Серия
Федерални детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred Sins, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 39 гласа)

Тринадесета глава

Чистачът мрачно бършеше една тъмна локва в коридора пред стаята на отдела. Сред тежката миризма на боров разтвор все още се усещаха и по-човешки зловония. Автоматът, който пускаше силно или слабо кафе, а когато беше по-благоразположен — и горещ шоколад, се бе облегнал като ранен войник на своя събрат по съдба, от който излизаха шоколадчета „Хърши“ и „Бейби Рут“. По облицования с плочки под лежеше разпилян цял взвод от пластмасови чашки. Бен поведе Тес, заобикаляйки най-мръсните места.

— Пак ли е изгърмял автоматът за кафе?

Мъжът с мръсната прошарена коса и изцапания сив работен гащеризон вдигна поглед от дръжката на бърсалката за пода.

— Момчета, престанете да ритате тези автомати. Погледнете оная дупка. — Посочи въпросната дупка, без да спира да бърше кафето и лизола. — Живо престъпление е.

— Да. — Бен погледна с неприязън автомата за шоколади. Беше му направил поредната дупка, след като предния ден бе изгубил още петдесет цента в него. — Някой трябва да разследва тази история. Внимавай къде стъпваш, Тес. — Въведе я в стаята на отдела, където телефоните вече пищяха, макар да беше само осем часът сутринта.

— Парис. — Лоуенщайн хвърли една картонена чашка в кошчето за боклук, която първо се удари в ръба му и едва тогава тупна вътре. — Дъщерята на капитана е родила снощи.

— Снощи? — Бен спря до бюрото си и погледна за оставени съобщения. Едното беше от майка му, която му напомняше, че не й се е обаждал от месец.

— В десет и трийсет и пет.

— По дяволите, не можа ли да изчака няколко дни? Бях заложил за петнайсети. — Бен се надяваше да има шанса да е родила момче. — Какво е?

— Момиче — три килограма и седемдесет грама. Джаксън го е ощипал по нослето.

— Ва̀жи.

Лоуенщайн стана и професионално огледа Тес. Прецени, че цената на чантата й от змийска кожа възлиза на около сто и петдесет долара и изпита лека, безобидна завист.

— Добро утро, доктор Корт.

— Добро утро.

— Ако желаете кафе или нещо друго за пиене, можете да си вземете от заседателната стая, докато се оправи тази бъркотия. След няколко минути ще се срещнем там за оперативка. — Парфюмът е френски, при това съвсем истински, заключи Лоуенщайн, след като дискретно го подуши.

— Благодаря, ще почакам.

— Защо не седнеш, докато капитанът се приготви? — предложи й Бен, озъртайки се за чист стол. — Трябва да отговоря на няколко обаждания.

От коридора долетя внезапен порой от цинизми, след което се чу дрънчене на метал. Тес се огледа и видя как мръсната вода се разлива по коридора. Изведнъж сякаш адът се отприщи.

Един жилест негър, чиито ръце бяха хванати зад гърба му с белезници, се добра до вратата, но мъжът в работния комбинезон му препречи пътя.

— Погледни пода! — Почти танцувайки от яд, чистачът се нахвърли върху него. Размаха бърсалката и опръска всички. — Ще се оплача на профсъюза. Мислете му.

Арестуваният се мяташе и подскачаше като риба на сухо, докато придружаващият го униформен полицай се опитваше да го задържи.

— Махни тоя парцал от лицето ми. — Задъхан и зачервен, офицерът се сви, за да избегне следващия удар, а чернокожият мъж изкрещя силно.

— По дяволите, Мълъндор, не можеш ли да озаптиш тоя арестант? — Бен тръгна бавно, за да му се притече на помощ, но в този момент негърът успя да забие зъбите си в ръката на полицая. Мълъндор изруга, мърморейки, а арестуваният се отскубна от него и връхлетя върху Бен. — Господи, помогни ми. Тоя тип е истинско животно. — Мълъндор посегна да сграбчи негъра и го притисна между себе си и Бен. За момент тримата изглеждаха така, сякаш се канеха да заиграят румба. Изведнъж се подхлъзнаха на мокрия под и паднаха един върху друг.

Лоуенщайн стоеше до Тес и спокойно наблюдаваше, с ръце на хълбок.

