Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)

Трета глава

Уличното движение във Вашингтон можеше да скъса нервите на човек — особено ако се е събудил с неохота и се е натъпкал с кафе, след което е работил с пациенти без почивка. Тес караше на няколко сантиметра от едно старо „Пинто“ с развален ауспух и бавно премина през още един червен светофар. До нея един мъж форсираше своя голям син мотор. Но той остана разочарован, тъй като тя не си направи труда да го погледне.

Тес се притесняваше за Джоуи Хигинс. Двумесечната терапия все още не я бе приближила до истинския проблем или по-точно — до истинския отговор. Едно четиринадесетгодишно момче не трябваше да бъде в болница заради депресия, а да играе навън бейзбол. Днес бе усетила, че той е на прага да излее мъката си пред нея. Но само на прага, помисли си Тес и въздъхна. Все още не бе прекосил чертата. Да му вдъхне увереност и самоуважение беше все едно да строи пирамиди. Само ако можеше да го накара да й се довери напълно…

Тес си проправяше път през града, докато загрижеността й за мрачното момче с тъжни очи тегнеше над нея. Трябваше да свърши още куп неща. Прекалено много други неща.

Знаеше, че не е длъжна да жертва обедната си почивка, за да предаде лично психологическото описание на убиеца на капитан Харис. Нито пък беше длъжна да работи над него до два часа през нощта, но не бе имала сили да се откъсне от него.

Нещо я подтикваше да работи по този случай — инстинкт, предчувствие или суеверие, не можеше да определи точно кое от тях. Знаеше единствено, че е свързана тъй силно с тайнствения убиец, сякаш беше неин пациент. Полицаите се нуждаеха от помощта й, за да го разберат, а те трябваше да го разберат, за да го заловят. Той трябваше да бъде хванат, за да му се помогне.

След като влезе в паркинга на полицейския участък, Тес бегло огледа колите. Нямаше „Мустанг“. Когато излезе от колата, си припомни, че това не е поводът да дойде тук. Освен това се чудеше защо се бе съгласила да излезе с Бен Парис, след като го смяташе за арогантен и труден, а натоварването й се увеличаваше с допълнителната работа по убийствата, с която се бе захванала. Знаеше, че ако поработи няколко часа тази вечер, нещата отново ще се нормализират. На няколко пъти през този ден се бе изкушавала да му се обади, за да се извини, че няма да може да излезе с него вечерта.

Освен това Тес не гледаше много ентусиазирано на срещите си с мъже. Обикновено животът на старите ергени и неомъжените жени се движеше в груб и противен кръг, от който всеки, осмелил се да навлезе в него, излизаше раздразнен и съсипан. Изпитваше неотслабваща неприязън към лицемерния „ето ме, не се ли радваш“ тип мъже. Като Франк. Нито пък хранеше някакви илюзии относно фанатично нехайния „нека не говорим за обвързаност“ тип. Като адвоката, с когото се бе срещала миналата пролет.

Не че мъжете не я интересуваха — просто повечето от мъжете, с които бе излизала, й омръзваха рано. Когато очакванията на човек са големи, разочарованието идва бързо. Беше й далеч по-лесно да стои вкъщи с някой стар филм или с пълна чанта с книжа.

Но Тес нямаше да се откаже от срещата. Смяташе, че би било неучтиво да се отметне от нея толкова късно, макар да знаеше, че и двамата се бяха съгласили импулсивно. Щеше да излезе с него, щеше да се наслаждава на пиесата, след което щеше да му пожелае лека нощ. А работата й можеше да почака до почивните дни.

Когато влезе в отдел „Убийства“, Тес огледа бегло служителите, които седяха зад бюрата си или шареха напред-назад. Някой беше пъхнал главата си в малък надраскан хладилник, но когато се изправи, тя видя, че не го познава.

Бен не беше тук, но Тес забеляза, че присъстващите следователи бяха облечени в най-различни стилове. С костюми и вратовръзки, дънки и пуловери, ботуши и гуменки. Единственото общо нещо между тях беше кобурът, преметнат през рамо. Струваше й се далеч по-прозаично от блясъка на шпагата.

