Нора Робъртс
Свещени грехове (18)

Осемнадесета глава

— Няма да излизаш изобщо от апартамента, докато аз не ти разреша.

— В никакъв случай няма да излизам — съгласи се Тес, докато Бен я наблюдаваше как вдига косата си на кок. — Имам достатъчно работа вкъщи, която да ме държи на бюрото по цял ден.

— Също така няма да излизаш да хвърляш боклука.

— Дори и съседите да напишат оплакване?

— Тес, искам да погледнеш сериозно на това.

— Приемам го сериозно. — Спря се на златните обици с формата на триъгълник и ги закопча на ушите си. — Днес няма да остана сама нито за миг. Полицай Пиломенто ще дойде тук в осем.

Бен погледна гълъбовосивия й панталон и мекия пуловер с качулка, които беше облякла.

— За него ли се гласиш така?

— Разбира се. — Когато Бен застана зад нея, тя се засмя на отраженията им в огледалото. — Напоследък взех да си падам много по полицаи. Налице са всички признаци да се превърне в мания.

— Така ли? — Наведе се и нежно я целуна по шията.

— Опасявам се, че е така.

Свали ръцете си на раменете й, тъй като искаше да остане близо до нея и да я погали.

— Това притеснява ли те?

— Не. — Тес усмихната се обърна към него. — Изобщо не се притеснявам. Било за това или за нещо друго. — Между веждите му се беше образувала бръчка и Тес доближи единия си пръст, за да я изглади. — Бих искала да не се безпокоиш толкова.

— Плащат ми, за да се безпокоя. — За момент просто я задържа в обятията си, тъй като съзнаваше, че ще му бъде изключително трудно да излезе през вратата тази сутрин и да я повери на грижите на друг човек. — Пиломенто е добър полицай — обясни Бен, успокоявайки не само нея, но и себе си. — Млад е, но е страшно стриктен. Никой няма да влезе през външната врата, докато той е при теб.

— Знам. Хайде, ела да пийнем малко кафе. Имаш още само няколко минути.

— Лоуенщайн ще го смени в четири. — Докато влизаха в кухнята, той повтори програмата за деня, която и двамата знаеха наизуст. — Тя е най-добрата. Може да прилича на примерна съпруга от предградията, но при опасна акция бих предпочел именно тя да ме прикрива.

— Нито за миг няма да остана сама. — Тес свали две чаши за кафе. — Полицаите ще продължат да дават дежурства на третия етаж, телефонните разговори ще се записват, а срещу входа на сградата непрекъснато ще дежури патрулна кола.

— Няма да бъде толкова лесно. Не искаме да се уплаши, ако реши да предприеме някакъв ход. Бигсби, Родерик и Мълъндор ще се сменят с Ед и мен за наблюдението.

— Бен, не ме е страх. — След като му подаде неговото кафе, тя го хвана под ръка и го поведе към масата в трапезарията. — Обмислих всичко. Повярвай ми, взела съм под внимание всяка подробност. Докато ме охраняват, тук не може да ми се случи нищо лошо.

— Той изобщо не подозира, че си под наблюдение. Когато се върна в полунощ, ще вляза от задния вход и ще използвам стълбите.

— Сигурна съм, че ще действа тази вечер. Но тогава ти ще бъдеш тук.

— Оценявам самоувереността ти, но искам да знаеш, че щях да се чувствам доста по-спокоен, ако беше малко попритеснена. И не искам никакво придаване на важности. — Тес тъкмо посегна към кафето си, когато той улови ръката й, за да подчертае по-силно думите си. — Щом го заловим, ще го заведем в полицията на разпит, но ти ще останеш тук.

— Бен, знаеш колко много държа да разговарям с него, да се опитам да го разбера.

— Не.

Тес се отдръпна и опита друг аргумент, който я бе събудил в малките часове и не й бе дал възможност да мигне отново.

— Бен, мисля, че разбираш по-добре този мъж, отколкото предполагаш. Знаеш какво означава да загубиш човек, който е бил неделима част от твоя живот. Ти си загубил Джош, а той се е простил с Лора. Не знаем коя е била тя, но можем да бъдем сигурни, че е означавала много за него. Спомена, че след самоубийството на Джош ти се е искало да убиеш психиатъра. Изслушай ме. — Тес не му даде да продума. — Искал си да обвиниш някого, да го нараниш. Ако психиката ти не беше стабилна, можеше и да успееш. И все пак гневът и болката не са те напуснали.

Тези думи, както и истината, която се криеше зад тях, го накараха да почувства неудобство.

— Може и да си права, но въпреки това не започнах да убивам хора.

