Роз Дени
Баща под наем (8)

Осма глава

Музиката се извиси и Гейб отново намали звука. Сара се размърда на рамото му. Косата й погъделичка бузата му. Погледна покритите със златисти ресници очи и си представи как двамата ще пътуват така заедно двайсет години.

— Извинявай. — Тя се прозина и покри уста с длан. — Не разбирам защо ми се спи толкова.

— Сара, скъпа, кога за последен път си яла? — попита той.

— На обяд, предполагам. — Тя седна, очите й се затваряха. — Вчера на обяд. Защо?

— Нищо чудно, че коктейлите са те ударили като тон тухли по главата.

Сара се пресегна, смени касетата на Дворжак с по-нежната музика на Равел и свъси вежди.

— Не трябва ли да си някъде да строиш небостъргачи? — Гейб взе завоя с висока скорост. Поршето се наклони. — Недей — помоли тя, притиснала с пръсти слепоочията си.

— Какво недей? — Гейб отново се чудеше как да постъпи, когато стигнат в дома й.

— Не клати колата. Не се чувствам много добре.

— Разбирам те, скъпа. — Лека усмивка играеше на устните му. — Няколко пъти и аз съм бил бомбардиран.

— Бомбардиран? — премига тя.

— Пийнал — каза той.

— Н-н-не — разтърси глава Сара.

— Да. Опасявам се, че е така. — Мъжът зави по алеята пред дома й и спря. — Имам добри новини. Вкъщи сме. — Той заобиколи да й помогне да излезе. Но тя стоеше безпомощно, вкопчила се в колана.

— Не. Не мога да помръдна.

Гейб търпеливо изтръгна колана от ръцете й.

— Можеш ли да вървиш, или да те нося?

— Защо да не мога да ходя? — настоя тя, като излезе от колата. Още не бе изрекла думите и се препъна, за малко да падне по очи.

Гейб я задържа.

— Малко по-сериозно, Сара. Как се казва момичето, което е при Майк? Трябва да измислим някаква история. Съгласна ли си?

Щом студеният въздух я лъхна, Сара избухна в смях. Гейб я поведе към входа, но тя свали пояса му и открадна папийонката.

— Много си официален — укори го. — Харви е досаден, не Гейбриъл. — Тя се облегна на гърдите му, втренчи се в лицето му и се усмихна съблазнително. На него също му беше трудно да се държи сериозно. Сигурно защото му хареса как тя произнесе името му. И как очите й блестяха на лунната светлина. Сара разтвори копчетата на ризата му и свали обувките си.

Никога не я беше виждал в такова настроение и трудно устояваше. Грабна я през кръста и я целуна по устните. Засмя се, когато тя го погледна втрещено. Но победата му бе краткотрайна. Младата жена пусна всичко, което държеше, и вплете пръсти в косата му.

— Танцувай с мен — настоя тя.

Сара изтананика някаква мелодия и двамата се завъртяха по меката трева. Веселият й смях накара стомахът му да се свие. Всичко, което знаеше бе, че иска да я чува по-често да се смее така. Притисна я и се зарече да го направи. Устните му потърсиха нейните.

— Кой е там? — обади се предпазлив глас, когато вратата на къщата се отвори. — Госпожо Майкълс? Вие ли сте?

— Джени-Сю? — извърна се Сара.

Премигна от светлината и зарови лице в рамото на Гейб.

Гейб се наведе и грабна нещата, които Сара беше пуснала.

— Госпожа Майкълс не се чувства добре. Може би е грип. Аз съм Гейб Паркър… неин приятел. Докарах я вкъщи.

— Имам чувството, че ви познавам, господин Паркър. — Момичето отвори по-широко вратата. — Майк говори само за вас. Той не беше на себе си тази вечер. Оплакваше се от стомах. Дори си легна рано. Сигурно и той е хванал грип.

Гейб разтревожено погледна Сара. Но тя отново си тананикаше, явно не беше чула. Захапа ухото му и бързо се отдръпна. Разперила широко ръце, имитираше издигане и спускане на птица.