Тес погледна към кабинета на Харис и видя, че е празен.

— Доктор Корт?

Спря и се извърна към един мъж, който тъкмо ставаше от пишещата си машина.

— Да.

— Аз съм детектив Родерик. Ако търсите капитан Харис, той е на оперативка при шефа.

— Разбирам. — Забеляза, че мъжът срещу нея е от официално облечения тип. Макар сакото му да беше преметнато върху облегалката на стола, вратовръзката му беше чиста и изрядна. Тес реши, че Бен не обича да носи вратовръзка.

— Очаквате ли да се върне скоро?

— Да. Ако желаете, можете да го почакате. Няма да се бави много. — Родерик се засмя, тъй като се сети за предишния ден. — Мога да ви донеса кафе.

— А-а… — Тес погледна часовника си. Часът на следващия й пациент беше след четиридесет минути. Връщането в кабинета щеше да й отнеме половината от това време. — Не, благодаря ви. Самата аз нямам много време. Нося един доклад за капитана.

— Описанието на убиеца. Може да го дадете на мен. Капитан Харис ще го получи веднага щом дойде. — Когато долови колебанието й, добави: — Аз също работя по този случай, доктор Корт.

— Извинете, не знаех. Много ще съм ви благодарна, ако се погрижите капитан Харис да го получи веднага. — Тес откопча ципа на чантата си и измъкна папката. — Ако има някакви въпроси, може да ме потърси на телефона в офиса ми до пет часа, а след това до седем часа у дома. Предполагам, не можете да ми кажете дали има някакъв напредък по този случай?

— Иска ми се да можех. Отново преглеждаме информацията до момента с надеждата, че сме пропуснали някоя подробност при предните пет-шест прочита.

Тес погледна папката и се почуди дали наистина разбираше мъжа, за когото пишеше. Някой можеше ли да го разбере? Недоволно кимна и подаде папката на Родерик. На пръв поглед изглеждаше безопасна, но такава изглеждаше и една неактивирана бомба.

— Благодаря ви.

Истинска дама, помисли си той. Човек започваше да пропуска най-важното в тази мръсна работа.

— Няма защо. Да предам ли нещо на капитана?

— Не. Всичко е в папката. Благодаря ви отново, детектив.

Лоуенщайн изчака Тес да се отдалечи.

— Това психиатърката ли е?

Родерик прокара пръсти по папката, преди да я остави на бюрото.

— Да. Донесе на Харис психологическия портрет на убиеца.

— Изглежда като току-що излязла от „Харпърс Базаар“[1] — измърмори Лоуенщайн. — Шик е. Чух, че снощи е излязла с Парис. — Засмя се и потупа Родерик по ръката. — Кръвното ти се качи, а, Лу?

Той смутено сви рамене.

— Мислех си за нещо друго.

Лоуенщайн не му повярва и иронично подметна:

— Сигурно. Е, предполагам, че си разбира от занаята. Дано не е някоя шарлатанка, която използва уияя[2]. — Преметна чантата си през рамо. — С Бигсби ще разпитаме някои от редовните посетители в бара на Дъг. Поддържай огъня в домашното огнище.

— Дано попаднете на следа, Маги. — Родерик се отпусна в стола си. — В противен случай май ще ни се наложи да се обърнем към уияя.

 

 

Тес сви зад втория ъгъл в коридора, когато чу една ругатня. Обърна се и видя Бен, който ритна монетен апарат за продажба на дребни неща за ядене.

— Кучи син.

— Бен. — Ед сложи ръка на рамото му. — Тези неща са отрова за организма ти. Зарежи ги. Тялото ще ти бъде благодарно.

— Пуснал съм петдесет цента вътре. — Хващайки апарата с две ръце, той го разтърси и отново изруга. — На всичко отгоре истинска кражба е да дадеш петдесет шибани цента за един мижав шоколад и няколко ядки.

— По-добре опитай стафиди — предложи му Ед. — Натурална захар. Пълни са с желязо.

Бен стисна зъби.

— Мразя стафидите — те са просто сушено грозде.

— Детектив Парис. — Тес не можа да устои и се върна по коридора. — Често ли се борите с неодушевени предмети?