— Не трябва ли да ги спрете? — на глас се зачуди Тес.

— Тоя тип е с белезници, а и надали тежи повече от петдесет кила. За нула време ще се справят с него.

— Няма да ме затворите в килия! — Негърът се търкаляше, гърчеше се и крещеше, а накрая успя да ритне Бен в слабините. Бен механично изви лакът и го цапардоса под брадичката. Когато тялото на чернокожия се отпусна безжизнено, Бен се сгромоли върху него, а Мълъндор лежеше задъхан до тях.

— Благодаря ти, Парис. — Мълъндор вдигна ухапаната си ръка, за да разгледа следите от зъби. — Господи, май ще се наложи да ме инжектират. Чернилката подивя, когато влязохме в участъка.

Бен успя да се поизправи на ръце и крака. Пое си дълбоко въздух, при което гърдите му изсвириха, а в стомаха си усети пареща болка. Понечи да каже нещо, но първо си пое шумно дъх и едва след това проговори:

— Това копеле навря топките ми в стомаха.

— Наистина съжалявам за тоя гаф, Бен. — Мълъндор извади една носна кърпа и завърза ухапаното място. — Но вече изглежда кротък като агънце.

Пъшкайки, Бен с мъка седна на пода и се облегна на стената.

— За бога, вкарай го в килията, преди да се е свестил.

Бен не помръдна, докато Мълъндор се опитваше да вдигне изпадналия в несвяст мъж. Студената и пропита с кафе вода беше намокрила коленете и крачолите на дънките му и бе изпръскала ризата му. Макар мръсната течност да продължаваше да прониква към задника му, той не стана от пода. Чудеше се защо коляното, изритало „гордостта“ му, беше толкова ръбесто.

Чистачът захвърли парцала в кофата и тръгна по коридора, за да донесе друга кофа с чиста вода.

— Ще се оплача на домакина. Почти бях приключил с пода.

— Неприятен момент. — Бен го удостои с бегъл поглед, тъй като болката между краката му си проправяше път към главата.

— Не се безпокой за това, Парис. — Лоуенщайн се облегна на касата на вратата, като внимаваше да не стъпи в образувалата се рекичка. — Има шансове да си останал жребец.

— Целуни ми задника.

— Скъпи, знаеш, че мъжът ми е ревнив.

Тес клекна до него и състрадателно зацъка с език. Нежно го потупа по бузата, но очите й се смееха дяволито.

— Добре ли си?

— О-о, чувствам се страхотно. Кафето попива в кожата ми.

— Чиновническа работа, а?

— Да, така е.

— Да ти помогна ли да станеш?

— Не. — Устоя на изкушението да опипа слабините си, за да се увери, че всичко е на мястото си.

Тес покри с длан устата си, но не можа да сподави смеха си. Киселата физиономия на Бен само влоши нещата. Гласът й прозвуча пискливо и развеселено.

— Не можеш да останеш тук цял ден. Седнал си в локва и миришеш като пода на кафене, което не е било чистено цяла седмица.

— Подходът ви към болните е страхотен, докторке. — Улови я за ръката, докато тя безуспешно се опитваше да застане сериозно. — Достатъчно е само едно по-силно дръпване, за да се озовеш долу при мен.

— После ще ти се наложи да се справиш с обвинението за физическо насилие. Да не говорим за сметките за химическо чистене.

Ед се приближи по коридора, все още сгушен във връхната си дреха. Като внимаваше да не стъпва по водата, той изгреба последното кисело мляко от картонената си кофичка. Облиза лъжицата и се спря пред своя партньор.

— Добро утро, доктор Корт.

— Добро утро. — Тес се изправи, все още развеселена.

— Хубав ден.

— Да, но е малко студен. Метеоролозите предвещават, че днес следобед ще се стигне до 50 градуса по Фаренхайт.

— О-о, вие двамата сте отвратителни — възкликна Бен. — Адски противни.

Тес се прокашля.

— Бен… Бен пострада леко.

Ед вдигна къдравите си вежди и се загледа във вадата по коридора.

— Само запази поучителния си хумор за себе си.

— Поучителен! — Впечатлен, Ед изрече думата провлачено. Подаде празната кутия от кисело мляко на Тес, след което хвана Бен под мишниците и с лекота го изправи на крака. — Подмокрил си се.

