Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Десета глава

— Трудно е с любовта на чужд език — оплака се Ева. — Вчера вечерта Анри и аз седяхме в „Дюпон“, a propos, трябва да идете там някой път, Ленарт и ти, защото е интересно кафене, та седяхме там цяла вечер и той изрече на един дъх: „Обичам те, обожавам те“, а пък аз не знаех какво да му отговоря. Казах „Добре“, но прозвуча ужасно грубо, сякаш съм на заседание и казвам „Добре, работата е опечена и с това обявявам заседанието за закрито“. Не мога да бъда нежна на френски.

— Тогава бъди нежна на шведски — казах аз. — Вярвам, че Петер ще го оцени високо.

— Петер изобщо не го е грижа дали съм нежна, или не — отвърна тя. — Да не си въобразяваш, че идва тук винаги само заради мен?

— Ами да…

— Малкият Петер печатарската машина, ах, просто му е омръзнало да е сам в Париж — прекъсна ме тя. — Но светът е пълен със самотни младежи и аз не мога да се погрижа за всички.

— Винаги даваш най-доброто от себе си — казах аз.

Харесвах Петер. Съвсем не го намирах за скучен, за какъвто самият той се смяташе. Веселите безсмислици, които дрънкаше, докато бяхме четиримата заедно, секваха, щом останеш насаме с него. Тогава бе сериозен и доста мълчалив, но в същото време откровен по един направо обезоръжаващ, малко детински начин.

— Баща ми, виждаш ли — каза ми той веднъж, — баща ми през целия си живот се е грижил за една-единствена жена, и това бе майка ми. А тя го мамеше, щом й паднеше случай. И когато преди няколко години почина, баща ми се разтъгува почти до смърт. Не бих искал така да се случи и с мен. Ужасно обичам жените, но не възнамерявам да заложа всичко на една-единствена карта, заклел съм се!

В следващия миг каза през смях:

— Не се притеснявай от приказките ми. С Ленарт и теб всичко ще бъде страхотно. Ти си страхотна. Ленарт е страхотен. Всичко ще бъде страхотно.

И Ленарт намираше Петер за „страхотен“. През малкото дни, в които бяхме заедно, двамата станаха истински добри приятели.

— Но той допуска една грешка — каза ми Ленарт. — Изглежда толкова самоуверен. Знае, че е добър търговец, че умее вярно да преценява хората и какво ли не още, но бих искал да зная дали в душата си не се съмнява в себе си. Мисля, че не цени Петер Бьоркман, както подобава.

И занапред ходехме четиримата заедно. Понякога Ева ни напускаше и се посвещаваше на Анри. Петер никога не проявяваше недоволство от това, но веднъж й рече:

— Що за приятел си ти? Казах ти, че съм малко влюбен в теб и значи е ясно, че искам да си ми под ръка, в случай че внезапно реша да ти направя любовно обяснение.

— Можеш да дойдеш с мен да си купя шапка — каза Ева. — Докато пробвам шапките, ще можеш да правиш обясненията си.

— Само внимавай! — предупреди го Ленарт.

Но Петер не слушаше никакви предупреждения. И в резултат тръгнахме всички заедно. Наистина и аз не желаех да се прибера у дома без шапка от Париж.

— Шапката ми трябва да е мечта — заяви Ева. — Като мина с шапката по Крайбрежния булевард, да се понесе през тълпата възторжен възглас: „П-а-р-и-ж!“.

И тя нагледно нададе възглас, за да разберем как трябва да прозвучи това на Крайбрежния булевард.

Искаш ли да намериш шапка, която да предизвика такъв възторг, трябва да пробваш цял куп. Било ден на проби и изпитания, каза Ленарт. За Ева и мен това бе чуден ден.

Навярно денят не бе тъй чуден за нашата продавачка в отдела за шапки на „Лафайет“, но в началото тя бе търпелива и ровеше из всички кътчета, за да ни носи нови и нови шапки-мечта.

Пробването на шапки при Ева е само по себе си зрелище. Изражението на лицето й става загадъчно, тя изглежда така, като че извършва някакъв таен ритуал. Цялата й женска същност сякаш е потопена в мечтание, с грациозни движения тя поставя шапката на главата си. А шапката се разполага, чувства се добре и сякаш си казва: „Тук искам да остана!“. Но ако аз си сложа същата шапка, можеш буквално да я чуеш как крещи: „Помощ, помощ, убиват ме!“. Въпреки това продавачките нерядко с глупаво усърдие се опитват да убедят мене и шапката, че сме родени една за друга. За наша чест трябва да кажа, че рядко се оставяме да ни надхитрят, както аз, така и шапката. Шапката във всеки случай никога.