Бен извърна глава към нея, но не пусна автомата.

— Само когато ме ядосат. — Отново разклати апарата, без да откъсва поглед от Тес.

Забеляза, че днес не е мокра. Освен това беше вдигнала косата си в изискан пригладен кок, който го накара да си представи красиви сладки в кристални купи.

— Изглеждаш добре, докторке.

— Благодаря. Здравейте, детектив Джаксън.

— Госпожо. — Ед отново сложи ръка на рамото на Бен. — Не мога да изразя колко се срамувам заради поведението на партньора ми.

— Всичко е наред. Свикнала съм с бихейвиористични проблеми.

— По дяволите! — Бен отново удари апарата, след което се отдели от него. При първа възможност щеше да разбие ключалката. — Мен ли търсите?

Тес се сети за търсещия си поглед на паркинга и в стаята на отдела. Но предпочете тактичността пред истината.

— Не, донесох психологическото описание на убиеца на капитан Харис.

— Работите бързо.

— Ако разполагах с повече материал, щях да се забавя. — С леко вдигане на раменете изрази своето примирение и недоволство. — Не знам доколко съм ви помогнала. Бих искала да направя още нещо за вас.

— Другото е наша работа — припомни й Бен.

— Привет, момчета. — Лоуенщайн мина покрай тях и пъхна една монета в апарата. В интерес на истината, повече й се искаше да огледа психиатърката, отколкото да яде бонбони. Беше готова да се обзаложи срещу седмичната си заплата, че костюмът й е копринен.

— Тоя смукач е развален — предупреди я Бен, но когато тя дръпна ръчката, в табличката паднаха два шоколада.

— Два вместо един — каза Лоуенщайн и пусна шоколадите в чантата си. — До скоро.

— Почакай малко…

— Нали не искаш да вдигнеш скандал пред доктор Корт? — напомни му Ед.

— Лоуенщайн присвои моя собственост.

— Така е по-добре. Захарта ще те убие.

— Всичко това е много забавно — хладно подхвърли Тес, докато наблюдаваше Бен, който гневно изгледа отдалечаващата се Лоуенщайн, — но нямам много време. Искам да знаете, че направих едно предложение. То е включено в доклада ми за капитана.

Бен пъхна ръце в джобовете си и се обърна към Тес.

— И какво е то?

— Нуждаете се от свещеник.

— Опитахме и това, докторке. Двамата с Ед разпитахме цяла дузина свещеници.

— С опит в психиатрията — довърши Тес. — Обясних каквото можах, но нямам достатъчно познания, за да разгледам въпроса по-задълбочено от гледна точка на религията. Според мен именно това е ключът към загадката. — Погледът й се премести върху Ед, но тя знаеше кого трябва да убеди. — Мога да се запозная с католицизма, но това ще отнеме доста време. Не мисля, че някой от нас желае да губим време. Познавам един доктор от Католическия университет — монсеньор Лоугън. Има безупречна репутация в църковните среди и в психиатричната медицина. Искам да се консултираме с него.

— С колкото повече хора се консултираме — прекъсна я Бен, — толкова по-голяма е вероятността от изтичане на информация. Не можем да позволим пресата да научи подробностите.

— Ако не опитате нов подход, разследването ви ще тъпче все на място. Ще остане в застой. — Забеляза раздразнението му, но продължи: — Мога да се обърна към кмета и да наложа предложението си, но това не е начинът, по който искам да се развият нещата. Желая да подкрепите предложението ми, Бен.

Бен се поклати на пети. Още един психиатър, помисли си той. Макар да не му се искаше да го признае, разследването наистина тъпчеше на място. Щом Тес желаеше да си направи труда, защо да не проверят и тази възможност!

— Ще говоря с капитана.

Лицето й се озари от победата.

— Благодаря. — Извади портмонето си и пусна една монета в апарата зад него. Изчака малко и дръпна ръчката. В табличката тупна шоколад „Хърши“. — Заповядай — подаде му го със сериозен поглед. — Направо разби сърцето ми. Радвам се, че се видяхме отново, детектив Джаксън.

