Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Шеста глава

През следващите няколко дни програмата на Тес бе изключително натоварена. Обичайният й осем- и десетчасов работен ден се удължи чувствително. Тя дори пропусна традиционната петъчна вечеря с дядо си — нещо, което би направила само заради пациент и никога заради мъж.

Журналистите, както и неколцина от по-нетактичните й колеги, като Франк Фулър, я преследваха непрекъснато. Фактът, че работи за полицията, й придаваше достатъчно тайнственост, за да го накара да висне в кабинета й в пет вечерта. Това я принуди да остава на работното си място до шест часа.

Липсата на каквато и да било информация за Отчето я изпълваше с мъчително безпокойство. Съвсем скоро щеше да има нова жертва. Колкото повече й се струваше, че разбира убиеца, толкова по-силно се убеждаваше в това.

Но не друг, а Джоуи Хигинс я държеше будна и неспокойна в ранните съботни утрини, когато улиците навън бяха тъмни и безлюдни, а очите й пареха от преумора. Свали очилата си, облегна се назад и ги избърса.

Защо не можеше да го предразположи към себе си? Защо не успяваше да проникне през бронята му? Състоялата се среща с Джоуи, майка му и втория му баща беше пълен провал. Не бе имало никакви гневни изблици, никакви викове, никакви обвинения. Тес предпочиташе да ги бе имало. В тях поне щяха да бъдат вложени някакви чувства.

Момчето просто си бе седяло, отговаряйки на въпросите с обичайните едносрични думи. Баща му не бе повишил глас. Тес бе доловила гнева в очите на майка му, докато в погледа на сина й бе прочела само безизразно примирение. Джоуи продължаваше да настоява с все същия тих и непоколебим глас, че ще прекара един уикенд — този в седмицата на Деня на благодарността — със своя баща.

Щеше да остане разочарован. Тес натисна с пръсти очите си, докато паренето в тях не намаля до тъпа болка. А това поредно разочарование щеше да му дойде прекалено много.

Джоуи Хигинс беше потенциален алкохолик, наркоман и неудачник. Семейство Монроу виждаше само това, позволяваше й да стигне само до това. Всеки намек на Тес за болнично лечение биваше категорично отхвърлян. Джоуи просто се нуждаел от време, от истинско семейство, от… помощ, помисли си Тес. Незабавна помощ. Вече не вярваше, че един час седмично, прекаран с него, ще доведе до някакъв напредък.

Вторият баща, помисли си тя, може би той ще я разбере. Имаше шанс да успее да го накара да проумее необходимостта да защити Джоуи от самия него. Следващата стъпка, реши тя, беше да се срещне насаме с Монроу в кабинета си.

Тази вечер не можеше да стори нищо повече. Наведе се напред да затвори папката, като междувременно погледна навън през прозореца. Една самотна фигура на пустата улица привлече вниманието й. Със своите красиви лехи от цветя по тротоарите пред къщите от кафеникав камък този квартал на Джорджтаун не беше подслон на бездомници и скитници. Изглежда, този мъж бе стоял там дълго време. Сам в студа. И гледаше нагоре… Гледаше нагоре към нейния прозорец, осъзна Тес и автоматично се отдръпна назад.

Каква нелепа мисъл, укори се тя и протегна ръка да угаси настолната лампа. Нямаше причина някой да стои на ъгъла на улицата и да наблюдава прозореца й. Все пак стана в тъмнината и се приближи до ръба на прозореца, дръпвайки леко пердето.

Той беше там, на същото място. Не мърдаше, а само гледаше. Изтръпна при нелепата мисъл, че мъжът наблюдава точно нея, при все че се намира три етажа над него в една тъмна стая.

Дали не е някой от пациентите ми? — почуди се тя. Винаги внимаваше да запази домашния си адрес в тайна. Или репортер? Страхът й понамаля при тази мисъл. Вероятно беше журналист, който се надяваше да разбере нещо ново за убийствата. В два часа през нощта, почуди се тя и пусна пердето.

Няма нищо нередно, утеши се Тес. Въобразяваше си, че непознатият гледа към прозореца й. Беше късно и умората я бе надвила. Този мъж навярно чакаше такси или…

Не и в този квартал. Отново хвана пердето, но не можа да събере смелост да го дръпне настрани.