— Какво правиш, за Бога? — прошепна той. — Казах на момичето, че си болна.

— Аз съм птица. Аз съм самолет. Аз съм Жената-Чудо. — Сара се засмя и дръпна яката на ризата му, очевидно смущението му я забавляваше.

— Хайде, Сара, престори се на Жената-Чудо с грип.

— Тя добре ли е? — попита Джени-Сю.

— Какво ти е? Нали ти се спеше? — промърмори той на Сара. — Мислиш ли, че можеш да й приготвиш леглото? — обърна се Гейб към момичето.

— Разбира се — кимна Джени-Сю и бързо изчезна.

Гейб поведе Сара към къщата, без да знае какво да направи. Тогава забеляза, че е бледа. Предложи й да се облегне на него и влязоха точно когато момичето се появи отново.

Гейб бързо я заведе в спалнята й и тихо й каза:

— Стой тук. Моля те.

— Да се обадя ли на майка ми? — попита несигурно Джени-Сю.

— Тя ще се оправи. — Гейб извади портфейла си. — Колко ти дължи? Ще ти платя и ще те изпратя. После ще се върна тук.

— Не е много. — Момичето започна да събира учебниците си. — Знам, че искаше да остане до късно. Съжалявам, че вечерта й се е провалила. Госпожа Майкълс не излиза често и никога не съм я виждала толкова красива.

— Да, наистина е много красива — съгласи се той и подаде парите.

— Много са — възрази Джени-Сю. — Едва минава полунощ.

— Доколкото познавам този разбойник Майк, заслужила си ги. Ще те изпратя.

— Не е необходимо. Живея наблизо.

— Няма значение, късно е. Ако беше моя дъщеря, не бих позволил да се прибираш сама. — Гейб внезапно разбра нещо друго — винаги си беше мислил, че ще има синове. Сега подсъзнателно беше добавил и момиче — миниатюрно копие на Сара.

— Родители — рече момичето. — Всички си приличате. Прекалено загрижени.

— Интересно наблюдение, но аз не съм баща, все още.

Мина му през ум, че дори не знае дали Сара иска още деца. Той тихо затвори вратата. Последва момичето, вече не тъй уверен в розовото бъдеще, което бе приел за даденост. Знаеше толкова малко за Сара, но пък и тя не знаеше много за него. От утре ще започнат да споделят преживяванията си — може би между целувките.

— Пристигнахме. — Джени-Сю посочи бяла едноетажна сграда с осветена веранда отпред. — Не е необходимо да идвате до вратата. Майка ми ще ме посрещне — намръщи се тя. — Винаги го прави.

— По-добре ли ще е да имаш родители, които не са загрижени?

— Вие наистина сте толкова добър, колкото Майк каза. Сигурен ли сте, че госпожа Майкълс ще се справи сама?

— Възнамерявам да остана за малко при нея — поколеба се Гейб.

— Довиждане — махна с ръка момичето и изчезна в къщата.

Гейб се върна в дома на Сара, съблече сакото си и нави ръкавите си до лактите. Утре може да заведе Сара и Майк да се срещнат с майка му. Съмняваше се, че ще заварят баща му вкъщи. Сега трябваше да я накара да хапне нещо. Но първо най-добре да й каже, че се е върнал.

Почука на спалнята. Извика тихо. Чу се само промърморване. Изчака малко и открехна вратата. Сара се беше свила на леглото, дълбоко заспала, положила глава на свитата си ръка. Гейб клекна до нея и докосна пръстите й.

— Сара — тихо каза той. — Трябва да станеш и да се съблечеш.

Клепачите й трепнаха за миг и отново се затвориха.

— И сега какво? — промърмори той.

Без да се предава, Гейб стана и отвори гардероба й. Веднага забеляза халата, с който тя беше облечена снощи. Грижливо го сложи до нея и започна да отваря и затваря чекмеджетата, докато намери нощницата й. Мислеше, че ще бъде памучна, в пастелни цветове с цветчета. Широката пижама му доказа колко непредсказуема е Сара. Остави дрехата до халата и отиде да направи кафе.

