Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)

Шестнадесета глава

Навън тъкмо беше започнало да вали, когато Джоуи излезе през задната врата. Тъй като знаеше, че допълнителната предпазна врата срещу буря се затваря с трясък, той я дръпна внимателно, докато ключалката не щракна. Беше съобразил да си вземе ръкавиците и бе нахлузил на главата синята си скиорска шапка. Но вместо да си обуе ботите, бе решил да остане с високите си ботуши. Те бяха любимите му обувки.

Никой не го видя, като излезе.

Майка му беше в кабинета при втория му баща. Знаеше, че спорят за него, тъй като разговаряха, без да повишават тон, и гласовете им звучаха нервно и пискливо, както се случваше винаги когато спореха за него.

Не подозираха, че той знае темата на разговора им.

Майка му беше опекла пуйка с разнообразна и пъстра украса. По време на вечерята бе бъбрила весело, прекалено весело за радостта си, че семейството празнува в тесен кръг Деня на благодарността. Доналд се бе пошегувал за остатъците и бе похвалил тиквеника, който беше изпекъл сам. На трапезата имаше сок от червени боровинки, масло и малки кифлички във формата на полумесец, които бяха бухнали във фурната.

Това беше най-ужасната вечеря в живота на Джоуи.

Майка му не искаше той да има проблеми. Желаеше синът й да бъде щастлив, да върви добре в училище и да тренира баскетбол. Да бъде нормален. Джоуи я беше чул да казва шепнешком и разтревожено тези думи на втория му баща. Просто искам да бъде нормален.

Но той не беше. Джоуи предполагаше, че баща му съзнава този факт и затова двамата спореха. Не беше нормален. Беше алкохолик също като баща си.

Майка му казваше, че баща му е безнадежден случай.

Джоуи разбираше, че алкохолизмът е болест. Разбираше пристрастяването и знаеше, че няма лечение, а само продължителен период на възстановяване. Също така съзнаваше, че има милиони алкохолици и е възможно да бъдеш един от тях, живеейки същевременно нормално, както майка му тъй настойчиво искаше от него. Това изискваше примиреност, усилие и промяна. Понякога му писваше да полага усилия. Ако признаеше на майка си, че е уморен от всички тези опити, тя щеше да се разстрои.

Освен това Джоуи знаеше, че алкохолизмът може да бъде наследствен. Беше го наследил от баща си по същия начин, както беше наследил и славата на неудачник.

Улиците бяха тихи, когато закрачи из добре подредения квартал. На фона на светлината от уличните лампи пърхаха снежинки, подобно на танцуващите феи от приказките, които майка му беше чела преди години. Виждаше празничното осветление в прозорците, зад които хората ядяха традиционните ястия за Деня на благодарността или си почиваха пред телевизорите след обилната вечеря.

Баща му не беше дошъл да го вземе.

Не бе се обадил.

Джоуи смяташе, че разбира защо баща му бе престанал да го обича вече. Той явно не искаше да си спомня за пиянството, за побоищата и за лошите времена.

Доктор Корт твърдеше, че Джоуи не е виновен за болестта на баща си. Момчето си спомняше как бе лежало в леглото късно вечерта, слушайки дебелия и противен пиянски глас на баща си.

— Мислиш само за това дете. Изобщо не се сещаш за мен. Всичко се промени, след като се роди той.

По-късно чуваше как баща му плаче, а това му действаше дори по-зле от изблиците на гняв.

— Съжалявам, Луис. Обичам те, толкова много те обичам. Напрежението ме прави такъв. Ония копелета в работата ми все слухтят по петите ми. Още утре бих ги изпратил всички на майната им, но Джоуи непрекъснато се нуждае от нови обувки.

Джоуи изчака една кола да мине, избоботвайки, покрай него, после пресече улицата и се запъти към парка. Снегът бе започнал да се сипе по-силно, наподобявайки бяла завеса, развявана от вятъра. Бузите му бяха зачервени от свежия студен въздух.