— Опитах се да усмиря един арестант.

— Сериозно? Е, такива неща се случват от голямото напрежение и вълнение.

— Отивам до гардеробчето си — измърмори Бен. — И гледай докторката да не припадне от смях. — Леко разкрачен, той зашляпа по коридора.

Ед взе празната кофичка и пластмасовата лъжица от Тес.

— Искате ли малко кафе?

— Не — отвърна тя, като леко завали думата. — Не, мисля, че това кафе ми стига.

— Дайте ми само минутка и ще ви заведа при капитан Харис.

 

 

Срещнаха се в заседателната зала. Макар радиаторите да бръмчаха обнадеждаващо, подовете бяха все още студени. Харис беше изгубил ежегодната си борба за килим. Щорите бяха спуснати в безполезен опит да се изолират прозорците. Някой беше залепил плакат, подканващ американците да пестят енергията.

Тес седеше зад една маса, а Ед се бе разположил до нея. От чая му се носеше лекият аромат на жасмин. Лоуенщайн беше седнала на ръба на едно бюро, клатейки безцелно крак. Бигсби се беше свил на един стол, а в скута си държеше малка кутия с книжни салфетки. През няколко минути той духаше вече зачервения си нос. Грипът беше повалил Родерик на легло.

Харис стоеше до зелената дъска, върху която бяха изписани имената на жертвите и постъпилата информация за всяка една от тях. На стената се простираше карта на града, в която бяха забодени четири сини флагчета. До нея имаше корково табло за бюлетини. На него бяха закрепени с кабарчета черно-бели гланцирани снимки на убитите жени.

— Пред всеки от вас има копие от телефонните разговори на доктор Корт с Отчето.

Това звучи толкова студено, толкова делово, помисли си Тес. Копия. Копията не могат да предадат нито болката, нито болестта.

— Капитан Харис. — Тес размести листовете пред себе си. — Донесох ви нов доклад с последното ми мнение и диагноза. Навярно ще ви бъде от помощ, ако изтълкувам тези телефонни обаждания на вас и вашите служители.

Сключил ръце зад гърба си, Харис само кимна. Кметът, медиите и комисарят го бяха пришпорили. Искаше му се този случай да е приключил отдавна, за да може да се порадва на внучката си. Когато я бе зърнал от прозореца на отделението за новородени, почти беше повярвал, че животът му има смисъл.

— Този мъж ми се обажда, защото се бои от себе си. Вече не може да контролира поведението си, а болестта му го измъчва. Последното… — Погледът й беше привлечен от снимката на Ан Ризънър. — Последното убийство не е влизало в плановете му. — Тес навлажни устните си и погледна съвсем бегло към вратата, на която се появи Бен. — Чакал е мен… специално мен. Не знам какво го е подтикнало към избора на другите жертви. В случая с Барбара Клейтън можем да сме сигурни, че става въпрос за пълна случайност. Колата й се е развалила. Той е бил близо до нея. В моя случай нещата са планирани. Видял е снимката и името ми във вестниците.

Тес замълча за миг, очаквайки Бен да седне на стола до нея. Противно на очакванията й, той се облегна на затворената врата, от която я разделяше масата.

— Рационалната половина от съзнанието му — онази част, която го ръководи в ежедневието, е била привлечена от тях. Съзрял е помощ — някой, който не го е прокълнал безцеремонно. Някой, който поне твърди, че разбира болката му. Някой, който прилича на Лора достатъчно, за да породи чувства на любов и пълно отчаяние.

Няма да сгреша, ако кажа, че ме е чакал в нощта на убийството на Ан Ризънър, защото е искал да разговаря с мен, да обясни подбудите си, преди… преди да реализира мотивите си. От вашето разследване стана ясно, че не е изпитвал нужда да обясни причините за постъпката си на другите жертви. В копията на разговорите ни ще прочетете, че на няколко пъти ме моли да разбера. В момента приличам на панта, чиято врата се люлее и в двете посоки. — Долепи дланите си и ги задвижи напред-назад, за да онагледи думите си. — Моли за помощ, но изведнъж болестта му надделява и го кара да желае единствено да довърши започнатото. Още две жертви — спокойно заяви тя. — Но по неговите думи още две души ще бъдат спасени. Моята и неговата.