Понякога обаче някоя енергична продавачка успява така да заглуши жалните й викове, че аз не ги чувам. Шапката е пъхната в торбичка и аз радостно бързам за вкъщи, без да подозирам, че тя се е свила там и събира сили за разплата. И накрая настъпва злокобният миг, когато „оставам насаме с шапката си“, както обича да се изразява Ева. „Мразя те!“, казва шапката. „Мразя челото ти, очите ти, косата ти. Нещастнице, каква е тази коса? Напомня конски косми!“ Злобно захвърлям шапката на земята. „От всички отвратителни шапки-чудовища, които съм виждала…“, започвам аз, но тогава влиза Ева и откупва шапката ми на половин цена. Дръзко я накривява над дясното око и шапката нежно замърква. Ева стои пред огледалото като кристалната мечта на някоя модистка, а шапката ми се оплезва: „Кой спомена нещо за шапка-чудовище?“. Това не биваше да стане, когато си купя моята парижка шапка, в никакъв случай!

Пробвах ли, пробвах шапки, докато продавачката доби вид, сякаш размисля дали да не си смени професията, преди да я е налегнала дълбока старост. А Ленарт стоеше колкото се може по-надалеч, та никой да не го заподозре, че има нещо общо с мен. Пробвах шапки от всички размери и модели, но вината не бе моя, че никоя не бе такава, каквато трябваше да бъде. И аз исках, като мина по Крайбрежния булевард, да предизвикам възторжен възглас, а не оглушителен кикот.

Накрая вече бях изпробвала почти целия склад и се оглеждах като пълководец, който след тежко сражение трябва само да извърши някои обичайни работи по разчистването.

И тогава я зърнах. Малка, невинна, бяла моряшка шапка, която висеше на една стойка и изглеждаше много приятно. Точно това бе шапката, която щеше да подхожда на морскосиния ми костюм. А и шапката смяташе същото. „Да-да“, каза тя, когато я наложих на главата си, „не си някоя красавица, но можех да попадна и на по-грозна. Харесваш ми, окей, да вървим!“

Междувременно Ева отдавна вече си бе избрала малка черна шапчица с вид на кутия за хапчета, която от първия миг се бе влюбила лудо в пикантния й профил и явно бе готова да воюва на живот и смърт, та този профил да получи истинско признание.

Ах, Ева и аз бяхме толкова щастливи, когато напуснахме „Лафайет“ с новите си шапки.

— На едно нещо винаги ще се чудя — каза Петер.

— На какво винаги ще се чудиш? — попита Ленарт.

— На възторга, който жените проявяват към нещо тъй маловажно като една шапка.

— Но не е ли прелестна! — каза Ленарт.

Петер погледна Ева.

— Да, прелестна е — каза той. — Сега обаче един аперитив ще ни дойде добре!

Ленарт и Петер тръгнаха пред нас с широки крачки към „Кафе дьо ла Пе“.

— На едно нещо винаги ще се чудя — викна Ева след тях, — на възторга, който мъжете проявяват, когато хукнат към някоя кръчма!

Настанихме се в този пъп на света, за който вече бяхме слушали толкова много. Но само след броени минути забелязахме няколко шведи и вече почти си мислехме, че сме попаднали на погрешно място.

— Тихо! Тихо! — каза Ленарт. — Ето че идват!

Те точно това правеха. А като се ослушахме, установихме, че на съседните маси говорят едва ли не само на шведски. Тук-там можеше да се зърне някоя дребничка французойка. Разпознавахме я по обувките, състоящи се само от няколко каишки и безумно висок ток, както и по нещо авантюристично в погледа.

— Още тази нощ ли трябва да пътувам за дома? — проплака Ева. — Наистина ли трябва?

Не видът на сънародниците ни предизвика нейния поплак, макар и така да изглеждаше. Причината бе по-скоро в това, че когато имаш нова шапка и седиш в „Кафе дьо ла Пе“, а слънцето грее и наоколо ти кипи народният живот, мисълта да пътуваш за дома и да се скъсваш от работа в някаква адвокатска кантора е направо отвратителна.

