Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Четвърта глава

Едно славейче ме събуди в деня на моята сватба. Кацнало бе някъде долу в сенчестата градинка на хотела и пееше ли пееше с пълно гърло. Ева още спеше и не чуваше нищо. Може би в деня на сватбата си човек особено наостря уши за славейчета.

Тихо се промъкнах до прозореца и погледнах навън. Само аз и славейчето ли бяхме будни? Не, някакво отче от манастирското училище в съседство също беше будно и щастливо крачеше в градината си, усърдно зачетено в един молитвеник. Навсякъде цареше тишина и покой. Човек наистина не можеше да допусне, че се намира в сърцето на кипящ световен град. Но небето, което нежно и перленосиво се стелеше над малките покриви и зелените корони на дърветата, бе небето на Париж!

Седнах на перваза. Прекрасно бе поне веднъж да останеш сам с мислите си. Славейчето не ми пречеше. В деня на сватбата си една булка едва ли може да намери по подходящ съпровод за мислите си от чуруликането на малко славейче. Поне ако е щастлива булка — такава като мен! Щастлива бях, безкрайно. Но сега, когато великият миг бе тъй близо, изведнъж ме обзе лека тревога. Мислиш ли, славейче, че Ленарт и аз ще бъдем щастливи? Толкова хора се провалят в брака, мнозина, които в началото са били влюбени също тъй дълбоко като нас сега. Защо? Какво е нужно, та един брак да устои до края на живота?

„Чурулик“, каза славейчето.

Не, малък лъжльо, чурулик и влюбеност не са достатъчни, зная го, макар иначе да не зная чак толкова много. Вече разбирам, че е нужно нещо повече. Нещо, което е свързано с верността, искреността и добротата — о, ако можех да се науча на всичко това!

„Чурулик“, увери ме насърчително славейчето.

И точно тогава моят жених показа чорлавата си глава от съседния прозорец. Имаше такъв детински вид с разрошената си коса и бе толкова щастлив. Приличаше на ученик в първия ден от лятната ваканция. И внезапно с пронизваща уплаха почувствах, че ако това щастливо момчешко изражение изчезне някога от лицето му, вината ще бъде моя.

— Здравей, булке моя! — каза той и протегна към мен ръка. И аз протегнах ръка, колкото можех, и пръстите ни се докоснаха. Усетих само крайчеца на пръстите му, но в мен се вляха смелост и упование. Вече не чувствах тревога. Със сигурност нашият брак нямаше да се провали.

— Не разбирам защо днес съм толкова щастлив — каза Ленарт и запремига към небето, където слънцето вече пробиваше сивотата. — Та, доколкото зная, днес няма да се случва нищо особено.

— О, напротив, нали днес щяхме да се качваме на Айфеловата кула?

— Не ми приказвай за Айфеловата кула, преди да съм пила кафе — каза Ева сърдито някъде отзад.

Тогава женихът изчезна и след четвърт час се появи гладко сресан на нашата врата.

— Кафе и пресни кифлички — каза той и сложи таблата на леглото.

След като Ева изпи две големи чаши, вече бе готова да говори не само за Айфеловата кула, но и за всевъзможни други неща, които според нея трябваше да предприемем този ден. А именно: обиколка по големите булеварди, пътуване по Сена, бързо минаване през някои от най-големите универсални магазини, а може би и едно кратко посещение при импресионистите в Жо дьо Пом, тук един обяд, там един аперитив — и накрая Ленарт попита много учтиво:

— Мислиш ли, че следобед ще ни останат няколко свободни минути, та Кати и аз да се оженим?

Ева каза, че това не е напълно невъзможно, дори програмата да е много наситена.

— Ще ви дам един добър съвет — каза Ленарт. — Не завладявайте Париж на един дъх. Започнете в началото малко по-кротко.

И така решихме да започнем в началото малко по-кротко.

— Да се пошляем и да позяпаме — каза Ленарт, — това стига за първия ден.

И ние се пошляхме и позяпахме.

Никъде по света един чужденец, поне на пръв поглед, не се чувства тъй бързо у дома си, както в Париж. След два часа вече си мислиш, че си роден тук. Та всичко ти е така добре познато. Всичко е точно така, както е описано в хиляди романи и филми, както е възпято в хиляди песни и е нарисувано на хиляди картини. Всичко бях виждала вече преди. Този прислужник със синята престилка, който в ранните утринни часове полива тротоара, кафенетата по тротоарите, където хората си пият кафето и си четат вестника под ярките, бистри слънчеви лъчи, старицата на щанда за цветя с най-хубавите пролетни теменужки, раздрънканите таксита, домакините с дългите бели франзели под мишница, всичко това бях виждала вече преди. Бях виждала букинистите по кейовете на Сена и спокойно течащата река при Пон Ньоф.

