Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Дванадесета глава

Ключалката на външната врата щракна. Беше Ева, която се прибираше от кантората. Чух, че си пее нещо и знаех, че сега стои пред огледалото и си сресва косата.

После влезе в стаята си. А след това дойде при мен.

Спря на прага и загледа опустошението. Очите й бавно се напълниха със сълзи.

— Тук живееше Кати — каза тя тихо. — Вечна й памет!

— О, Ева — казах аз, но не успях да изрека нищо повече. Протегнах ръка и плахо я погалих по бузата. Пръстите ми оставиха пет черни ивици. Толкова мръсен ставаш, когато се местиш в ново жилище.

Можех да си представя какво чувства Ева. Това бе само една празна стая с всякакви ненужни вещи по пода и с петна по тапетите, от които можеше да се разбере къде са били окачени картините.

Стояхме мълчаливо и знаех, че и двете мислим как е изглеждало преди.

Ако това бе ден като другите, щяхме да се приберем заедно от кантората. Щяхме една на друга да си помагаме да приготвим вечерята и щяхме да я изядем тук на масата в моята стая. Може би по-късно щяхме да поканим няколко приятели, щяхме да си направим чай и да си намажем филийки с масло, а може би щяхме да идем на кино, после да седнем на Евината кушетка и да обсъждаме филма и други важни неща. Щяхме много да се смеем и Ева с много ръкомахания щеше да разказва за Кюре, Алберт, Гьоран, Босе и неколцина други. А пък аз щях да приказвам за Ленарт. С всичко това бе свършено. Настъпил бе краят на нашето щастливо съжителство в това двустайно жилище. Едва сега ме заболя при тази мисъл. Ах, защо в този живот не получаваш нищо, без да заплатиш с нещо друго?

През целия ден бях щастлива. С огромно задоволство гледах как носачите пренасят мебелите ми по стълбищната площадка към новия ми дом. Мъкнех книги и картини, изпразвах шкафове, изхвърлях стари ненужни вещи и си тананиках весели песнички. Предвкусвах мига, когато Ленарт ще се върне от работа и ще види колко много съм свършила. Когато настъпеше вечерта, Ленарт и аз щяхме да имаме собствен дом — всеки път, щом си го помислях, тихичко възкликвах от радост. Досега не бях помисляла за Ева.

— Утре сутринта ще бъде странно, когато никой не ме подръпне за косата, за да се събудя — каза накрая Ева.

— Мога да дойда и да ти откъсна цялата перука, ако искаш — казах услужливо.

О, щях да направя всичко възможно, само да не тъгува!

Тогава Ева се разплака.

— Колко си мила! — изхълца тя на рамото ми. — Но нали знаеш, че съм чувствителна на тема коса. — После си избърса очите. — Всъщност ще е много хубаво да влизам в банята, без да се налага първо да разбивам вратата и да те изхвърлям — каза тя.

На пода лежеше стара снимка, на мястото, където бе стоял ъгловият гардероб. Вдигнах я и я обърнах.

— Тук можеш да видиш нещо, което ще те разведри — казах аз.

И заедно заразглеждахме снимката на едно дългокрако момиче в прекалено широк пуловер, което се хилеше най-идиотски, та да покаже колкото се може по-добре металната шина на предните си зъби. Това бях аз, макар да ми бе трудно да си го призная. Още си спомням как ме снимаха. Бе една неделя на Крайбрежния булевард. Леля и аз гледахме парада на дворцовата стража, появи се един фотограф и си предложи услугите. А пък аз бях безкрайно възхитена от новия си червен пуловер и ужасно исках да се снимам с него.

Странно колко бързо порастваш! Та съвсем не бе толкова отдавна, когато направихме тази снимка. Съвсем не бе толкова отдавна, когато седях тук в нишата на прозореца и си пишех първите училищни домашни. А преди не много отдавна леля ми подари за Коледа най-красивата кукла на света и каза, че мама ми я праща от небето.

В тази стая съм живяла… момент… седемнадесет години. Е, да, сега имах право малко да си поплача. Само че когато сълзите се стекоха през мръсотията, лицето ми стана на ивици.

Ева също се разплака.

— На никого не показвай т-т-т-тази снимка — каза тя, — иначе хората ще си п-п-п-помислят, че Ленарт те е взел само заради парите.

После изчезна в банята, „за да си налее малко разум в главата и си наложи ново лице“, както самата каза.

Но когато Ленарт позвъни на външната врата, аз още стоях с моето лице на ивици. Но това нямаше значение. Ленарт е толкова умен. Разбираше, че можеш и да си малко на ивици, дори само докато прекосяваш коридора.

Отидохме си „у дома“ и той се възхити на всичко, което бях направила, точно толкова, колкото трябва, а после си свали сакото и каза:

— Нали не е глупаво, че всичко тук, заедно с мебелите и прочее, ми изглежда толкова приятно?

И пак заприлича на ученик в първия ден от лятната ваканция. Обвих мръсните си ръце около врата му и двамата дълго подскачахме из стаята в безмълвен, разюздан лудешки танц.

После изтичах оттатък и доведох Ева.

— В никакъв случай — каза отначало тя. — Наистина смятам, че можете да се справите и сами.

— Но не и с облепването на шкафовете с хартия — казах аз. — Знаеш, че никой не може да облепва шкафове като теб.

Тогава тя неохотно тръгна с мен. Ленарт я прегърна през раменете и каза:

— Ти си първият ни гост. Добре дошла!