— Не, но си станал полицай. Вероятно случилото се те е подтикнало да направиш този избор заради Джош, защото си искал да намериш отговори и да се възцари истината. Ти си здрав и самоуверен, а това ти е позволило да превърнеш най-голямата трагедия в живота си в нещо конструктивно. Но, Бен, ако не беше психически здрав, ако не се познаваше добре, ако не разграничаваше ясно доброто и злото, може би нещо дълбоко в теб щеше да се пропука. След смъртта на Джош си изгубил вярата си. Така се е чувствал и Отчето след смъртта на Лора. Не знаем кога точно я е изгубил — преди една, пет, двайсет години — но е събрал парчетата от измамената си вяра и ги е съшил наново. Само че парчетата не си пасват, тъй като ръбовете им са назъбени. Той убива и принася жертви, за да спаси Лора. Душата на Лора. Снощните ти думи ме озадачиха. Може би тя е умряла в смъртен грях и църквата не е искала да го опрости. Цял живот му е било втълпявано, че душата е изгубена без опрощение на греховете. В своята психоза той убива и принася в жертва жени, които му напомнят за Лора. Но все пак спасява душите им.

— Може би си напълно права. Но това въобще не променя факта, че е убил четири жени и сега се е спрял на теб.

— Не гледаш ли много едностранчиво, Бен?

— Понякога истината е именно такава. — Дразнеше се от факта, че започва да разбира чувствата й и дори да ги споделя. Искаше му се да продължи да гледа на нещата праволинейно, без различни гледни точки. — Не вярваш ли, че някои хора просто се раждат лоши? Нима един мъж казва на жена си, че излиза на лов за хора, след което се отбива в местното заведение на „Макдоналдс“ и убива деца само защото майка му го е била, когато е бил на шест години? Нима човек използва района на някой колеж за стрелбище само защото баща му е измамил майка му?

— Не, но този мъж не е масовият убиец, когото описваш в момента. — Тес беше в свои води и много добре познаваше почвата. — Той не убива напосоки и немотивирано. Едно малтретирано дете и един психопат имат равни шансове да станат управители на банка. Освен това не вярвам в хипотезата за унаследяването на пороците. В момента става въпрос за болестно състояние, което все повече лекари предпочитат да разглеждат като химическа реакция в мозъка, която разрушава разума. Изтекла е доста вода от времето на обладаването от зли сили, но дори преди шейсет години шизофренията се е лекувала с вадене на зъби. После се е практикувало инжектиране на конен серум и клизма. А сега, в последната четвърт на двайсети век, продължаваме проучванията си. Независимо от причината за неговата психоза, той се нуждае от помощ. Също като Джош. И Джоуи.

— Не и през първите двайсет и четири часа — отвърна й Бен с равен глас. — Не и докато не приключим с попълването на документите за задържането му под арест. Той може и да не пожелае да разговаря с теб.

— Сетих се и за тази възможност, но съм убедена, че ще пожелае да разговаря с мен.

— Първо ще трябва да го заловим.

На вратата се почука и Бен инстинктивно посегна към оръжието си. Ръката му все още беше схваната, но пак му вършеше работа. Нямаше да представлява никакъв проблем да държи с нея специалния си полицейски пистолет. Приближи се до вратата, но се долепи до стената от едната й страна.

— Попитай кой е. — Когато Тес се запъти към вратата, той я спря с ръка. — Не, попитай от мястото си. Не стой срещу вратата. — Макар да се съмняваше, че убиецът ще смени оръжието си от шалче на куршум, Бен не искаше да рискува.

— Кой е?

— Детектив Пиломенто, госпожо.

Познавайки гласа на колегата си, Бен се обърна и отвори вратата.

— Парис. — Пиломенто изтърси снега от обувките си и едва тогава влезе вътре. — Пътищата все още не са разчистени. Снежната покривка достигна дванайсет сантиметра. Добро утро, доктор Корт.

— Добро утро. Дайте да закача якето ви.

— Благодаря. Навън можеш да замръзнеш — обърна се той към Бен. — Мълъндор пое поста пред вратата. Дано да си е обул дълги долни гащи.

— Не се зазяпвай много по телевизионните развлекателни програми. — Бен посегна за своето яке и направи последен оглед на стаята. Имаше само един вход за нея, а Пиломенто щеше да бъде само на няколко крачки от Тес. Въпреки това, дори когато се уви в якето си, не му стана топло. — Периодично ще се свързвам с дежурните постове. Защо не отидеш в кухнята да си сипеш малко кафе?

— Благодаря. Току-що пийнах едно в колата на път за тук.

— Тогава изпий още едно.

— О-о. — Премести погледа си от Бен върху Тес. — Да, разбира се. — Свирукайки си нещо през зъби, той тръгна към кухнята.

— Беше доста груб, но това ми хареса. — Тес се засмя тихичко и го прегърна през кръста. — Пази се.

— Превръщам го в свой навик. Ти също се пази.

Притисна я близо до себе си и устните им се впиха в дълга и страстна целувка.

— Ще ме чакаш ли, докторке?

— Можеш да разчиташ. Ще се обадиш ли, ако… ъ-ъ… ако нещо се случи?

— Можеш да разчиташ. — Хвана с длани лицето й и я целуна по челото. — Толкова си красива. — Проблесналата изненада в очите й го накара да осъзнае, че не й е казвал всичките си умни и хитри комплименти, с които бе обсипвал другите жени. Осъзнатият пропуск го смая. За да прикрие стъписването си, той прибра косата й зад ушите и се отдели от нея. — Заключи вратата.