Донесе чашата в спалнята и видя, че Сара не се е помръднала. Усилията му да привлече вниманието й с кафето също не дадоха резултат. Тя само измърмори нещо и се обърна. Накрая Гейб се отказа, зави я и сам изпи кафето. Според часовника до леглото й наближаваше един. Да остане или да си тръгне? Не можеше да реши. Прозина се и тръгна пак към кухнята да си направи още кафе. Върна се във всекидневната, седна на канапето и взе една книга с изпокъсани от четене краища. Заглавието беше „Как да спечелим като родители“. Странно, винаги си бе мислил, че родителите печелят по неявяване на ответната страна. Прочете първите няколко глави като обръщаше внимание на бележките, които Сара беше написала с молив в полетата. Повечето бяха: „добра идея, но не мога да си я позволя“. Това бе срещу един параграф, който препоръчваше да се вземе на детето домашен любимец. Гейб се усмихна. Каквато беше строга, не можеше да си я представи с куче.

Мъжът бе погълнат от една глава за самотните родители, когато чу Майк да вика Сара. Съмняваше се, че тя ще чуе и забърза по коридора към стаята на момчето. Нощна лампа с формата на костенурка-нинджа осветяваше стаята в призрачно зелено.

— Майк, аз съм Гейб — започна той от вратата, за да не изплаши момчето. — Докарах майка ти от партито, футболисте. Да я извикам ли, или аз мога да ти помогна?

Чу още хлипания и ново ридание и осъзна, че момчето бълнува. Влезе в стаята и отиде до леглото му, надяваше се да го събуди и да го извади от кошмара. Първо си помисли, че Майк има треска. Светлорусата му коса бе мокра от пот. Докосна челото му. Нямаше температура. Едва сега Гейб забеляза, че се е превил и е притиснал с ръце стомаха си. Дори на оскъдната светлина видя дирите, които сълзите са оставили по бледите му страни. Запали лампата на нощното шкафче и веднага се опита да събуди момчето.

— Майк, Майк. Събуди се, приятелю. Боли ли те нещо? Покажи ми къде.

— Г-гейб? — примига момчето. — К-къде е мама?

— Майк, чуй ме. Майка ти спи. От колко време си така? Някои от приятелите ти в училище болни ли са от грип?

— Следобед ми беше добре. Не знам някой друг да е болен. Гейб… много ме боли.

Мъжът прехапа устни. Чудеше се от какво може да са болките в стомаха на Майк.

— Много ли ядохте с онова момиче? Ние с брат ми се тъпчехме като прасета винаги, когато родителите ни излизаха.

— Мама остави пари за пица — поклати глава момчето. — Джени-Сю я изяде. Не исках дори да я опитам.

Не е искал пица. Значи е много по-сериозно, отколкото си мислеше. Може да е апандисит. За Бога, надяваше се да не е.

— Покажи ми къде точно те боли. Можеш ли?

Детето опита да изпъне крака, но извика от болка и притисна стомаха си високо вляво. Сълзи се стичаха по страните му.

Гейб изруга наум и погледна към стаята на Сара. Можеше да закара Майк до „Бърза помощ“, но от чие име? Нямаха роднинска връзка и се съмняваше, че някой ще му обърне внимание. Майк отново проплака.

— Не мърдай, Майк. Ще отида да събудя майка ти. Ще се оправиш. Обещавам ти. — Но докато вървеше към другата стая, Гейб не беше толкова убеден. Беше чел някъде, че в някои случаи болката от апандисит може да е вляво, но мислеше, че е по-ниско. Майк постоянно държеше ръцете си високо горе, под ребрата. Гейб отвори спалнята на Сара и светна нощната лампа. Младата жена се размърда.

— Майк, ти ли си? — попита тя.

— Гейб е. Сара, имам нужда от теб. — Гласът му бе строг и настоятелен.

Тя бързо се изправи и дръпна завивките под брадичката си.

— Какво правиш в спалнята ми?

В същия миг Майк отново проплака. Тя отхвърли завивките и оплете крака в чаршафите. Щеше да падне, но Гейб я задържа.