„Когато навън животът кипи, не ми се седи вкъщи да кърпя чорапи“, чух веднъж да възкликва от все сърце една финландска дама — горе-долу така се чувстваше Ева сега.

Петер дълго я гледа и сякаш обмисляше нещо.

— Може би ще се срещнем някой път и у дома в Стокхолм, надявам се — каза накрая той.

— Да, защо не? — каза Ева. — Понякога може и да се срещаме, за разнообразие.

Петер кимна.

— Именно — потвърди той доволен. — Понякога може да се срещаме, за разнообразие.

— Но няма ли за разнообразие да си купим и малко парфюм? — обърна се Ева към мен. — Колко ли пари са ми останали? Ах, какво говоря, нали ще си получа заплатата, щом се прибера у дома, значи ще живея тъй, сякаш всеки ден ми е първият.

— Не намираш ли, че тези две момичета са страшно дейни? — каза Ленарт на Петер. — Не мислиш ли, че за нас е най-добре да си седим тук?

Петер мислеше същото. Но ние безжалостно ги помъкнахме към „Рю дьо Риволи“.

Ах, каква улица бе това! Ева и аз притичвахме с ликуващи викове от витрина на витрина. Тук имаше всичко, за което жадува женското сърце. Бижутерски магазини с евтини пръстени, които в нашите очи изглеждаха крайно изискани, изящни гривни и перлени колиета от всевъзможен вид, имаше и парфюмерии, където се произвеждаха добри парфюми далеч под цените на прочутите марки.

Влязохме в един такъв магазин и шармантната дама зад щанда ни заяви, че трябва само да назовем вида аромат, който бихме искали да имаме, и тя щяла да ни избере парфюм със същото ухание, но само на половин цена.

Ева не знаеше за кой аромат да се реши.

— Искам да имам парфюм, който да ухае приблизително така, както изглежда една укротителка на змии — каза ми тя. — Парфюм, който дръзваш да употребиш само с полицейски ескорт.

Дамата зад щанда ни пръскаше обилно от всичките си различни шишета, а Ева и аз пробвахме уханията, Петер и Ленарт също пробваха уханията, да, а Петер толкова усърдно пробваше уханието на Ева, че тя възторжено извика:

— Този парфюм ми изглежда подходящ!

Тръгнахме си с множество мънички шишенца, пълни с най-разкошни благоухания и влязохме в съседния магазин, за да пробваме пръстени.

— Няма да купуваме нищо — каза Ева, — само ще пробваме.

Там имаше един пръстен с голям „диамант“ и тя завъздиша от копнеж да го притежава. Диамантът бе съвсем евтин, не струваше повече от тридесет и пет крони в шведски пари. Това все пак бе повече, отколкото тя можеше да си позволи.

— Не е ли по-добре да ти подаря гривна? — каза Петер.

— А защо не пръстена? — попита Ева.

— Никога няма да подаря пръстен на момиче — заяви Петер.

— От моя страна въпросът бе чисто теоретичен — отвърна Ева. — Не приемам бижута от мъже, дори да не са истински, бижутата имам предвид.

Продължихме да обикаляме под аркадите на „Рю дьо Риволи“. Имаше и елегантни стоки за мъже и аз прошепнах на Ева, че бих искала да купя подарък на Ленарт. На една витрина висеше разкошна синя пижама, и аз побутнах Ева:

— Какво ще кажеш за това?

Но Ева погледна цената и заяви, че за тези пари в пижамата трябва да има най-малко и един мъж.

Тъй че купих на Ленарт носна кърпа. С една малка, красиво избродирана сентенция, която уверяваше, че момичетата, родени през май, са красиви, умни и романтични. Това можеше да му бъде напомняно всеки път, когато си духаше носа. Аз съм родена през май.

— Тази улица ще остане в най-хубавите ми парижки спомени — каза Ева, когато приключихме с пазаруването. — Много повече от битпазара.

Съгласих се с нея. Битпазарът се оказа за мен горчиво разочарование.

