Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Осма глава

Но толкова лесно не можехме да се отървем от Петер. Още в ранни зори на следния ден Никол потропа на вратата ни и каза, че търсят по телефона господин или госпожа Зюндманг, и понеже Ленарт тъкмо се бръснеше, трябваше аз да изтичам по стълбите до телефонната кабина на долния етаж.

Вдигнах слушалката.

— Може ли днес да поканя на вечеря теб, Ленарт и онази Ева? — чух енергичния глас на Петер.

Ленарт и аз бяхме бедни, а също и онази Ева. В хотела живеехме на пълен пансион и всеки ден получавахме непретенциозна храна на непретенциозни цени в непретенциозна малка трапезария сред непретенциозни студенти. Посещенията ни в ресторанти се ограничаваха общо взето до чаша кафе или чаша бира вечер и някой аперитив в часа на аперитива, когато искахме да разгледаме народния живот. Примамливо бе да приемем щедрото предложение на Петер, но се боях, че единствено ненавистта му към самотата го подтиква към подобно разточителство.

— Недей, Петер, ще е много скъпо и после само ще съжаляваш!

— Слушай, малката — отвърна Петер, — ще ти доверя нещо. Да продаваш печатарски машини е много по-доходно, отколкото хората предполагат.

И тогава казах, че много благодаря и че ще питам Ленарт.

— Също и онази Ева.

— Също и онази Ева — обещах аз.

— Ще ви взема в два часа — каза Петер, а пък аз си помислих, че това е доста рано, понеже никой в Париж не вечеря преди седем.

Той наистина дойде в два часа, но онази Ева бе вече изчезнала. Анри Бертран, студентът с кадифените очи, при всяко хранене непрестанно я бе зяпал от съседната маса. Но за учудване на Ева досега не бе направил никакъв опит за сближение. Само казваше „bonjour“ и „bonsoir“, подобно на другите студенти. Но точно днес на обяд се бе възползвал от удобния случай, когато двамата едновременно си търсели салфетки.

— Иска да ми покаже Сорбоната — обясни после Ева. — Наистина това не е същото като да се пошляем. Но Сорбоната все пак си е Сорбона, дано го разбере Петер печатарската машина.

Петер бе навярно малко разочарован, но не се издаде, а храбро заведе Ленарт и мене в музея Карнавале и на „Плас де Вогез“. А в последна сметка отново срещнахме Ева в хотела.

Влязох в стаята й. Тя се бе проснала на леглото и гледаше към тавана.

— Не беше ли интересно в Карнавале? — попита тя.

— Видях къде е седяла Мадам дьо Севине[1], когато е пишела всичките си прекрасни писма — казах аз. — А после видях леглото, в което е починал Виктор Юго. Но какво стана с теб?

— Той смята, че имам красиви очи и красива коса — каза Ева мечтателно. — А в Екол дьо Медесин[2] имат музей, където са запазили цял куп отсечени глави на престъпници.

— Видя ли ги? — попитах ужасена.

— Слава богу, не. Но той ме увери, че ги има. А после каза, че имам красиви очи и красива коса.

— Добре, а сега да вървим — подканих я аз.

Поехме с едно такси за Монмартър, където Петер искаше да вечеря с нас. Твърдеше, че бил уморен от цялото това препускане между революционни спомени и упорито отказваше да вземем метрото, което иначе бе за Ленарт, Ева и мен обичайното превозно средство. През първите дни Ева доста се боеше да не се изгубим в подземните лабиринти, но Ленарт я успокои, че дори селският идиот на Аамаал не би се объркал, понеже навсякъде имало съвсем ясно указващи табели. И скоро разбрахме, че парижкото метро е великолепно съоръжение, с чиято помощ можеш бързо да се придвижиш от единия край на града до другия. Имаше първа и втора класа. Ева твърдеше, че доколкото е успяла да установи, разликата била само в това, че във втора класа е забранено пушенето и плюенето по пода, докато в първа класа е забранено само пушенето.

— Ако имам желание да плюя, ще си взема билет за първа класа — каза тя, — но сега-засега пътувам с втора.

Петер обаче изобщо не искаше да пътува с метро.

— Извървяхме няколко километра. Музеите са хубаво нещо, но това си има и лоша страна, когато някой е неуморим, а самият ти си точно обратното — каза той и отправи укоризнен поглед към Ленарт.

Тъй че взехме такси. Но се озовахме извън града прекалено рано и аз предложих да поостанем на гробищата в Монмартър.

— Още не съм била на нито едно гробище в Париж — казах аз.

Петер поклати неодобрително глава.

— Какъв ламтеж за удоволствия! Затова ли си пътувала от Стокхолм до Париж, за да ходиш по гробища?