Ед си водеше бележки, като пишеше с дребен и четлив почерк върху копието пред него.

— Откъде можем да сме сигурни, че няма да се отклони и отнеме живота на друг човек, защото не може да се добере до вас?

— Той се нуждае от мен. До този момент ми се е обаждал три пъти. Видял ме е в църквата. Говори със знаци и символи. Посетих църквата — неговата църква. Напомням му за неговата Лора. Казах му, че искам да му помогна. Колкото по-близко се чувства до мен, толкова по-силно ще се нуждае да довърши мисията си с мен.

— Все още ли смятате, че ще го стори на осми декември? — Лоуенщайн държеше своето копие, но не го гледаше.

— Да, мисля, че може да наруши периодичността отново. Ан Ризънър го е измъчила много. Сбъркал е жената, сбъркал е нощта. — Стомахът й се сви, но тя се стегна и се овладя.

— Не е ли възможно да ви нападне по-скоро, след като ви се е натрапил по този начин? — попита Ед.

— Тази възможност не е изключена. Психическите разстройства имат много изключения.

— Ще продължим денонощната ви охрана — заяви Харис. — Докато го заловим, ще подслушваме телефона ви и ще ви наблюдаваме. Междувременно искам да продължите обичайното си ежедневие в кабинета и извън него. Той ви е следил, следователно е добре запознат с тях. Ако му се сторите достижима, може да успеем да го измъкнем от прикритието му.

— Защо не й го кажете директно? — Спокойният глас на Бен долетя от вратата. Беше пъхнал ръце в джобовете си. На Тес й бе достатъчно само да надникне в очите му, за да разбере какво се крие зад тях. — Искате я за примамка?

Харис го изгледа втренчено. Когато заговори, гласът му бе все така тих и спокоен.

— Нарочил е доктор Корт. Моите желания остават на заден план — важно е какво иска убиецът. Ето защо тя ще бъде охранявана навсякъде — в дома й, в кабинета й и дори в проклетия супермаркет.

— Тя трябва да прекара следващите две седмици на сигурно място.

— Тази възможност е разгледана и отхвърлена.

— Отхвърлена? — Бен се дръпна от вратата. — Кой я отхвърли?

— Аз. — Тес сключи ръце върху папката си и застана неподвижно.

Без да я удостои с поглед, Бен изля гнева си върху Харис.

— Откога използваме цивилни граждани? На улицата ще я грози опасност.

— Ще има охрана.

— Да, но всички ние знаем колко лесно може да се получи объркване. Само една погрешна стъпка и нейната снимка също ще се появи ей там.

— Бен. — Лоуенщайн посегна да го хване за ръката, но той я отблъсна.

— Не можем да си играем с нея, след като знаем, че той ще опита да я убие. Тя трябва да замине на безопасно място.

— Не. — Тес тъй здраво стисна ръцете си, че кокалчетата им побеляха. — Не мога да лекувам пациентите си, ако не ходя в кабинета си и клиниката.

— Но няма да можеш да ги лекуваш и ако умреш. — Рязко се изви към нея и удари с ръце по масата. — Затова си вземи отпуск. Купи си самолетен билет за Мартиник или Канкун. Искам да се махнеш от цялата тази история.

— Не мога, Бен. Дори да имах възможност да оставя пациентите си за няколко седмици, не бих могла да избягам от останалото.

— Парис… Бен — поправи се Харис, смекчавайки тона си. — Доктор Корт е запозната с положението. Ако остане тук, ще я охраняваме. Убедена е, че Отчето ще я потърси отново. След като е решила да сътрудничи на отдела, ние ще можем да я държим постоянно под око и да го спрем, когато предприеме първата си стъпка.

— Защо не я отстраним и не я заместим с някоя полицайка?

— Няма да стане. — Този път Тес бавно се изправи. — Няма да позволя отново някой да умре вместо мен. Не и този път.

— А аз не искам да те намеря удушена в някоя забутана уличка. — Обърна й гръб. — Използвате я, защото разследването тъпче на едно място, а ние имаме само някакъв смахнат свидетел, името на един църковен магазин в Бостън и куп психиатърски гатанки.