Затвори я зад гърба си, надявайки се да успее да се отърси от лошото си предчувствие, че нещата няма да вървят тъй гладко, както ги бяха планирали.

 

 

Няколко часа по-късно Бен седеше, сгушен в мустанга си, и наблюдаваше сградата, в която живееше Тес. Две деца довършваха един детайлно направен снежен човек. Той се зачуди дали баща им знае, че са измъкнали меката му шапка. Денят течеше по-бавно, отколкото бе предположил.

— Дните стават все по-къси — подметна Ед. Той се бе изтегнал в седалката до шофьора и се топлеше в своя долен полувълнен гащеризон, върху който беше обул джинси, риза от каша, пуловер и подплатено с кожа яке с качулка. Студът отдавна беше проникнал през ботушите на Бен.

— Ето го и Пиломенто.

Детективът излезе от сградата, спря се само за миг на тротоара и вдигна яката на якето си. С този сигнал им съобщаваше, че Лоуенщайн е поела дежурството и всичко е наред. Мускулите на Бен се отпуснаха съвсем леко.

— Знаеш, че е добра. — Ед се протегна леко и започна да прави изометрични упражнения, за да предпази краката си от изтръпване. — Лоуенщайн е достатъчно хитра, за да отблъсне цяла армия.

— Той няма да предприеме нищо до вечерта. — Тъй като лицето му измръзваше на открехнат прозорец, Бен извади шоколадче „Милки уей“ вместо силно желаната цигара.

— Знаеш как влияе захарта на емайла на зъбите ти. — Ед извади малка найлонова торбичка, тъй като не беше човек, който лесно отстъпва. Вътре имаше домашно приготвени стафиди, фурми, неосолени фъстъци и житни кълнове. Беше взел достатъчно и за двамата. — Трябва да се заемеш с овладяване на апетита си.

Бен нарочно отхапа голямо парче от шоколада си.

— Когато Родерик ни замести, ще се отбием в „Кралят на хамбургерите“. Ще си взема един хамбургер „Гигант“.

— Моля те, изчакай да се наям. Ако Родерик, Бигсби и половината отдел се хранеше разумно, нямаше да ги хване грипът.

— Но аз не съм болен — протестира Бен с пълна уста.

— Сляп късмет. Като навършиш четиридесет, тялото ти ще се разбунтува. Няма да бъде приятна гледка. Какво става? — Ед се изправи рязко, когато забеляза мъжа на отсрещния тротоар. Дългото му черно яке беше закопчано догоре. Вървеше бавно. Прекалено бавно, прекалено внимателно.

И двамата детективи посегнаха към оръжието си и към дръжката на вратата от своята страна, когато мъжът изведнъж хукна. Бен вече беше отворил вратата, когато непознатият грабна едното от момиченцата, заиграли се в снега, и го подхвърли високо във въздуха. Детето се засмя звънко и извика:

— Татко!

Бен въздъхна и отново се облегна на седалката. Изпитвайки неудобство, той се обърна към Ед.

— И двамата сме доста изнервени.

— Тя ми харесва. Радвам се, че реши да рискуваш и да ядеш пуйка с дядо й.

— Разказах й за Джош.

Веждите му се повдигнаха, скривайки се в моряшката шапка, която беше нахлузил на главата си. Не бе предполагал, че Бен ще й се довери толкова много.

— И?

— Радвам се, че го споделих с нея. Тя е най-хубавото нещо, с което ме е дарил животът досега. Господи, звучи изтъркано.

— Да. — Ед доволно задъвка една фурма. — Влюбените хора са склонни да използват клишета.

— Не казах, че съм влюбен. — Тези думи бяха изстреляни мигновено като ответната реакция на някоя уловка. — Просто искам да кажа, че е по-специална.

— На някои хора им е трудно да се обвързват с чувства, тъй като се страхуват да не причинят разочарование с времето. Думата „любов“ се превръща в препятствие, което, веднъж изречено, ги лишава от уединение, самостоятелност и ги задължава да гледат на себе си като на половинката от една двойка.

Бен хвърли опаковката от шоколада на пода.

— „Червената книга“?

— Не, сам го измислих. Може би трябва да напиша статия по въпроса.

— Виж какво, ако наистина бях влюбен в Тес или в която и да била друга жена, нямаше да ми бъде никак трудно да го призная.

— Е? Влюбен ли си?

— Тревожа се за нея. При това много.

— Евфемизъм.

— Държа на нея.

— Увърташ.

— Добре, луд съм по нея.

— Не е съвсем точно, Бен.

Този път Бен наистина открехна прозорчето и си извади цигара.

— Добре де, влюбен съм в нея. Доволен ли си сега?

— Вземи си фурма. Ще се почувстваш по-добре.

Бен изруга, но миг след това се разсмя. Хвърли цигарата и отгризна от предложената му фурма.

