Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Пета глава

Може би след време човек разкрасява всичко в спомените си. Зная, че хотелът, в който живеехме, е малко студентско хотелче от най-прост вид. Добре си спомням, че в ъглите бе доста мръсно и че понякога, когато излезех от стаята си, едва не се задушавах от миризмата на манджа, която проникваше от кухнята на долния етаж чак до нас. Зная, че камериерката — жизнерадостната, набита Никол, оправяше леглата ни само като едва-едва изпъваше чаршафите, и че всяка вещ, която слагахме на скрина, си оставаше там като на малък, незасегнат от прах остров. Зная, че от малките студентски обиталища до нас се чуваха високи смехове, викове и тропот, а човек можеше да си помисли, че половината Сорбона се е събрала не просто в хотела, а в собствената му стая. Но там аз се чувствах добре. Чувствах се добре в нашата неразтребена стая със старата кафеникава ламперия, нашарените с рози тапети и ронливия хоросанен таван, който от време на време, когато студентската веселба над нас се развихряше най-силно, се сипеше върху пода на дребни късчета. Чувствах се добре с жизнерадостната и доста свадлива Никол, макар да разтребваше толкова небрежно. Впрочем как можеше да бърше прах и в същото време да дърдори и да ни удостоява с мнението си по въпросите на деня. Обичах тясното, виещо се дървено стълбище и гравюрите със „Седемте смъртни гряха“, които красяха стената над него. Обичах градинката пред прозореца ни и славейчето, което пееше всяка нощ, и облечените в черно отчета оттатък зида, които можех да видя по всяко време на деня по градинските пътеки, увлечени в благочестиви разговори или зачетени в своите молитвеници. Накратко — чувствах се добре.

Не зная доколко е вярно, че тук като младо момиче е живяла Мадам Кюри, но си го представях с удоволствие. Как младата, бедна Мария Склодовска е седяла някога надвесена над книгите си може би тъкмо в нашата стая, как нозете й са изкачвали точно това стълбище и как тя, също като нас сега, е бързала да излезе на нашата малка уличка през същата пътна врата. Дали и по нейно време на ъгъла са спели двамина скитници? Сега всяка нощ бе така и аз обичах и тези скитници. Първата вечер, когато се прибрахме късно и аз едва не ги настъпих, бях силно разстроена, смятах, че е чудовищно хора да спят на улицата. Но скоро проумяхме, че тези скитници не искаха друго. В своя ъгъл те се чувстваха тъй добре, както ние в нашата стая.

Все пак си мисля, че скитници са лежали там и когато Мария Склодовска е бързала с тихи стъпки по тази уличка. Виждах я как повдига дългата си, широка пола, когато минава покрай тях. Къде ли е отивала? Може би на „Рю Муфетар“, за да купи нещо за ядене? Виждах как отваря тънкото си портмоне и изважда няколко франка, за да си купи малко готово картофено пюре и с него да утоли мъчителния глад. Тя се взира с очи, които не забелязват нищо от оживлението по улицата, навярно си мисли за някой експеримент, с който ще се заеме веднага, щом се прибере вкъщи, фантазирах аз. Фантазирах толкова разпалено, че попитах Ева и Ленарт дали и те не мислят същото.

— Сигурно — каза Ева. — А че в тази стая е живял Робеспиер, залагам главата си! Защото тук мирише на кръв! — заяви тя и взе да души, издула ноздри.

— Тук мирише на Pommes frites[1], изпържени в малко гранясало олио — каза Ленарт.

— Тук мирише на кръв — не отстъпваше Ева. — Той е седял тук, точно в тази мърлява стаичка, където сте ме довели, понеже ти, Ленарт, трябва да живееш с Кати в разкошни брачни покои. Той е седял тук, казвам ви, тук, на тази маса, която несъмнено е останка от времето на революцията и оттогава изобщо не е бърсана. Той е седял тук предоволен и е обмислял кого да обезглавят на следващия ден…

Аз разпалено продължих:

— И когато му е хрумвало някое ново име, щраквал е с пръсти от възторг и е промърморвал: „Този си го бива!“.

— Вие двете имате зловещо въображение — каза Ленарт. — Робеспиер се е криел тук, когато самият се е опасявал, че ще го арестуват. Така ми казаха. Но навярно и то е лъжа.

— Ти винаги всичко разваляш! — каза Ева гневно. — Видя ни се толкова забавно… И все пак тук мирише на кръв!

— Тук мирише на Pommes frites — каза Ленарт. — А впрочем какво става с Айфеловата кула?

