Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Седма глава

В топла, прекрасна юнска вечер около девет часа всъщност не можеш да намериш маса във „Флор“. Наистина целият тротоар е изпълнен с малки масички, но на всяка седят двойно повече хора от нормалното и седят дълго. Когато дойдохме, келнерът съжалително поклати глава, но Ева му се усмихна подмилкващо и две минути по-късно вече седяхме на малка масичка, плътно притисната до стената, Ленарт получи своята бира, а ние — своите кафета.

Интересно е да се знае какви тайнствени закони управляват съдбите на парижките кафенета. Защо точно сега всички хора се блъскат във „Флор“? Защо не седят също тъй охотно в „Дьо Магос“, което се намира почти в съседство и е също толкова прочуто кафене? Така е и в Монпарнас, където бяхме друга вечер. В „Дом“ хората едва ли не седят един върху друг, докато в „Ла Ротонд“ точно отсреща има достатъчно място. Само като си помислиш! „Ла Ротонд“! Ако знаеха какво е сега, нямаше ли да се натъжат всички художници и поети, които някога са изпълвали „Ла Ротонд“ с веселата си глъч и са го смятали за единственото кафене в Монпарнас? Ала днес за такова минава „Кафе дьо Дом“. Не „Ротонд“, не „Купол“, не „Клозери дьо Лилас“, макар всички те да са стари, прочути кафенета, а тъкмо „Кафе дьо Дом“. Освен това естествено възниква въпросът трябва ли изобщо да се ходи в Монпарнас. Туристите, които се тълпят в „Дом“, навярно не знаят какво се е случило. Та не знаят ли, че Монпарнас е минало? Не знаят ли, че ако искаш да тръгнеш по следите на художниците, трябва да идеш в Сен Жермен де Пре? А точно това искат туристите в Париж и винаги са го правели. И то толкова усърдно, че художниците отчаяно бягат от тях — преди много време от Монмартър, после от Монпарнас, скоро може би и от Сен Жермен де Пре към някой друг квартал на огромния Париж. И утре ще има ново кафене, в което трябва да седнеш, ако искаш да си в крак с времето. Утре някое ново кафене ще получи тайнствен ореол около името си, който да му отреди място в дългата поредица от прочути парижки кафенета.

— Не виждам дълги бради — каза Ева и погледна с упрек над чашата си е кафе. — Обещаха ми дълги бради, но не ги виждам!

— Кой ти го обеща? — попита Ленарт.

— Вестниците — каза Ева. — Във всеки вестник у дома пише, че в Сен Жермен де Пре е пълно с екзистенциалисти и всички носят дълги чорлави бради.

— В Париж всичко се мени много бързо — каза Ленарт. — Времето на дългите бради навярно е отминало.

— А у дома Кюре и всички останали се разхождат с бради и не подозират нищо — оплака се Ева. — Най-предано носят дълги бради, мръсни якета и какво ли не още.

— Пиши на Кюре — посъветвах я аз. — Последен писък на модата от Сен Жермен де Пре: опитваш се да изглеждаш като обикновен човек!

— Това ще го разстрои тежко — промърмори Ева.

Но и голобрадият, немъжествен народ, който сега обитаваше кафене „Флор“, заслужаваше внимание и с правото на малък, нищожен остатък от кафе в чашата ние продължавахме да седим и да задържаме масата си до безкрайност, макар да ни бе мъчно за всички, които стърчаха наоколо, чакаха и ни пожелаваха да се пръждосаме в някое кафене в Отахеити.

kafene.png

Едно нищожно малко местенце близо до нас се освободи и видяхме как огромен млад мъж целеустремено се насочи натам. Той наистина бе грамаден, висок и едър, а масите отстояха една от друга на не повече от милиметри, но той знаеше как да използва междините. Движеше се гъвкаво и бързо като танцьор и въпреки могъщото си туловище спечели надпреварата за стола.

— Този не се спира пред нищо — прошепна ми Ева.