— По-лош си от майка ми.

— Нали партньорите са за това.

 

 

В апартамента на Тес времето не течеше по-бързо. В седем часа двете с Лоуенщайн си разделиха за вечеря супа от консерва и сандвичи с печено говеждо месо. Въпреки привидното й спокойствие, Тес почти не хапна от месото и зеленчуците, които само въртеше в купата си. Нощта беше студена и мрачна. Никой човек не би излязъл от дома си, освен ако не му се налага. Но фактът, че няма право да пристъпи прага на собствения си дом, я караше да се чувства като затворничка.

— Играете ли канаста^[1]? — попита я Лоуенщайн.

— Извинете, не ви чух?

— Канаста? — Лоуенщайн погледна часовника си и прецени, че в момента съпругът й къпе най-малкото им дете. Родерик беше на пост пред входа на сградата, Бен и Ед патрулираха из квартала, преди да се върнат в участъка, а най-голямата й дъщеря навярно се оплакваше, че мивката е пълна с чинии.

— Не съм добра компания.

Лоуенщайн остави половината си сандвич на бледозелената чиния, която бе предизвикала възхищението й.

— От вас не се иска да ме забавлявате, доктор Корт.

Тес бутна чинията си настрани и реши поне да опита.

— Имате семейство, нали?

— По-точно цяла банда.

— Сигурно не е никак лесно да съчетавате трудната си работа с грижите за семейството?

— Винаги съм си падала по усложненията.

— Възхищавам ви се. А аз винаги съм ги избягвала. Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Да, ако сте съгласна после и аз да ви попитам нещо.

— Справедливо условие. — Подпирайки се с лакти на масата, Тес се наведе напред. — Трудно ли е на съпруга ви да бъде женен за жена, чиято професия е не само доста ангажираща, но и потенциално опасна?

— Предполагам, че не му е лесно. Всъщност сигурна съм — поправи се Лоуенщайн. Отпи от диетичната пепси-кола, сервирана от Тес във високи чаши от рисувано стъкло, които самата тя би изложила на показ. — Имахме доста проблеми заради това. Преди няколко години се разделихме пробно. Раздялата ни трая тридесет и четири часа и половина. С други думи ние сме луди един за друг. Това обикновено надделява над всичко останало.

— Щастлива сте.

— Знам. Дори когато ми се иска да натикам главата му в тоалетната. Сега е мой ред.

— Добре.

Лоуенщайн я измери с поглед.

— Откъде купувате дрехите си?

Тес беше толкова изненадана, че отначало избухна в смях. За пръв път през този ден се отпусна.

 

 

Навън Родерик и един набит чернокож детектив с прякор Токмака си разделяха термос с кафе. Леко раздразнителен от измъчващото го главоболие, Токмака се наместваше през няколко секунди и се оплакваше.

— Не мисля, че ще видим тоя тип. Мълъндор е последната смяна. Ако някой въобще го зърне, това ще бъде именно той. Само дето седим тук и задниците ни мръзнат.

— Със сигурност ще се появи тази вечер. — Родерик наля още една чаша кафе на Токмака, след което отново се загледа в прозорците на Тес.

— Защо? — Токмака се прозя широко и наруга антихистамините, които запушваха носа и мозъка му.

— Защото трябва да се случи тази вечер.

— За бога, Родерик, каквато и гадна задача да ти възложат, никога не се оплакваш. — Токмака се прозя отново и се облегна на вратата. — Господи, очите ми се затварят. Проклетото лекарство ме хваща.

Родерик отново огледа улицата в двете й посоки. Не се виждаше жива душа.

— Защо не поспиш малко? Аз ще наблюдавам.

— Оценявам жеста. — Почти задрямал, Токмака затвори очи. — Дай ми само десет минути, Лу. И бездруго Мълъндор ще ни смени след час.

Родерик наблюдаваше улицата, докато партньорът му тихо хъркаше.

 

 

Тес учеше правилата на канаста от Лоуенщайн, когато телефонът звънна. Спокойният женски разговор беше рязко прекъснат.

— Добре, вдигни го ти. Гледай да не издаваш притеснението си, ако е той. Опитай се да протакаш разговора и ако се наложи, дай съгласието си да се срещнеш с него.

— Добре. — Макар гърлото й да беше пресъхнало, тя вдигна слушалката и съвсем спокойно отговори:

— Доктор Корт.

— Доктор Корт, обажда се Родерик.

— Здравейте, детектив. — Мускулите й се отпуснаха. Обърна се към Лоуенщайн и отрицателно поклати глава. — Да? Нещо ново?

— Хванахме го, доктор Корт. Бен го спипа на две преки от вас.

— Бен? Той добре ли е?

— Да, няма защо да се безпокоите. Не е нищо сериозно. Изкълчил си е малко рамото, докато го арестувал. Помоли ме да ви се обадя и да ви успокоя. Ед го откара в болницата.

— В болницата. — Спомни си подноса с просмуканите от кръв превръзки. — Коя болница? Искам да отида.