Ах, тази Айфелова кула, тя ни бе като трън в очите! Бяхме истински сърдити на клетия господин Айфел, защото изобщо не желаехме да се качваме на неговата кула. Но не виждахме никаква възможност да му избягаме.

— Не можем да се приберем вкъщи и да кажем, че не сме били там горе — заяви поривисто Ева. — Човек не бива да се държи така.

— Не трябва винаги да плуваш по течението — вметнах аз. — Особено ако ще те издигне на триста метра. Искам да бъда изтънчен турист, който се прибира у дома и казва, че е видял само неща, които „туристите не виждат всеки ден“.

— Да, но това трябва да има граници — каза Ева. — Не можеш да подминеш Айфеловата кула, Дома на инвалидите и Лувър.

— Да не би да твърдиш, че ще идеш в Лувър само от чувство за дълг? — каза Ленарт, дълбоко потресен в жадната си за изкуство душа.

— Не, не и не — увери го Ева и направи кратък успокоителен жест. — Разяжда ме копнеж по Мона Лиза и Нике от Самотраки. Но искам час по-скоро да ги оставя зад гърба си, за да мога да изляза и да си купя шапка.

Ленарт поклати глава и замълча. Накрая се разсмя и каза:

— О, боже мой, от колко различни неща се интересуват хората, когато дойдат в Париж. Ние тримата всъщност сме добър образец за туристи от различен тип.

— Така ли? — попитах аз. — Трябва да се поясниш!

— Ева спада към типа, който всъщност би трябвало да живее на десния бряг на Сена — каза Ленарт, — защото там е всичко, от което се интересува. Там са модните къщи, там са големите универсални магазини и там е „Рю дьо Риволи“…

— Каква е тази „Рю дьо Риволи“? — извика Ева и жадно разтвори очи.

— Там жените си потрошават токчетата из магазините. Купуват евтини пръстени и разни дрънкулки.

— Как да ида на „Рю дьо Риволи“? — поиска да узнае Ева.

— Не, Ленарт трябва първо да каже какъв тип съм аз — намесих се бързо.

— Ти си един много сладък малък тип — каза Ленарт и ме целуна по рамото. — Но не съм свършил с Ева.

— Да, нека чуем, от какво друго се интересувам — каза Ева. — Тъй мога да получа още цяла дузина полезни сведения.

— Ти искаш да се разхождаш по големите, елегантни булеварди. Искаш да седиш в кафенетата по „Шанз Елизе“ и да гледаш красиви французойки в прекрасни рокли. Да-а-а, не мисли, че и аз не искам това, но…

— Какво друго искам да правя? — попита Ева и лицето й доби израз, сякаш всичко това отдавна бе най-горещата й мечта.

— Би искала да идеш в „Лидо“, „Дран д’ор“ и в други скъпи нощни клубове.

— Да, но не мога да си го позволя — каза Ева мрачно. — Затова трябва да си намеря някой подходящ милионер, а имам само десет дни време…

— Кати е от сорта, който трябва да живее на левия бряг — каза Ленарт.

— Звучи така, сякаш е далеч по-изискано да си някоя, която трябва да живее на левия бряг — отбеляза Ева недоверчиво.

— Не зная дали е по-изискано — отвърна Ленарт. — Кати се интересува от по-особени хора, от стари улици и сгради, от атмосфера и други подобни. Интересува се от книги. Навярно би могла цял ден да се рови в сандъците с книги и да е напълно щастлива.

— Ясно се вижда, че това е много по-изискан сорт — каза Ева. — Кати се интересува от книги и от простия, трудов народ, докато аз седя на десния бряг, следя промяната на модата и чета „Ла Ви Паризиен“, така ли?

— Няма сега да се дразним — каза усмирително Ленарт.

— Бих искала да обърна внимание, че на Ке Малаке си купих една книга, какво ще кажеш? Купих си „Цветя на злото“ от някой си господин Бодлер.

— Прочете ли я? — попита Ленарт.

Ева изглеждаше дълбоко оскърбена.

— Май си превъртял — каза тя. — Трябва ли да будувам цяла нощ и да проучвам господин Бодлер? Бих искала да обърна внимание, че нощем аз спя, затова съм толкова свежа — подчерта тя и наистина изглеждаше много свежа.

— Разкажи ни какъв тип си ти, Ленарт — казах аз, за да сменя темата.

— Да, що за изискан тип си ти? — поиска да узнае Ева. — Навярно искаш да седиш в „Нотр Дам“, докато стане време да се връщаме вкъщи, нали?

