Серия
Кати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kati i Paris, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Четиринадесета глава

После естествено имаше и не толкова розови мигове. Имаше мигове, когато бях уморена. Всъщност не разбирах защо сега имам да върша много повече неща от преди. Та нали Ева и аз също имахме малко домакинство от двама души. Защо едно домакинство, състоящо се от Ленарт и мене, бе много по-обременително? Та Ленарт ми помагаше, доколкото можеше. Слагаше масата, подсушаваше съдовете и си оправяше леглото. А понякога пускаше прахосмукачката с изражение на малко момче, получило нова играчка, с която се забавлява. Оставяше впечатление, че не прахът е най-важен, по-нужно бе да се установи от какво разстояние прахосмукачката може да всмуче някое хартиено късче. Освен това Ленарт често смяташе почистването за излишно.

— Та тук си е толкова хубаво — казваше той, — хайде да идем в Зоологическата градина.

На драго сърце захвърлях всичко, което държах в ръце. Решила бях да слагам Ленарт винаги на първо място, едва после идваше домакинската работа. Лятото бе толкова кратко, а вечерите така красиви.

Тръгвахме по тъмните пътеки покрай залива на Зоологическата градина и гледахме как августовската луна изгрява над дъбовете като голям, сочен портокал и аз си казвах, че ще си спомням за тези разходки с Ленарт през летните вечери, докато стана на деветдесет. В никакъв случай не искам в залеза на живота си да казвам: „Цяло лято чистих, това бе първото ни лято, а после остаряхме и всичко свърши!“.

Но все пак от време на време трябваше да се почиства. Отвращавах се от пълни пепелници, прах под мебелите, поувехнали цветя и трохички хляб под масата. Толкова обичах дома си. Всеки ден, когато се приберях от кантората, заставах на вратата към хола и му се възхищавах. Оттам това ставаше най-добре. Очите ми обикаляха всичко: етажерката с книги под прозореца, красивия стар шкаф от бащината къща на Ленарт, нашата кръгла бяла маса, акварела над дивана на цветчета, светлите пердета… обичах всичко и не желаех дори заради мига на наслада напълно да пренебрегна почистването.

А после имаше и толкова много други неща. Преди трябваше да държа в ред само собствените си дрехи, а сега изведнъж в торбата с прането изникваха цял куп мръсни ризи, с които трябваше да сторя нещо. Готвенето за двама души бе нещо съвсем различно, когато тези двама бяха Ленарт и аз, а не Ева и аз. Сега трябваше сама да преценявам какво да има за вечеря, трябваше през обедната почивка да тичам до пазара и да пазарувам, в пет часа трябваше да бързам за вкъщи, да готвя и да съм свършила всичко, когато Ленарт се прибере малко по-късно. Понякога размирно си казвах, че всичко е ужасно плюскане и се питах защо учените не са измислили хапчета. Но учените естествено бяха мъже и не си блъскаха всяка сутрин ума с трудни въпроси като: месни кнедли или зеленчукова супа? Направо бе страшно, че цял живот трябва всеки ден да се яде. Понякога всички тези зелеви сарми, рибни кнедли и омлети, които виждах в безкрайна редица по житейския си път, ми тежаха на душата. Стигах до мисълта, че може би е просто глупав навик да се яде всеки ден и веднъж за опит казах на Ленарт:

— Ей, днес ще вечеряме ли?

— Какво ще вечеряме… — започна Ленарт.

— Не — казах аз, — питам дали днес изобщо ще вечеряме.

— Защо пък да не го направим? — каза Ленарт и неспокойно се ококори.

Обясних му, че имам съвсем нова теория в науката за храненето, която се основава на това, че в три дни от седмицата тихомълком се зачерква вечерята.

Ленарт каза, че също имал теория и тя гласи, че моята теория е погрешна. И тогава неохотно отидох в кухнята и направих малък зелник.

Но никой зелник на света не можеше да отнеме блясъка на младия ми брак. Нямаше значение, че понякога бях малко уморена. Изпитвах такова щастие и сърцето ми винаги подскачаше от радост, когато чуех, че Ленарт пъха ключа в ключалката. Как само един толкова незначителен звук можеше да направи някого така щастлив!

Първата година от един брак била най-трудната, казват винаги, тогава хората се карали и биели най-много.

— Ха-ха, но това не се отнася до нас — казах на Ленарт. — Защото сме и необикновено разумни. Всъщност не проумявам защо хората се карат. Ти разбираш ли?

Не, Ленарт също не го разбираше. Това стана една петъчна вечер през ноември, а Бог наказва някои незабавно. На другия ден Ленарт и аз се скарахме за първи път.

През нощта Ленарт кашля, бе се простудил, чувстваше се зле и аз настоях да си остане в леглото. Той не пожела. Казах, че ще му направя гореща лимонада. Той не искаше. Тогава казах, че е най-добре да пие горещо мляко и че веднага ще сложа тенджерата на котлона. Той не искаше. Говорих му известно време, само известно време, колко е хубаво едно горещо мляко, и тогава Ленарт нетърпеливо каза:

— Млъкни! Не искам горещо мляко, нито лимонада, нито друго! Искам само да си кашлям на спокойствие!