В най-скоро време Отчето щеше да нанесе следващия си удар. Не беше ли това мисълта, която я преследваше? Която я плашеше? Той беше подвластен на мъката и напрежението си и трябваше да изпълни мисията си. Блондинки, наближаващи трийсетте и средни на ръст.

Тес се хвана за шията.

Стига! Пусна пердето, като неволно докосна подгъва му. Не беше трудно да се справи с лек пристъп на параноя. Не я преследваше никой друг освен един психоаналитик, маниак на тема секс, и неколцина любопитни репортери. Не се намираше на улицата, а беше заключена в собствения си дом. Беше уморена, изтощена от работа и си въобразяваше разни неща. Време беше да приключи за тази вечер, да си налее чаша студено бяло вино, да пусне касетофона и да се потопи в гореща вана, пълна с пяна.

Но когато отново дръпна пердето, ръката й трепереше.

На улицата не се виждаше никой.

След като пусна пердето, Тес се зачуди защо това никак не я успокояваше.

 

 

Тя го бе погледнала. Беше усетил погледа й веднага, както стоеше на улицата под жилището й. Какво бе видяла? Своето спасение?

Почти хленчещ от главоболие, той влезе в апартамента си. Коридорът беше тъмен. Никой не го виждаше да се прибира или да излиза. Изобщо не се притесняваше, че е зърнала лицето му. Беше прекалено тъмно и далеч, за да различи чертите му. Но дали бе видяла болката?

Защо беше отишъл там? Свали палтото си и го захвърли на пода. На следващия ден щеше да го сложи на закачалка и да разтреби апартамента, както правеше винаги, но тази вечер болката му пречеше да мисли.

Господ винаги подлагаше на изпитания праведните.

Намери едно шишенце с „Екседрин“ и засмука две хапчета, наслаждавайки се на горчивия им вкус. В стомаха си усещаше гадене, което бе започнало да се появява всяка вечер и продължаваше до сутринта. Тъпчеше се с узаконени опиати, само и само да продължава да съществува.

Защо бе отишъл там?

Може би полудяваше. Може би всичко бе резултат на някаква лудост. Протегна ръка напред и забеляза, че трепери. Ако не запазеше самообладание, всички щяха да разберат истината. В алуминиевия капак на кухненската печка, който почистваше редовно от загорялата мазнина и всякакви други остатъци, както беше научен, видя своето разкривено отражение. Свещеническата яка изглеждаше още по-бяла под изпитото му лице. Ако го зърнеха сега, щяха да проумеят всичко. Може би така беше най-добре. Тогава щеше да му се удаде възможността да почива, да почива и да забрави.

Силна болка проряза тила му.

Не, нямаше право да почива, нямаше право да забрави. Лора искаше от него да изпълни мисията си, за да й помогне най-сетне да намери светлината. Нали бе настоявала той да помоли Господ за прошка?

Присъдата над Лора беше прибързана и сурова. Той бе ругал Господ, бе изгубил вярата си, но изобщо не беше забравил. Сега, след толкова много години, Гласът се бе появил, за да му покаже пътя към спасението й. Тя трябваше да умира отново и отново чрез друга заблудена душа, като смъртта настъпваше бързо и всеки път имаше опрощение. Скоро това щеше да приключи за всички тях.

Влезе в спалнята и запали свещите. Светлината заигра по сложените в рамка снимки на жената, която бе изгубил, и жените, които бе убил. Под черна молитвена броеница лежеше снимката на доктор Тереза Корт, внимателно изрязана от някакъв вестник.

Започна да се моли на латински, така както бе научен.

* * *

Бен й бе купил голяма близалка на червени и жълти ивици. Тес я взе на вратата, огледа я внимателно, после поклати глава.

— Знаеш как да накараш една жена да загуби самообладание, детектив. Повечето мъже подаряват шоколад.

— Твърде изтъркано е. Освен това предположих, че обичаш швейцарския и… — Млъкна, тъй като съзнаваше, че ще изтърси някоя глупост, ако продължава да му се усмихва над кръглата близалка. — Изглеждаш по-различна.

— Така ли? Защо?

— Косата ти е пусната. — Изкушаваше се да я докосне, но знаеше, че още не е готов. — И не носиш костюм.