Ленарт нави една от русите къдрици на Ева около показалеца си и леко я подръпна.

— Може би те ядосах. Нямах това намерение.

— Искам да зная какъв тип си ти — каза отново Ева. — Пусни ми косата! Кажи ни точно какво те е довело в Париж!

— На първо място дойдох тук, за да се оженя за Кати и да й покажа един град, който обичам. Освен това обаче… ах, аз изобщо не съм никакъв тип, но искам само да кажа, че от нас тримата може би аз съм единственият, на когото наистина доставя удоволствие да ходи по музеи. В художествените галерии, искам да кажа.

— Ето ти на, изкарват те варварин сред само душевно изтънчени люде — каза Ева. — Навярно е безполезно да ви припомням, че още първия ден аз исках да ида в Жо дьо Пом.

— Да, изглежда не съм те преценил правилно, скъпа Евита — каза Ленарт.

— Впрочем — намесих се аз, — много е хубаво, че тримата се интересуваме от различни неща и излизаме вкупом. Защото по този начин можем да видим всички страни на Париж.

— Ще направим списък — извика Ева и отривисто избърса праха от писалището на Робеспиер. — Първо ще направим списък на най-важното, което трябва да видим.

Ева правеше списъци на всичко — като се започне с „В случай че побеснея — списък на онези, които ще ухапя“, та до „Мъжете в моя живот“. Сега тя извади един лист за писма и седна на масата.

— Списък на онези, които утре ще обезглавим — каза тя. — Уверявам ви, че Робеспиер е седял тук и е написал това. Сега ще видим какви рубрики трябва да съставим. „Когато отидеш за първи път в Париж — списък на нещата, които не можеш да избегнеш“. Ленарт, ти знаеш, диктувай!

— Да, това мога да го кажа и насън — отвърна Ленарт. — Тъй прави всеки еснаф, дошъл в Париж. А после се прибира у дома, тупа се в гърдите и вика: „Дали познавам Париж ли? Ехе, може да се каже!“.

— И какво прави той? — попитах аз.

— Качва се на Айфеловата кула — каза Ленарт, — разглежда гроба на Наполеон в Дома на инвалидите, посещава Лувъра — във висша степен задължително! — „Нотр Дам“ и „Сакре Кьор“ — също задължително. Взима аперитив в „Кафе дьо ла Пе“, с най-голямо въодушевление. Втурва се по магазините на „Рю дьо Риволи“ — ако той е тя. Тича в „Лафайет“ и в другите универсални магазини — ако той е тя. Една вечер седи на „Плас дю Тер“ горе на Монмартър. Друга вечер седи в „Дом“ в Монпарнас или пък може би във „Флор“ в Сен Жермен де Пре. Булонския лес и Люксембургския парк. Халите с лучената супа. Битпазарът. Букинистите по кейовете на Сена. Ето ви ги главните забележителности.

— Чух да разказват за нещо, наречено „Пигал“ — каза Ева.

Ленарт повдигна вежди.

— Наистина ли? — каза той. — Малко, невинно момиченце! Но имаш право. Някои туристи не стигат по-далеч от „Пигал“ и от увеселителните заведения наоколо. И от всичко скучно, на което можеш да се натъкнеш в Париж, това е най-скучното. В старите ми обувки има повече френски дух, отколкото там.

— Но навярно може да се иде там и с познавателна цел — опита се да го придума Ева. — Само с познавателна цел.

— Не е ли по-добре да започнем деня, като с познавателна цел посетим Айфеловата кула, за която вече толкова говорим? — попита Ленарт.

 

 

Отгоре се откриваше великолепна гледка. Виждаш цял Париж като палачинка в нозете си. А по стените имаше автомати и когато пуснеш пет франка, можеш да узнаеш всевъзможни неща: кой ти е щастливият ден и за кого ще се ожениш.

— Отдавна си задавам този въпрос — каза Ева. — Сега ще видим.

Бъдещият съпруг на Ева ще е „депутат“, твърдеше автоматът. Ленарт не вярваше, че тя може да се надява да си хване някой френски депутат. По-скоро някой шведски народен представител бил застрашен от това предсказание, заяви той.

— Мислиш ли? — усмихна се Ева и изглеждаше много зарадвана. — Е добре, значи трябва да ида в Парламента, щом само се прибера вкъщи и разопаковам най-необходимото.

Бележки

[1] Пържени картофи (от фр.). — Бел.пр.