— Тръгна към Джорджтаун, но не искаше да ви притеснява.

— Не, изобщо не ме притеснява. Веднага тръгвам. — Спомняйки си за жената, която дишаше във врата й, Тес се извърна към нея. — Давам ви детектив Лоуенщайн. Благодаря ви, че се обадихте.

— Всички се радваме, че тази история приключи.

— Да. — За миг Тес затвори очи, но побърза да подаде слушалката на Лоуенщайн. — Заловили са го. — После се втурна в спалнята за дамската си чантичка и ключовете на колата. Когато се върна за палтото си, Лоуенщайн вече подпитваше Родерик за подробности. Тес преметна палтото си през ръка и нетърпеливо зачака.

— Изглежда, арестували са го без произшествия — отбеляза Лоуенщайн, когато затвори телефона. — Бен и Ед решили да направят още няколко обиколки на града. Видели тоя тип да излиза от една уличка и да се запътва към твоята сграда. Якето му е било разкопчано. Забелязали, че носи расо. Отначало не се възпротивил, че го спират на улицата, но когато Бен намерил свещеническото шалче в джоба му, той изгубил самообладание и започнал да се съпротивлява, викайки името ти.

— О-о, боже! — Искаше да се срещне и разговаря с него. Но Бен беше на път за болницата, а на него държеше повече.

— Лу каза, че Бен е леко насинен, но не изглеждало сериозно.

— Ще се успокоя, когато се уверя с очите си.

— Напълно те разбирам. Искаш ли да те закарам до болницата?

— Не, благодаря. Сигурна съм, че би искала да се върнеш в участъка, за да научиш повече подробности. Май вече не се нуждая от полицейска охрана.

— Така е, но все пак ще те изпратя до колата ти. Поздрави Бен от мен за добре свършената работа.

 

 

Докато Бен прекосяваше паркинга пред участъка, Лоугън удари спирачки зад него и побърза да слезе от колата си.

— Бен. — Без шапка и ръкавици, облечен в расо, което рядко носеше, той ги настигна на стълбите. — Надявах се да ви намеря тук.

— Тази вечер не е много безопасно за свещениците да се мотаят наоколо, Тим. Навън обикалят доста изнервени полицаи. Изведнъж можеш да се окажеш с белезници.

— Отслужих вечерната литургия за сестрите и нямах време да се преоблека. Струва ми се, че открих нещо.

— Заповядайте — покани го Ед и бутна вратата. — Пръстите ви ще окапят от студа навън.

— Бързах страшно много. — Разсеяно започна да трие ръцете си, за да ги стопли. — Дни наред премислях всичко. Знам, че се бяхте спрели на името на преподобния Франсис Мур и го проверявахте, но не можех да престана да мисля за Франк Мур, когото познавах от духовната семинария.

— Продължаваме да се ровим в тях. — Бен нетърпеливо погледна часовника си.

— Знам, но бях заедно с него и разбрах, че той е нещо междинно между светец и фанатик. Изведнъж се сетих за един възпитаник на семинарията, който беше в неговата група, но напусна след голям скандал с Мур. Спомних си го, защото по-късно младежът стана известен автор. Стивън Матиъс.

— Името ми е познато. — Заинтригуван, Бен се приближи до него. — Мислиш, че Матиъс…

— О-о, не. — Подразнен от неспособността си да говори бързо и достатъчно разбираемо, Лоугън си пое дълбоко дъх. — Дори не познавах Матиъс лично, тъй като по времето на скандала вече бях започнал в университета. Но се сетих за мълвата, че Матиъс знае всичко за всеки от семинарията. Всъщност той използва голяма част от тази информация в първите си две книги. Колкото повече мислех за това, толкова повече нещата идваха на мястото си. Така си спомних за един млад студент, който бил преживял тежък удар и напуснал семинарията, след като сестра му — били близнаци — починала вследствие на незаконен аборт. Очевидно се е вдигнал голям шум. Разбрало се, че майката на младежа била затворена в лудница, а самият той бил лекуван от шизофрения.

— Тогава нека открием следите на Матиъс. — Бен вече беше тръгнал по коридора, но Лоугън го спря.

— Вече го направих. Бяха ми нужни само няколко обаждания, за да го открия. В момента живее в Кънектикът и отлично си спомня този инцидент. Въпросният възпитаник на семинарията бил много предан както на Мур, така и на църквата. Дори бил негов секретар. Матиъс ме информира, че се казва Луис Родерик.

В този момент Бен разбра, че е възможно тялото му да остане живо, когато кръвта се смрази във вените и сърцето спре да бие.

— Сигурен ли си?

— Да, Матиъс беше сигурен, но по моя молба извади старите си бележници и го провери. Готов е да дойде тук и да ви го опише. Като имате портрета и името му, няма да ви бъде никак трудно да го откриете.

— Знам къде се намира. — Бен влетя в стаята на отдела и грабна най-близкия телефон.

— Познаваш ли го? — Лоугън се хвана за Ед, за да не изпусне и него.