А великанът пъргаво и леко седна близо до мен, добродушно се усмихна и каза:

— Макар да сме дребни, и ние сме шведи.

— Я виж ти! — казах аз.

После замълчахме. Понеже само преди мъничко се бяхме разбрали, че не е добре да се срещаш със сънародници, когато си в чужбина, независимо, че бе добре, дето в Италия се срещнах с Ленарт. Но великанът ни погледна обезоръжаващо и рече:

— Петер Бьоркман се казвам. И трябва да сте мили с мен, иначе ще се побъркам.

— Здравей, Петер — каза Ленарт любезно. — Това тук е жена ми, казва се Кати, а това е Ева. Аз самият се казвам Ленарт Зундман. А защо ще се побъркаш?

— Сам съм в Париж. Нали разбирате какво означава това за един бъбривец като мен. Впрочем изглежда имате нужда от четвърти човек.

— Благодаря, не играя бридж — каза Ева.

— Трябва да сте мили с мен, казах ви — настоя Петер. — Били ли сте някога сами в Париж? Не? Е, добре! Тогава не знаете какво означава. След няколко дни започваш да жадуваш за човек, с когото да поговориш, тъй че се разплакваш от радост, ако пред „Кафе дьо ла Пе“ срещнеш леля Аугуста от Аамаал.

— Не е ли винаги хубаво да срещаш хора от Аамаал? — попита Ева коварно.

Но клетият Петер Бьоркман не знаеше, че Ева е родом от Аамаал, затова каза, че леля Аугуста била едва ли не най-лошото, което можел да си представи.

— Но нали разбирате, когато човек е сам в Париж, задоволява се с всякаква компания — заключи страдалецът.

Ленарт и аз гръмко и сърдечно се разсмяхме, но Ева явно не бе в настроение да приема обиди.

— Но не и ние, ние не се задоволяваме с каква да е компания — заяви тя и демонстративно отвърна поглед от него.

Петер изглеждаше дълбоко разкаян.

— Това е в мой стил — каза той и в смешно отчаяние се плесна по челото. — Винаги правя така. Наговорвам всевъзможни глупости, които изобщо не мисля.

Той посегна към ръката на Ева.

— Мило дете, не правете такава физиономия, иначе ще скоча в Сена! А нали знаете колко е мръсна водата. Не можем ли да бъдем приятели?

Ева каза, че щом като водата в Сена е толкова мръсна, този път ще му прости и Петер изпусна въздишка на облекчение.

— Знаех си, че сте разумно същество, а не тъй дебелоглава, както изглеждате. Виждате ли, вие толкова ми харесвате, наистина харесвам и трима ви. Хайде да идем някъде да танцуваме!

Спогледахме се колебливо.

— Аз нямам нищо против — каза Ленарт, — още не съм танцувал с младата си съпруга, искам да кажа, откакто сме женени.

— Толкова млади, а вече женени, така ли? — попита Петер заинтересувано.

Ленарт и аз кимнахме утвърдително.

— И събрахте кураж! И се решихте! Аз никога не бих се решил да се оженя.

Той поривисто се обърна към Ева:

— За това трябва да сте наясно още от самото начало.

Ева се разсмя с най-слънчевата си усмивка.

— Успокойте се, аз ще се омъжа за член на долната камара на Парламента. А от такива като вас Парламентът сигурно няма нужда, макар че там се дърдорят ужасно много глупости.

— Сгодена сте за някой депутат ли? — попита Петер учудено.

— Не, но ще се сгодя — каза Ева. — Така се твърди сред посветени кръгове на Айфеловата кула.

Изглежда Петер не разбра нищо от тези объркани думи, но не зададе повече въпроси, тъй че станахме и тръгнахме.

В малките странични улички на булевард „Сен Жермен“ имаше много танцови заведения, скрити зад заключени врати и спуснати завеси. Възбуждащи ритми проникваха до улицата и с нозете си усещах колко ми се танцува. Петер похлопа на една врата, която изглеждаше много тайнствена.