О! В мен се надигна гняв. „Млъкни“ — не е нужно повече, за да се почувстваш като вечна домашна мъченица, като робиня на мъжа още от Адамово време. О, как се ядосах!

— Ама разбира се, щом искаш да си докараш пневмония, ще си я докараш — казах аз. — Изобщо не ме интересува. Та дори ако вдовишките пенсии бяха по-високи!

Ленарт седеше на кухненската маса и чакаше да му донеса сутрешния чай. Изглежда забеляза, че съм ядосана, защото умиротворително каза:

— Мислиш ли, че чаша много силен чай ще е добре за кашлицата?

— Ако искаш изпий чаша много горещ цианкалий! — казах аз. — Действа по-добре!

И после хукнах към кантората, без дори да му кажа „сбогом“ или нещо друго. Щом излязох на улицата, и вече съжалявах. Бедният ми любим, сега седи там горе, кашля и тъгува заради злата си жена. Защо ли казах това за цианкалия? Какво ми стана? Защо се ядосах тъй неразумно? Имах голямо желание да изтичам обратно по стълбите на петте етажа и да го помоля за прошка, но вече бе много късно. Трябваше почти да летя, за да стигна навреме в кантората.

Цялата сутрин имах ужасно много работа, но все пак намерих време да се обадя на Ленарт.

— Любими, прости ми — казах бързо. — Не мислех онова, което казах. Прости ми! Прости ми! Прости ми! Кога ще се прибереш вкъщи?

Отначало чух от другия край на линията само лаещ пристъп на кашлица, но после той каза:

— Май няма да мога да си тръгна оттук преди четири. Но ако вече си приготвила цианкалия, можем да изпием заедно по чашка.

Останах малко разочарована, че той няма да се освободи по-рано. Имахме навика в събота следобед да прекарваме по един приятен час на кафе. Но само казах:

— Значи най-късно в четири. Моля те, прибери се бързо!

Той глухо закашля в отговор.

В събота кантората ни затваря в два часа и още преди часовникът да отброи минутите, изхвръкнах от вратата. Ева пое в обратна посока, тъй че не си тръгнахме заедно. „Кунгсгатан“ бе мрачна в навъсеното време, хората изглеждаха смръщени и напрегнати. Но аз им прощавах — естествено те си нямаха Ленарт, нито малък спретнат дом на улица „Капитен“ и в четири часа няма да пият там съботно-следобедно кафе. Ленарт можеше да има нужда от малко хубав сладкиш към цианкалия след моите простотии. Прекосих улицата, за да пазарувам в „Ого“.

Тогава чух един бодър глас да казва:

— Ама не, та това е Кати!

И пред мен на тротоара застана Ян. Мъжът от моето минало, за когото някога в безкрайната си наивност щях да се оженя.

— Колко хубаво — каза Ян. — Хайде да седнем в „Ого“, да пием по чаша кафе и да си побъбрим за старите времена.

Всъщност може би не съм добър човек. Без колебания бях изоставила Ян почти в мига, когато видях Ленарт за първи път. Тогава Ян страдаше. А сега, когато го срещнах тук на „Кунгсгатан“, изведнъж почувствах, че ми се иска все още малко да страда. Не много, а съвсем, съвсем малко да страда, че тази чудесна жена му се е изплъзнала. Докато мислех, мъчех се да изглеждам чудесна и загадъчна. Да пия ли кафе с него, или не? Бях с шапката, която ми стоеше най-добре, и това реши нещата. А и Ленарт щеше да се прибере вкъщи чак в четири. Ако Ян имаше поне малко чувство за благоприличие, трябваше, докато пием кафе, да изглежда леко унил. „Носиш друго име, носиш друг пръстен“, или нещо подобно трябваше да ми издекламира с тих, скръбен глас. Но за жалост толкова рядко можеш да накараш мъжете да се държат както трябва. Ян не го направи. С радост ми показа чисто новия си годежен пръстен.

— Малката Лундгрен от службата ми — каза той. — Ще се оженим по Нова година.

— Колко хубаво — отвърнах аз и така го мислех.

Веднага се отказах от всяко желание Ян да страда по мен. Бяхме най-добри приятели, бъбрехме, беше ни наистина приятно и единодушно решихме, че е било истинско щастие, задето навреме сме открили, че не си подхождаме. Когато се разделихме, потупахме се дружески по рамото.

— Добрата стара Кати — каза Ян.

Е, във всичко трябва да има мярка, не бях нито толкова добра, нито толкова стара!

После се разбързах. Станало бе три и половина. Летях по улиците с пакетчето сладкиш в ръка. О, любими мой Ленарт, колко съм щастлива, че съм омъжена за теб, а не за Ян! Трябва да го знаеш, ще ти го кажа, щом се прибереш вкъщи.