Тес погледна надолу към вълнения си панталон и огромния си пуловер.

— Обикновено не нося костюми, когато ходя на филми на ужаса.

— Сега не приличаш на психиатър.

— Напротив. Просто не отговарям на твоята представа за такъв. — Бен погали леко косата й. Тес хареса начина, по който го направи — с жест, едновременно приятелски и предпазлив.

— Никога не си отговаряла на представата ми за психиатър.

Тес се нуждаеше от известно време, за да подреди мислите си, затова остави близалката на масата до един дрезденски поднос и отиде до вградения гардероб за якето си.

— А каква е представата ти за психиатър?

— Блед, слаб и плешив мъж.

— Хъмм.

Якето от чортова кожа беше меко като масло. Бен й помогна да го облече.

— Вече дори не миришеш на психиатър.

Тес се извърна с усмивка.

— А как мирише един психиатър? На хубаво ли?

— На мента и английски одеколон.

Тес се обърна с лице към него.

— Това е много конкретно.

— Да. Косата ти се заклещи.

Бен пъхна ръка под якето и извади косата й. Пристъпи напред и почти импулсивно притисна Тес до вратата на гардероба. Тя вдигна глава към него, а в очите й се четеше недоверие, каквото бе проявявала и преди. Носеше малко грим, а присъщият й изискан вид беше изместен от сърдечност и достъпност, които един умен мъж би сметнал за опасни. Бен не се стряскаше от бурния си прилив на желание. Когато човек желае нещо прекалено много и иска да го постигне прекалено бързо, по-добре да действа по-бавно, помисли си той.

Устните им почти се допираха. Ръката му все още беше в косата й.

— Обичаш ли мазни пуканки?

Тес се чудеше дали да се смее, или да се ядосва. След като реши да не прави нито едно от двете, опита да се успокои.

— Много.

— Добре. Тогава няма да има нужда да тичам за две кутии. Навън е студено — добави той, отдръпвайки се от нея. — Вземи си ръкавици.

Преди да отвори вратата, Бен извади своите черни изтъркани ръкавици от естествена кожа.

 

 

— Бях забравила колко страшни са филмите на ужасите. — Беше се стъмнило, когато Тес, заситена с пица и евтино червено вино, седна отново в колата му. Студеният въздух на първите зимни дни бе щипал лицето й, преди да се пъхне в колата на Бен. Нито студът, нито пресата възпираха жителите на Вашингтон да излязат навън. Съботният вечерен поток от коли пъплеше към клубове, ресторанти и тържества.

— Винаги съм се възхищавал от начина, по който ченгето хваща момичето в „Къща от восък“.

— Винсент се нуждаеше само от един добър психоаналитик — обясни тя, докато Бен нагласяше радиото.

— Да, и тогава щеше да я вкара в бъчвата, да я облее с восък и да я превърне в… — Бен се извърна към Тес и я изгледа с присвити очи: — … Хубавата Елена от Троя, предполагам.

— Не звучи лошо. — Присви устни. — Разбира се, някои психиатри биха могли да кажат, че избра именно нея, защото подсъзнателно се свързваш с Парис.

— Работата ми на полицай не ми позволява да гледам на отвличането в романтична светлина.

— Жалко. — Тес притвори очи, без да се замисля за лекотата, с която се отпускаше в негово присъствие. Парното бръмчеше в акомпанимент на тъжната музика от радиото на автомобила. Знаеше думите и мислено ги пееше.

— Уморена ли си?

— Не, много ми е приятно. — Още е изричането на тези думи Тес се поизправи. — Може би ще сънувам няколко кошмара, филмите на ужасите са чудесен отдушник за насъбралото се голямо напрежение. Обзалагам се, че никой в залата не мислеше за следващата си застрахователна вноска или за киселинния дъжд.

Бен се засмя развеселено, когато изкара колата от паркинга.

— Знаеш ли, докторке, някои хора може би гледат на тях като на най-обикновено удоволствие. Струва ми се, че не усещаше никакъв отдушник, когато заби нокти в ръката ми в епизода, в който главната героиня бягаше в мъглата.

— Сигурно е била жената от другата ти страна.

— Седях до пътечката за минаване.

— Тя имаше дълги ръце. Подминахме пресечката за моя апартамент.

