Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Девета глава

Старите градове са забележителни. Насъбират се хора, изживяват краткия си живот, работят, любят се, смеят се и плачат за определено време в този град, който те наричат Париж. После лека-полека измират и по техните улици тръгват други хора, които работят, любят се, смеят се и плачат и скоро ще си отидат. Но не оставят ли следа подире си? Не оставят ли нищо от щастието и болката си, от насладите и мислите си, от мъката и копнежа си, от омразата и страха си? И нищо ли не усещам от всичко това, докато обикалям из техния град? Не мълвят ли дори уличните павета своя тихичък, кратък разказ за хората, живели някога тук? Макар онези, които сега изживяват тук своя кратък срок, да вдигат шум до бога, аз долавям шепота на уличните павета навсякъде в Париж. Има толкова много площади: „Пон Ньоф“, „Плас дьо ла Конкорд“, „Плас дьо ла Бастил“, „Плас дьо л’Отел дьо Вил“ — а не чувам нито един истински хубав разказ. Както във всички други стари градове тук се говори за кръв, пот и сълзи, защото хората са такива!

Кръв, пот и сълзи! Гласът на една нещастна кралица шепне в студената килия на „Консиержри“[1] и аз си поплаквам за Мария-Антоанета. „Господи, смили се над мен! Очите ми вече нямат сълзи за вас, клети мои дечица!“ Това тя е написала в деня на смъртта си върху страница от молитвеника си, тук, на това място, самотна, горко самотна, разделена от децата си и от мъжа, когото е обичала… О, не мога да понеса тази мисъл. Скривам се зад Ленарт и Ева, за да не видят, че плача за Мария-Антоанета.

„Кажи му, че никакви разстояния и държави на света не могат да разделят сърцата“, е написала тя един ден, а мислите й са летели към една малко далечна Швеция, страната, където се е намирал нейният любим. Дали Аксел фон Ферзен някога е получил поздрава й? Не зная — а сега плача и за това. И отново скърбя също тъй горчиво както някога в училище, когато четях за трагично завършилото бягство на кралското семейство и се гневях на Луи XVI, задето във Варенес подал от каретата дългия си нос и бил разпознат. Иначе може би всичко е щяло да завърши щастливо и сега нямаше да има килия на кралицата в „Консиержри“. А пък аз нямаше да стоя тук и да преглъщам сълзите си.

Да завърши щастливо? Но не е ли щастлив завършек да умреш като Мария-Антоанета? Иначе може би щяхме да си спомняме за нея като за малка танцуваща кукла, прекарала дните си в игри, докато цял един народ е гладувал и страдал. Сега й прощаваме лекомислието и глупостите заради проявеното величие преди да умре.

Не, вече не плача за смъртта й. Скърбя само за тъжната й любовна история и задето са й отнели децата по такъв жесток начин, и задето писмото, което е написала в едно ранно октомврийско утро на 1793 година, никога не е стигнало до снаха й, Мадам Елизабет. За това ненавиждам Робеспиер много повече, отколкото за всички други жестокости, които е извършил. Какво е щяло да му струва да връчи това писмо на Мадам Елизабет, тъй че тя да може да разкаже на клетите дечица как майка им до сетния си дъх е мислила за тях? Да може, без да я спират никакви разстояния и държави на света, да прати последен таен привет на един беден, дребен шведски благородник, който чака в тревога и страх? Не, такава човечна и естествена мисъл не би възникнала в хладния змийски мозък на Робеспиер. Вместо това той най-грижливо скрил писмото между матраците на леглото си. О, виждам го пред очите си! Сигурно всяка вечер го вади и преди да духне свещта за през нощта, чете по нещичко от него. „Не могат да разделят сърцата“, хе-хе, смее се той със злобната си уста и доволен пъхва писмото обратно под матрака. И девет месеца, нощ след нощ, той спи върху това писмо. Но в една юлска нощ през 1794 година в леглото вече не спи мосю Робеспиер, главата му не почива на меката възглавница, защото мосю Робеспиер вече няма глава, този ден я е загубил на „Плас дьо ла Революсион“.

И ето че писмото излиза на бял свят. Но адресатката вече не е между живите. От два месеца адресатката не е вече между живите. Мадам Елизабет е минала по същия път като злочестата си снаха. Същата гилотина, същият площад. Само писмото е останало. Горката Мария-Антоанета! Някога е била млада и жизнерадостна, красива и обичана и е живеела в най-разкошния дворец, средоточието на света. Трябва да видя Версай — заради Мария-Антоанета!

Този път между Париж и Версай, по който сега пътуваме, тя е изминавала често. Най-напред през един сияещ майски ден като малка, петнадесетгодишна булка. А после през всичките щастливи години за толкова много весели празненства в Париж, за нощни балове с маски, за посещения в театъра — нейната тапицирана в коприна каляска тъй често и тъй леко е трополяла тук. Пътувала е за Париж като горда млада майка — за да направи първото си черкуване в „Нотр Дам“. А за последен път е преминала тук в един мрачен октомврийски ден на 1789 година. Тогава колата й е била наобиколена от разярени жени от парижките хали. Груби юмруци я изтръгнали от копринено блестящия й свят в стил рококо и тя никога вече не се е завърнала в него.

Всемогъщи боже — да си на петнадесет години, да минеш млада под венчило, а после да попаднеш в този чудовищен, обвеян от мания за величие дворец! Колко съм щастлива с трите си стаички вкъщи на улица „Капитен“!

