Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Четиринадесета глава

— Много съм ви задължена, че отделихте време да се срещнем, монсеньор. — Тес се настани в един стол пред бюрото на Лоугън, осъзнавайки за миг, че пациентите й надали се чувстват удобно по време на първия си разговор с нея.

— Удоволствието е изцяло мое. — Седеше удобно, карираното вълнено сако беше преметнато на облегалката на стола му, а навитите ръкави на ризата му разкриваха яките му ръце до лактите, изпъстрени на места с посивели косми. Това отново подсети Тес, че той прилича на човек, свикнал повече със стадионите за ръгби и тенискортовете, отколкото с вечерната литургия и тамяна. — Желаете ли малко чай?

— Не, благодаря, монсеньор.

— След като сме колеги, защо не ме наричате Тим?

— Добре. — Усмихна се и вътрешно си заповяда да се отпусне, като започне от пръстите на краката. — Това ще улесни нещата. Днешното ми телефонно обаждане до вас беше съвсем импулсивно, но…

— Когато един свещеник е разтревожен, той се обръща за съвет към друг свещеник. Когато един психиатър е обезпокоен… — Докато го слушаше, Тес започна да усеща резултата от съзнателното си усилие да се отпусне.

— Точно така. — Пръстите, стиснали здраво дамската й чанта, се отпуснаха. — Предполагам, това означава, че и в двата случая вие сте на прицела.

— Това също така означава, че мога да избирам от два пътя, когато самият аз имам проблеми. Тази алтернативност си има своите преимущества и недостатъци, но вие не сте дошли да съпоставяме Христос и Фройд. Защо не ми кажете какво ви притеснява?

— Точно в момента много неща. Не съм сигурна, че съм открила ключа към съзнанието на… на мъжа, издирван от полицията.

— А вие смятате, че би трябвало да сте успели досега?

— Смятам, че би трябвало да прозра повече неща, след като съм толкова тясно свързана с този случай. — Направи жест, който издаваше както раздразнение, така и несигурност. — Разговарях с него три пъти. Притеснявам се, че не мога да преодолея собствения си страх, вероятно и личната си заинтересованост, за да натисна правилните бутони.

— Мислите ли, че ще различите тези бутони?

— Работата ми изисква да ги позная.

— Тес, и двамата знаем, че съзнанието на психичноболните е като един лабиринт и пътищата, водещи до центъра му, се извиват непрекъснато. Дори да го бяхме подложили на интензивна терапия в идеални условия, навярно щяха да са ни нужни години, за да открием отговорите.

— Да, знам. От логична и медицинска гледна точка всичко това ми е ясно.

— Но емоционалната му страна е съвсем друга история.

Емоционалната страна. Ежедневно се сблъскваше с чувствата на други хора. Но сега вече съзнаваше, че е съвсем различно и далеч по-трудно да сподели своите чувства с другиго.

— Съзнавам, че неспособността ми да бъда обективна е признак на непрофесионализъм. Това ме безпокои, но не мога да го превъзмогна. Монсеньор Лоугън… Тим… аз трябваше да бъда убита вместо последната жертва. Видях я там, в онази уличка. Не мога да я забравя.

Очите му я гледаха любезно, но в тях не се четеше съжаление.

— Прехвърлянето на вината няма да промени случилото се.

— Съзнавам това. — Изправи се и отиде до прозореца. Долу група ученици тичаха през тревата, за да влязат навреме за следващия час.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Естествено. Работата ми е да отговарям.

— Притеснява ли ви фактът, че този мъж може да е бил или все още е свещеник?

— Питате дали изпитвам неудобство, тъй като и аз съм свещеник, така ли? — За да обмисли отговора си, той се облегна назад със сключени ръце. Като младеж се бе боксирал както на ринга, така и извън него. Кокалчетата на ръцете му бяха едри и изпъкнали. — Не мога да отрека, че изпитвам известно неудобство. Естествено мисълта, че този мъж е свещеник, а не, да речем, компютърен програмист, ме прави доста по-чувствителен към цялата история. Но простата истина е, че свещениците не са светци, а човешки същества като всеки водопроводчик, дясно крило в отбор по ръгби или психиатър.

— Ще пожелаете ли да бъде подложен на лечение, след като го заловят?

— Ако ме попитат — провлачено отвърна той. — Ако сметна, че мога да помогна, сигурно ще настоявам. Не бих се чувствал задължен или отговорен, както навярно се чувствате вие.

— Знаете ли, колкото повече се страхувам, толкова повече държа да му помогна. — Отново се извърна с лице към прозореца. — Снощи сънувах един сън. Доста страшен. Бях се загубила в коридорите на лабиринт и бягах. Уплаших се до смърт, макар да съзнавах, че сънувам. Стените се превърнаха в огледала и аз виждах десетките си отражения. — Несъзнателно сложи ръка на стъклото на прозореца, както бе сторила в съня си. — Носех куфарчето си, по-скоро го влачех, тъй като беше много тежко. Погледнах към едно от огледалата, но вместо моето отражение, видях Ан Ризънър. Изведнъж тя изчезна и аз продължих да тичам. Стигнах до една врата. Трябваше само да мина през нея. Но когато понечих да я отворя, тя се оказа заключена. Обезумяло затърсих ключа, но той не беше в мен. Тогава вратата се отвори сама. Помислих, че съм спасена. Грешах… тъй като в този момент зърнах свещеническото расо и шалчето.