Някога бе вярвал, че ако не се нуждаеше от нови обувки, баща му нямаше да се пристрасти към пиенето. По-късно осъзна, че животът на близките му щеше да се улесни, ако просто не съществуваше. Затова на девет години избяга от къщи. Но се уплаши, тъй като се изгуби в нощта и чуваше разни гласове. Полицията го откри след няколко часа, които му се бяха сторили дни.

Майка му се бе разплакала, а баща му го бе притиснал силно в обятията си. И двамата дадоха обещания, които смятаха да спазят. Известно време нещата вървяха добре. Баща му започна да посещава сеансите на анонимните алкохолици, а майка му започна да се смее повече. Именно онази Коледа Джоуи получи като подарък голямо колело и баща му часове наред тичаше до него, придържайки го за седалката. Не позволи на Джоуи да падне нито веднъж.

Но точно преди Великден баща му отново започна да закъснява вечер. Очите на майка му бяха вечно зачервени и смехът й секна. Една нощ баща му взе прекалено широк завой към алеята за дома и не видя колелото. Влезе в къщата, сипейки ругатни. Джоуи се събуди от псувните и обвиненията. Баща му искаше да го изкара от леглото и да го изведе навън, за да му покаже какво е сторила небрежността му. Майка му го възпря.

Онази нощ Джоуи за пръв път чу как баща му удря майка му.

Ако беше прибрал колелото си, вместо да го оставя на тревата до алеята към къщата, баща му нямаше да го блъсне. Тогава баща му нямаше да се ядоса толкова много. Нямаше да удари майка му и да й направи синина на бузата, която тя после се опитваше да скрие с грим.

Онази нощ Джоуи за пръв път вкуси алкохол.

Отначало не хареса вкуса му. На устата му запари, а стомахът му забълбука. Но след като отпи три или четири пъти от бутилката, се почувства странно — сякаш си бе нахлузил тънка пластмасова броня. Вече не му се плачеше. Когато се качи в леглото, в главата му се появи приятно тихо жужене. Унесе се, без да сънува кошмари.

От онази вечер Джоуи започна да използва алкохола като приспивателно винаги щом родителите му се скараха.

Тогава дойде и разводът — резултат от безброй спорове, кавги и обиди. Един ден майка му го взе от училище и го закара в някакъв малък апартамент. Там му обясни възможно най-внимателно защо повече няма да живеят заедно с баща му.

Джоуи се бе засрамил, ужасно се бе засрамил, тъй като се зарадва на тази новина.

Бяха започнали новия си живот. Майка му се върна на работа. Отряза си косата и престана да носи халка. Джоуи обаче забелязваше от време на време тънката бяла ивица, останала на мястото на венчалния пръстен.

Все още си спомняше тревогата и молбата в очите й, докато му бе обяснявала причините за развода им. Беше се страхувала тъй много да не я обвинява, че бе аргументирала решението си, което я караше да се чувства виновна и несигурна, изтъквайки неща, които той вече знаеше.

Джоуи още си спомняше колко беше плакала вечерта, когато се върна от работа и намери единадесетгодишния си син пиян.

В парка цареше тишина. На земята се беше образувала тънка и красива бяла мараня. След час никой нямаше да забележи следите от неговите стъпки. Джоуи беше убеден в това. В момента снегът се сипеше на големи меки снежинки, които полепваха по клоните на дърветата и придаваха блясък на храстите. По лицето му се топяха снежинки, които мокреха кожата му, но това не му пречеше. Само за миг се почуди дали майка му вече се е качила в стаята му и е открила, че го няма. Съжаляваше, че отсъствието му щеше да я разстрои, но знаеше, че с постъпката си само цели да улесни живота на всички. Особено своя.

Този път не беше на девет години. И не се страхуваше.

Заедно с майка си беше ходил на сбирки на Дружеството на анонимните алкохолици. Но те не му влияеха. Не желаеше да му въздействат, защото не искаше да признае, че се срамува да бъде като баща си.

Тогава се появи Доналд Мънроу. Джоуи искаше да се радва на щастието, споходило майка му, но после се почувства виновен, че приема заместник на баща си. Майка му беше отново щастлива и Джоуи се радваше, защото я обичаше много. Баща му ставаше все по-язвителен и Джоуи ненавиждаше тази промяна у него, тъй като обичаше и баща си.