— Приемам сътрудничеството на доктор Корт, защото имаме четири мъртви жени. — Свитият стомах на Харис не му позволяваше да повиши тон. — Освен това искам всичките ми подчинени да са в отлична форма. Бен, ако не се стегнеш, ще те отстраня от случая.

Тес събра нещата си и безшумно излезе от стаята. След по-малко от десет секунди Ед я догони.

— Искаш ли да излезем за малко на чист въздух? — попита я той, когато я намери да стои сама в коридора.

— Да. Благодаря ти.

Ед я хвана за лакътя по начин, който при други обстоятелства би я разсмял. Когато той отвори външната врата, силният ноемврийски вятър ги шибна в лицата. Небето беше сурово и леденосиньо, без нито един облак, който да смекчи вида му. И двамата си спомниха, че всичко бе започнало през август, знойния август. Ед изчака Тес да закопчае палтото си.

— До Деня на благодарността може да завали сняг — подхвърли Ед, за да наруши мълчанието.

— Възможно е. — Тес бръкна в джоба си и извади ръкавици, но ги задържа в ръцете си.

— Винаги ми е било жал за пуйките.

— За какво?

— За пуйките — повтори Ед. — Които колим за Деня на благодарността. Не мисля, че са много щастливи от привилегията да участват в традицията.

— Така е. — Тес усети, че дори след току-що завършилата оперативка все още може да се усмихва. — Прав си.

— Никога не се е обвързвал сериозно с жена. Не и като сега. Не и с жена като теб.

Тес въздъхна дълбоко и изведнъж й се прииска да намери отговора.

— Става все по-сложно.

— Познавам Бен отдавна. — Ед извади един фъстък от джоба си, разчупи го и предложи ядката на Тес. Тя му отказа, поклащайки глава, и той я пъхна в устата си. — Човек може да го разбере много лесно, ако знае как да го наблюдава. Точно сега е уплашен. Уплашен е от теб и заради теб.

Тес огледа паркинга. Някой от полицаите щеше да се ядоса, тъй като когато излезеше, щеше да намери дясната предна гума на колата си спукана.

— Не знам какво да правя. Не мога да избягам от всичко това, макар в дъното на душата си да изпитвам ужас.

— От телефонните обаждания или от Бен?

— Започвам да си мисля, че си сбъркал професията си — промълви тя.

— В дългогодишната си работа като ченге човек научава от всичко по малко.

— Обичам го. — Тези думи бяха изречени бавно, като на изпит. Тес изхълца и си пое дъх. — Даже при нормални обстоятелства връзката ни щеше да бъде проблемна, но сега… Не мога да изпълня желанието му.

— Той разбира всичко много добре. Затова е уплашен. Бен е страхотно ченге. Докато се грижи за теб, няма да ти се случи нищо лошо.

— Разчитам на това. Професията ми го притеснява. — Извърна се и го погледна в очите. — Ти знаеш това. И знаеш защо.

— Нека приемем, че знам достатъчно, за да кажа, че е прав за себе си.

Тес разгледа широкото обветрено лице на Ед.

— Щастлив е, че те има.

— Все му го повтарям.

— Наведи се за момент. — Ед се подчини и Тес го целуна по бузата. — Благодаря ти.

Ед леко се изчерви.

— Няма защо.

Преди да бутне остъклената врата, Бен се спря и ги погледа известно време. Беше излял почти всичкия си гняв върху Харис. От него в душата му беше останала само притъпена болка. Познаваше добре страха, за да може да го различи.

— Възползваш се от отсъствието ми? — меко попита той.

— Щом си достатъчно глупав да ми позволиш. — Ед се усмихна на Тес и й подаде малко фъстъци. — Пази се.

Тя подхвърли фъстъците в ръката си и не продума нищо, когато Ед се прибра вътре.

Бен застана до Тес с разкопчано яке и също се загледа в паркинга. Вятърът подмяташе малка кафява чанта по асфалта.

— Един съсед ще се погрижи за котката ми за известно време. — Тес не продума и Бен нервно помръдна. — Искам да се пренеса при теб.

Тес се беше вторачила в спуканата гума.

— Засилена полицейска охрана?

— Точно така. — И нещо далеч по-голямо и по-силно. Бен желаеше да бъде с нея денем и нощем. Още не беше готов да й обясни, че иска да живее с нея — нали никога не бе живял с жена! Чувствата му се доближаваха до опасно постоянство, за което не беше готов.