Тес се обърна, но нямаше сили да стигне до стола си.

— О, бих могла да запретна ръкави и да напиша много подробен и изчерпателен анализ на този сън. За страха от собственото ми безсилие, за преумората си и за решението си да се откажа от този случай. За вината ми спрямо Ан Ризънър. За раздразнението си от факта, че не мога да намеря ключа към този пациент и за пълния ми, съвсем пълен провал.

Не беше споменала, че се бои за живота си. Лоугън прецени това като един много интересен и издайнически пропуск. Или още не можеше да събере сили да признае страха за живота си, или го свързваше с ужаса си от провала.

— Толкова ли сте сигурна, че ще се провалите?

— Да, и ненавиждам тази мисъл. — Самопризнанието беше последвано от самоиронична усмивка. Тес опипа корицата на античната Библия и откри, че издълбаните букви са дълбоки и гладки. — Тук пишеше нещо за гордостта, предшестваща падението.

— Склонен съм да смятам, че то зависи от гордостта. Вие сте дали на полицията всичко, което е по силите на един добър и опитен психиатър, Тес. Не сте се провалили.

— Знаете ли, никога не съм се проваляла. Не и истински. Не и на лична основа. В училище вървях добре, справях се отлично с домакинството на дядо ми, докато частната практика не ме лиши от свободното време. Що се отнася до мъжете, след едно малко любовно разочарование в колежа реших да поставям условия на мъжете, с които излизах. Животът ми беше доста подреден, допреди… допреди няколко месеца.

— Тес, към този случай бяхте привлечена като консултант. Залавянето на убиеца е задължение на полицията.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако бях зарязала този случай още тогава. Може би — промълви тя, прокарвайки длан през косата си. — Не съм напълно сигурна. Но как бих могла сега? Той е избрал мен. Когато разговарях с него, в гласа му се усещаше отчаяние, дори молба. Как бих могла, как би могъл един лекар да не откликне на този зов?

— Не е едно и също да лекувате убиеца в даден момент и да се чувствате отговорна за следствията от болестта му. — Лоугън сключи ръце и ги облегна на бюрото, а в очите му се появиха недоволство и загриженост. — Ако трябва да изразя мнение от прима виста, без предварителен прочит на този доклад, бих казал, че той е привлечен от вашето състрадание и уязвимост. Трябва да внимавате да не се отдавате прекалено много на първото, за да не станете жертва на второто.

— Трудно ми е да следвам правилата в този случай. Бен… Детектив Парис настояваше да се махна от града. В първия момент се изкушавах да го послушам. Представих си как се качвам на самолет и кацам в Мазатлан, да речем, и как когато се върна, всичко ще бъде приключено и животът ми отново ще се подреди безпроблемно, както преди. — Тес спря и срещна мълчаливия и търпелив поглед на Лоугън. — Наистина се мразя заради тези свои мисли.

— Не гледате ли на тях като на нормална реакция в стресова ситуация?

— За пациент, да — отвърна и се усмихна. — Не и за мен.

— Съществува една дума, Тес — свръхвъздържание.

— Не пуша. Пия съвсем рядко. — Върна се до бюрото и седна на мястото си. — Предполагам, че имам право на един порок.

— А аз не ходя по жени — умислено рече Лоугън. — Сигурно затова си позволявам да пуша и пия. — Погледна я и със задоволство отбеляза, че тя изглежда поуспокоена. Изповядването влияеше добре на душата. — Значи ще останете в Джорджтаун и ще съдействате на полицията. Как се чувствате от взетото решение?

— Нервна. — Тес отговори, без да се замисля: — Не е приятно да знаеш, че някой те следи непрекъснато. Нямам предвид само… — Тръсвайки глава, тя прекъсна изречението си. — Толкова ми е трудно да разбера как да го наричам.

— Повечето хора биха го нарекли убиец.

— Да, но в същото време той е и жертва. Във всеки случай не ме притеснява само фактът, че ме наблюдава. Притеснява ме и охраната на полицията. Но, от друга страна, струва ми се, че това е най-правилното решение. Не се отказах и не побягнах. Искам да помогна на този човек. За мен е изключително важно да му помогна. Когато в съня си се изправих срещу него, уплаших се до смърт. Следователно предадох както него, така и себе си. Няма да позволя това да се случи отново.

— Не, не мисля, че ще го позволите. — Лоугън взе ножчето, с което отваряше писмата, и прокара острието по дланите си. Беше старо и малко лепкаво — сувенир от една екскурзия до Ирландия в младежките му години. Държеше на него, както държеше на много глупави и ненужни неща. Макар да не смяташе Тес за глупава, той беше започнал да се привързва и към нея. — Тес, надявам се, няма да ми се обидите, като ви предложа след приключването на този случай наистина да се махнете за малко оттук. Стресът и преумората могат да пречупят и най-силния човек.