Всички нашенци, които често ходят в Париж, ти внушават най-разюздани очаквания. „Битпазарът“, бленуват те, „само какви находки можеш да направиш там!“. И после ти показват няколко позлатени свещника най-често от седемнадесети век, купени на „смешна цена“. Има жилища, в които и най-малката дреболия не е от шведски произход, всичко е домъкнато у дома от парижкия битпазар и всичко е „истинска скъпоценност“. Не проумявам как го постигат. Все едно е къде пътуват. Влизат в някой малък вехтошарски магазин в някоя задна уличка и излизат оттам, понесли един от най-добрите за времето си портрети на Рембранд. Обикновено струва около двадесет крони. А собственикът на магазина търчи подире им и ги умолява да вземат и друга малка потъмняла картина. Никога не грешат, и това си е стар майстор. Собственикът сигурно знае, че магазинът му не е Лувър и никога няма да стане такъв, докато здравето му позволява да го поддържа чист за всички творби на Рембранд и Ван Дайк, които изпълват рафтовете. Защо никога не успявам да направя находка като тези хора? Когато те идат при букинистите по кейовете на Сена, щандовете с книги гъмжат от стари, красиви първи издания. Когато аз ида там, навсякъде виждам само „Мадоната в спалния вагон“ в крайно похабени екземпляри.

Но възлагах надежди на битпазара. Ева също.

— Ще си купя някоя красива, малка антична висулка — каза тя. — Малък смарагд или нещо такова.

Този път Ленарт и Петер не бяха с нас. Когато слязохме от метрото на „Порт Клинанкор“, Ева се втурна към един старец и го запита къде е нашият битпазар.

— Битпазар, раздел антични висулки?

— Битпазар! — каза старецът и посочи няколко дълги редици с щандове, където продаваха стари дрехи и всевъзможни вехтории.

Обзеха ни мрачни предчувствия и се приближихме недоверчиво. Докъдето погледът ни стигаше, щанд до щанд, а по тях в пъстър безпорядък бяха струпани износени брошки, евтини часовници, огърлици, пепелници, миниатюрни Айфелови кулички и други безвкусни сувенири от Париж. Антични висулки не видяхме. Ева се поразрови в огърлиците, за да види дали смарагдите не са паднали отдолу, но уви!

Е, най-после все пак стигнахме до раздела за антики. Но за жалост бе повече от очевидно, че преди нас там е бил някой превъзходен откривател на съкровища и с привичната си потресаваща увереност е прибрал всичко ценно. Опитах се да си внуша, че едно малко, опърпано кресло е изключителна находка, и размислих дали ще можем да го вземем в колата. Но Ева каза, че ако искам да отнеса това кресло в Швеция, трябва своевременно да телеграфирам на някоя служба по обезвъшляване, та да са готови с най-голямата пръскачка срещу насекоми.

Антична висулка Ева не намери. Но и двете си купихме по един масивен гребен от рог, понеже от това винаги можеш да имаш нужда.

Не, само не ми приказвайте за битпазара в Париж! Защото ще размахам моя гребен от рог и ще извикам: „Битпазарът ли! Какви находки можеш да направиш там!“.

— Още тази нощ ли трябва да пътувам за дома? — проплака Ева. — Наистина ли трябва?

Отпразнувахме раздялата си с нея в един приятен малък ресторант на „Одеон“. Тя бе забила мрачен поглед в своята мелба с праскова и каза:

— Не искам. Още нямам вест от къщи, че избата е пълна с вино и млади угоени петлета.

— Но всички трябва да се приберем у дома — опита се да я утеши Ленарт.

— Не и аз — каза Петер. — Можеш да дойдеш с мен на Ривиерата, Ева.

— Не говори така — простена Ева. — Може да получа късо съединение в мозъка, тъй че напълно да загубя разсъдъка си и да тръгна с теб.

— Не и докато старият Ленарт бди — каза Ленарт. — След пет часа „Нощният парижанин“ ще издигне във въздуха Evita mia заедно с останалия багаж.

Но самолетът излиташе чак в среднощ, а на стария Ленарт не му се бдеше дотогава. Затова пък Петер много любезно предложи на Ева да й прави компания през последните часове в Париж.

— Съжалявам — каза Ева. — Анри е стигнал до тази идея много по-рано.

Петер се разсмя.

— Французите са чевръсти! — каза той. — Не са като нас, ленивците от северната раса.

— Да, вие там в Швеция сте малко бавни — каза Ева. — Страната на дървените фигурки — добави тя и го погледна дълбоко в очите.