Майка му се омъжи повторно и промени фамилното си име. Стана различно от това на Джоуи. Преместиха се в къща в спокоен богаташки квартал. Стаята на Джоуи гледаше към задния двор. Баща му постоянно се оплакваше от издръжката, която плащаше.

Когато започна да се вижда с Тес, Джоуи намираше начин да се напие всеки ден и вече бе започнал да замисля самоубийството си.

Първите срещи с нея не му се понравиха. Но тя не го бе притиснала и не бе заявила, че го разбира. Доктор Корт просто говореше. Когато той спря да пие, тя му даде календар, който нарече вечен, тъй като можел да го използва безкрай.

— Днес има защо да се гордееш, Джоуи. И всеки ден, когато се събудиш сутрин, ще има от какво да се гордееш.

Понякога й вярваше.

Тес никога не му хвърляше бегъл и строг поглед, когато той влизаше в кабинета й. Майка му все още го правеше. Доктор Корт му бе подарила календара и му бе повярвала. Майка му явно очакваше от него поредното разочарование. Затова го беше преместила от старото му училище. Затова не му позволяваше да се среща с приятелите си.

„Ще си намериш нови приятели, Джоуи. Просто искам най-доброто за теб.“

Майка му просто не искаше той да заприлича на баща си.

Но той приличаше на него.

След време може би щеше да има син, който пък да прилича на него. Този порок нямаше да изчезне. Щеше да тегне над тях като проклятие. Беше чел за проклятията. Предаваха се от поколение на поколение. Понякога можеха да се развалят. В една от книгите, които криеше под дюшека си, се описваше церемонията за прогонване на зли духове. Една вечер, когато майка му и вторият й съпруг бяха на делова вечеря, той я беше изпълнил, следвайки напътствията точка по точка. Накрая не се бе почувствал по-различно. Това му доказа, че злото, лошата страна в него е по-силна от добрата.

Именно тогава започна да сънува моста.

Доктор Корт искаше да го изпрати на някакво място, където хората можели да тълкуват сънища за смърт. Беше намерил брошурите, които майка му бе изхвърлила. Изглеждаше приятно и спокойно местенце. Джоуи беше запазил тези брошури, тъй като смяташе, че може да се окаже по-добро място от новото училище, което мразеше. Почти беше събрал кураж да разговаря с доктор Корт за него, когато майка му заяви, че няма нужда да се вижда повече с нея.

Бе изразил желанието си да се срещне с доктор Корт, но майка му го бе изгледала със своята широка и нервна усмивка.

Сега те бяха вкъщи и спореха за него. Винаги спореха само за него.

Майка му очакваше дете. Вече беше започнала да избира цветове за детската стая и да мисли за име. Джоуи предполагаше, че едно бебе може да се отрази добре на атмосферата в дома им. С радост беше приел предложението на Доналд да му помогне при боядисването на детската.

Но след ден бе сънувал, че бебето е мъртво.

Бе пожелал да сподели съня си с доктор Корт, но майка му беше заявила, че няма нужда да се вижда повече с нея.

Падналият сняг правеше моста хлъзгав. След Джоуи оставаха дълги провлачени следи. Изпод моста долиташе шумът от оживеното улично движение, но той вървеше по страната, която гледаше към тясното заливче и дърветата. Разходката на тази височина, над короните на дърветата и под сивото небе над главата му го изпълваше с приятно вълнение. Вятърът беше студен, но от ходенето мускулите му бяха топли.

Мислеше за баща си. Тази вечер, тази последна вечер от Деня на благодарността беше истинско изпитание. Ако баща му бе дошъл трезвен, за да вземе Джоуи за вечеря, той щеше да опита още веднъж. Но баща му не бе дошъл, защото и за двамата беше прекалено късно.

Освен това на Джоуи му бе писнало да чака и да гледа строгия и неуверен поглед по лицето на майка си, да вижда тревогата и загрижеността на Доналд. Повече не можеше да понася мисълта, че е виновен за тази бъркотия. След като си отидеше от тоя свят, майка му и Доналд вече нямаше да имат поводи да се карат. Повече нямаше да се безпокои, че Доналд ще напусне майка му и тяхното бебе заради неприязънта си към Джоуи.