— Няма да се обидя, но мога да го приема като лекарско предписание.

— Послушно момиче. Кажете ми как е Бен? — Усмихна се, когато долови озадачения й поглед. — О-о, хайде, дори един свещеник може да надуши любов във въздуха.

— Сигурно ще кажете, че Бен е още един проблем.

— Предполага се, че любовта е вечен проблем. — Остави ножчето за писма на бюрото. — Този път вие ли определяте условията, Тес?

— Май и двамата не го правим. Просто следваме чувствата си. Той… Аз мисля, че изпитваме силни чувства един към друг. Но още не сме постигнали взаимно доверие.

— Доверието изисква време, за да бъде непоклатимо. С него имахме два професионални разговора и една почти пиянска среща в малък бар в центъра на града.

— Наистина? Не ми е споменал за това.

— Скъпа, един мъж не би искал да признае, че се е напил заедно със свещеник. Все пак желаете ли да чуете мнението ми за детектив Парис?

— Да, мисля, че искам.

— Според мен Парис е много добър мъж, на когото наистина може да се разчита. Той е от мъжете, които, макар и с неохота, веднъж месечно се обаждат на майка си. Мъже като Бен заобикалят правилата, но никога не ги нарушават, защото уважават реда и разбират концепцията за закона. В душата му се таи гняв, който съумява да държи, погребан дълбоко. Не се е отказал от религията от мързел, а защото е открил твърде много грешки в нея. Отхвърлил е религията, скъпа Тес, но е католик до мозъка на костите си. — Тим се облегна на стола, доволен от себе си. — Шейсетсекундният анализ е мой специалитет.

— Вярвам ви. — Извади една папка от куфарчето си. — Надявам се да имате толкова голям успех и с това. Сверих го с капитан Харис. Давам ви последния си доклад. Вътре ще намерите и копия от записите на телефонните ми разговори. Бих приела с радост едно чудо.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, че ме изслушахте.

— На ваше разположение съм. — Стана, за да я изпрати до вратата. — Тес, обадете ми се, ако отново сънувате кошмари. Няма да ви заболи, ако се обърнете към някого за помощ.

— Откъде ли са ми познати тези думи?

Лоугън я изчака да излезе от чакалнята пред кабинета му и едва тогава затвори вратата си.

 

 

Той я наблюдаваше как напуска сградата. Беше опасно да я проследи, но съзнаваше, че вече няма време да бъде предпазлив. Тя се спря до колата си и затършува за ключовете. Главата й беше сведена, сякаш се молеше. Нуждата го обзе тъй силно, че чак главата му забуча. Пипнешком намери белия копринен шал в джоба на палтото си. Студен и мек. Той му вля сили. Тес пъхна ключа в ключалката.

Ако действаше достатъчно бързо и сигурно, всичко щеше да свърши за няколко минути. Пръстите му стискаха и отпускаха шала, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Няколко забравени листа, сухи като прах, прошумоляха около глезените му. Тя изглеждаше обезпокоена. Скоро, съвсем скоро щеше да почива в мир. Всички щяха да почиват в мир.

Видя я как се качи в колата, чу как затвори вратата и запали двигателя. От ауспуха излетя струйка дим. Колата изви грациозно по паркинга, след което пое по пътя.

Изчака полицейската кола да завие след нея и едва тогава отиде до своята кола. Сега Тес отиваше в своя кабинет и той щеше да продължи бдението си. Подходящият момент не беше настъпил още. Можеше да продължи да се моли за нея. И за себе си.

 

 

Тес затвори телефона, облегна се на стола си и притвори очи. Резултатът й се равняваше на 500 точки от бейзбола. В нейната игра това изобщо не бе достатъчно.

Джоуи Хигинс. Как можеше да лекува момчето, след като не й позволяваха да говори с него? Майка му не отстъпваше. Джоуи не пиел вече, затова Джоуи бил добре и повече не се нуждаел от притеснителните срещи с психиатър. Разговорът се бе оказал мъчителен и изключително безполезен. Оставаше й само една възможност. Трябваше да я оползотвори.

Тес се наведе напред и позвъни на секретарката си.

— Кейт, колко време остава до следващия ми час?

— Десет минути.

— Добре. Моля те, свържи ме с Доналд Монроу.

— Веднага.

Докато чакаше, Тес прехвърли досието на Джоуи. Ясно си спомняше последната им среща:

Да умреш не е кой знае каква работа.

Защо говориш така, Джоуи?

Защото е истина. Непрекъснато умират хора. И вие ще умрете.

Смъртта е неизбежна, но това не я превръща в отговор. Дори много стари хора, много болни хора се борят за живота, защото е скъпоценен.

Хората казват, че когато някой умре, той почива в мир.