— Аз също, госпожо. — Лицето му се разля в усмивка, докато гледаше как тя се отдалечава. — Страхотна е, нали?

Бен намръщено подхвърляше шоколада от едната ръка в другата.

— О, да — промърмори той. — Истинска професионалистка.

 

 

По принцип Тес не се суетеше за облеклото си. В интерес на истината, гардеробът й беше най-внимателно подбран до последния кашмирен пуловер и ленена блуза, тъй като нямаше търпението да се чуди всяка сутрин какво да облече. В повечето случаи се придържаше към елегантния стил и преливащите се цветове, защото те й отиваха най-много, а и за нея беше най-лесно просто да бръкне във вградения гардероб и да извади следващата закачалка от редицата, когато бързаше сутрин.

Но сега не се обличаше за работа. Когато тикна и третата рокля обратно в гардероба, Тес си напомни, че не се облича за среща с Вълшебния принц от „Пепеляшка“. Беше разумна двадесет и девет годишна жена, която прекрасно знаеше, че принцовете са измислица, и не мечтаеше за замък от слонова кост. Но срещата с привлекателния Бен Парис, който наистина я бе заинтригувал, беше съвсем различно нещо.

Хвърли бегъл поглед на часовника и разбра, че ще закъснее, ако продължава да се чуди много. Облечена в къса камизолка с телесен цвят, тя извади една черна копринена рокля и критично я огледа. Семпла, но елегантна. Добър избор, реши Тес, а и нямаше много време, за да продължава да се мотае. Нахлузи я отгоре и закопча редицата от копчета, която минаваше от кръста до деколтето.

После се огледа внимателно в овалното огледало и кимна одобрително. Реши, че този тоалет е по-подходящ от светлосинята рокля, която бе извадила първо, и от малиновочервения жоржет, който току-що бе отхвърлила. Сложи си диамантените обици, останали от майка й, и тънката златна огърлица, която дядо й бе подарил по случай завършването на университета. Почуди се дали да вдигне косата си на кок, но почукването на вратата не й даде възможността да избира. Налагаше се да остане с пусната коса.

Тес не бе предполагала, че Бен може да бъде елегантен. Но когато отвори вратата, гълъбовосиният му костюм и червеникавооранжевата риза опровергаха първоначалното й мнение. Все пак бе излязла права за вратовръзката. Яката му беше разкопчана. Понечи да му се усмихне, но зърна букетчето от теменужки в ръката му. Не беше обичайно за нея да губи самообладание, но когато погледите им се срещнаха, се почувства като ученичка, получила първото си букетче от повехнали цветя.

— Нека се помирим — предложи Бен, чувствайки се също толкова притеснен, колкото и самата Тес. Не би трябвало да се вълнува толкова много, след като беше свикнал да поднася грандиозни или импулсивни изненади на жените, с които бе излизал. Характерът му беше такъв. Идеята да потърси букет от теменужки през октомври не му се бе сторила глупава до момента, в който трябваше да й ги подари.

— Чудесни са. Благодаря ти. — Окопитвайки се, Тес се усмихна и взе цветята, после се отмести, за да му направи място да влезе. Благоуханните теменужки й напомниха за пролетта, която щеше да настъпи едва след дългата зима. — Ще отида за ваза.

Когато Тес влезе в кухнята, Бен разгледа стаята. От погледа му не убягнаха графиките на Матис, турските килими и красивите малки възглавнички със заострени краища. Меки, приятни цветове и стара аристократична мебел. Тази стая говореше за ненатрапчиво потомствено богатство.

Какво, по дяволите, правиш тук? — попита се той. — Дядо й е сенатор. А твоят беше месар. Тя е израснала, обградена от прислужници, а твоята майка продължава да чисти сама тоалетната си. Тя е завършила с отличие Смитсънския университет, а ти изкара с голямо зубрене двете години в колежа преди Военната академия.

Беше проучил миналото й много щателно. Това също бе напълно в стила му. Освен това беше адски сигурен, че ще изчерпят общите си теми на разговор след първите петнайсет минути.

Когато се върна, Тес носеше теменужките в една малка керамична ваза от Уеджууд[3].