— Само за членове — обясни един цербер, който си подаде главата през малък отвор, но Петер размаха доларова банкнота и на размазан американски каза, че сме членове и изглежда станахме такива, защото ни пуснаха да влезем.

Нямаше много маси и дансингът не бе голям. Но Ленарт и аз не се нуждаехме от много място. Той ме взе в прегръдките си и затанцувахме в малки кръгове сред страхотната блъсканица, а той каза:

— Обичам те. Известно ли ти е това? Сигурно досега не съм ти го казвал.

— Не, не съм го и предполагала — прошепнах аз и направих малък радостен скок, тъй че нарушихме такта.

Иначе Ленарт и аз танцуваме добре. Ленарт обича да казва: „Когато остареем, обеднеем и посивеем, а децата не искат да се грижат за нас, можем да пробием на Ривиерата като професионална танцова двойка“.

Петер танцуваше с Ева.

— Танцуваш безсрамно добре — каза Ева, когато след първия танц се завърнаха на масата. — Танцуваш прекалено добре и сам го знаеш.

Петер се засмя и изглеждаше много доволен.

— Разбира се, че го зная. Това е единственото, което мога да правя истински добре.

— Да не би в гражданската си професия да си танцьор? — попита Ленарт.

— Точно обратното — отвърна Петер. — Търговец съм. Продавам печатарски машини.

— Танцуваш добре, Петер печатарската машина — каза Ева.

После и аз танцувах с него и използвах случая да го попитам какво е искал да каже със забележката, че никога не би се решил да се ожени. В моето положение на отскоро щастливо бракосъчетана всеки неженен мъж ми изглеждаше като предизвикателство.

— Не, не бих го понесъл — каза той. — Не и за по-дълго време. Нужно ми е разнообразие. А и коя, мислиш, би издържала с мен за постоянно?

— Защо пък никоя де не издържи с тебе?

— Толкова съм скучен — каза той. — Често съм скучен сам на себе си. А как ли само ще скучае с мен някое клето девойче!

— Колко глупаво говориш — започнах аз, но Петер ме прекъсна:

— Всички, всички млади госпожи искат да женят другите — каза той. — Но пред себе си виждаш мъж, при когото това няма да мине.

Тогава замълчах и се отдадох само на танца. И сякаш се носех на морска вълна. Ако прозорецът бе отворен, положително щях да полетя право навън в топлата парижка нощ.

Колкото добре и да танцуваше Ленарт, това не бе нищо, ама съвсем нищо, в сравнение с Петер. Само боговете знаят как успяваше така съвършено да владее огромното си тяло. Обладаваше равновесие и увереност, които въздействаха направо страхотно. При него тегло и окриленост се намираха в правилно съотношение, а към това се прибавяше и несъмненото му чувство за ритъм. Истинско блаженство бе да танцуваш с него. Струваше ми се, че стъпвам тъй леко на пода, сякаш съм коркова тапа във водата и усещах ритъма до най-малкото пръстче на нозете си.

 

 

Нощта над Париж бе топла и нежна, когато няколко часа по-късно поехме към къщи.

Тръгнахме по малките, тесни улички надолу към реката. По това време на нощта те бяха пусти и безлюдни и шумът от стъпките ни отекваше помежду къщите. Някакъв възрастен господин разхождаше кучето си, като пристъпваше внимателно по улицата. Наоколо имаше много антикварни магазини и от време на време той се спираше в светлината на уличните фенери и с късогледи очи се взираше във витрините. Ах, тук, по тази улица, някога е крачел друг възрастен господин и е дирел сред книгите и старите вещи някоя рядкост, за да я отнесе в дома си.

— Онзи там би могъл да е Анатол Франс — прошепнах на Ленарт. — Ако не бе покойник, искам да кажа. И ако е имал куче.

— Можеш да постъпиш така, сякаш е той, ако това ти доставя удоволствие — каза Ленарт.