Да, и повечето от нас вярват в задгробния живот. Но всеки от нас е на земята по някаква причина. Нашият живот е подарък, невинаги лесен и със сигурност невинаги идеален. Трудно е да го направиш по-добър за себе си и за хората около теб. Кое е любимото ти ядене?

Той я изгледа недоумяващо.

Спагети, мисля.

С кюфтета или със сос от накълцано месо?

По лицето му все пак пробягна лека усмивка.

Със сос от кюфтета.

Да предположим, че никога не си вкусвал спагети и кюфтета. Вероятно небето все още ще бъде синьо, Коледа все още ще идва веднъж годишно, но на теб ще ти липсва нещо наистина страхотно. А ако теб те нямаше — да кажем, че не беше роден — ние пак щяхме да имаме небе и Коледа, но нещо наистина страхотно щеше да ни липсва.

Звъненето на телефона я върна към действителността.

— Господин Монроу е на първа линия.

— Благодаря ти, Кейт.

— Доктор Корт? Някакъв проблем ли има?

— Да, господин Монроу, мисля, че имаме голям проблем. Силно се противопоставям на оттеглянето на Джоуи от лечението.

— Оттеглянето ли? Какво имате предвид?

— Господин Монроу, знаете ли, че Джоуи не се яви на последния ни сеанс?

Последва мълчание, след което Тес долови една лека и отегчена въздишка.

— Не. Предполагам, че сам е решил да се откаже. Ще обсъдя това с Луис.

— Господин Монроу, вече разговарях със съпругата ви. Тя е решила да спре Джоуи от лечението. Очевидно не сте били информиран.

— Да, така е. — Отново последва мълчание, след което той си пое дълбоко дъх. — Доктор Корт, Луис желае Джоуи да се върне към нормален начин на живот, а и той изглежда много по-добре. Съобщихме му за бебето и реакцията му беше окуражителна. Ще ми помогне да боядисаме детската стая.

— Радвам се да чуя това, господин Монроу. Но имам чувството, че той още не е готов да се откаже от лечението. Всъщност продължавам да вярвам, че известен престой в клиниката, за която разговаряхме, ще му се отрази добре.

— Луис не иска и да чуе за клиниката. Съжалявам, доктор Корт, и силно ценя загрижеността ви, но трябва да подкрепя това нейно решение.

Обзе я силен и неконтролируем гняв. Не можеше ли да проумее, че именно момчето се нуждае от подкрепа?

— Разбирам желанието ви да се покажете единни пред Джоуи. Но, господин Монроу, не мога да изразя с думи колко важно е Джоуи да продължи да получава подходяща професионална помощ.

— Освен това, доктор Корт, съществува и рискът от прекомерно анализиране. Джоуи не пие и не се движи в компанията, с която пиеше. От две седмици даже не е споменавал за баща си.

Последното изказване я обезпокои.

— Фактът, че не е споменавал баща си, означава само, че потиска чувствата си. Емоционалното му състояние в този момент е изключително напрегнато. Не разбирате ли, че когато липсва самоуважение, самоубийството става прекалено лесно? Боя се… не, ужасявам се от мисълта какво може да стори.

— Доктор Корт, струва ми се, че преувеличавате нещата.

— Уверявам ви, че не е така. Господин Монроу, не искам Джоуи да се превърне в обикновена статистика. Най-много от всичко желая лечението му да приключи, когато е готов. Професионалното ми мнение и вътрешният ми инстинкт говорят, че още не е готов.

— Ще опитам да убедя Луис да му позволи да изкара още няколко сеанса. — Тес долови неувереността му още докато той говореше. — Друго момче би могло да пререже вените си и да нагълта шишенце с лекарства, но не и Джоуи.

— Господин Монроу, някой попитал ли е Джоуи дали желае да продължи посещенията си при мен?

— Доктор Корт, мога само да ви обещая, че ще проверя какво е положението. — Гласът му издаваше нетърпение, дори леко раздразнение. — Ще се опитам да упражня цялото си влияние, за да може Джоуи да изкара поне още един час с вас. Мисля, че ще се убедите сама в подобрението на Джоуи. Много ни помогнахте, доктор Корт, но терапията трябва да бъде спряна, щом забелязваме подобрение у Джоуи.

— Моля ви, преди да предприемете каквато и да е стъпка, да потърсите професионално мнение. В правото си сте да не ми вярвате напълно. Мога да ви препоръчам няколко отлични психиатри в тази област.

— Ще го обсъдя с Луис. Двамата ще размислим. Благодаря ви, доктор Корт. Знам, че помогнахте много на Джоуи.

Недостатъчно, помисли си тя, когато телефонната връзка се прекъсна. Съвсем недостатъчно.

— Доктор Корт. Господин Гросмън е тук.

— Добре, Кейт. Въведи го при мен. — Взе досието на Джоуи, но не го прибра. Вместо това го остави подръка върху бюрото си.

 

 

Наближаваше пет, когато и последният пациент за деня си отиде. Кейт надзърна през вратата.

— Доктор Корт, господин Скот не определи час за следващото си посещение.

— Не се нуждае от такова.