Баща му нямаше да плаща издръжката.

Парапетът на моста на Калвърт стрийт беше хлъзгав и мокър, но Джоуи се хвана здраво с ръкавиците си.

Желаеше покой. Смъртта щеше да му донесе покой. Беше чел доста материали за възкръсването, за възможността да се прероди в по-добро същество или в по-добър човек. С нетърпение очакваше това да се сбъдне.

Вятърът шибаше лицето му със студения и почти режещ сняг. В тъмнината можеше да види парата, която бавно и постоянно излизаше от устата му. Под него се простираха побелелите дървета и ледената вода на Скалистия залив.

Най-категорично беше отхвърлил другите начини на самоубийство. Ако прережеше вените си, видът на собствената му кръв можеше да му попречи да довърши започнатото. Беше чел, че хората, които бяха правили опити да се отровят с хапчета, често ги повръщаха и само се разболяваха за няколко дни.

Освен това мостът беше най-подходящото място. Беше чист. За миг, в един дълъг миг щеше да полети.

За момент запази равновесие и се замоли. Искаше Бог да го разбере. Знаеше, че Бог не желае хората да избират смъртта. Искаше да изчакат, докато той е готов да ги приеме.

Е, Джоуи не можеше да почака и се надяваше Бог, а и всички останали да го разберат.

Помисли си за доктор Корт и съжали, че ще я разочарова. Джоуи знаеше, че майка му ще се разстрои, но тя имаше Доналд и новото си бебе. Не след дълго щеше да разбере, че това е най-доброто за тях. И за баща му. Баща му просто ще се напие за пореден път.

Джоуи държеше очите си отворени. Искаше да гледа как дърветата се приближават до него с бясна скорост. Пое си дълбоко дъх, задържа го и полетя.

 

 

— Мис Бет отново се е престарала. — Тес опита от дебелия къс тъмно месо, който дядо й беше отрязал. — Както винаги, и сега всичко изглежда прекрасно.

— Тази жена обича най-много да се суети около печката. — Сенаторът добави горещ сос към купчина картофи. — От два дни не ме пуска в собствената ми кухня.

— Отново ли те е хванала да опитваш крадешком специалитетите й?

— Заплаши ме, че ще ми даде да беля картофи. — Погълна солидната хапка, набодена на вилицата му, и се засмя. — Мис Бет никога не е била привърженичка на израза, че домът е крепостта на мъжа. Вземете си още плънка, детектив. Човек не може да си угажда всеки ден.

— Благодаря. — На Бен не му оставаше да направи нищо друго, освен да си вземе, тъй като сенаторът му подаде купата. Вече два пъти си бе сипвал от нея, но му беше трудно да откаже на веселия и настоятелен домакин. Един час в компанията на сенатор Уайтмор беше достатъчен, за да разбере, че старецът е енергичен както в действията си, така и в приказките си. Възгледите му бяха твърди като гранит, търпението му — малко, и без съмнение сърцето му лежеше в ръцете на внучката му.

За свое най-голямо облекчение Бен осъзна, че след изминалия час не се чувства неудобно, както бе предполагал.

В първия момент къщата го беше притеснила. Отвън тя просто изглеждаше стилна и забележителна. Когато влезе вътре, сякаш тръгна на околосветско пътешествие в първокласна каюта. Върху шахматно наредените бели и черни плочки по пода на коридора бяха постлани турски килими, чийто леко избелял вид издаваше възрастта и трайността им. Под една дълга извита стълба стоеше абаносов шкаф на човешки бой и изрисуван с великолепни пауни.

В гостната, където един мълчалив ориенталец им беше сервирал аперитивите, имаше дълга маса в стил рококо с два стола а ла Луис Куинц, поставени от двете й страни. В един шкаф с витрина от гравирано стъкло бяха изложени семейни ценности. Оцветеното венецианско стъкло беше толкова тънко, че през него можеше да се чете. Стъклена птичка отразяваше пламъка от огъня в камината. Бялото мраморно огнище имаше за страж порцеланов слон с размерите на териер.