— Мога да ти предложа нещо за пиене, но нямам „Столичная“.

— Няма нищо. — Бен реши да послуша сърцето си, без да премисля плюсовете и минусите от постъпката си. Беше се научил да се доверява на инстинктите си. Докато Тес слагаше теменужките в средата на една маса, той се приближи до нея и погали косата й.

Тя се обърна бавно, без да се сепне или изненада, и отвърна също така спокойно на безмълвния му продължителен поглед.

Тес ухаеше на Париж. Бен си спомни петте дни, които беше прекарал там като младеж на двадесет години — заминал с малко средства и много оптимизъм. Беше се влюбил в този град — в панорамата, в уханията и атмосферата му. Всяка година си обещаваше, че ще се върне там, за да открие това, което бе търсил някога.

— Повече ми харесва пусната — най-накрая промълви той, задържайки пръстите си малко по-дълго върху косата й. — Днес следобед, когато я бе вдигнала на кок, изглеждаше по-далечна и недостъпна.

Тес се стегна, тъй като изпита напрежение, характерно за отношенията между зряла жена и зрял мъж, но отдавна забравено от тялото й. Не бе искала да го изпитва. И продължаваше да не желае.

— По-скоро делова — поправи го и непринудено се отдръпна назад. — Да ти налея ли нещо?

— Ще пийнем по едно в театъра. Има доста време до вдигането на завесата.

— Ще си взема палтото.

 

 

Бен, изглежда, познаваше персонала на „Руф Теръс“ толкова добре, колкото и работещите в задимения малък бар от предната вечер. Тес наблюдаваше непринудеността, с която разговаряше с едни и поздравяваше други. Значи не е самотник, освен ако не реши да бъде такъв, заключи тя.

Възхищаваше се от хората, които можеха да се държат непринудено с околните, без да се притесняват какво впечатление ще им направят. За да бъде такъв, човек трябваше да е вътрешно уравновесен. При все че беше доволна от начина си на живот, Тес все пак не бе успяла да постигне това душевно спокойствие.

Бен взе чашата си, протегна краката си и се обърна към Тес.

— Разучи ли ме вече?

— Не напълно. — Взе си бадем от чинийката на масата и захруска замислено. — Но мисля, че ти се познаваш много добре. Ако повече хора разбираха себе си като теб, ще трябва да си потърся нова работа.

— Ти си много добра в професията си. — Бен забеляза как Тес взе още един бадем със своите дълги и тънки пръсти. На дясната й ръка блестеше старинна перла. — Прощална реч от името на випуска — подхвърли той и видя как ръката й замръзна. — Частна практика, която набъбва толкова бързо, че едва смогваш да се оправиш. Съвсем скоро си отхвърлила предложение за работа в психиатричното отделение на „Битийзда Нейвъл“, но веднъж седмично работиш на добра воля в клиниката „Донърли“ в югоизточната част на града без заплащане.

Наглед безобидното му резюме я подразни. Тес бе свикнала да познава по-добре живота на хората, с които общуваше, отколкото те нейния.

— Винаги ли проучвате миналото на жените, с които се срещате, детектив?

— Навик — спокойно отвърна той. — Снощи самата ти говореше за любопитство. Сенатор Джонатан Уитмор е твой дядо по майчина линия — леко ляв във възгледите си, прям, много влиятелен и страшно упорит.

— Ще се зарадва, че имаш такова мнение за него.

— Загубила си родителите си на четиринадесетгодишна възраст. Съжалявам. — Отново отпи от чашата си. — Не е лесно да загубиш семейство.

Тес долови тъжната нотка, която издаваше, че и той е загубил близък човек.

— Дядо ми помогна да понеса по-леко тази загуба. Без него нямаше да се съвзема. Как научи толкова много неща за мен?

— Ченгетата не издават източника си. Прочетох доклада ти.

Тес се стегна леко в очакване на критика.

— И?

— Имаш чувството, че нашият човек е много умен.

— Да. По-точно хитър. След себе си оставя само следите, които желае.

След известна пауза Бен кимна.

— В думите ти има смисъл. Интересно ми е как стигна до този извод.