— Наистина ли? — Кейт се облегна на вратата. — Свършихте добра работа с него, доктор Корт.

— Хареса ми тази мисъл. Можеш да извадиш неговото досие от текущите пациенти.

— С удоволствие.

— Направи го утре, Кейт. Ако побързаш, можеш да излезеш оттук точно с една минута по-рано.

— Само гледайте. Лека нощ, доктор Корт.

— Лека нощ, Кейт. — Когато телефонът звънна, Тес сама посегна да вземе слушалката. — Аз ще отговоря. Прибирай се вкъщи, Кейт. — Закрила с длан слушалката, тя си пое въздух. — Доктор Корт слуша.

— Здрасти, Тес.

— Бен. — Напрежението й изчезна. Чуваше шум от пищящи телефони, викащи гласове и тракащи машини. — Още ли си в службата?

— Да. Исках да те предупредя, че ще се забавя малко.

— Струваш ми се уморен. Случило ли се е нещо?

Бен мислеше за изминалия ден и за вонята, от която кожата му надали щеше да се измирише някога.

— Имахме труден ден. Какво ще кажеш на път за вкъщи да взема малко пица или нещо друго за ядене? След около час ще приключим тук.

— Добре, Бен, аз съм добър слушател.

— Ще го имам предвид. Прибирай се право вкъщи и заключи вратата след себе си.

— Да, сър.

— До скоро, всезнайке.

Едва когато затвори телефона, Тес осъзна колко тих беше кабинетът й. Обикновено се радваше да прекара в усамотение един час от вечерта. Тогава можеше да подреди бюрото си и да довърши някои книжа. Но сега тишината сякаш я притискаше като менгеме. Надсмивайки се над глупостта си, тя взе досието на Скот и го затвори. Успехът гъделичкаше човешкото самодоволство.

Събра папките и записите на пациентите си от късния следобед и ги заключи в едно чекмедже. Досието на Джоуи Хигинс остана на бюрото й. Макар да съзнаваше, че надали щеше да има свободно време, Тес пъхна папката в куфарчето си, за да я вземе вкъщи.

На три пъти се улови, че притеснено поглежда към вратата.

Странно. Реши да не се прави на глупачка и прегледа програмата си за следващия ден. Навън я охраняваха двама полицаи, припомни си тя, а един я пазеше във фоайето. Намираше се в пълна безопасност.

Но всеки път, щом чуеше шума от асансьора, сърцето й се обръщаше от страх.

Ако се прибереше вкъщи сега, щеше да бъде сама в апартамента. Не искаше да се чувства самотна в него — не и сега, когато Бен живееше при нея.

В какво се забъркваше тя? Въздъхна и се зае да събере останалите си неща. Беше си загубила ума по Бен. И как се справяше известната доктор Корт с влюбването си? Много зле, въздъхна тя и отиде до гардероба, за да си вземе палтото.

Ако беше пролет, можеше да си намери извинение за замечтаността си и за безпричинните си усмивки. Умните хора се влюбваха през пролетта, когато от всичко лъхаше свежест, която сякаш никога нямаше да повехне.

Спря се до прозореца. Дърветата, строени в редица пред сградите по улицата, бяха тъмни и голи. Тревните площи бяха пожълтели и унили. Хората се гушеха в палтата си, навели глави, за да се скрият от вятъра. Навън не е пролет, помисли си тя, чувствайки се глупаво. И всеки бързаше да се прибере вкъщи.

Тогава го зърна. Той стоеше неподвижно в черното си палто точно зад една група млади дръвчета. Коленете й се разтрепериха. Наблюдаваше — той чакаше и наблюдаваше. Тес инстинктивно се извъртя и грабна телефона от бюрото. Ще се обадя долу, мислеше си тя, докато ожесточено натискаше бутоните. Ще се обади и ще съобщи на полицията, че той е навън и я наблюдава. После ще слезе долу. Ще слезе, защото беше обещала пред себе си, че ще стори поне това.

Но когато се извърна, за да го огледа, той вече беше изчезнал.

Застина за миг с телефона в ръка и с полунабран номер. Беше изчезнал.

Бил е просто някой минувач на път за вкъщи, каза си Тес. Някой лекар, адвокат или банков служител, тръгнал пеш за дома си, за да поддържа добра форма. С усилие се откъсна от прозореца. Върна се до бюрото и сложи телефона на мястото му. Стряскаше се от всяка сянка. Краката й все още трепереха, затова поседна на ръба на бюрото си. Лека-полека възвърна самообладанието си.

Диагноза — остра форма на параноя.

Предписание — гореща вана и спокойна вечер с Бен Парис.

След като се почувства по-добре, Тес облече кашмиреното си палто, грабна куфарчето си и преметна дръжката на дамската си чанта през рамо. Заключи кабинета си, обърна се и видя, че кръглата дръжка на вратата на приемната се завърта.