— Той е полицай. Наш колега е и точно в момента оглавява екипа, който дежури пред сградата на Тес.

— Мили боже! — Когато в стаята пред него настъпи оживление, Лоугън започна да се моли.

Няколко полицаи бяха изпратени на адреса на Родерик, други отидоха за подкрепление в апартамента на Тес. Лоугън тръгна по петите на Бен, който се запъти към вратата.

— Искам да дойда с вас.

— Това е работа на полицията.

— Присъствието на свещеник може да го успокои.

— Но няма да ни се пречкате. — Бутнаха остъклената врата и едва не се сблъскаха с Лоуенщайн.

— Какво, по дяволите, става тук?

Изтръпнал от ужас, Бен я сграбчи за яката на якето й.

— Защо не си при нея? Защо я остави сама?

— Какво ти става? Лу се обади да ни съобщи, че всичко е приключило, затова нямаше смисъл да остана там.

— Кога ви се обади?

— Преди двайсет минути. Но той каза, че си откаран в… — Въпреки срива в съзнанието й, изражението на Бен беше достатъчно красноречиво, за да проумее всичко. — О-о, боже, не и Лу? Та той е… — Полицай. Приятел. Лоуенщайн се посъвзе. — Обади се преди двайсетина минути, за да ми съобщи, че нашият човек е арестуван без никакви произшествия и ми каза да се върна в участъка. Изобщо не се усъмних. Господи, Бен, въобще не се сетих да се обадя в участъка за потвърждение на информацията. Нали Лу се обади?

— Трябва да го намерим.

Лоуенщайн хвана Бен за ръката, преди той да успее да мине покрай нея.

— Болницата в Джорджтаун. Предаде й, че са те откарали в отделението за спешни случаи.

Това беше достатъчно за Бен, за да хукне надолу по стълбите към колата си.

 

 

Тес загаси колата в паркинга след изнервящо двадесетминутно шофиране. Почти всички пътища бяха почистени, но това не бе предотвратило огъването на калници. Бе си повтаряла, че трябва да прояви малко търпение заради Бен, който вече бе настанен и я очакваше. А и този ужасен случай беше приключил.

Тес затръшна вратата на колата и пусна ключовете в джоба си. На път за апартамента й щяха да си купят бутилка шампанско. Две бутилки, поправи се тя. После щяха да прекарат остатъка от уикенда в леглото, наслаждавайки се на вкуса му.

Тази идея й се струваше толкова приятна, че не забеляза силуета, който изникна от сянката и пристъпи на светлината.

— Доктор Корт.

В първия момент Тес се панира и ръката й мигновено се стрелна към гърлото й. Но бързо се окопити и се засмя, след което свали ръката си и продължи напред.

— Детектив Родерик, не знаех, че…

Лампата освети белия свещенически шал на шията му. Също като в съня, помисли си тя в момент на ужас: когато беше решила, че е само на крачка от спасението, най-големите й страхове се потвърждаваха. Знаеше, че би могла да се обърне и да побегне, но той беше само на една ръка разстояние от нея и със сигурност щеше да я хване. Знаеше, че би могла да извика, но предполагаше, че той ще я принуди да млъкне. Изцяло. Имаше само един избор. Да го погледне в очите.

— Искахте да говорите с мен. — Не, така няма да се получи нищо, отчаяно си помисли тя. Гласът й трепереше, а в главата й бучеше ехото на собствения й страх. — Аз също исках да си поговорим. Имам желание да ви помогна.

— В началото и аз смятах така. Имахте топли очи. След като прочетох докладите ви, разбрах, че не ме смятате за убиец. Тогава осъзнах, че са ви изпратили при мен. Вие щяхте да бъдете последната, най-важната жертва. Бяхте единствената жена, която Гласът назова по име.

— Разкажете ми за Гласа, Лу. — Искаше да се дръпне назад, да отстъпи само с крачка, но от погледа му разбра, че дори и най-малкото движение ще отприщи склонността му към насилие. — Кога го чухте за пръв път?

— Когато бях момче. Хората твърдяха, че съм луд, също като майка ми. Уплаших се, затова се абстрахирах от него. По-късно осъзнах, че всъщност чувам Божия глас, който ме призовава да стана свещеник. Радвах се, че съм богоизбран. Отец Мур казваше, че само малцина са ощастливени да изпълняват Божите заповеди и да проповядват светото слово. Но даже богоизбраните се поддават на съблазните на греха. Дори богоизбраните са слаби, затова принасяме жертви и се покайваме. Той ми показа как да науча тялото си да не се поддава на съблазни. Чрез самобичуване и пости.

Още един елемент от мозайката намери мястото си. Момче с психическо разстройство се записва в духовната семинария, където е обучаван от наставник с психическо разстройство. Щеше да я убие. Съдейки по потока на мисълта му, той възнамеряваше да я убие. Паркингът беше безлюден, а входът на отделението за спешни случаи се намираше на около двеста метра.

— Как се почувствахте, когато станахте свещеник?