Но аз не го исках. И все пак едва се сдържах да не се втурна към бедния възрастен господин и да му кажа: „Скъпи учителю, вие сте толкова възрастен, умен и изискан, а пък аз съм млада и съвсем не толкова умна, но имаме нещо общо. Аз обичам вашия Париж толкова силно, колкото и вие, простете ми, но трябваше да ви го кажа, скъпи мосю Франс!“.

За щастие се овладях и възрастният господин изчезна в една врата, без да подозира каква опасност го е грозяла.

А нататък бе реката, там бе Сена с тъмната си вода, от чиято черна повърхност се отразяваха светлините на града. Магазините на антикварите бяха затворени за през нощта. Няколко самотни странници сновяха покрай кея, иначе всичко бе тихо. Една спяща река в един спящ град. Спящ град ли? Да. В Монмартър и Монпарнас, в елегантните нощни клубове по „Шанз Елизе“ и в народните танцови заведения по „Рю дьо Лап“, навярно сега никой не спеше. Там парижката нощ бе по-различна отколкото тук. Но всичко онова бе тъй далеч от тази тъмна река, сякаш се намираше на друга планета.

Тръгнахме покрай кея и стигнахме до Пон Ньоф, а после поехме обратно през старинните улици на квартала Одеон към нашия собствен квартал.

— Това наистина е стар град — каза Ленарт и се спря посред улицата.

И усещахме колко стар е градът!

Обгърнах рамото на Ленарт и му прошепнах така, че другите да не чуят:

— Колко съм щастлива, че усещаш всички неща точно като мен. И че бродиш в нощта из такива стари улици, а не седиш в някой нощен клуб на „Пигал“.

Ленарт улови ръката ми и после поехме по други тесни улички, а Ева и Петер ни следваха. Нататък се простира Люксембургският парк, тъмен и тих зад високата ограда. Тънка, сърповидна луна надничаше над Пале дю Люксембург — за радост на френските кралици, чиито статуи се издигаха там между сенчестите дървета. Нощ е, паркът е затворен и Техни Величества властваха без ограничения над зелените си империи. Но бавно ще настъпи утрото и с него през портите шумно ще нахлуят всички весели студенти от Сорбоната и безцеремонно ще завладеят парка.

— Къде всъщност живеете? — попита Петер, когато наближихме Пантеона.

— Живеем тук на хълма „Света Геновева“ — казах аз. — Не се ли изпълваш с уважение, като чуваш това? Още от времето на Данте оттук над света са се изливали светлина, яснота и знания, като от маяк. Добре ли го казах?

— А сега вие живеете тук, какъв мрак — каза Петер.

Ева му хвърли укоризнен поглед.

— Това е нашата улица, а там отзад са нашите двама скитника — прибави гордо тя.

И наистина! Нашите клошари тъкмо се готвеха да си лягат в обичайния си уличен ъгъл. Сновяха по тротоара, единият отпред, другият подире му, като при това си разменяха разни дълбоки мисли. Бяха мръсни и окъсани, но крачеха с достойнство. Това, което чувахме, бе кратка вечерна беседа между двама джентълмени преди лягане. Единият от тях, патриарх с дълга брада, усърдно размахваше ръце, а за да придаде повече тежест на думите си, от време на време преминаваше на немски, а после отново на италиански.

— Такъв е животът — каза той и кимна философски. А след като установи това, спокойно и кротко си легна да спи.

— Не знаех, че скитниците говорят и немски, и италиански — казах аз.

— Навярно така се прави тук, в Латинския квартал — каза Ленарт.

Той отвори вратата на хотела. Бяхме си вкъщи.

Едва сега Петер проумя, че ще остане отново сам. Лицето му се помрачи от мъка.

— Лека нощ, малки Петер — каза Ева. — Лека нощ, мои малки скитници! Лека нощ, Париж!

Клетият Петер проумя нещастието си в пълния му размер.

— Но сега не бива да се разделяме — запелтечи той разпалено, — точно сега, когато се срещнахме!

— Такъв е животът — каза Ева и изчезна във вратата.