Ключовете в ръката й се изхлузиха от безчувствените й пръсти. Отстъпи назад към вратата, която току-що беше заключила. Вратата на приемната се открехна няколко сантиметра. Понечи да извика, но писъкът й заседна в гърлото, изгаряйки я силно. Застинала на място, тя се вторачи във вратата, която се отвори още малко. Нямаше никакъв лабиринт, през който да избяга, никакво място, където да се скрие. Пое си дълбоко въздух, осъзнавайки, че е съвсем сама.

— Има ли някой вкъщи?

— О, боже, Франк! — Коленете й омекнаха и тя се облегна с облекчение на вратата на кабинета си. — Защо се промъкваш като крадец по коридора?

— Бях се запътил към асансьора, когато зърнах светлината под вратата ти. — Усмихна се, доволен, че я намира сама. — Само не ми казвай, че отново си взела работа за вкъщи, Тес. — Влезе в приемната, стратегически затваряйки външната врата зад себе си.

— Не, нося си прането в това. — Наведе се, за да вдигне ключовете си, ядосвайки се на себе си, че бе издала стъписването си. — За бога, Франк, имах тежък ден. Точно сега не ми е до твоите пипкави опити да ме съблазниш.

— Но защо, Тес? — Очите му се разшириха, а с тях и усмивката му. — Нямах ни най-малка представа, че можеш да бъдеш толкова… агресивна.

— Ако не се махнеш от пътя ми, ще се запознаеш от доста близо с острите косми на този килим.

— Защо не пийнем по нещо?

— О-о, за бога. — Стрелна се покрай него, хвана го за наскоро изгладения ръкав на сакото и го задърпа към коридора.

— А какво ще кажеш за вечеря у дома?

Стискайки зъби, Тес угаси светлината, затвори вратата след тях и я заключи.

— Франк, защо не припомниш сексуалните си разочарования и не напишеш книга за тях? Може да ти попречи да вършиш глупости. — Профуча покрай него и натисна копчето на асансьора.

— Можеш да бъдеш първа глава.

Пое си дълбоко дъх и заброи от десет в низходящ ред, но с изумление откри, че това изобщо не я успокоява. Когато вратите на асансьора се отвориха, тя влезе вътре, обърна се и заприщи входа.

— Ако харесваш формата на носа си, не прави опити да влезеш в този асансьор заедно с мен, Франк.

— Какво ще кажеш за вечеря и гореща вана? — предложи й Франк, когато вратите започнаха да се затварят. — Знам едно страхотно място, където правят пиле по киевски.

— Да ти приседне дано! — измърмори тя и се облегна на задната стена на асансьора.

Беше почти пристигнала до дома си, когато избухна в смях. Ако си поставеше за цел, можеше да забрави за полицейската кола зад себе си и да се абстрахира от факта, че на третия етаж на нейния жилищен блок полицаи пиеха кафе и гледаха ранните вечерни новини. Две катастрофирали коли на Двадесет и втора улица я задържаха петнайсет минути, но това не провали намерението й да повиши настроението си.

Тананикайки си някаква мелодия, Тес отключваше вратата на апартамента си. След като за миг съжали, че не се бе сетила да вземе свежи цветя, тя се отправи директно към спалнята и се съблече. Пак избра коприненото си кимоно и изсипа двойна доза пяна в горещата вода във ваната, от която се вдигаше пара. Възползва се от времето, докато се напълни, и пусна един албум на касетофона. Фил Колинс запя, щастлив, че е жив и влюбен.

Като самата мен, помисли си Тес, когато се потопи в топлата вода. И тази вечер щеше да се наслади максимално на това.

Когато използва своя ключ, за да влезе в апартамента, Бен се почувства у дома. Мебелите, както и картините, не бяха негов избор, но все пак си беше у дома. Картонената кутия пареше на дъното, където я държеше. Остави я на масата в трапезарията, върху ленената покривка, която според него беше отнела около седмица на някоя дребна френска монахиня, за да я избродира, и му се прииска да се пъхне в леглото и да спи непробудно дванайсет часа.

До пицата остави и книжната кесия, която носеше, след което съблече якето си и го метна на облегалката на един стол. Свали кобура си и го пусна на седалката на стола.

Усещаше парфюма й. Дори тук, едва на три крачки от външната врата, усещаше парфюма й. Нежен, ненатрапчив и изискан. Вдишвайки дълбоко от него, Бен усети как умората му се сблъсква с нужда, която трябваше да намери начин да потисне.

— Тес?

— Тук съм. Във ваната. След минутка излизам.

Последва уханието на парфюма й и шума от водата.

— Здравей.

Стори му се, че когато Тес вдигна глава към него, страните й поруменяха. Интересна жена, помисли си той, когато се приближи и седна на ръба на ваната. Беше способна да накара един мъж да застене от удоволствие в леглото, а се изчервяваше, когато той я свареше в разпенена вана.

— Не знаех колко ще се забавиш. — Въздържа се да не се потопи повече под повърхността на пяната.

— Трябваше само да довърша някои неща.

Притеснението й изчезна тъй бързо, както се бе появило.

— Денят ти е бил тежък, нали? Изглеждаш изцеден.