Ленарт вече беше вкъщи.

— За бога… — казах аз, — кога се прибра?

— В един — каза Ленарт. — За да ти направя кафе. Къде беше?

— Бях в „Ого“ и пих кафе с Ян — казах истината. — Мислех, че ще се прибереш чак в четири.

Ленарт стана от масата, на която толкова хубаво бе подредил нашите красиви сини чаши за кафе. До моята чаша лежеше една-едничка розова роза.

Той ме изгледа хладно.

— Разбирам. Мислела си, че ще се прибера чак в четири часа — каза той, — и си се възползвала!

О-о-о-о! Ядосах се безумно! Какво искаше да каже? Не бях ли свободен човек и не можех ли да се срещам с когото си искам? Откъде можех да зная, че той седи тук и ме чака!

— Какво искаш да кажеш с това, че съм се възползвала? — креснах аз. — Не те ли е срам?

Ленарт не отговори. Лицето му бе непроницаемо и огорчено. Такъв Ленарт още не бях виждала. Той безмълвно мина покрай мен, излезе в коридора, облече си палтото и си сложи шапката.

Втурнах се подире му.

— Къде отиваш? — викнах аз. — Бъди любезен да останеш тук, че да те набия!

Вратата се захлопна зад него. А пък аз стоях там и треперех с цялото си тяло, все още с пакета сладкиш в ръка. Това бе отвратително! Отвратително… просто мълчиш и си тръгваш! Типично за мъжете! Ние жените оставаме докрай и изясняваме нещата, дори да има малко викове, обиди и сълзи.

Отначало бях ядосана. После бях ядосана и тъжна. Накрая бях само тъжна. На масата до розата намерих малка картичка. „На любимата ми глупава Кати“, пишеше там. И тогава вече не бях тъжна, а отчаяна до смърт. Ела си, Ленарт, ела си, ела си! О, къде ли бе той? Какво ли правеше? Дали обикаляше по мъгливите ноемврийски улици, зъзнеше и кашляше, вместо да си седи вкъщи и за него да се грижи една любеща жена?

Прибрах чашите за кафе. Часовете отлитаха. Не се появяваше никакъв Ленарт. Обадих се у майка му и попитах неестествено непринудено дали Ленарт е там. Нямаше го.

Та как ли можеше да е там? Естествено, че бе мъртъв. Изпаднах в паника, закрачих напред-назад из стаята, плачех и хапех една носна кърпичка. Той бе мъртъв. Бе прегазен. Чела бях, че хора, изнервени от нещо, стават по-често жертва на пътни злополуки. О, в този миг самата аз да вървях през пустинята Гоби, пак щяха да ме прегазят! Ще броя до петстотин — ако дотогава не се върне, ще се обадя в полицията. Ами ако не е прегазен? Ако… си е сторил нещо? Никога досега не бяхме се карали. Кой знае колко бурно реагира Ленарт! О-о-о-о, може би никога нямаше да узная къде е! Можеше да е скочил във водата от някой тъмен кей и може би никога нямаше да го намерят. Защото сигурно не бе тъй разсъдлив като онзи Ларсон, който оставил малка бележка: „Вися в плевнята“. При тази мисъл избухнах в страхотен истеричен смях, после пак се разревах и захапах носната кърпичка.

И тогава чух да се пъха ключ в ключалката. Изпитах толкова дълбоко облекчение, че почти отново ме хвана яд.

Ленарт влезе. Все същото непроницаемо, свъсено лице. Той хладно загледа покрай мен, сякаш изобщо не съществувах. Е, щом ще се инатим! Ако ще се забавляваме, да се забавляваме.

Мълчаливо сложих масата и мълчаливо изядохме закъснялата вечеря. Аз хапнах съвсем малко от рулото. Ленарт трябваше да проумее, че никой не знае докога ще има жена си. Че тя може и да се разболее тежко, да, може!

Измих сама съдовете. Ленарт не ми помогна като друг път и това бе хубаво. Хубаво бе да се отнасят толкова зле с теб и никога да нямаш помощ в убийствената домакинска работа. И на всичкото отгоре да те нахокат, че един-единствен път си пила чаша кафе с добър стар приятел. Стар приятел ли? Ами да, така си е, била си обичана, някои едва не са заболели от охтика, когато си ги напуснала, та да се ожениш за един… един… един брутален вол, който само те мъчи и изтезава. О, толкова ме боли сърцето… може би трябва да ида на лекар… никога не съм била особено здрава…

Сълзите ми капеха в мръсната вода.

Тогава усетих две ръце около себе си.

— Кати, толкова съм нещастен — каза Ленарт. — И ти ли?

Хвърлих се на врата му и така се разплаках, че навсякъде се разлетяха сълзи.

— И още как! — казах аз. — И още как! Мислех, че си мъртъв!

Дълго стояхме съвсем тихо, силно прегърнати.

— Любима, стопли цианкалия! — каза Ленарт.