Тес огледа фъстъците в ръката си и ги пусна в джоба си. Ед беше прав — мислите на Бен прозираха ясно, стига човек да знаеше как да ги търси.

— Ще ти дам ключ, но няма да ти приготвям закуска.

— Ами вечеря?

— От време на време.

— Звучи разумно. Тес?

— Да?

— Ако те помоля да заминеш, защото… — Поколеба се за миг, след което я хвана за раменете: — … защото не мисля, че бих понесъл да ти се случи нещо, би ли го направила?

— Ще заминеш ли с мен?

— Не мога. Знаеш, че трябва… — Бен млъкна, борейки се с раздразнението си, и Тес го погледна в очите. — Добре. Би трябвало вече да съм разбрал, че не мога да споря с човек, който играе тенис на маса с мозъчни клетки. Но ще изпълняваш всички техни нареждания.

— Заинтересована съм да направя този случай по-лесен за теб, Бен. Ще се вслушвам в нарежданията им, докато всичко приключи.

— Това май е достатъчно. — Бен отстъпи назад и Тес осъзна, че в този момент до нея стои детективът, а не мъжът. — Двама униформени полицаи ще те следват до кабинета ти. Уредихме портиерът да си вземе отпуск и го заменихме с наш човек. Трима колеги ще се редуват да те охраняват в чакалнята. Когато мога, ще те вземам от работа и ще те откарвам вкъщи. Когато съм зает, след теб ще карат двамата полицаи. За база ще използваме един празен апартамент на третия етаж в твоя блок, но когато се прибереш, не забравяй да заключваш вратата си. Ако ти се наложи да излезеш за нещо, ще трябва само да се обадиш и да изчакаш, докато всички входове на сградата се завардят.

— Звучи изчерпателно.

Бен се сети за четирите гланцирани снимки на корковото табло.

— Да. Ако нещо се случи, ако някой те изпревари на светофар или те спре на улицата, за да го упътиш нанякъде, искам да ми кажеш. Говоря сериозно.

— Бен, никой не е виновен, че нещата взеха такъв обрат. Нито ти, нито Харис, нито аз. Просто трябва да издържим докрай.

— Точно това възнамерявам да направя. Ето я и униформената ти охрана. По-добре тръгвай.

— Добре. — Тес слезе на първото стъпало, след което се спря и се обърна. — Предполагам, че ще бъде проява на лошо поведение, ако ме целунеш тук, по време на работа.

— Да. — Бен се наведе и хвана лицето й с длани, при което коленете й се подкосиха. Без да откъсва очи от нея, той наведе устни. Устата й беше студена, но мека и чувствена. Свободната й ръка се вкопчи в предницата на якето му за равновесие или просто за да го задържи още малко. Запленен, Бен наблюдаваше как миглите й трепнаха, след което бавно се отвориха.

— Спомняш ли си къде беше цели осем часа? — прошепна Тес.

— Ще го имам предвид. — Бен се отдръпна назад, но не пусна ръката й. — Карай внимателно. Не бихме искали да изкушиш полицаите да те глобят.

— Тогава просто ще си платя глобата. — Тес се усмихна. — До довечера.

Бен я пусна.

— Обичам добре изпечени пържоли.

— А аз ги обичам крехки.

Бен проследи с поглед как Тес се качи в своя автомобил и умело излезе от паркинга. Полицаите караха на кола разстояние след нея.

* * *

Тес усещаше, че сънува, но съзнаваше, че за съня й има солидни логични причини. Но това не й пречеше да изпитва страх.

Тя бягаше. Мускулите в десния й прасец се бяха сковали от усилието. В съня си изплака от болка. Пред нея изникна лабиринт от коридори, който я объркваше. Гледаше да тича все направо, тъй като се надяваше да стигне до някакъв изход. Трябваше само да го открие. Дишането й беше учестено. Изведнъж стените на лабиринта се покриха с огледала, от които я гледаха десетки нейни отражения.

В ръцете й се появи куфар. Погледна го недоумяващо, но не го остави. Когато ръката й се умори да го носи, тя го завлачи с две ръце и продължи да бяга. Изведнъж изгуби равновесие и докосна едно от огледалата. Задъхано погледна нагоре. Ан Ризънър се бе вторачила в нея. Тогава огледалото изчезна и се появи друг коридор.