Преди да отговори, Тес отпи от чашата си. Не възнамеряваше да се чуди защо държи толкова много Бен да я разбере. Просто държи на това.

— Изхождам от фактите и начина, по който действа. Виждам, че всеки път е почти идентичен с предния — той не се различава в поведението си. Вие май наричате това modus operandi — начин на действие.

Той се подсмихна и кимна.

— Да.

— Повторяемостта на действията му създава психологическа картина. Ти си обучен да търсиш улики, доказателства и подбуди и да арестуваш. Аз съм учила да търся смисъла и причините, а после да лекувам. Да лекувам, Бен — повтори тя и го погледна в очите. — Не да раздавам правосъдие.

Той повдигна веждите си.

— Смяташ, че аз върша точно това?

— Ти искаш да го хванеш — лаконично отвърна тя.

— Да, искам да го прогоня от улиците и да го затворя в клетка.

Бен бавно и замислено смачка фаса си. Искаше да запази самообладание. Но ръцете му бяха силни.

— Искаш да бъде наказан. Разбирам те, макар да не съм съгласна с това.

— Значи предпочиташ да бръкнеш в главата му и да го направиш нов човек. За бога! — Гаврътна съдържанието на чашата си. — Нима ще позволиш на сърцето ти да страда за злодей като него?

— Състраданието е част от работата ми — лаконично отвърна тя. — Той е болен, ужасно болен. Ако си прочел и разбрал доклада ми, ще осъзнаеш, че стореното от него го кара да страда.

— Той удушва жени. Фактът, че го боли да стегне възела около шията им, не може да ги възкреси. Изпитвам състрадание, Тес, но то е насочено към семействата на жертвите, с които се налагаше да разговарям. Трябваше да ги гледам в лицето, когато ме питат защо. А аз нямам отговор.

— Съжалявам. — Несъзнателно посегна към ръката му. Пръстите й обвиха неговите. — Работата ни е ужасна. Кара ни да се будим нощем. Аз също трябва да разговарям със семейства — семейства, потресени и страдащи след самоубийството на близък човек. — Усети как ръката му се стегна и машинално я погали. — Когато лежиш буден в три часа през нощта, пред очите ти изплуват въпросите и тъгата в очите им… — Тес се наведе напред, тъй като искаше да бъде по-близо до него. — Трябва да мисля като доктор за този случай. Можех да ви дам лекарски диагнози — импулсивно душевно разстройство, функционална психоза. Какъвто и термин да използваме, той е равносилен на болест. Този мъж не убива, за да отмъсти или спечели нещо, а от отчаяние.

— А аз трябва да мисля като ченге. Работата ми изисква да го спра. Това е крайната ми цел. — Бен се умълча за момент, после бутна чашата си настрана. — Говорихме за монсеньор Лоугън. Харис обмисля предложението.

— Това е добре. Благодаря ти.

— Няма защо. Не се осланям много на тази идея.

Тес се дръпна назад и леко въздъхна.

— Май нямаме много общи възгледи, а?

— Може би. — Спомни си колко малка и топла беше ръката й, когато го бе хванала. — Може би още не сме ги открили.

— Какво обичаш да правиш в събота следобед? — внезапно попита тя.

— Да седя с бира пред телевизора и да гледам футболния мач.

Тес сбърчи нос.

— Не става. Какво мислиш за музиката?

Бен се засмя.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Каква музика харесваш?

— Зависи. Когато шофирам, обичам да слушам рок, когато пия — джаз, а сутрин в неделя — Моцарт.

— Сближаваме се. Какво ще кажеш за Джели Рол Мортън?

Изненадан, той се засмя отново.

— Харесва ми.

— Ами Спрингстийн?

— „Реката“ ми допада.

— А за Марвин Гей?

Бен се облегна назад и я изгледа съсредоточено.

— Май намерихме общи точки. — Под масата кракът му се допря леко до нейния. — Искаш ли да отидем у нас и да послушаме колекцията ми от плочи?

— Детектив Парис… — Тес отново си взе бадем. — Добрите психиатри не си падат по изтъркани фрази!

— А по нови?

— Например?

