанка на генерал. — Закъсня.

— Закъснял ли съм? — гръмна гласът му. Той винаги гърмеше — отвъд стените на кухнята, когато пържеше прясна риба, на футболен мач, когато окуражаваше отбора, който му беше по-симпатичен, на подиума на Сената, чийто член беше повече от двайсет и пет години. — Няма девет. Още не съм готов за сън и за чаша топло мляко, момичето ми. Налей ми едно питие.

Влезе вътре и измъкна своето високо и стройно тяло от палтото си. Седемдесет и две годишен е, помисли си Тес, когато погледна гъстите му бели коси и набръчканото му лице. Седемдесет и две годишен, а имаше повече енергия от мъжете, с които бе излизала. И несъмнено — повече интереси. Може би причината да не е омъжена, но доволна от настоящото си положение, се криеше във факта, че познава този изключителен мъж. Наля му три пръста уиски.

Той погледна към бюрото, отрупано с папки и бележки. Типично за моята Тес, помисли си сенаторът, докато вземаше предложената му чаша. Винаги се залавяше сериозно с всяка своя задача и я свършваше. Не пропусна да забележи и недоядения сандвич. Това също беше характерно за неговата Тес.

— Е? — На един дъх обърна половината от чашата. — Какво научи за маниака, когото трябва да хванем?

— Сенаторе — съвсем делово рече Тес и седна на страничната облегалка на един стол, — знаете, че не мога да обсъждам това с вас.

— Глупости. Аз ти поверих този случай.

— За което няма да ти благодаря.

Той й хвърли един от своите сурови погледи, който караше доста дългогодишни политици да изтръпват.

— Така или иначе ще разбера от кмета.

Вместо да се уплаши, Тес го дари с най-милата си усмивка.

— Нека бъде от кмета.

— Проклета професионална етика — измърмори той.

— Ти ме научи на нея.

Доволен от внучката си, възрастният мъж изсумтя.

— Какво ще кажеш за капитан Харис? Някакво мнение?

Тес се умълча за момент, както правеше винаги щом искаше да събере мислите си.

— Компетентен, уравновесен. Ядосан е, недоволен и претрупан с работа, но добре владее чувствата си.

— Какво ще кажеш за следователите, които работят по случая?

— Парис и Джаксън. — Тя прокара върха на езика през зъбите си. — Намирам ги за необичайна двойка, но независимо от това са страхотни партньори. Джаксън е едър като планинец. Задава стандартни въпроси, но е добър слушател. Мисля, че е праволинеен. Парис… — Поколеба се, тъй като не беше много сигурна в преценката си. — Той е неспокоен и, струва ми се, по-непостоянен. Интелигентен, но по-скоро импулсивен, отколкото методичен. Или може би по-емоционален. — Сети се за неговата вяра в правосъдието и силата.

— Компетентни ли са?

— Не мога да преценя, дядо. Ако съдя по впечатленията си, бих казала, че са всеотдайни. Но и това е само първото ми впечатление.

— Кметът им възлага големи надежди. — Гаврътна останалото уиски. — Както и на теб.

Тес отново го изгледа сериозно.

— Не знам дали ще оправдаем доверието му. Убиецът е много разстроен, дядо. И опасен. Аз мога да им дам описание на неговото душевно и емоционално състояние, но това няма да го спре. Играем си на гатанки. — Тес стана и пъхна ръце в джобовете си. — Всичко е просто игра на догадки.

— Всичко е игра на догадки, Тес. Знаеш, че за нищо няма гаранции и абсолютни истини.

Това не й харесваше, но все пак го съзнаваше много добре. Никога не й бе харесвало.

— Той се нуждае от помощ, дядо. Вика за помощ, но никой не може да го чуе.

Възрастният мъж подпря с длан брадичката си.

— Той не е твой пациент, Тес.

— Не, но и аз съм въвлечена в тази игра. — Когато забеляза сбърченото му чело, смени тона си. — Не се притеснявай, няма да се откажа.

— И друг път си ми казвала това за една кутия, пълна с малки котенца. Накрая ми струваха по-скъпо от хубав костюм.

Тес го целуна по бузата и взе палтото му.

— Но ти обичаше всяко едно от тях. А сега имам работа.

— Изхвърляш ли ме?

— Просто ти помагам да облечеш палтото си — поправи го тя. — Лека нощ, дядо.

— Дръж се добре, момичето ми.

Тес затвори вратата след него, спомняйки си, че не й бе казвал тези думи, откакто беше навършила пет години.

 

 

Църквата беше тъмна и празна, но той с лекота се бе справил с ключалката на вратата. Не смяташе, че върши грях. Църквите не трябва да се заключват. Божият храм трябва да бъде отворен за нуждаещите се, за обърканите, за вярващите.

Запали четири свещички — по една за трите жени, които беше спасил, а последната — за жената, която не бе успял да спаси.

После коленичи и се замоли — молитвите му бяха отчаяни. Понякога, само понякога се замисляше за мисията си и изпитваше съмнения. Животът беше свещен. До този момент беше отнел три живота и знаеше, че хората го смятат за чудовище. Ако колегите му знаеха за неговите деяния, щяха да го ненавиждат, да го вкарат в затвора, да го презират. И да го съжаляват.

Но плътта беше преходна. Душата правеше живота свещен. Той спасяваше именно душата. Трябваше да продължи да спасява душата, докато успее да уравновеси везните. Знаеше, че и съмнението е грях.

Само ако можеше да разговаря с някого! Само ако някой можеше да го разбере, да го успокои! Гореща и силна вълна на отчаяние се разля по тялото му. Ако се предадеше, щеше да си отдъхне. Нямаше никой, абсолютно никой, на когото можеше да се довери. Никой, който да сподели бремето му. Беше толкова самотен, когато Гласът мълчеше.

Беше загубил Лора. Тя си бе отишла, отнасяйки част от него със себе си. Най-добрата част. Понякога, когато цареше мрак и тишина, я виждаше. Тя вече не се смееше. Лицето й беше много бледо и белязано от силна болка. Паленето на свещи в празни църкви никога нямаше да изличи болката. Нито греха.

Тя го очакваше в мрака. Щеше да бъде свободна едва когато той изпълнеше мисията си.

Миризмата на наредените горящи свещи, гробната тишина в църквата и силуетите на статуите го успокояваха. Тук можеше да намери надежда. Винаги беше намирал голямо успокоение в религиозната символика и в ограниченията.

Навеждайки глава към желязната преграда, той се замоли още по-пламенно. Молеше се за благословията да успее да понесе всички изпитания, които му предстояха.

Когато се изправи, светлината от свещите заигра по бялата яка на шията му. Той ги духна и отново настана мрак.