— Не я пропуснах. Просто не свърнах по нея. Нали каза, че не си уморена.

— Така е. — Не си спомняше някога да се бе чувствала по-будна и по-жизнена. Музиката сякаш свиреше под кожата й, предвещавайки романтика и лека тъга. Винаги бе смятала, че първото е някак си незавършено без второто. — Къде отиваме?

— До едно малко местенце, където музиката е хубава и алкохолът не е разреден.

Тес прокара език между зъбите си.

— Звучи добре. — Беше настроена да слуша музика — може би някоя бавна партия за тенор под акомпанимента на саксофон. — Предполагам, че покрай работата си опознал добре кварталните нощни заведения.

— Работата изисква да ги познавам. — Бутна навътре запалката на колата. — Ти не си от типа жени, които обичат да ходят на бар.

Тес го погледна заинтригувано. Профилът на лицето му не се виждаше ясно, но от време на време по него проблясваха уличните светлини. Струваше й се смешно, че понякога Бен изглеждаше благонадежден и солиден — мъж, към когото една жена би се обърнала за помощ в тъмнината. Друг път светлината падаше върху лицето му под ъгъл, който изостряше чертите му. Този му вид би уплашил всяка жена. Тес се отърси от тази мисъл. Бе решила да не анализира мъжете, с които излиза. Твърде често човек научаваше повече неща, отколкото би искал да знае.

— А има ли такъв тип?

— Да. — И той го познаваше веднага. — Ти не си такава. Повече ти прилягат хотелските фоайета, коктейли с шампанско в „Мейфлауър“ или в хотел „Вашингтон“.

— Сега кой прави психологически анализ, детектив?

— Работата ми изисква да мога да разграничавам различните типове хора, докторке. — Удари спирачка и провря колата си между хонда с три колела и шевролет с подвижен гюрук. Преди да загаси двигателя, той се зачуди дали не прави грешка.

— Какво е това?

— Това — извади ключовете, но заигра с тях в ръката си — е мястото, където живея.

Тес надникна през прозореца и видя една четириетажна жилищна сграда с избелели червени тухли и зелени навеси.

— О-о!

— Нямам никакво шампанско.

Оставяше на нея да реши. Разбираше го достатъчно добре, за да проумее това. Колата беше топла и уютна. И сигурна. Дълбоко в себе си Тес не знаеше какво да очаква. Познаваше се много добре и съзнаваше колко рядко поема рискове. Може би беше дошло време да рискува.

— Имаш ли уиски?

— Да.

— Това е достатъчно.

Студеният въздух я сряза в мига, в който излезе от колата. Зимата няма да изчака календара, помисли си тя и потрепери, тъй като се сети за друг календар — този с Дева Мария и младенеца на корицата. Обзелият я лек страх я накара да огледа улицата в двете посоки. Една пресечка по-надолу ауспухът на някакъв камион бълваше изгорели газове.

— Хайде. — Бен стоеше в кръга, образуван от светлината на една улична лампа, която играеше по лицето му. — Трепериш от студ.

— Да. — Тес потрепери отново, когато ръката му обгърна раменете й.

Влязоха в сградата. На една стена имаше дузина отвори на пощенски кутии. Бледозеленият килим беше чист, но доста овехтял. Нямаше приземно фоайе, нито пазач зад бюро, а само едно слабо осветено стълбище.

— Сградата е много тиха — отбеляза Тес, когато се качиха на втория етаж.

— Тук почти никой не си пъха носа в живота на другите.

В коридора пред неговия апартамент се усещаше лека миризма на готвено. Бен се спря, за да отключи вратата. Светлината от лампата над тях трепна.

Жилището му беше по-подредено, отколкото бе очаквала. Тес осъзна, че апартаментът не отговаря напълно на всеобщата представа за ерген, който живее сам. Бен изглеждаше прекалено муден и нехаен за други неща, за да си направи труда да избърше праха или да разчисти стари списания. Но тогава Тес разбра, че греши. Макар да беше чиста, стаята все пак съответстваше на нрава му.