— Хайде да си приготвим една късна вечеря след театъра и да видим кой ще си спомни повече песни от Бийтълс.

Тес го дари с широка и непринудена усмивка, напълно различна от сдържаните й усмивки до този момент.

— Ще загубиш, но получаваш съгласието ми.

— Познаваш ли някакъв мъж с коронки на зъбите си за две хиляди долара, който има костюм от „Брукс Брадърс“?

Тес сбърчи чело.

— Това някаква шега ли е?

— Късно е, вече ни видя.

— Кой… а, здравей, Франк!

— Тес, не очаквах да те видя тук. — Потупа ръката на прекалено слабата екзотична жена до него. — Лорейн, да ти представя доктор Тереза Корт, моя колежка.

Тес съчувстваше на очевидно отегчената жена, която й подаде ръка.

— Много се радвам да се запознаем. — Погледът й се плъзна покрай Тес и се прикова на Бен. — Здравейте.

Бен се усмихна бавно и макар очите му да не се откъснаха от лицето й, той успя да я огледа добре.

— Здравейте, казвам се Бен.

— Тес, трябваше да ми кажеш, че и вие ще бъдете тук. Можехме да излезем заедно — отбеляза Франк.

Лорейн наклони глава на една страна и се вторачи в Бен. В края на краищата вечерта можеше да се окаже интересна, помисли си тя.

— След пиесата има достатъчно време — подметна Лорейн.

— Разбира се, че има — тихо отвърна Бен, при което Тес веднага го срита под масата. Усмивката му не трепна. — Но с Тес трябва да се прибираме рано. Работа.

— Съжалявам, Франк, но ще трябва да го отложим за друг път. — Тъй като знаеше, че няма да се измъкнат лесно, Тес бързо стана. — Ще се видим в клиниката. Довиждане, Лорейн.

— Забрави си шапката. Защо бързаш толкова? — измърмори Бен, когато излязоха.

— Ако знаеше всичко, щеше да ми благодариш.

— Твоят колега разбира повече от жени, отколкото от вратовръзки.

— Така ли? — Тес се престори, че приглажда палтото си, докато вървяха. — Струва ми се, че приятелката му беше прекалено разголена.

— Да. — Бен хвърли бегъл поглед назад. — Да. Доста разголена.

— Някои мъже харесват разголени деколтета и изкуствени мигли, предполагам.

— Някои мъже са животни.

— Тя беше вторият му избор. — Тес се улови, че казва това. — Първо аз му отказах.

— Наистина? — Заинтригуван, Бен я прегърна през рамо, за да забави крачката й. — Той те е поканил на тази пиеса и ти си му отказала?

— Точно така.

— Поласкан съм.

Тес го стрелна с очи. Самочувствието му не се нуждаеше от повишаване.

— Приех поканата ти само защото не си съвършен.

— Хмм. Кога те покани?

— Вчера следобед.

— Не изглеждаше много съкрушен, че си му отказала, а същевременно си тук с мен.

Тес се почувства неудобно и понечи да се измъкне от прегръдката му.

— Казах му, че имам среща.

— О-о. Излъгала си.

Бен изрече това с такова задоволство, че Тес се засмя.

— Аз също не съм съвършена.

— Това улеснява нещата.

 

 

Беше два часът, когато двамата вървяха по коридора към апартамента на Тес.

— Сутринта ще се мразя — прозявайки се, рече тя.

— Още дори не съм поискал да спиш с мен.

Прозявката й премина в сподавен смях.

— Мислех си, че изпих половин бутилка вино, а ще спя само пет часа. — Спря пред своя апартамент, обърна се и се облегна на вратата. — Не предполагах, че ще прекараме толкова приятна вечер.

Нито пък той бе предполагал.

— Защо не опитаме отново?

Тес се замисли цели три секунди.

— Добре, кога?

— Утре вечер в града ще има фестивал на Богърт.

— „Малтийският сокол“?

— И „Големият сън“.

Тес се усмихна сънено.

— Добре. — Бен пристъпи към нея и Тес предположи, че ще получи целувка. Тази мисъл я сгряваше, но това й се стори напълно нормално. Копнежът за прегръдки и ласки беше присъщ на хората. Очите й се притвориха леко и сърцето й заби малко по-силно.