— Това беше всичко за мен. Целият ми живот се пренастрои, разбирате ли? Пренастрои се. За тази цел.

— Но вие се отказахте.

— Не. — Вдигна глава, сякаш душеше въздуха, и се заслуша в някакъв шум, който само той можеше да чуе. — Това беше като бяло петно в живота ми. Тогава не съществувах истински. Човек не може да съществува без вяра. Един свещеник не може да съществува без цел.

Тес забеляза как той посегна към джоба си и мерна бялото парче в ръката му. Когато погледите им се срещнаха, в очите й се четеше ужасът, изписан и в неговите очи.

— Разкажете ми за Лора.

Лу пристъпи към нея, но изреченото име го закова на място.

— Лора. Познавахте ли Лора?

— Не, не я познавах. — Родерик вече държеше шала с две ръце, но очевидно напълно беше забравил за него. Действай като лекар, помисли си тя и сподави вика си. Мисли като психиатър, говори, слушай. — Разкажете ми за нея.

— Беше красива. С онази крехка хубост, която те кара да се притесняваш дали ще оцелее. Майка ми се тревожеше, защото Лора обичаше да се върти пред огледалото, да разресва косата си, да носи хубави дрехи. Майка ми усещаше как дяволът непрестанно тласка Лора към грях и пълни главата й с лоши мисли. Но сестра ми отвръщаше през смях, че изобщо не си пада по дълбоката скръб и примирението. Обичаше да се смее.

— Обичали сте я много.

— Бяхме близнаци. Преди да се родим, бяхме живели в едно цяло. Така казваше майка ми. Бог ни беше свързал завинаги. Затова именно аз трябваше да накарам Лора да престане да презира църквата и всичко, на което бяхме научени. Това беше мое задължение, но аз се провалих.

— Как стана това?

— Лора беше само на осемнадесет години. Красива и нежна, но смехът й бе секнал. — По лицето му заблестяха сълзи. — Беше проявила слабост. Не бях до нея и тя бе проявила слабост. Незаконен аборт. Божие наказание. Но защо Божието наказание трябваше да бъде толкова сурово? — Дишането му се учести и стана болезнено силно, когато той притисна с ръка челото си. — Живот срещу живот. Така е честно и справедливо. Живот срещу живот. Тя ме молеше да не я оставям да умре, да не позволя да умре с този грях, който щеше да я изпрати в ада. Нямах сила да опростя греховете й. Дори когато издъхваше в ръцете ми, не събрах кураж. Силата дойде по-късно, след отчаянието, след тъмния и празен период. Мога да ви покажа. Трябва да ви покажа.

Родерик пристъпи напред и успя да увие шала около врата на Тес, макар тя инстинктивно да се отдръпна.

— Лу, вие сте полицай. Вашата работа, вашето задължение е да защитавате.

— Да защитавам. — Пръстите му потрепериха върху шала. Полицай. Беше му се наложило да сипе приспивателно в кафето на Токмака. Нямаше да бъде редно да причини по-голямо зло, да навреди на друг офицер. Да защитава. Пастирът защитава стадото си. — Аз не защитих Лора.

— Не. Било е голяма загуба, истинска трагедия. Но сега опитвате да поправите грешката си, нали? Нали затова сте станали полицай? За да поправите грешката си? За да защитавате хората?

— Налагаше се да лъжа, но след случилото се с Лора това сякаш нямаше значение. Надявах се в полицията да намеря онова, което търсих в семинарията. Онова чувство за цел в живота. За призвание. Човешкия закон, а не Божия.

— Да, дали сте клетва, че ще съблюдавате закона.

— Гласът се появи отново след толкова много години. Вече беше истински.

— Да, за вас е бил истински.

— Той невинаги е в главата ми. Понякога идва като шепот от съседната стая или нахлува като гръм през тавана над леглото ми. Той ми каза как да спася Лора и себе си. Нали двамата сме свързани? Винаги сме били свързани.

Ръцете й стиснаха ключовете в джоба. Ако шалът около врата й се затегнеше, тя щеше да ги използва, за да издере очите му. За да оцелее. Желанието за живот надделя.

— Ще ви опростя греховете — прошепна той. — И вие ще видите Господ.

— Грях е да отнемеш нечий живот.

Лу се поколеба.

— Живот срещу живот. Свещена жертва. — Болката вибрираше в гласа му.

— Грях е да отнемеш нечий живот — повтори Тес и кръвта нахлу в главата й. — Убийството е в разрез с Божия и човешкия закон. Познавате и двата закона, тъй като сте и полицай, и свещеник. — В първия момент, когато чу сирената, си помисли, че шумът идва от линейка на Бърза помощ. Нямаше да остане сама. Не откъсваше поглед от очите му.

— Мога да ви помогна.

— Да ми помогнете. — Тези думи прозвучаха като шепот — полувъпрос, полумолба.

— Да. — Макар да трепереше, Тес вдигна едната си ръка и я положи върху неговата. Пръстите й докоснаха копринения шал.

