Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Шеста глава

Копнежът на Ева по Мона Лиза, Нике от Самотраки и картините на импресионистите в Жо дьо Пом постепенно се уталожи. Но когато видя прочутата „Закуска в тревата“ на Мане, у нея се пробуди нов копнеж. Каза, че също искала да направи една закуска на тревата, макар и не тъй леко облечена.

— Скъпи Ленарт, не можем ли да го сторим? — помоли тя. — Закуска в Булонския лес, днес, когато времето е тъй хубаво.

Аз също го погледнах умолително.

— Да, скъпи Ленарт — казах аз.

— Държите се като две клети дечица, които молят за нещо коравосърдечния си баща — каза Ленарт. — А в нашата фирма навярно не решавам само аз.

— Не, но ти ще караш колата — каза Ева.

— А Ева и аз ще се погрижим за всичко останало — съгласих се аз. — Хайде, Ева, отиваме да пазаруваме!

Втурнахме се надолу по стълбището покрай „Седемте смъртни гряха“ и Ева призна, че е установила у себе си безспорна склонност към всички смъртни грехове, с изключение на скъперничеството.

— Чревоугодничеството стои над всичко — каза тя и се спря пред изображението на неестествено дебелия мъж, който илюстрираше този смъртен грях. — Така ще изглеждаме след това, да-да-да-да!

Точно в този миг по тясното стълбище се заизкачва студентът с кадифените очи, който живееше в съседство с Ева. Той я обсипа с цяла серия кадифени погледи и двамата се разминаха с многократно „pardon“ и от двете страни. Останах с впечатлението, че се бавят ненужно дълго. Та стълбището не бе чак толкова тясно и въпреки чревоугодничеството си Ева още не бе достигнала такива размери, че да представляват препятствие за придвижването по тесни стълбища.

— Може би някоя вечер ще изляза с него да се пошляем — каза Ева, когато той изчезна в стаята си.

— Но ти изобщо не го познаваш — вметнах аз.

— Хайде де! — каза Ева. — При толкова тънки стени като в този хотел! Имаме обичай да си пеем по нещичко, макар и да се правим, че не е предназначено за другия. Всяка сутрин, когато си мие зъбите, той ми пее „Comme un petit coquelicot“[1], а щом спре, аз запявам песничката „Когато за пръв път те зърнах“. Впрочем той може вече да я свири с уста. Понякога я свири погрешно и аз го поправям.

— Може би, когато порасне, ще стане депутат — подхвърлих аз.

— Не, следва медицина — уточни Ева.

— И това ли си чула през стената? — попитах смаяно.

— Не, узнах го от Никол. Всяка сутрин ми разказва по нещо ново за Анри и другите.

— Анри?

— Казва се Анри Бертран. Да, може би наистина някоя вечер ще изляза с него да се пошляем, ако съм го преценила правилно. Та човек е само веднъж в Париж! Е да, но първо яденето! Къде ще пазаруваме?

Свихме по „Рю дьо л’Естрапад“.

— Най-напред малко шунка — казах аз. — На тази улица е живял Дидро. Ти знаеше ли?

— Не, а в този миг ми е и все едно. Но знаеш ли какво прочетох снощи в „Пари Соар“? Снимали филм със заглавие „Рю дьо л’Естрапад“. За тази улица. С очарователния Даниел Желен в главната роля.

— Арестували са го на номер три, докато пишел „Lettres sur les aveugles“[2].

Ева се закова на мястото си.

— Арестували са Даниел Желен? — викна тя.

— Дидро, гъско такава! — казах аз.

Тя явно си отдъхна.

— Ах, Дидро, значи! — каза тя с интонация, която ясно подсказваше, че Дидро може да лежи в затвора до края на живота си, ако това се налага.

 

 

— Виж, малката Воалетка още не се е събудила.

Стигнали бяхме до „Плас дьо ла Контрескарп“ и Воалетката лежеше в обичайния си ъгъл и спеше. Тя бе развалина като мнозина тук. Дребна женица, която виждахме вечер да се лута по „Рю Муфетар“, весела, кокетна и мъничко смешна, затова я наричахме Воалетката. В този район живееха много бедни емигранти, тук действително имаше „прост, трудов народ“, както казваше Ева, но и доста тъмни личности, джебчии и други безделници, които прекарваха по-голямата част от живота си на открито. Настъпеше ли вечер, „Рю Муфетар“ и всички безчислени кръчми по тази улица се изпълваха до пръсване. Най-странни типове висяха пред ламаринените тезгяси и пиеха бира или перно. Тук всички викаха, дърдореха и се смееха, а между хората се промъкваше Воалетката и също се смееше и викаше.

vecher.png

Обичахме я. Воалетката имаше чар. Но сега спеше в обичайния си ъгъл на „Плас дьо ла Контрескарп“. На този малък площад някога в далечни времена се е намирала прословутата с лошото си име кръчма „Пом дьо Пин“, знаеш ли това, хей, Воалетке? Знаеш ли, че Рабле и Вийон са седели тук вечер и са дърдорели? Те можеха да ти бъдат весели събратя, с които да се забавляваш, ако живееше тогава!