Гостната издава произхода на сенатора и на Тес, осъзна Бен. Богатство и уют, усет към изкуството и стила. Тес беше седяла на тъмнозелената брокатова тапицерия на канапето в своята бледолилава рокля, която придаваше блясък на кожата й. Перлената огърлица красеше шията й, а лъскавият камък в центъра пулсираше заедно със светлината и топлината, излъчвана от тялото й.

Бен никога не бе я виждал толкова красива.

В трапезарията камината също беше запалена. Но огънят в нея бе затрупан, за да може само да пращи и тлее по време на вечерята. От призмите на закачения над масата полилей струеше светлина. Блюда от „Уеджууд“, боядисани в нежни цветове, джорджианско сребро, тежко и лъскаво, чаши от бакаров кристал, които подканяха да бъдат напълнени с изстудено бяло вино и минерална газирана вода, ирландска ленена покривка и салфетки, толкова меки, че човек можеше да заспи върху тях. Купите и подносите бяха отрупани. Стриди „Рокфелер“, печена пуйка, аспержи с масло, пресни кифлички във формата на полумесец и ред други ястия — техните миризми се смесваха с приятното ухание на цветя и свещи.

Докато сенаторът режеше пуйката, Бен се пренесе в Деня на благодарността от детските си години.

Тъй като седяха на празничната трапеза по-скоро по обяд, отколкото за вечеря, сутринта се бе събуждал от апетитните миризми на печена пуйка, пелин, кимион и наденицата, която майка му беше изпекла и нарязала на парченца в плънката. Телевизорът оставаше включен за „Парада на Мейси“ и ръгбито. Това беше един от малкото дни, когато двамата с брат му не трябваше да се редуват да сложат масата. Тогава удоволствието се падаше на майка му.

Тя изваждаше хубавите сервизи, които използваше само когато на вечеря идваше леля му Джо от Чикаго или шефът на баща му. Приборите не бяха от истинско злато, но все пак бяха от неръждаема стомана и по-красиви. Майка му винаги се бе гордяла с начина, по който сгъваше салфетките във формата на триъгълник. По-късно пристигаше и сестрата на баща му със съпруга си заедно с трите им деца. Къщата се изпълваше с весела глъч, със спорове и с аромата на подсладената пита на майка му.

Преди да започнат да се хранят, казваха молитвата. Бен не обръщаше внимание на братовчедка си Марси, която с всяка следваща година ставаше все по-непоносима и която майка му, по известни само на нея причини, настояваше да сложи до него.

Обикновено претупваха края на молитвата, тъй като лакомията вземаше връх. Щом се прекръстеха, всички протягаха ръце, за да докопат нещо от най-близките чинии.

В дома му не бе имало мълчалив ориенталец, който да следи дали чашите са пълни със сухо бяло бургундско вино.

— Радвам се, че сте с нас тази вечер, детектив. — Уайтмор си взе отново от аспержите. — Често изпитвам вина, че пазя Тес само за себе си по време на празниците.

— Благодаря за поканата. Иначе най-вероятно щях да ям сандвич от царевична питка и подправено месо със сирене и маруля.

— Предполагам, че от работа не ви остава често време да се нахраните спокойно. Казаха ми, че сте рядък екземпляр, от всеотдайните. — Бен само леко повдигна едната си вежда, при което сенаторът се засмя добродушно и размаха чашата си за вино. — Кметът ме държи в течение на информацията, постъпваща и изтичаща по вашия случай, тъй като внучката ми е замесена в него.

— Дядо иска да каже, че клюкарстват с кмета.

— Това също — с охота се съгласи Уайтмор. — Очевидно не сте били съгласен Тес да бъде привлечена като консултант.

На откровеността трябва да се отговаря с откровеност, реши Бен.

— Продължавам да не одобрявам участието й в разследването по този случай.

— Опитайте малко от сладкото от круши с тази кифличка. — Сенаторът добросърдечно му подаде чинията. — Мис Бет сама го приготвя. Имате ли нещо против да ви попитам какво точно не одобрявате — че се консултирате с психиатър или че се консултирате именно с Тес.