— Трябва да смениш тази невзрачна ключалка.

Миглите й трепнаха и очите й се ококориха.

— Какво?

— Ключалката на вратата ти е играчка, Тес. — Бен прокара пръст по носа й, развеселен от смущението й. — Ако смяташ да живееш в сграда без охрана, по-добре се погрижи да сложиш секретна брава на вратата си.

— Секретна брава. — Тес се засмя леко и се изправи, след което бръкна за ключовете. — Не мога да споря с ченге.

— Радвам се да го чуя. — Улови я за ръцете и я целуна, изненадвайки я напълно.

Беше глупаво да вярва, че една толкова нежна и непринудена целувка може да разтърси тъй силно тялото й. Кръвта й кипеше и главата й беше замаяна. Даже лекият допир на ръцете им я караше да загуби самообладание.

Целувката му беше приятна, но Тес бе предположила, че ще е такава. Устните му бяха топли и меки и той пускаше в действие зъбите си, за да придаде по-голяма тръпка на целувката. Тес се отдаде на насладата от този миг без обичайното си благоразумие, макар да смяташе, че късният час, виното и отпуснатостта й са виновни за лекомислието й.

Бен бе предположил, че целувката й ще бъде хладна, дори леко сдържана. Не бе подозирал за топлината, страстта и сладостта, които заляха тялото му. Не бе очаквал непосредствената интимност на дългогодишни любовници. Познаваше жените добре — или поне така смяташе. Тес беше загадка за него, която трябваше да разреши.

Страстта му беше добре позната — още едно чувство, което смяташе, че разбира добре. Но не си спомняше някога дъхът му да бе секвал от нея. Желаеше Тес отчаяно — сега, на момента. Обикновено следваше нагона си. Но по непонятни за него причини сега се отдръпна от нея.

За миг двамата просто се гледаха.

— Това можеше да се превърне в проблем — успя да изрече Бен след няколко секунди.

— Да. — Тес преглътна и заби поглед в студените метални ключове в ръката си.

— И да сложиш защитната верига, чуваш ли? Ще се видим утре.

Тес не улучи ключалката с няколко милиметра при първия си опит и изруга, тъй като заяде леко и при втория й опит.

— Лека нощ, Бен.

— Лека нощ.

Той изчака да чуе щракването на ключалката и издрънчаването на синджира, после се обърна и тръгна по коридора. Проблем, замисли се Бен. Адски голям проблем.

 

 

Разхождаше се от часове. Когато влезе в апартамента си, не можеше да стои на крака от умора. През последните няколко месеца беше открил, че спи спокойно само когато е много изтощен.

Нямаше нужда да запалва осветлението — познаваше пътя добре. Пренебрегвайки нуждата си от почивка, той подмина спалнята. Сънят щеше да го споходи само след като свършеше и последното си задължение. Стаята в дъното беше винаги заключена. Още с отварянето й вдиша лекия аромат на свежи цветя, които слагаше вътре всеки ден. Свещеническото расо висеше до вратата на гардероба. Преметнато върху него, шалчето наподобяваше бял разрез.

Щракна една клечка и запали първата свещ, после още една и още една, докато сенките от пламъка им заиграха по старинната покривка на олтара.

На него имаше снимка на русокоса млада жена, поставена в сребърна рамка. Ликът й бе запечатан завинаги — млад, невинен и щастлив. Розовите рози бяха любимите й цветя и именно тяхното ухание се смесваше с миризмата от изгарящия восък.

В по-малки рамки бяха поставени изрязаните от вестници снимки на още три жени. Карла Джонсън, Барбара Клейтън, Франси Бауърс. Сключи длани и коленичи пред тях.

Оставаха още толкова много жени, помисли си той. Толкова много. Това беше само началото.

Бележки

[1] Универсален магазин във Вашингтон. — Б.пр.

[2] Дъска с написана азбука и цифри, употребявана в спиритически сеанси. — Б.пр.

[3] Джошуа Уеджууд (1730–1795) — известен английски грънчар. — Б.пр.