— Нека кажем, че това беше един от най-неприятните дни от работата ми.

— Искаш ли да поговорим за това?

Бен се замисли за кръвта. Дори в неговата професия тя не се срещаше в такова количество.

— Не, не сега.

Тес изпъна гърба си и посегна да докосне лицето му.

— Ако си приятелски настроен, тук има място за двама. Защо не изпълниш изпитаната рецепта на доктор Корт против преумора?

— Пицата ще изстине.

— Обожавам студена пица. — Започна да разкопчава ризата му. — Знаеш ли, самата аз имах доста странен ден, който завърши с предложение за пиле по киевски и вана с гореща вода.

— О-о? — Изправи се, за да разкопчае панталона си. Обзе го грозно чувство, нетипично за мъж, който никога не бе изпитвал примитивна ревност. — Май не си постъпила много умно, като си отказала това предложение заради студена пица и гореща вана.

— И постъпих още по-глупаво, като отказах да прекарам една вечер с красивия, преуспяващ и мъчително отегчителен доктор Фулър.

— Повече се доближава до твоя тип — промърмори Бен, когато седна на тоалетната чиния, за да смъкне чорапите си.

— Значи отегчителните мъже са моят тип? — Тес повдигна едната си вежда и се облегна назад. — Благодаря ти много.

— Имам предвид дипломата му за доктор, изисканите костюми от три части, златната и експресна американска кредитна карта.

— Разбирам. — Развеселена, Тес започна да сапунисва крака си. — Ти нямаш ли златна кредитна карта?

— Щастлив съм, че „Сиърс“[1] все още ми разрешават да си купувам бельо от тях.

— Е, в такъв случай не съм сигурна дали е редно да те поканя във ваната си.

Бен се изправи чисто гол, с изключение на дънките, които бяха смъкнати почти до коленете му.

— Говоря сериозно, Тес.

— Виждам. — Загреба в шепата си мехурчета пяна и ги огледа. — Предполагам, това означава, че ме смяташ за повърхностна и консервативна материалистка, която няма нищо против от време на време да отстъпи от принципите си заради малко добър секс.

— Изобщо нямам това предвид. — Подразнен, Бен седна на ръба на ваната. — Виж, работата ми е такава, че ежедневно ми се налага да се ровя в мръсотия.

Нейната мокра и изключително нежна ръка го докосна.

— Денят е бил отвратителен, нали?

— Това няма нищо общо с разговора ни. — За момент хвана ръката й и започна да я разглежда. Беше доста малка и тясна и съвсем крехка в китката. — Баща ми продаваше стари коли във фирма в предградията. Имаше три спортни якета и караше „Де Сото“. Майка ми печеше сладки. Можеше да прави всевъзможни сладки. Представата им за развлечение се простираше до вечер, прекарана в салона „Рицарите на Колумб“. В гимназията бях известен побойник, после със зубрене изкарах две години в колежа, след което постъпих във Военната академия и оттогава прекарвам времето си в оглеждане на трупове.

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че не си достатъчно добър за мен по културни, образователни и родословни причини?

— Не си прави труда да ми пробутваш и на мен тези глупости.

— Добре. Тогава нека опитаме друг подход. — Дръпна го във ваната.

— Какво, по дяволите, правиш? — Плюеше пяна. — Още не съм се съблякъл.

— Не съм виновна, че си толкова бавен. — Преди още Бен да се е опомнил, Тес го прегърна и впи устни в неговите. Даже един психиатър знаеше, че действията често вършат повече работа от думите. Тес усети отлива и прилива на напрежение, преди Бен също да я прегърне. — Бен?

— Хм-м?

— Смяташ ли още за важен факта, че баща ти е продавал стари коли, а моят не е?

— Не.

— Добре. — Отдръпна се назад и избърса мехурчетата от брадичката му, заливайки се от смях. — Ами сега как ще събуем панталоните ти?

 

 

Пицата беше студена като камък, но те не оставиха нито трошица. Бен изчака Тес да изхвърли кутията.

— Донесох ти подарък.

— Наистина ли? — Изненадана и по детски доволна, тя погледна книжната кесия, която Бен й подаде. — По какъв повод?

— Въпроси, винаги въпроси. — Когато Тес понечи да вземе подаръка, той го дръпна към себе си. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

Той се приближи до нея, достатъчно близо, за да я прегърне през кръста. И двамата ухаеха на баня. Косата й беше хваната на кок и още беше мокра.

— Ами мисля, че се побърквам. Да, мисля, че се побърквам по теб.

Тес бавно притвори очи в очакване на целувката.

— Малкият Антъни — промълви тя, припомняйки си наум мелодията. — Кога излезе — шейсет и първа или шейсет и втора година?

— Предположих, че този подход ще ти допадне, тъй като си психиатър.

— Напълно си прав.

— Не искаш ли да получиш подаръка си?

— Ъмм-хмм. Но мисля, че първо ще трябва да ме пуснеш, за да мога да отворя кесията.