Продължи да бяга направо. Ръцете я боляха от тежкия куфар, но все пак продължаваше да го мъкне със себе си. Мускулите й се бяха обтегнали и пареха от натоварването. Тогава съзря вратата. Изхлипвайки от облекчение, Тес се завлече до нея. Беше заключена. Отчаяно затърси ключа. Трябваше да има ключ. Изведнъж кръглата дръжка бавно се завъртя.

— Бен. — Отмаляла от облекчение, Тес му подаде ръка, за да й помогне да направи последната стъпка към спасението. Но фигурата пред нея беше черно-бяла.

Черно расо. Бяла яка. Бял шал. Видя как шалът се вдигна, завързан като огърлица от перли, и се насочи към гърлото й. Тогава Тес изпищя.

— Тес. Тес, скъпа, събуди се.

Тес дишаше учестено. Хвана се за гърлото си веднага щом се разсъни.

— Отпусни се. — Гласът му звучеше спокойно и утешително в тъмната стая. — Просто дишай дълбоко и се отпусни. Аз съм до теб.

Тес се притисна плътно до Бен и зарови лице в рамото му. Опита се да съсредоточи вниманието си върху ръцете, които я галеха по гърба, за да не мисли за съня си.

— Съжалявам — промълви тя, щом дишането й се нормализира. — Беше най-обикновен сън. Извинявай.

— Сигурно е бил страшен. — Нежно отметна назад падналата върху лицето й коса. Тялото й лепнеше от пот. Бен придърпа одеялото и я зави добре. — Искаш ли да ми го разкажеш?

— Обикновена преумора. — Тес сви коленете си и облегна лактите си на тях.

— Искаш ли малко вода?

— Да, благодаря.

Тес потърка с длани лицето си и се заслуша в течащата вода в банята. Бен беше оставил лампата запалена и тя осветяваше стаята през открехнатата врата.

— Заповядай. Често ли сънуваш кошмари?

— Не. — Тес отпи, за да навлажни пресъхналото си гърло. — Само след смъртта на родителите ми. Дядо ми идваше и сядаше до леглото ми, след което се унасяше в стола.

— Добре, сега аз ще седна до теб. — Бен се пъхна под завивките и я прегърна. — По-добре ли си?

— Да. Но май се чувствам глупаво.

— Като психиатър не смяташ ли, че в определени условия е здравословно да бъдеш изплашена?

— Сигурно. — Облегна глава на рамото му. — Благодаря ти.

— Какво друго те тревожи?

Тес отпи за последен път вода и остави чашата настрани.

— Стараех се да не го показвам.

— Не се получи. Какво се опитваш да скриеш от мен?

Тес въздъхна и се загледа в ивицата светлина върху пода на спалнята.

— Имам един пациент. Или по-точно имах, но това няма значение. Това момче е на четиринадесет години, но вече е алкохолик, страда от силна депресия и е склонен към самоубийство. Исках родителите му да го заведат в една клиника във Вирджиния.

— А те не са съгласни.

— Не само това. Той пропусна и днешния си час при мен. Обадих се и попаднах на майка му, която ми отговори, че според нея Джоуи се е оправил. Не искаше да обсъждаме въпроса за клиниката. Предпочитала да го остави да си отдъхне от терапевтичните часове. Не мога да направя нищо. Абсолютно нищо. — Очевидно този инцидент бе засилил вътрешното й безпокойство. — Не иска да признае, че в поведението му няма подобрение. Обича го, но си е сложила наочници, за да не вижда проблемите му. Всяка седмица слагах цитопласт на раната му, но тя не зараства.

— Не можеш да я принудиш да даде момчето в клиниката. Може би малка почивка ще му се отрази добре. Остави раната да поеме малко въздух.

— Иска ми се да ти вярвам.

Тонът й го накара да се размърда и той я притисна по-силно до себе си. Кръвта му, която се бе смразила от виковете й, причинени от кошмара, вече пулсираше нормално.