Канапето беше най-голямата мебел. Ниско и доста старо, то беше отрупано с небрежно захвърлени възглавнички и направо изкушаваше човек да се отпусне на него и да подремне. Нямаше картини, а плакати. На танцьорките на канкан от Тулуз Лотрек[1] — в най-едър план се виждаше женски крак на десетсантиметров ток, с обвито в бяла дантела бедро. Имаше много книги. Запълваха почти цяла стена. Възхитена, Тес извади една избеляла книга с твърди корици — „На изток от рая“. Когато усети ръцете на Бен върху раменете си, отвори на форзаца.

— „На Бен“. — Тес прочете на глас заострения женски почерк. — „С безброй целувки. Бамби“ — Силно озадачена, тя затвори книгата. — Бамби?

— От антикварна книжарница е. — Свали якето й. — Очарователни места. Никога не знаеш на какво можеш да се натъкнеш.

— А ти на какво се натъкна — на книгата или на Бамби?

— Няма значение. — Взе книгата от ръцете й и я сложи обратно на рафта.

— Знаеш ли, някои имена създават представа за човека веднага.

— Да. Желаеш уискито чисто, нали?

— Точно така. — Нещо сиво профуча покрай тях и се излегна на една червена възглавничка. — И котарак ли имаш? — Развеселена, Тес се приближи до домашния любимец и го погали. — Как е името му?

— Името й. Миналата година доказа пола си, като роди котенца във ваната. — Котката се обърна по гръб, за да може Тес да я погали по корема. — Викам й Глупи.

— Истинско чудо е, че не е получила комплекси. — Погалвайки отново заобления й корем, Тес се зачуди дали да не го предупреди, че след месец-два ще се сдобие с още едно котило.

— Блъска се в стените. Нарочно.

— Изглеждаш ми отличен психолог на домашни животни.

Бен се засмя, макар да не беше напълно сигурен дали да приеме думите й на шега.

— По-добре да донеса питиетата.

Когато Бен влезе в кухнята, Тес стана и отиде до прозореца, за да разгледа панорамата, която се разкриваше от него. За разлика от нейния квартал, тук улиците бяха доста оживени. Непрекъснато профучаваха коли, които бръмчаха и надуваха газ. Той не се уединява далеч от динамичния живот, помисли си тя и се сети, че не бе обърнала внимание в каква посока бяха поели. Не знаеше в коя част на града се намираше. Предполагаше, че ще се притесни, но вместо това се почувства свободно.

— Обещах ти музика.

Тес се извърна и го огледа. Обикновеният кафеникав пуловер и избелелите дънки, които беше облякъл, му отиваха. Вече бе констатирала, че Бен се познава много добре. Сега беше нелепо да отрича, че на нея също й се иска да го опознае.

— Да, обеща ми.

Бен й подаде питието и си помисли, че Тес изобщо не прилича на жените, които бе водил в дома си. Ненатрапчивата й елегантност би накарала всеки мъж да преглътне похотта си и да уважи интелекта й. Бен остави чашата си и прехвърли записите си, чудейки се дали е способен на такъв жест.

Сложи една плоча на диска на грамофона и в стаята се понесе възбуждаща джазова мелодия.

— Леон Редбоун — заяви тя.

Бен поклати глава и се извърна към нея.

— Продължаваш да ме изненадваш.

— Дядо ми е един от най-запалените му почитатели. — Отпи от уискито и посегна да вземе калъфа на албума. — Май двамата с него имате много общи неща.

— Аз и сенаторът? — Бен се засмя и отпи от водката си. — Обзалагам се.

— Говоря сериозно. Трябва да те запозная с него.

Бен свързваше запознанството със семейството на една жена със сватбени халки и цветя. Винаги избягваше този момент.

— Защо не… — Телефонът звънна, при което той изруга и остави чашата си на масата. — Бих го пренебрегнал, но съм на повикване.

— Няма нужда да обясняваш тези неща на един лекар.

— Права си. — Вдигна слушалката на телефона, който се намираше до канапето. — Парис. О-о, да. Здравей.

За един опитен психиатър не беше никак трудно да разбере, че от другата страна говори жена. Тес се усмихна леко и се загледа навън през прозореца.