— Тогава не се бави много. — Подаде й я, наблюдавайки изражението й, когато тя надникна вътре. Не можеше да желае по-добра реакция — недоумяващото смръщване, изненадата, а най-накрая и смехът.

— Секретна брава. За бога, Бен, наистина знаеш как да извадиш от равновесие една жена.

— Да, за това се иска голям талант.

Тес изви устни в усмивка, след което ги впи в неговите.

— Ще го ценя до края на живота си. Ако беше малко по-лекичка, щях да я нося до сърцето си.

— Ще бъде на вратата ти след по-малко от час. Онзи ден сложих инструментите си в кухненския шкаф.

— Освен това си и сръчен.

— Защо не си потърсиш някакво занимание за известно време? В противен случай ще те накарам да ме гледаш.

— Ще се захвана с нещо — обеща тя и го остави да свърши работата си.

Докато Бен поставяше бравата, Тес редактира лекцията, която щеше да изнесе в университета „Джордж Вашингтон“ следващия месец. Бученето на бормашината и звънът на метал не й пречеха. Дори се почуди как бе понасяла пълната тишина в живота си преди това.

Когато приключи с лекцията и с папките, които бе донесла вкъщи, Тес отиде при Бен и видя, че почти е приключил. Секретната брава изглеждаше лъскава и стабилна.

— Май е готова.

— Моят герой.

Бен затвори вратата, вдигна два ключа, след което ги остави на масата.

— Просто я използвай. Ще прибера инструментите си и ще се измия. През това време можеш да пометеш пода.

— Звучи справедливо. — Преди да отиде до вратата, Тес включи телевизора, за да чуе новините.

Макар да й се стори, че боклукът, направен при поставянето на малката брава, беше повече, отколкото се предполагаше, Тес помете стърготините, без да се оплаква. Тъкмо се изправяше с лопатката и метлата в ръце, когато съобщиха новината на деня.

— Полицията откри три трупа в апартамент в северозападната част на града. Отзовавайки се на оплакване на съсед, полицията нахлула в апартамента днес в късния следобед. По жертвите, завързани с въже за простиране на пране, са открити многобройни рани от нож. Самоличността им е установена — това са Джонас Лиъри, съпругата му Кетлийн Лиъри и непълнолетната им дъщеря. Предполага се, че мотивът е кражба. За повече подробности нека чуем Боб Бъроус от мястото на престъплението.

На екрана се появи дрезгав репортер с атлетична фигура, който държеше микрофон и сочеше към тухлената сграда зад гърба си. Тес се обърна и видя, че Бен стои точно пред вратата на кухнята. Веднага разбра, че е видял сградата отвътре.

— О, Бен, сигурно е било ужасно.

— Бяха мъртви от десет, може би дванайсет часа. Дъщеря им надали имаше шестнайсет години. — При спомена за тази гледка в стомаха му избиха киселини. — Бяха я нарязали като парче месо.

— Съжалявам. — Остави всичко и се приближи до него. — Нека поседнем.

— Идва момент — добави той, без да откъсва очи от екрана, — идва момент, когато работата ти изглежда еднообразна и до болка позната. Изведнъж влизаш в апартамент като този. Влизаш и стомахът ти се преобръща. И си мислиш: „Боже, това не е истина. Не може да бъде истина, тъй като хората не могат да си причинят такава жестокост“. Но знаеш, дълбоко в себе си знаеш, че могат.

— Седни, Бен — прошепна Тес, придърпвайки го на канапето до себе си. — Искаш ли да го изгася?

— Не. — Но за момент покри лицето си с длани и разроши с пръсти косата си, преди да се изправи.

Репортерът на екрана разговаряше с разплакана съседка.

— Полет често гледаше малкото ми момченце. Беше сладко момиче. Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам, че това се е случило.

— Тези копелета ще се издадат — полугласно рече Бен. — Имало е колекция на монети. Проклета колекция, която струва осемстотин, най-много хиляда долара. Крадена, може да им донесе едва половината сума. Заклали са тези хора за шепа стари монети.

Тес отново погледна бравата, здраво поставена във вратата, и разбра защо Бен я бе донесъл именно тази вечер. Придърпа го към себе си и по съвсем женски му предложи утеха, полагайки главата му върху гърдите си.

— Ще заложат монетите и тогава ще ги хванете.

— Имаме още няколко следи. Ще ги пипнем утре, най-късно вдругиден. Но тези хора, Тес… мили боже, колко време измина вече, а все още не мога да повярвам, че човешко същество може да извърши такава жестокост.

— Не мога да ти забраня да мислиш за днешния кошмар, но мога да те уверя, че ще бъда до теб.

Мисълта за близостта й притъпяваше ужаса му от изминалия ден. Беше до него и тази вечер, няколко часа можеше да мисли само за нея.

— Нуждая се от теб. — Размърда се, вдигайки я в скута си, за да я целуне по шията. — А това ме плаши до смърт.

— Знам.

Бележки

[1] Верига от магазини, носещи името на техния основател — Ричард Уорън Сиърс (1863–1914), американски търговец. — Б.пр.