Зад гърба им се треснаха врати, но никой от двамата не се обърна.

— Свали ръцете си от нея, Родерик! Свали ръцете си и се отдръпни настрани!

Без да пуска ръката на Родерик, Тес се извърна и видя Бен, който стоеше разкрачен на не повече от десет крачки зад тях, стиснал пистолета си с две ръце. Вляво от него Ед беше заел същата стойка. Сирените продължаваха да пищят, а бурканите на полицейските коли, които прииждаха в паркинга, мигаха ожесточено.

— Бен, нищо ми няма.

Но той не се обърна към нея. Не откъсна поглед от Родерик и Тес забеляза свирепия блясък в очите му. Разбра, че ако се помръдне настрани сега, само ще отприщи гнева му.

— Бен, казах ти, че ми няма нищо. Той търси помощ.

— Махни се оттам. — Ако беше сигурен, че Родерик не е въоръжен, щеше да се нахвърли върху него. Но Тес изви тялото си, използвайки го като щит.

— Всичко свърши, Бен.

Ед пристъпи напред, след като светкавично сигнализира с ръка.

— Трябва да те претърся, Лу. После ще се наложи да ти сложа белезници и да те арестувам.

— Да. — Замаян и притихнал, Лу подаде ръцете си, за да улесни нещата. — Такъв е законът. Доктор Корт?

— Да. Никой няма да ви нарани.

— Имаш право да не говориш — започна Ед, след като бръкна под якето на Родерик и извади полицейската му значка.

— Добре, всичко ми е ясно. — Докато Ед закопчаваше белезниците, вниманието на Родерик се спря върху Лоугън. — Отче, за да чуете изповедта ми ли сте дошли?

— Да. Искате ли да ви придружа? — При тези думи Лоугън стисна ръката на Тес.

— Да. Толкова съм уморен.

— Вече можете да си починете. Елате с нас сега и аз ще остана до вас.

С наведена глава Лу мина между Ед и Лоугън.

— Благословете ме, отче, тъй като съгреших.

Бен изчака да се отдалечат от него. Тес стоеше на мястото си и го наблюдаваше, но не беше сигурна, че краката й щяха да я издържат, ако пристъпеше напред. Видя как той прибра пистолета в кобура, след което само с три крачки се озова до нея.

— Добре съм, добре съм — повтаряше Тес, докато той я притискаше в обятията си. — Нямаше да го направи. Не можеше.

Бен се откъсна от нея само за да махне шала от врата й, след което го захвърли в една купчина сняг. Опипа шията й, за да се увери, че няма белези.

— Можех да те загубя.

— Не. — Отново се притисна до него. — Той знаеше. Май от самото начало знаеше, че мога да го спра. — Когато очите й се насълзиха от облекчение, Тес се притисна още по-силно в прегръдката му. — Проблемът е, че не успях, Бен. Никога не съм била толкова уплашена.

— Ти застана между нас и ми препречи пътя.

Подсмърчайки, Тес се дръпна леко назад и неусетно устните им се впиха в целувка.

— Защитавах пациент.

— Той не е твой пациент.

Тес реши да отстоява своето с надеждата, че ще може да се задържи на краката си поне още няколко минути. Отстъпи назад и го погледна в очите.

— Напротив, той е мой пациент. Ще го подложа на тестове веднага щом документите по ареста му се уредят.

Бен я сграбчи за ревера на палтото й, но когато Тес погали лицето му, той просто допря чело до нейното.

— По дяволите, та аз треперя.

— Аз също.

— Хайде да се прибираме.

— Добре.

Прегърнати през кръста, двамата се запътиха към колата. Без да направи никакъв коментар, Тес забеляза, че я е качил на тротоара. Щом се озоваха в колата, тя се сгуши в обятията на Бен. Никой не беше твърд и топъл като него.

— Той беше полицай.

— Той е болен. — Ръцете им се вплетоха една в друга.

— През цялото време е бил с една крачка пред нас.

— През цялото време е страдал. — Тес притвори очи за момент. Беше жива. Този път не се бе провалила. — Ще успея да му помогна.

В първия момент Бен замълча. Налагаше се да свикне с потребността й да се отдава на хората. Навярно някой ден той щеше да повярва, че шпагата и словото могат заедно да възцарят правдата.

— Хей, докторке?

— Ммм?

— Спомняш ли си, че решихме да заминем оттук за няколко дни?

— Да. — Тес въздъхна и си представи остров с палмови дървета и големи оранжеви цветя. — О-о, да.

— Скоро ще мога да се освободя.

— За къде искаш да си приготвя багажа?

Бен се засмя, но продължи да си играе с ключовете.

— Мислех си, че бихме могли да отидем във Флорида за малко. Искам да се запознаеш с майка ми.

Тес бавно вдигна глава от рамото му и го погледна в очите, съумявайки да потисне желанието си да скочи от радост. Тогава Бен се усмихна — в усмивката му се четеше всичко, което тя искаше да разбере.

— С удоволствие бих се запознала с майка ти.