— Не, бях страшно зает. Виж, сладурче… — Изтръпна още в мига, в който изрече думата. Тес продължаваше да стои с гръб към него. — Нали знаеш, че съм зает с един случай? Не, не съм забравил за… Не съм забравил. Слушай, ще ти се обадя, когато нещата се пооправят. Не знам, няколко седмици, може би дори месеци. Наистина трябва да отидеш на това плаване. Разбира се. Довиждане. — Затвори слушалката, изкашля се и отново посегна към питието си. — Сгрешили са номера.

Тес едва не прихна от смях. Обърна се, облягайки се на перваза на прозореца, и иронично попита:

— Сериозно?

— Това ти хареса, нали?

— Страшно.

— Ако знаех, че ще се развеселиш толкова, щях да я поканя да се присъедини към нас.

— А-а, мъжкото его се обажда. — Тес отново надигна чашата си. Все още му се присмиваше. Подигравателното й изражение не изчезна, когато той се приближи до нея и взе чашата от ръката й. След миг на лицето й се появи познатият топъл и разбираем поглед. Бен усети силното му притегляне и опасното му излъчване, както и нуждата си от него.

— Радвам се, че си тук.

— Аз също.

— Знаеш ли, докторке… — Пръстите му заиграха по косата й. Този приятелски жест не беше предпазлив като предишните. — Не сме правили само едно нещо заедно.

Тес изтръпна при тези думи. Бен долови стъписването й, независимо че тя не се отдръпна. Продължи да си играе с косата й, като я придърпа към себе си. Дъхът му докосна устните й.

— Не сме танцували — прошепна и допря бузата си до нейната. Тес въздъхна, макар Бен да не разбра дали го направи от удоволствие или от облекчение, но тя почти се бе отпуснала върху него. — Забелязах нещо у теб.

— И какво е то?

— Красива си. — Целуна я по ухото, докато се поклащаха, без изобщо да мърдат от мястото си. — Много красива.

— Бен…

— Отпусни се. — Започна да я милва по гърба. — Забелязах още, че не се отпускаш много.

Беше долепил твърдото си тяло до нейното, а парещите му устни целунаха слепоочието й.

— Точно сега това не е никак лесно.

— Добре. — Харесваше му уханието на косата й — свежо и силно, без натрапчивия мирис на ароматизирани шампоани, гелове и дезодоранти. От лекотата, с която телата им се сливаха, той разбра, че не носи нищо под пуловера си. Бен си я представи без него и възбудата му нарасна.

— Знаеш ли, докторке, напоследък не спях добре.

Беше притворила очи, но не защото се бе отпуснала.

— Не можеш да изхвърлиш този случай от мислите си.

— Да. Но има още нещо, което не ми дава мира.

— И какво е то?

— Ти. — Отдръпна се леко. Приковал поглед върху очите й, той погъделичка устните й. — Не мога да те прогоня от мислите си. Май имам проблем.

— Аз… точно сега програмата ми е претрупана.

— Ще ме приемаш извън работно време. — Пъхна ръка под пуловера й и погали топлата й кожа така, както бе желал от самото начало на вечерта. — Започваме още тази вечер.

Тес усети как мазолестите му пръсти одраскаха кожата й.

— Не мисля, че… — Но Бен спря думите й с целувка — бавно и продължително сливане на устни, от което сърцето му заби лудо. Долавяше някакво колебание у нея, а това нажежаваше страстта му. От самото начало Тес беше предизвикателство, а може би и грешка. Но това изобщо не го вълнуваше.

— Остани при мен, Тес.

— Бен. — Отдръпна се от него, тъй като искаше да се отдалечи и да запази самообладание. — Струва ми се, че избързваме.

— Желая те от пръв поглед. — Не беше в стила му да прави такива признания, но този път играта бе различна.

Тес прокара ръка в косата си. Сети се за посвещението в книгата, за телефонното обаждане.

— Не гледам с леко око на секса. Съжалявам.

— Не гледам на теб с леко око. Иска ми се да можех. Навярно греша. — Огледа я отново — крехка, нежна и елегантна. — Но това хич не ме интересува, Тес. — Решително, но някак си по-неуверено пристъпи към нея и обгърна с длани лицето й. — Не искам да прекарам още една нощ без теб. — Наведе се да я целуне. — Остани при мен.