— Искам да видя гроба на Дамата с камелиите — казах аз.

Той отново поклати глава.

— Та тя е мъртва.

— Такива са повечето, които лежат в гробищата — казах аз и слязох от колата.

На гроба на малката Алфонсин Плеси[3] бяха положени свежи цветя, макар че бе починала преди повече от сто години. Нито Стендал, нито Мадам Рекамие, нито някоя от другите знаменитости, които почиваха тук, имаха на гроба си свежи цветя. Но те бяха станали знаменити не само заради любовта.

— „Тук почива Алфонсин Плеси, родена на 15 януари 1824 г., отишла си на 3 февруари 1847 г. От бездната“ — прочете Ленарт. — Боже мой, та тя е била само на двадесет и три години.

— Да, само си помисли колко е прекрасно — казах аз, — да умреш толкова млада и красива и завинаги да те оплакват бъдните поколения.

Ленарт ме погледна тъжно.

— Била е точно на твоите години — каза той.

Докато бавно се изкачвахме по стръмния склон към „Плас дю Тер“, Ленарт продължи да разсъждава върху Дамата с камелиите.

— Трябва да признаеш, че е тъжно да мислиш за всички красиви жени, които вече не са сред живите — каза той на Петер.

— Е да, но и сега има хубавички създания — опита се да го утеши Петер.

— Не разбираш какво имам пред вид. Ако притежаваш една красива роза и тя увехне, можеш да си купиш друга също толкова красива роза. Една красива картина си остава красива картина, а една красива скулптура си е и остава красива скулптура. Но когато една красива жена си отиде, тя си е отишла безвъзвратно и никоя друга не може да я замени. Наистина след нея могат да се появят хубавици, също толкова красиви или дори още по-красиви, но никоя няма да е точно като нея. И можеш да скърбиш до смърт, че никога не си я зърнал.

— Но коя имаш предвид? За Дамата с камелиите ли говориш? — попитах аз.

— Говоря за всички красиви жени, съществували от сътворението на света — заяви Ленарт.

Ева се спря посред улицата и сложи ръце на кръста.

— Е, вече трябва да се намеся! — викна тя. — Горката ти жена! Няма и осем дни, откакто си се оженил, а вече скърбиш по всички жени, съществували от сътворението на света!

Тогава Ленарт се разсмя така, че хората се заобръщаха и го заоглеждаха. Но после отново стана сериозен. Хвана ме под брадичката, погледна ме изпитателно и каза:

— И зад най-сладкото личице се крие мъртвешки череп, това е ужасна мисъл.

— Защо ни трябваше да идваме на гробищата! — възкликна Петер възмутено.

Но вече бяхме стигнали „Ла Бют“ — най-високата точка на Монмартър. От терасата при „Сакре Кьор“ загледахме към града в нозете ни и Ленарт забрави мъката си по тленността на красотата. През омарата зърнахме нашия Пантеон на хълма „Света Геновева“. Колко различна бе атмосферата тук на Монмартър, хълма на мъчениците! Някога Монмартър трябва да е бил чудесен; някога, когато е бил малък спокоен град с множество вятърни мелници, живописни улички и идиличния пазарен площад „Плас дю Тер“, където художници и жители на града са сядали след дневната работа. Да, уличките бяха още тук, пазарният площад също, но сега на това място се събираха само туристи. Нещо от провинциалното настроение навярно все още би могло да се усети сутрин, преди да са отворили заведенията за развлечения, но не и по това време на деня. Сега около нас кипеше развлекателното оживление на Монмартър, съпроводено с противен шум, съвсем различен от нежните звуци, с които бяхме свикнали на левия бряг.

— Не можа ли да намериш по-скъпо заведение? — попита Ленарт саркастично, когато Петер ни натика през ниската порта на „Мер Катрин“.

— Не, кое трябваше да бъде? — попита Петер.

Той се запровира през навалицата като пъргаво животно през гъста джунгла и скоро извоюва за нас отлична маса вън в градината.

Аз определено се гордея с шведската си кръв. Но не желая да изглеждам в Париж дотолкова шведка, че щом само пристъпя в ресторант, към масата ми да се втурне някой малък цигулар и в моя чест да засвири „Карл Херман и аз“. Точно това направи цигуларят в „Мер Катрин“. Той дълго свири за нас „Карл Херман и аз“.

— Това трябва да е предназначено за теб, Петер — каза Ева. — Защото Кати и аз приличаме повече на французойки, а Ленарт не прилича на нищо.

— Макар да сме дребни, и ние сме шведи — повтори Петер с явно задоволство. Изтегна представителната си снага и тъй заизглежда по̀ шведски и от кнекеброт[4].