— Виж какво, Тес, и двамата работим в сфери, където лесно можем да загубим хора. Именно това ни кара да се събуждаме в три часа през нощта и да се вглеждаме в стените или да се вторачваме навън през прозорците. Понякога просто трябва да се затваряш за страха. Трябва само да завъртиш ключа.

— Знам. Професионалното безпристрастие е най-важното изискване. — Когато Тес извърна лицето си, за да го погледне в очите, косата му я погъделичка по бузата. — Кое ти помага да се абстрахираш най-бързо?

В бледата светлина тя зърна усмивката му.

— Наистина ли се интересуваш?

— Да. — Тес помилва тялото му, докато най-накрая спря ръката си върху бедрата му. — Точно сега изгарям от желание да разбера.

— Това обикновено помага. — Само с едно леко движение я качи върху себе си. Чувстваше как твърдите й гърди се притискат до тялото му и долавяше аромата на косата й, която се разстла по лицето му. Взе от нея в шепата си и впи устни в нейните.

Двамата си пасваха толкова добре. Тази мисъл изплува в съзнанието му. Лекият допир на възглавничките на пръстите й действаше на кожата му като благословия. Неувереността й някак си засилваше възбудата му. Когато погалеше вътрешната страна на бедрото й, тя потреперваше точно толкова, колкото да му покаже, че го желае, но все още изпитва свян.

Бен не можеше да проумее защо всичко с нея изглеждаше тъй непорочно. Когато я прегръщаше в тихите нощи, му се струваше, че го правят за пръв път. Събуждаше у него чувства, за чието съществуване не бе подозирал — но вече надали би могъл да живее без тях.

Устните й се плъзнаха по лицето му. Искаше му се да я обърне по гръб и да я люби, докато и двамата експлодират. С повечето жени последният миг на лудост обикновено изличаваше всичко останало. С Тес всичко се свеждаше до докосване, шепот и безмълвно доближаване на устни. Това го караше да потиска първия си порив на безумна страст, за да могат по-късно и двамата да се понесат на крилете на любовта.

Бен може да бъде толкова нежен, замаяно си помисли Тес. Когато се любеха, всичко ставаше тъй бързо и неудържимо. И изведнъж… Когато тя най-малко очакваше, той ставаше нежен, почти ленив, а нейното сърце беше готово да се пръсне от удоволствие и наслада. Сега Бен я бе оставил да милва тялото, което вече бе опознала колкото своето.

Чуваха се въздишки. Въздишки на задоволство. Чуваше се шепот. Нашепване на обещания. Бен зарови лице в косата й, докато Тес галеше тялото му — отначало плахо, после с нарастваща увереност. Имаше още неоткрити мускули. Те бяха стегнати. На Тес й беше приятно, че именно тя е причината за напрежението в тях.

Бедрата му бяха дълги и слаби. Когато езикът й се плъзна по тях, Бен се изви като лък. Дългото му тяло потрепери от ласките й. Тес стенеше от удоволствие, докато с устни следваше пръстите си. Кошмарите бяха забравени.

Много жени го бяха докосвали. Може би прекалено много. Но никоя от тях не бе карала кръвта му да ври тъй силно. Искаше му се да лежи така часове наред и да поглъща всяко отделно усещане. Искаше да възбуди Тес колкото себе си.

Бен седна и я сграбчи за китките на ръцете. Вторачиха се един в друг на слабия сноп светлина. Той дишаше учестено. Очите му бяха потъмнели от страст. В стаята се усещаше мирисът на желанието.

Бен я наведе бавно и я сложи да легне по гръб. Като продължаваше да я държи за китките на ръцете, той използва устните си, за да я възбуди до краен предел. Нейните тънки и нежни ръце се стегнаха. Тялото й се изви — не в съпротива, а от върховно удоволствие. Езикът му се плъзна по нея и на Тес й се стори, че дробовете й ще се издуят и ще се пръснат от напрежение. Бен усети как тя се стегна и извика, когато изпадна в екстаз. Намести се върху нея и макар всичките му мускули да трепереха от възбуда, нежно проникна в нейното отпуснато и меко тяло. Тес изстена и отвори очи, когато приятните усещания и удоволствието започнаха да се усилват отново. С треперещи устни изричаше името му. Изведнъж пръстите й се забиха в намачканите чаршафи.

Бен зарови лице в косата й, отдавайки се на блаженото си удоволствие.