Бен запали свещи в спалнята. Музиката беше спряла и цареше пълна тишина. На Тес й се струваше, че едва ли не чува ехото й. Трепереше. Даже мисълта, че е зрял човек, който може сам да направи избора си, не беше в състояние да я спре. Силите й изневеряваха. Страстта й се преплиташе с вълнението, докато двете чувства не се сляха в едно. Бен се приближи до нея и я притисна в обятията си.

— Трепериш.

— Чувствам се като ученичка.

— Това помага. — Зарови лице в косата й. — Уплашен съм до смърт.

— Сериозно ли говориш? — По устните й пробягна усмивка. Погали лицето му и отстъпи назад.

— Не мога да проумея защо се чувствам като момче, което се кани да се справи с първата закопчалка на сутиен на задната седалка на шевролета на баща си. — За момент я хвана за китките, за да се въздържи да не я докосне. — Никога не съм срещал жена като теб. Непрекъснато се притеснявам, че ще направя погрешен ход.

Никакви други думи не биха я убедили по-силно. Придърпа лицето му до своето. Устните им се срещнаха в плаха целувка, която заплашваше да се превърне в жадно ухапване.

— Дотук добре — прошепна Тес. — Люби ме, Бен. От самото начало желая това.

Бен не откъсваше очи от нея, докато сваляше огромния й пуловер. Косата й се разпиля на голите й рамене. Върху кожата й падаше светлината от луната и от свещта. Той успя да проследи собствената си сянка по нея.

Тес никога не беше уверена в себе си на този етап от отношенията си с мъжете. С известно колебание започна да вдига пуловера му, за да го свали. Под него тялото му беше стройно и твърдо. На гърдите му висеше медалът „Свети Кристофър“. Тес го погали с пръст и се усмихна.

— За късмет — обясни й Бен.

Без да промълви нищо, тя долепи устни до рамото му.

— Тук имаш белег.

— Стар е. — Откопча панталона й.

Погали белега му.

— От куршум е — рече тя. В гласа й се усещаше приглушен ужас.

— Стар е — повтори Бен и я придърпа на леглото. Тес легна под него с натежали от нега очи и с разтворени устни, а косата й се разстла по тъмната покривка на леглото. — Отдавна исках да те видя тук. Вече не знам колко често и силно го желаех.

Тес протегна ръка и погали с пръсти лицето му. По страните му бе набола брада. Малко по-долу, точно където биеше пулсът му, кожата беше гладка.

— Можеш да ми покажеш.

Бен се усмихна и Тес откри, че се е отпуснала и очаква следващата му стъпка.

Опитът му беше по-голям от нейния, но това не можеше да се каже за страстта му. Макар до този момент да бе държала под контрол влечението си към Бен, то сега му бе дала пълна воля и жадуваше да се понесе на крилете му. Голите им тела се сляха в едно цяло на леглото, изличавайки от съзнанието им всякаква мисъл за цивилизацията и ежедневието.

Покривката на леглото се намачка и се оплете в тях. Бен изруга, размота Тес и я качи върху себе си. Гърдите й бяха малки и бели. Обгърна с длани първо едната, после и другата. Видя как тя затвори очи, стенейки от удоволствие, след което го притисна до себе си и трескаво впи устни в неговите.

Намерението му да се отнася с нея внимателно и нежно изчезна, когато Тес го обгърна с ръце и крака. Тя вече не беше студената и изтънчена доктор Корт, а страстна и агресивна жена, каквато би пожелал всеки мъж. Кожата й беше мека и нежна, но преливаща от желание. Бен прокара език по нея, наслаждавайки се на вкуса й.

Тес се изви към него, давайки воля на желанието си, на въображението и страстта си. Само настоящето беше от значение за нея. Всичко извън него й се струваше далечно и чуждо. Бен беше истински, жизненоважен. Останалият свят можеше да почака.

Пламъкът на свещта трепна, смали се и угасна.

Няколко часа по-късно Бен се събуди от студ. Завивката се бе събрала на куп в долния край на леглото. Тес се бе свила на топка до него съвсем гола и само косата закриваше лицето й. Той се изправи и я покри със завивката. Дори лунната светлина беше изчезнала. За момент той остана надвесен над леглото, наблюдавайки Тес в съня й. Котката влезе с леки стъпки в стаята, докато Бен безшумно излезе.

Бележки

[1] Тулуз Лотрек (1864–1901) — френски художник. — Б.пр.