Получихме вечеря, в сравнение с която нашите обеди у дома в хотела ни се видяха като същински сиромашки угощения.

— За тази шунка в сметанов сос ще си поприказвам с чревоугодника от стълбището на нашия хотел — каза Ева.

После отидохме на „Плас дю Тер“ и там пихме кафето си.

— Това следваше да се направи — заяви Ленарт. — То е също тъй неизбежно като Айфеловата кула.

— Само си представете, ако човек можеше да поживее във всички времена и във всички градове на света! — казах аз. — Сигурно има подходящо време за всичко. А подходящото време за това място е било през миналия век. Да можех да седя тук в някоя юнска вечер на 1880 година и да разговарям с художници! И да можех през седемнадесети век да ида в Карнавале Пале, та да си побъбря с Мадам дьо Севине! Ако можех по времето на Луи XIV да се разхождам с някой елегантен кавалер под аркадите на „Плас де Вогез“!

Сините очи на Петер проблеснаха.

— Или пък с Виктор Юго, докато е живял там. Тогава щеше да се позабавляваш.

Той поривисто се обърна към Ева:

— Можеш ли да си представиш какви ги е вършил този Юго? Да, влюбен бил в момиче на име Жулиет. Но после среща друга и започва да й пише любовни писма. И какво прави? Праща копия от тези писма на Жулиет, за да й обясни по уж изискан начин, че всичко между тях е свършено.

От всичко, което бяхме видели в музея Карнавале и в музея „Виктор Юго“ на „Плас де Вогез“, най-дълбоко впечатление на Петер бяха направили тези разкрития от личния живот на великия писател.

— А на всичкото отгоре е бил и женен — продължи той. — Но предполагам, че на жена си не е писал писма.

— Това не е било хубаво от страна на Виктор — каза Ева.

— Да — каза Петер твърдо, — не е било хубаво. Аз никога не бих се държал така. — Но по лицето му плъзна светла усмивка и той продължи: — Макар и аз да обичам разнообразието, ако трябва да бъда честен. В този момент съм почти малко влюбен в теб, Ева… Но не се тревожи, скоро ще премине, винаги преминава.

— Какво щастие! — каза Ева. — И аз съм от хората, които обичат разнообразието. В този момент съм малко влюбена в Анри Бертран, но ще премине, винаги преминава.

И се спогледаха възхитено, направо щастливи, че и двамата обичат разнообразието.

— И все пак мисля, че ти би могла на часа да се откажеш от този Анри — каза Петер.

— Той смята, че имам много красива коса — каза Ева и нежно погали русото си теме.

А Петер сведе глава настрани, погледна към Ленарт и мене и каза:

— Колко сте смели! Сега, разбира се, сте щастливи. Но как ще бъде след пет години? И тогава ли ще сте щастливи?

Тогава Ленарт нетърпеливо смачка цигарата си:

— Не е ли малко детинско да очакваш, че само защото си се оженил, ще изпаднеш в състояние на непрестанно щастие? Защо изискваш от брака да бъде като безкрайна градина на удоволствията, каквато животът всъщност не е?

— Но нали го има в приказките? — каза Ева. — И живели щастливо до края на дните си.

— В приказките, да — възрази Ленарт. — Но не и в действителността. И за миг не вярвам, че Кати и аз ще се носим на розови облаци, нито утре, нито след пет години. Но във всеки случай се надявам до смъртта си да съм женен за нея. Мисля, че трябва да приемаме лошото заедно с доброто. Във всеки случай нямам намерение непрекъснато да размишлявам дали съм „щастлив“.

— Но ти ще бъдеш щастлив, скъпи Ленарт — казах нежно. — Ще река като Мадам дьо Севине: „Ах, мило дете, колко е лесно да се живее с мен! Малко любезност, малко общителност, малко доверие, повече не е нужно, за да ме завладееш“.

Ленарт погали ръката ми.

— Малко любезност, малко общителност, малко доверие… — повтори той.

— Наред с малко липса на опърничавост — продължих аз. — Това е всичко, което искам от теб! О, животът ни положително ще бъде като градина на удоволствията… Нали ти го нарече „градина на удоволствията“?

— Да, любима моя, да се надяваме, че ще е така. Но само се опитвам да втълпя на Петер, че човек не бива да очаква да получи щастието от другиго като коледен подарък.

— Женена съм за най-умния мъж на света — извиках аз, — и го обичам!

— Макар да скърби по всички жени, съществували от сътворението на света — вметна Ева.

Тя извади голямата си кутия с пудра, изтри огледалцето, взря се дълбокомислено в него и каза:

— Дамата с камелиите е мъртва, Мадам дьо Севине е мъртва, а честно казано, и с мен нещата вървят на зле. Мисля, че вечер трябва да си лягам по-рано.