— Дядо, не смятам, че празничната вечеря по случай Деня на благодарността е подходящо време да го въртиш на шиш.

— Нищо подобно. Изобщо не въртя на шиш момчето, просто се опитвам да разбера мнението му.

За да спечели време, Бен бавно намаза кифличката със сладко.

— Не виждах смисъла от изготвянето на психически портрет, който щеше да ни отнеме повече време и да ни натовари с излишна бумащина. Предпочитам чисто полицейската работа — разпити, обикаляне, логика. — Погледна към Тес и видя, че тя се е вторачила във виното си. — Що се отнася до строгото спазване на закона, изобщо не ме интересува дали е психически болен, или обикновен подлец. Тази плънка е невероятна.

— Да, бива си я мисис Бет. — Сякаш за да се присъедини към изказаното мнение, Уайтмор си взе още от нея. — Склонен съм да приема мнението ви, детектив, но не съм напълно съгласен с вас. В политиката това се нарича дипломатически врели-некипели.

— Ние, хората на закона, го наричаме по същия начин.

— В такъв случай се разбираме. Виждате ли, смятам, че винаги е по-добре да знаеш какво мисли противникът ти.

— А ако ти е от полза, изпреварваш го с една стъпка. — Бен насочи вниманието си към Уайтмор. Сенаторът седеше начело на масата в своя черен костюм и колосана бяла риза. Тъмната вратовръзка беше закрепена на мястото си със семпъл диамант. Ръцете му бяха големи и на фона на финия кристал изглеждаха груби. Бен с изненада отбеляза, че ръцете на собствения му дядо, на стария касапин, са съвсем същите — загрубели, с изхвръкнали кокалчета и широки длани. На лявата си ръка носеше гладка златна халка в знак на преданост към своята съпруга, починала преди повече от трийсет години.

— В такъв случай не смятате, че работата на Тес като психиатър ви е помогнала точно в този случай?

Тес продължаваше да яде, сякаш разговорът на масата изобщо не я засягаше.

— Иска ми се да бяхте прав — с малко закъснение отговори Бен. — Защото ако бяхте прав, навярно по-лесно щях да успея да я убедя да се откаже от този случай. Но истината е, че ни помогна да установим периодичността и мотива за убийствата.

— Би ли ми подал солта? — Тес с усмивка пое солницата от оловен кристал. — Благодаря ти.

— Няма защо — с неохота отвърна той. — Това не означава, че одобрявам участието й в разследването.

— Очевидно сте осъзнали колко всеотдайна и твърдоглава жена е моята внучка.

— Имам представа.

— Мисля, че съм наследила тези качества — подхвърли Тес и покри с длан ръката на сенатора. — От дядо си.

Бен забеляза, че ръцете им се стиснаха продължително.

— Слава богу, че не си наследила външния ми вид. — После продължи със същия любезен тон: — Разбрах, че сте се преместили при внучката ми, детектив.

— Точно така. — Подготвяйки се за инквизицията, която бе очаквал цяла вечер, Бен отново се върна към сладкото от круши.

— Чудя се дали глобявате гражданите за извънредна работа.

Тес се засмя и се облегна на стола си.

— Дядо се опитва да разбере дали може да те накара да се изпотиш. Ето, скъпи. — Подаде на сенатора още от пуйката. — Хапни си. Следващия път, когато клюкарстваш с кмета, му кажи, че се радвам на най-добрата полицейска охрана.

— А ако ме подпита на какво още се радваш?

— Останалото не засяга кмета.

Уайтмор сложи парче от пуйката в чинията си и посегна към соса.

— Сигурно ще кажеш, че това не засяга и мен.

— Няма да има нужда. — Тес загреба лъжица от соса с червени боровинки и го изсипа в чинията му. — Ти току-що го каза сам.

Дребната и пълничка мис Бет влезе в стаята и одобрително изгледа поизпразнените чинии от празничната трапеза, която беше приготвила. Избърса малките си пухкави ръце в престилката си.

— Доктор Корт, търсят ви по телефона.