Но сега Воалетката спеше. А ние искахме да си купим нещо за ядене.

— Шунка ли каза? И какво друго?

— Печено пиле, различни видове сирена и хляб.

— И бутилка леко, леко, леко винце — каза Ева. — Едно „Вовре“!

Вървяхме на зигзаг между щандовете по „Рю Муфетар“ и пазарувахме на воля.

— Тъжна ли сте? — обърна се към мен един доста съмнителен господин.

Бях останала за малко сама, докато Ева купуваше ягоди. Той насърчително ми смигна и с това ми даде да разбера, че владее всевъзможни изпитани средства, за да ме направи щастлива, ако наистина бях тъжна. Ха-ха, само да знаеше, че ни най-малко не съм тъжна! Бях още по-весела и от Воалетката, която точно сега се събуждаше и се тъкмеше да започне новия си ден.

Когато минахме покрай нея, скришом й пъхнах една смачкана стофранкова банкнота. Тя ме погледна като дете, което в коледната вечер гледа как запламтяват светлинките по елхата, и ми се усмихна с блага, топла усмивка.

Когато се завърнахме, Ленарт вече бе приготвил колата и тримата се наблъскахме в нея.

Всъщност не ми харесваше, когато Ленарт кара в Париж. Бе толкова напрегнато! Тук на левия бряг, добре, но щом попаднахме в бясното движение на площад „Конкорд“, нещо започна да ме гложди в стомаха. Ако искахме да останем живи, трябваше, както обикновено, да помагам според силите си: когато изглеждаше особено опасно, затварях очи, забивах нокти в дланите си и свивах пръстите на краката си, докато ми се схванат прасците. Това винаги даваше резултат и този път също всичко мина добре. През цялото пътуване по „Шанз Елизе“ свивах пръстите на краката си тъй силно, а докато обикаляхме Триумфалната арка стисках очи тъй настойчиво, че успяхме без произшествия да завием по „Авеню Фош“. Тук движението бе по-спокойно и аз предпазливо се опитах да изпъна пръстите на краката си. Всичко мина добре, и този път опасността бе преодоляна. Бавно подкарахме по изисканото авеню. Тук в красивите си къщи с равна морава отпред живееха богаташите.

— Не е ли странно — размисли се Ленарт, — само богатите и бедните са интересни за наблюдение. Всички останали по средата не занимават никого.

— Имаш право — казах аз. — Където и да идеш, забелязваш дворци на милионери и сиромашки коптори. Само крайностите. И което не е нито едното, нито другото, не те занимава.

— С всичко е така — каза Ева. — Ако искаш да те забележат, трябва да си краен. Или трябва да си като Воалетката, или да си женена за Ага Хан. Или да си безбожно красива, или да си толкова грозна, че на хората да им спира дъхът, когато те зърнат.

Размишлявахме върху това, докато навлизахме в свежата зеленина на Булонския лес, и стигнахме до заключението, че във всеки случай ние, които се намираме някъде по средата, сме най-големите щастливци, макар и да нямаше какво толкова да ни гледат.

— Дано само намерим свободно място, тогава ще видите една закуска на тревата — каза Ева.

— Няма ли първо малко да гребем? — предложи Ленарт.

— Ах, наистина ли можем да го направим? — извика Ева. — Колко очарователно! Не съм гребала от дете, когато ходех при баба си в Едслеског и вечер гребяхме по Едсла. Как се нарича тукашното езеро?

— Лак Инфериор — каза Ленарт.

— Да, значително отстъпва пред Едсла — установи Ева. — Съвсем не е толкова голямо.

Езерото блестеше сред слънчевите лъчи. Изглеждаше примамливо, макар и да не можеше да се сравни с Едсла. Малки лодки с млади парижани и парижанки бавно се плъзгаха покрай сенчестите брегове. Наехме две лодки, защото Ева искаше непременно да опресни спомените си от детството и да гребе сама.

— Ако си затворя очите, ще мога да си представя, че съм в Едсла — прошепна тя.

— Ако си затвориш очите, ще се блъснеш във всяка лодка, която се изпречи на пътя ти — каза Ленарт и хвана греблата.

Плъзнахме се по спокойната вода към многото други лодки. В повечето имаше млади двойки, или симпатични татковци, които с щастливо чуруликащи деца гребяха наоколо.