Ах, колко беше весело тази вечер! Ленарт и аз подреждахме, окачвахме картини и пердета, а Ева нарязваше хартия за шкафовете.

„Никой не може да целува като теб“, пееше един размазан глас по радиото. Изпълняваха „стари грамофонни шлагери“.

— Никой не може да целува като теб, Кати — запя Ленарт така, че сигурно се чуваше през няколко улици.

— Никой не може да облепва шкафове като мен — пееше Ева оттатък в кухнята.

Тогава на външната врата се позвъни.

— Никой не може да отваря като мен — запях аз и за да го докажа, излязох и отворих.

Бе майката на Ленарт. Щастлива бях, че съм се измила.

— Нося ви малко хлебчета — каза тя и ми подаде една кошница.

Благодарих й. Благодарих й почти пресилено. Много исках да ме обикне, затова ми бе трудно да се държа с нея съвсем естествено.

Тя никога не проявяваше към мен нещо друго освен любезност. Но дълбоко в сърцето си навярно не можеше да обикне истински жената, която й бе отнела единствения син. Тя бе вдовица, имаше си само Ленарт и аз й го бях отнела. А навярно не бях и особено желана снаха. Една бедна служителка в кантора без влиятелно семейство или нещо подобно. Наистина Ленарт казваше, че една работеща жена в ръката е по-сигурно от десет богаташки наследнички в гората, но не съм убедена, че майка му споделяше този възглед. Към мен тя винаги проявяваше любезност, не може да се нарече другояче. Но аз знаех колко й е трудно да жертва Ленарт. Тя се чувстваше самотна и стара, доколкото го разбирах.

„Самотна и стара“, казвах на себе си. „Мисли за това, Кати, мисли винаги за това!“

— Прекрасно е, че идваш — казах аз. Наистина го мислех и затова ме хвана яд, че когато го изрекох, прозвуча така неестествено. Но майката на Ленарт може би нямаше толкова изострен слух за тон.

Сложих всичките вкусни хлебчета на кръглата маса в хола и седнахме да вечеряме. Това бе първата ни вечеря в нашия собствен дом.

— Дано бъдете щастливи — каза майката на Ленарт и огледа стаята. — Дано!

— Ах, този брак сигурно ще е като всички други — подметна Ева. — „Ако е хубаво, после ще бъде плач и скърцане със зъби“, или както е казано в Библията.

Ева често е малко безогледна, когато цитира, и майката на Ленарт изглеждаше доста шокирана.

— Вие младите наистина държите особен тон… — каза тя.

Но после замълча и отново заразглежда подредбата. Сметна, че не сме сложили на правилното място нашия диван на цветчета. Каза, че трябвало да стои в ъгъла между откритата камина и прозореца.

Ленарт доста остро отвърна:

— Смятам, че Кати сама трябва да реши!

— Да-да, разбира се — съгласи се майка му отстъпчиво.

Но аз бързо казах, че предложението й е много по-добро. Защото наистина бе така.

А дори да не бе така, мисля, че нямаше да й скърша волята. Готова бях да окача дивана с въжета на тавана, стига да й доставеше удоволствие. Аз имах Ленарт и можех да проявя великодушие. И е по-добре навреме да внимаваш. Никой не знае как ще я карам, когато един ден стана стара и самотна!

Дълбоко в сърцето си обаче се радвах, че Ленарт бе изрекъл тези думи. Знаех, че съм намерила мъж, който „ще остави баща си и майка си и ще се прилепи при жена си“, ако някога трябва да избира. Той държеше на майка си и това ме радваше. Но по тази причина никога нямаше да забрави, че е мой мъж, а това тук — нашият дом.

Ленарт и аз изпратихме майка му до вратата, когато тя реши да си тръгне.

— Гъди-гъди-гъди— каза Ленарт и я погъделичка под брадичката. — А сега си отиваме вкъщи, глътваме прахче за сън и тази нощ спим добре. И сънуваме щастливото време, когато ще гледаме бебе, гъди-гъди-гъди!

Майка му се усмихна, но усмивката й бе доста измъчена.

— Какво, не искаш ли да имаш малки сладки внучета? — попита Ленарт.

— Да, разбира се, разбира се, че искам — отговори майка му.

— Е, добре — каза Ленарт. — Но схващаш, че технически ти е невъзможно да станеш баба без нейно участие. — И ме посочи.

Майката на Ленарт ме погали и кимна любезно.

— Идвай по-често! — казах аз и сега прозвуча съвсем естествено.

Имах чувството, че тази вечер малко съм спечелила разположението й. Не непременно с дивана, но все пак.

— Лека нощ, мили деца! — каза майката на Ленарт и после си тръгна.

Ленарт веднага се залови за работа, но аз останах известно време в коридора и се размислих. Защо трябваше Ленарт и аз да натъжаваме двама души, само защото искахме да сме щастливи? Колко странен бе животът!

— Никой не може да облепва шкафове като мен — пееше Ева в стаята. — И никой не може, ако се стигне дотам, да целува като мен…

Слава богу, тъгата й бе такава, че скоро щеше да премине.

В един и половина през нощта бяхме почти привършили.

Когато Ева си тръгна, изпратих и нея до вратата.

— Ева, само да знаеше… — казах аз.

— Да, зная — каза тя кратко.

А пък аз стоях там, забила поглед във вратата, която се захлопна зад гърба й.

После изтичах в стаята при Ленарт.