— О, благодаря ви, мис Бет. Ще се обадя от библиотеката. — Стана и целуна сенатора по бузата. — Не бъди досаден, дядо. И гледай да ми оставиш парче от сладкиша.

Уайтмор изчака Тес да излезе от стаята.

— Красива жена.

— Да, така е.

— Знаете ли, когато беше по-малка, хората често я подценяваха заради външния й вид, заради височината и пола й. След като си живял повече от половин век, не приемаш много неща за чиста монета. Беше съвсем малка, когато се премести при мен. Бяхме само двамата. Хората смятат, че съм й помогнал да изживее трудните моменти. Но, Бен, истината е, че тя ми помогна. Мисля, че без Тес щях да се сбръчкам и да умра от мъка. Скоро ще навърша седемдесет и пет. — Уайтмор се усмихна, сякаш тази мисъл му доставяше удоволствие. — Когато стигнеш тази възраст, започваш да гледаш на всеки ден с други очи. И започваш да оценяваш малките неща.

— Например че усещаш земята под краката си сутрин — промълви Бен, но неловко се размърда, тъй като усети озадачения поглед на сенатора върху себе си. — Дядо ми обичаше да казва това.

— Очевидно е бил проницателен човек. Да, да усещаш земята под краката си сутрин. — Хванал чашата с виното, той се облегна назад и се загледа в Бен. Беше спокоен, че това, което виждаше пред себе си, го радва. — Човешката природа кара мъжа да цени дребните радости дори след като е загубил съпругата си и единственото си дете. С изключение на тези малки удоволствия, Тес е единственото нещо, което ми е останало.

Бен откри, че вече не се чувства неудобно, че вече не очаква да бъде притиснат в ъгъла.

— Няма да позволя да й се случи нещо лошо. Не само защото съм полицай и работата ми се изразява в това да пазя и защитавам, но защото държа на нея.

Когато Уайтмор се облегна на стола си, диамантът на вратовръзката му заблестя на светлината.

— Интересувате ли се от ръгби?

— Донякъде.

— Когато вече няма причина да се безпокоим за Тес, можем да отидем заедно на някой мач. Имам абонамент за целия сезон. Ще пийнем някоя и друга бира и ти ще ми разкажеш за себе си неща, които не съм могъл да разбера от полицейското ти досие. — Засмя се, показвайки белите си зъби — почти естествени. — Останала ми е само тя, детектив. Мога да ви кажа дори какъв е бил резултатът ви от практиката по стрелба миналата седмица.

Развеселен, Бен гаврътна виното си.

— И как се представих?

— Доста добре — заяви Уайтмор. — Дори дяволски добре.

В изненадващ синхрон двамата мъже извърнаха глави към вратата, когато Тес се върна в стаята. Щом видя лицето й, Бен скочи от стола.

— Какво се е случило?

— Съжалявам. — Гласът й беше спокоен и не трепереше, но лицето й беше бледо. С протегната ръка се приближи до дядо си. — Налага се да си тръгна, дядо. Имам спешен случай в болницата. Не знам дали ще успея да се върна.

Ръката й беше студена и дядо й я покри с двете си длани. Знаеше по-добре от всеки друг какво се е насъбрало в душата й.

— Някой пациент ли?

— Да. Опит за самоубийство. Закарали са го в Джорджтаун, но положението му е критично. — Гласът й беше хладен и безразличен — като на лекар. Бен я огледа внимателно, но освен бледността й, не забеляза никакво вълнение. — Съжалявам, че трябва да те оставя точно сега.

— Не се тревожи за мен. — Сенаторът вече беше станал. Прегръщайки я през раменете, той я изпроводи до вратата. — Обади ми се утре, за да ми кажеш как се чувстваш.

Дълбоко в нея нещо трепна и се обърна, но не се издаде. Долепи буза до лицето му, за да почерпи малко от силата му.

— Обичам те.

— Аз също те обичам, момичето ми.

Когато излязоха навън в снежната нощ, Бен я хвана за ръката, за да я предпази да не се подхлъзне по стълбите.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Едно четиринадесетгодишно момче е решило, че не може да се справи с живота. Затова е скочило от моста на Калвърт стрийт.