— Само си помисли — казах мъдро на Ленарт, — когато тези деца пораснат и заразказват за езерото от своето детство, ще говорят всъщност за едно малко изкуствено езерце в Булонския лес. Не е ли забележително? Кое е езерото от твоето детство, Ленарт? За това още не си ми разказвал.

— Канхолмсфьорд — каза Ленарт. — Там прекарвах всяко лято до десетгодишна възраст. После татко предпочете Западното крайбрежие. Но в Канхолмсфьорд се научих да плувам и там улових първия си костур, никога няма да го забравя.

— Струва ми се ужасно, като си представя, че някога си бил на шест, на десет, на петнадесет години, а не съм те познавала. Десетгодишното момче, каквото е бил Ленарт, вече не съществува. Изчезнало е, сякаш е умряло на десетия си рожден ден, и аз никога няма да узная как е изглеждало.

— По-скоро се радвай — каза Ленарт, — бях изключително разхайтено дете.

— Сигурно не е било така — възразих аз.

— Напротив, доколкото си спомням, вършех само глупави пакости.

— Днес си много несправедлив към десетгодишния Ленарт — казах аз. — Не можеш ли да разкажеш и нещо хубаво за него?

— Обичаше животните — каза Ленарт. — Най-големият му приятел бе едно куче, кълна ти се. Имах куче, което обичах едва ли не повече от татко и мама. Така става навярно с децата без братя и сестри.

— Всички, които нямат братя и сестри, са за съжаление — потвърдих аз. — Все си представях, че имам седем сестри и седем братя. Това няма да се случи с моите деца, твърдо съм решила.

— Колко деца искаш да имаш? — попита Ленарт и заобиколи една идваща насреща ни лодка.

— Горе-долу колкото в тази лодка — отвърнах аз и посочих лодката, пълна с очарователни деца на различна възраст.

Ленарт ме погледна и се усмихна.

— Това е хубаво — каза той. — Само ако са така забавни като майка си.

— Най-напред искам да имам момче — казах аз, — да порасне и да прилича на десетгодишния Ленарт, за да узная как е изглеждало бедното хлапе.

— Бог да ни е на помощ! — каза Ленарт.

 

 

На известно разстояние видяхме Ева. Заобиколена бе от цяла флотилия лодки, чиито екипажи се състояха само от мъже. Но Ева гребеше така, сякаш е сама в езерото от своето детство.

Появи се едва когато на една сенчеста полянка подредих закуската. Тя имаше изключително обоняние, щом се отнасяше до ядене.

— Превъзходно — каза тя и си взе от пилето.

— Кати умее да подрежда всичко така, че да изглежда красиво — каза Ленарт одобрително.

Толкова го обичах, задето каза това. По време на цялото ядене се радвах на думите му. Ленарт извади малките чаши, които бяхме прибрали в колата и пихме от лекото „Вовре“ за чест и прослава на деня.

Когато нашата закуска приключи, се изтегнахме на тревата.

— Само като си представиш, че лежиш в Булонския лес! — забленува Ева. — Смятам го за нещо повече от това да лежиш в обикновена шведска селска гора. Но защо ли всъщност смятам така?

— Защото си повлияна от всичко, което си чела за Булонския лес — каза Ленарт. — Цяла камара френски романи витаят в главата ти.

— Да, само колко дуели са се състояли тук — казах аз. — Колко пъти в ранни зори са скачали от леглата, за да препуснат до Булонския лес, преди да се е вдигнала утринната мъглица.

— Не съм чела никакви френски романи — измърмори Ева, — но въпреки това смятам за забележително, че съм тук. Защо хората вече не се дуелират? Щеше да е толкова интересно да седиш тук и да ги наблюдаваш.

Но Ева трябваше да се задоволи с гледката, която предлагаше днешният Булонски лес. Постепенно заприижда все повече народ и потокът от автомобили стана по-гъст. Парижките дами желаеха да пият следобедния си чай тук на въздух и ние последвахме примера им. Пихме чай в едно елегантно заведение и установихме, че струва колкото храната и нощувката за един ден в нашия малък хотел. Ето защо решихме от една страна никога повече да не пием чай в Булонския лес, а от друга — да наблегнем на кафето, което явно бе много по-евтино питие в Париж.

— Но точно сега си мисля за чаша студена бира — каза Ленарт.

Бе вечерта на същия ден и бе много топло. Една топла, прекрасна юнска вечер в Париж — о, богове! Седнахме в кафене „Флор“, сред глъчта на хора от цял свят.

Един от тях бе Петер Бьоркман.

Бележки

[1] „Като малък червен мак“, (от фр.). — Бел.пр.

[2] „Писма за слепците“ (от фр.). — Бел.пр.