Виждала бях белите кули като луковици на „Сакре Кьор“ под небето на Монмартър. Виждала бях уличните фенери как се отразяват в мокрия от дъжда асфалт на площад „Конкорд“, старите улички в Латинския квартал и в Сен Жермен де Пре са ми странно познати, а в Люксембургския парк се чувствам така свойски, както в Хумлегаарден у дома. Защото за всичко това толкова много е писано и пято, толкова често е рисувано и снимано, толкова километри филмова лента е посветена на този град, че нищо в него не ми е чуждо.

Затова и първото ми посещение в Париж е като поредна среща. Но все пак нещо ми е ново. Нищо не е в състояние да те подготви за него: прекрасното чувство за освободеност, безгрижие и детинска жизнерадост, това е най-хубавият дар, който Париж предоставя на своите деца.

Започнахме с това да опознаем своя квартал и околните улици. Понеже Ленарт твърдеше, че един истински парижанин, поне тук на левия бряг на Сена, държи на своя квартал и не прави излети в други части на града. Ева каза, че с удоволствие ще бъде истинска парижанка, но възнамерява да прави тайни набези към десния бряг, за да наблюдава там живота и хората.

Живеехме горе на хълма „Света Геновева“ и ми се искаше в деня на моята сватба да засвидетелствам почитта си към закрилницата на Париж. Защото ако малката пастирка Геновева не се бе опълчила смело срещу Атила и неговите хуни, когато през пети век нахлули тук, за да разрушат Париж, кой знае, може би днес нямаше да съществува Париж, където да се оженя за Ленарт!

Благодаря ти, храбра Геновево! Около раклата с нейните мощи в църквата „Сен Етиен дю Мон“ винаги пламтят свещи и аз също ще запаля свещ в нейна чест.

Когато излязохме от мрака на църквата, слънцето сияеше още по-ослепително и аз казах на Ленарт:

— Не си ли щастлив, че в деня на сватбата ни грее слънце?

— Да, но за всеки случай съм щастлив и независимо от времето. Защото нищо друго не се променя тъй бързо в Париж. Дори и дамската мода.

— A propos[1] дамска мода — каза Ева лукаво, — какво ще кажете да идем с метрото до десния бряг, да разгледаме витрините и…

— Модата не се променя тъй бързо — каза Ленарт. — Спокойно можеш да изчакаш до утре.

И той ни поведе из Латинския квартал, където не виждаш никаква дамска мода и не можеш да допуснеш, че съществуват мъже като Диор и Фат. Това бе градът на книгите и градът на младостта. Тук имаше ли изобщо възрастни или стари хора и къде се бяха изпокрили? Срещахме само младежи, младежи от всички раси и цвят на кожата, които се шляеха по улиците и се тълпяха край масите на кафенетата. От Китай и Сиам, от Тунис и Алжир, от всички краища на Европа и на цялата земя бяха надошли тук, за да хапнат от Дървото на познанието, което растеше тук, а корените му проникваха дълбоко в Средновековието.

razhodka.png

— Почти усещам как прахът от книгите нахлува в ноздрите ми — каза Ева, която навярно очакваше цял Париж да ухае на парфюми.

Лично аз предпочитах праха от книгите. Но вече бяхме излезли на „Рю Муфетар“ и тук нямаше прах от книги, тук богатствата на земята преливаха до самите тротоари, плодове и зеленчуци, докъдето погледът ти стига. Тук също цареше много приятна навалица.

А Ленарт отново изглеждаше тъй доволен, сякаш бе негова заслуга, че „Рю Муфетар“ си е „Рю Муфетар“.

— Ще дойдем тук някоя вечер, за да видите още по-весел народен живот — заяви той, сякаш искаше да каже: „Тогава ще ви направя още по-забавни фокуси“.

 

 

Но денят минаваше и часът наближаваше.

Ева застана пред малкото огледало и си нагласи шапката.

— Шаферката е готова — каза тя, — но какво става с булката?

Булката бе нервна, седеше на ръба на леглото, с треперещи нозе внимателно се напъхваше в найлоновите чорапи и си мислеше, че никога няма да стане тази сватба или каквото и да е друго.

— Можеш ли да разбереш какво намира той в мен? — попитах отчаяно. — Проумяваш ли защо иска да се ожени за мен?

Ева имаше обяснение за всичко.

— Това ми го разясни Кюре — каза тя. — Кюре е чел Шопенхауер и всички философи на земята. Ето как стоят нещата според Шопенхауер: „Младата жена е фойерверкът на естеството. За броени години тя е обдарена обилно с красота и прелест, само за да успее да омае въображението на мъжа дотолкова, че той да поеме грижата за нея до края на живота й. Това никога не би се случило, ако мислите на мъжа се ръководеха от разумни доводи“ — завърши Ева.