Каква ли мъка по дома си е изпитвала в началото! Колко ли ужасно се е отегчавала! А после навярно се е питала как ли изглежда красивата Мадам Дюбари и защо старият дядо Луи върши винаги онова, което пожелае Мадам Дюбари. Едно петнадесетгодишно момиче от добродетелен австрийски двор навярно трудно е можело да проумее как цяла една страна се управлява от метресите на краля.

Минаваме през залите, в които вече не се трупат разгулни крале, красиви куртизанки и миловидни рококо-принцеси, а само тълпи любопитни туристи от всички краища на света.

— Днес има много хора във Версай — каза Ева.

Тези думи стените са чували и преди, макар че, естествено, някога са били казани на френски. Изрекли са ги с неохота устни и тези устни са принадлежали на тогава седемнадесетгодишната Мария-Антоанета.

Тя стои тук в тази зала — кой знае, може би точно на мястото, където сега стоя аз — и гледа как пред нея дефилират придворните дами. О, колко е озлобена! Не иска… и не иска! Но тази Дюбари идва все по-близко и тя разбира, че трябва да каже нещо, да каже нещо на тази ужасна особа. Царственият дядо е заповядал да го направи. Цели две години е смразявала тази Дюбари с мълчанието си, но сега вече това не върви. Тази Дюбари се е разридала пред краля, оплакала му се е, твърдейки, че Мария-Антоанета я обижда пред целия двор, а все пак можела да й каже поне една думичка. Мария-Антоанета, съпругата на престолонаследника, е първата дама на кралството. Самата Дюбари не може да поведе разговор, то би нарушило всяка етикеция и всяко благоприличие. Тя може само да стои там и да чака. И е чакала. Но сега вече — край!

Ето че Дюбари застава пред седемнадесетгодишната. Тръпне в очакване да чуе жадуваните думи. И думите идват. „Много хора има днес във Версай“, казва Мария-Антоанета. Всички ясно чуват, че по нейно мнение поне една персона тук е излишна.

Дали сега Дюбари е доволна? Да се надяваме. Защото втори разговор между дамите така и не се състои. Дюбари може да седи на ръба на леглото си и тихичко да си повтаря едничките думи, които някога е чула от устата на Мария-Антоанета: „Много хора има днес във Версай“.

И много скоро този или онзи трябва да напуснат Версай. Две години по-късно Дюбари бди край смъртното ложе на краля. Едрата шарка опустошава старото му, изхабено тяло и той знае, че краят му е близо. Дюбари е единственият човек, когото има на този свят, единствената жена, която ще скърби за него и той я иска при себе си в този тежък миг. Но знае, че греховете му са многобройни и големи. Не от метреса, а от изповедник има нужда сега кралят на Франция. Дюбари трябва да излезе, влиза свещеникът. В продължение на шестнадесет изгарящи минути Луи изповядва греховете си — придворните стоят отвън и отмерват времето по часовник.

— Колко ли е съгрешил — казва Ева, когато спираме в кралската спалня, където се е провела тази изповед.

А после, миловидна Мария-Антоанета, после настъпва твоят час! Сега ти поемаш юздите в красивите си, разточителни ръце. И е толкова весело в Гранд Трианон и Петит Трианон[2], а Луи е толкова мил и скромен и ти позволява всичко. Танцувате по цели нощи, ако пък ви се прииска разнообразие, оттегляте се в очарователното селце в самия край на парка. Облечена като пастирка, доиш напарфюмирани крави в съдове от най-фин севърски порцелан и се забавляваш с други пастири и пастирки.

park.png

Една малка пастирка в стил рококо играе със своя пастир… Но това само игра ли е? Как се случва така, че изведнъж всичко става сериозно? Кога разбира тя, че пастирът и пастирката имат две сърца, които уж никакви разстояния и държави на света не могат да разделят?

Може би едва когато настъпват лошите дни. В един октомврийски ден на 1789 година тя седи в парка. Тук получава застрашителната вест, че народът на Париж настъпва към Версай. Изгладнели хора, които идват да измъкнат „хлебаря, жена му и малкото хлебарче“, за да им дадат хляб. Мария-Антоанета се надига от пейката си и се втурва обратно към Версай. Дали разбира, че зърва своя Трианон за последен път? Горката млада Мария-Антоанета…

Вече съм уморена и искам да се върнем в Париж. Колата ни се движи бързо, много по-бързо от златната каляска на Мария-Антоанета, която ще я отведе в затвора.

Толкова съм уморена, уморена, уморена, копнея за леглото си в нашия хотел. Но за известно време засядаме в задръстването на площад „Конкорд“… Или това е площадът на Революцията?

Не виждам Луксорския обелиск[3]. Виждам неясния силует на гилотина под бледо есенно небе. „Плас дьо ла Революсион“ през страшната 1793 година!

Там жените от халите седят в кръг и чакат, за да видят как омразната австрийка полага глава под острието. Седят, плетат и чакат. Кога най-после ще дойде? Да, вече чуват жадуваното подрънкване на каруцата на палача, зърват я в края на „Рю Роял“. Ха-ха, ето я и нея! От гърлата им се надига вой, терорът вопие за кръв.

„Господи, смили се над мен! Очите ми вече нямат сълзи…“ Не, докато седи в колата, тя не плаче, една бяла фигура, тъй изправена, тъй недостъпна, вече толкова далечна.

Не се страхувай, Мария-Антоанета! Скоро ще можеш да спиш! Не се страхувай!

Бележки

[1] „Консиержри“ — затвор до сградата на съда в Париж. — Бел.пр.

[2] Гранд Трианон и Петит Трианон — дворци за забавления в парка на Версай. — Бел.пр.

[3] Луксорски обелиск — колона, която Наполеон докарва от древноегипетския храм Луксор и поставя в центъра на площад „Конкорд“ в Париж. — Бел.пр.