— Но не и тази вечер — каза Петер разтревожено.

 

 

Не, тази вечер тя изобщо не спа. Танцува в Монмартър, та чак подметките й се откачиха.

— Двамата са много очарователни — каза Ленарт, като гледаше как Петер и Ева се носеха по танцовата площадка на „Табарен“, плътно притиснати един в друг и тъй погълнати от танца, че нищо не виждаха и нищо не чуваха.

Когато се върнаха на масата, изглеждаха като пробудени от някакво опиянение, а Ева ми каза:

— Танцува дяволски добре. Като танцувам с него, почти вече не си спомням как изглежда Анри.

— Може ли още един танц? — каза Петер възбудено.

— Не, сега ще си седя тук и ще си мисля как ли изглежда Анри — отвърна Ева. — Във всеки случай Париж е прекрасен град — добави тя.

И къде отидохме след нашата нощ в Монмартър? Естествено в халите.

— Неизбежно е като Айфеловата кула — каза Ленарт.

Но за мен бе много по-голямо преживяване и от Айфеловата кула. Обичах пазарите и халите с хранителни стоки още от дете, когато с леля ходехме всяка събота на пазара в Йостермалм. И досега си спомням един пролетен ден, когато пазарът бе пълен с люляк, нарцис и момина сълза, а пък аз, полудяла от благоуханията, избягах от леля си и час по-късно ме намериха да дремя блажено сред огромна купчина люляк. В моето детство миризмите играеха решаваща роля — сигурно съм тичала насам-натам и съм душила като малко кученце — а това люляково ухание ме бе изпълнило с възторг. Прекрасно бе да живееш в свят, където ухае толкова хубаво!

И накрая да те пуснат в парижките хали! Закрещях от наслада, когато зърнах пазара за цветя от моето детство хилядократно уголемен. Бродех между морета от рози, планини от теменужки, гори от лилии и ми се струваше, че съм в Райската градина. А нататък имаше планини от ягоди, планини от бели глави карфиол, планини от жълти моркови, планини от червени домати, и бе толкова хубаво, че ми се искаше да изям всичко.

Но не исках да ям лучената супа.

— Задължително ли е? — запитах Ленарт.

— Неизбежно е като Айфеловата кула — каза Ленарт. — Впрочем аз съм гладен.

Ленарт и Петер хапнаха лучена супа в „Димящото куче“. Ева и аз седяхме отстрани, гледахме ги и се споразумяхме да запазим като една от най-позорните тайни в живота си, че никога не сме яли в Париж лучена супа.

Ева каза:

— Ако момичетата в кантората ме запитат: „Е, как беше лучената супа?“, ще им отговоря: „Тралала… още си мисля за Лувъра, тралала“.

pazar.png

На тезгяха се тълпяха едри, яки мъжаги с космати ръце, неколцина от прочутите хамали от халите, и те наистина изглеждаха така, сякаш с протегната ръка могат да вдигнат чувал с картофи.

— Изобщо не се боя да предизвикам някого от тях да си премерим силите — заяви Петер.

— Петер е поне толкова силен, колкото един хамалин — отбеляза Ева и остави впечатлението, че това ще й достави удоволствие.

След лучената супа продължихме нататък през пъстрото гъмжило от хора, автомобили и колички, крачехме по замърсени тротоари, върху които се валяха слама и зеленчукови отпадъци. После се забихме в някакви тъмни напречни улички.

Райска градина… сред рози, лилии и теменужки, хубаво. Но не и на това място. Тук живееха клетниците, пропадналите, les miserables. „Живееха“ е казано доста пресилено. Те лежаха по тротоарите и навсякъде в ъглите, същества, които нямаха човешки облик. Странни брадати старци и съсухрени старици в най-жалки дрипи. Тук нямаше и следа от веселата беднота на клошарите от уличния ъгъл в нашия квартал. Тук имаше същества, затънали тъй дълбоко в нищета, че повече приличаха на животни, отколкото на хора.

Един голям град има много лица. „Париж е прекрасен град“, бе казала Ева, след като цяла нощ бе танцувала в Монмартър. Да попитам ли този вонящ вързоп в канавката дали смята Париж за прекрасен град?

Съмнявам се дали изобщо знае, че живее в Париж.

Бележки

[1] Мадам дьо Севине (1626–1696) — френска писателка, прочута с писмата си. — Бел.пр.

[2] Екол дьо Медесин — медицински факултет. — Бел.пр.

[3] Алфонсин Плеси — парижка проститутка, възпята в романа на френския писател Александър Дюма син (1824–1895) „Дамата с камелиите“. — Бел.пр.

[4] Кнекеброт — шведски хляб на кори. — Бел.пр.