Тревожно се разглеждах в огледалото. Фойерверк на естеството — не, тук Шопенхауер едва ли е имал предвид мен! Но все пак изглеждах доста прилично в морскосиния си костюм и розовите рози на Ленарт върху ревера на сакото.

— Ти си омаяла въображението на Ленарт, това е всичко — каза Ева с пренебрежителен жест. — И мисля, че не ти е било трудно. Защото, между нас казано, на него не му трябва много!

Клетият омаян мъж точно в този миг влезе в стаята и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Колко е хубаво, че не се ръководиш от разумни доводи — казах нежно.

А после отидохме в шведското посолство и след приблизително пет минути бяхме вече женени. Преди още да се осъзная, бях се врекла да взема Ленарт Зундман за свой съпруг. Стана така внезапно. Не чувствах ни най-малко да съм по-женена от преди. Но после отидохме в шведската църква (защото една сватба в Париж се разделя на две части) и там бе различно. Там имаше един приятен млад пастор, който отново ми зададе въпроса дали наистина ще обичам Ленарт Зундман в мъка и радост. И ми се искаше да извикам „Да!“ тъй високо, че да ме чуе цял Париж, но можах само да го прошепна, защото странна буца бе заседнала в гърлото ми. Гледах само Ленарт. Изведнъж бяхме съвсем сами на този свят. И си помислих: „О, само да знаеш колко те обичам!“.

И Ленарт ме погледна и навярно съм омаяла въображението му още повече, отколкото допусках, защото в очите му се четеше толкова много нежност. Мили мой, може би смяташ, че все пак съм фойерверкът на естеството, ти, моят клет заслепен любим!

Църквата бе празна, ако не броим Ева. Тя седеше на една пейка и доста често употребяваше една дантелена носна кърпичка.

— Ама трябва ли жените винаги да плачат по сватбите? — каза Ленарт по-късно малко подигравателно.

Ева гневно отхвърли думите му.

— Не плачех — изсъска тя. — Само скърцах със зъби, понеже си нямам никого, когото да обичам в мъка и радост.

 

 

Когато Ленарт и аз остареем, пак ще наминем тук. В малката гостилница сред красивата, потънала в зеленина долина Шеврьоз, където устроихме сватбената си гощавка. В тази китна долина Шеврьоз, където ливадите светеха от макове; маргаритки и камбанки се полюшваха от вечерния ветрец, а в здрача се обаждаше кукувица. Само на няколко километра от Париж, но такова селско спокойствие и идилия, сякаш се намирахме в Аркадия. Между закрилящите зидове на една цъфнала градина неколцина градски жители весело бъбреха на чаша бира с едно достолепно отче. Всъщност не бяхме сами. Ами да, Ева, естествено, присъстваше. Донесоха ни пиленце, което се топеше в устата, и ние го поливахме със съвсем леко анжуйско вино. Ядяхме, пиехме и си казвахме нежни словца, белите гургулици в кафеза край нас ласкаво си гукаха, розите на масата ухаеха и сияеха и наистина бе хубаво да се живее. А когато стигнахме до ягодите, Ева каза:

— Искам да ти дам едно напътствие за живота, който поемаш, Кати. Радвай се! Това е нужно повече от всичко друго. Всички омъжени жени, които познавам, развиват своите странности: изживяват се като мъченици. И ти ще започнеш да се изживяваш така. О не, не ми противоречи. Но когато го усетиш, преживей го в тъмната стаичка. Усещай го, колкото си искаш, но не го показвай, след като излезеш от стаичката. Радвай се, ти казвам. Впрочем можеш да се държиш както си искаш, да, не е нужно веднага да биеш Ленарт, но все пак!

— Какво — казах аз, — да не мога да бия Ленарт? Жена, която бие мъжа си, остава жизнерадостна и енергична, гласи поговорката. А ти нали искаш да имаш жизнерадостна жена, Ленарт?

— Е, сигурно ще имаме щастлив брак — каза Ленарт. — Жена ми ще прекарва по няколко часа на ден в тъмната стаичка, за да се самосъжалява, а щом си оправи настроението, изхвръква навън и се раздвижва, като ме набива!

— Ами да — викна Ева с такъв тон, сякаш искаше да каже: „Че какво лошо има в това?“.

— Не дрънкайте толкова безсмислици, девойчета — каза Ленарт. — Пийте си виното и съзерцавайте звездите.

Съзерцавахме звездите и мълчахме.

Бе тъмна нощ, когато най-сетне се прибрахме в Париж.

Бележки

[1] Впрочем (от фр.). — Бел.пр.