— Пусни ме — дръпна се тя. — Какво има? Никога не съм го чувала да плаче така.

— Това се опитвам да ти кажа, Сара. — Той я хвана здраво през кръста. — Майк не се чувства добре. Боли го стомах. — Тя се отскубна от ръката му и видя, че още е с роклята си.

— Сигурно е грип — каза тя.

— Не мисля. Трябва да го прегледа лекар. Ще отида при него, докато ти се облечеш и се обадиш на лекаря му. Кажи му да ни чака в болницата. Ще ви закарам.

— Искам да го видя — тръгна тя към вратата.

— Остави на мен. Цялата трепериш и приличаш на призрак. Това няма да му помогне. Довери ми се, Сара.

— Добре. — Гласът й прозвуча по-уверено. — Ще дойда след пет минути. К-колко е часът? — попита тя.

— Почти един и половина.

— Защо си още тук? Къде е Джени-Сю?

— По-късно ще ти обясня, Сара. Хайде, облечи се. — Тя се отдалечи и Гейб осъзна колко добре се владее младата жена. Искаше да прогони безпокойството, което видя в очите й. Искаше тя да му вярва, по дяволите. Майк проплака отново и Гейб се втурна към стаята му.

Сара се появи точно след пет минути. Целуна Майк по бузата и сложи термометър под мишницата му.

— Под нормалната е — рече след малко.

— Какво каза лекарят? — попита Гейб.

— Търсят го. Секретарката му каза да се обадя пак, след като проверя дали Майк е с висока температура. — Тя отиде да се обади и Гейб измъкна пантофите на Майк. Момчето каза, че няма халат и той му помогна да облече якето си. Трябваше да откара детето в болницата. Не го интересуваше какво е казала секретарката.

— Доктор Маноло ще ни чака в болницата „Сент Джуд“. Не е необходимо да идваш — хладно се обърна Сара към Гейб. — Ще се справя сама.

Вместо отговор, Гейб внимателно вдигна момчето на ръце и тръгна към колата си.

— Ти седни с него отзад — рече мъжът, когато Сара го последва. — Аз ще карам. — Без да се бави, Гейб потегли. Съсредоточил вниманието си върху пътя, той почти не чуваше постоянните оплаквания на Майк.

— С момчетата играхме футбол в задния двор, Гейб, но аз не бях в добра форма. Позволих на Джим Клайн да вкара три гола. Веднъж двамата се сблъскахме силно. След това той просто тичаше по-бързо от мен.

— По-добре мълчи. — Сара несъзнателно отметна кичур коса от челото му и нежно го целуна. — Целият се изпотяваш, като мислиш за футбол.

— Почакай — намръщи се Гейб. — Разкажи ни за удара с Джим. Падна ли? Той падна ли върху теб? — Мъжът се извърна назад към Сара. — Джим е по-тежък от него с цели десет килограма.

— Джим тичаше бързо. Блъсна ме с глава. Не паднах, щото се бутнах в Кюби Бърк.

— Какво се е случило? — попита Сара. — Мислиш ли, че може да има вътрешни наранявания? О, Господи! Знаех си, че не трябва да ходя на това парти.

— Не съм казал такова нещо, Сара — предупреди Гейб. — Трябва да знаем всички подробности. Мисля, че е важно да кажем на лекаря какво се е случило.

— Не можеш ли да побързаш? — помоли тя. Лицето й беше пребледняло, в очите й напираха сълзи.

— Почти стигнахме — отвърна Гейб. — Няма да е в наш интерес да ни спрат за превишена скорост.

— Да — съгласи се апатично Сара. — Какви наранявания могат да доведат до тези болки, как мислиш?

— Не съм лекар — промърмори Гейб. Спомни си за един футболист, когото познаваше от колежа. Бяха го ударили в гърба. След това го оперираха и остана без далак.

— Ти повдигна този въпрос — каза Сара объркано.

— На колко години си била, когато е починала майка ти? — попита той, за да смени темата. Не много добър избор, каза си мъжът.

— На петнайсет — отговори тя.

— Било ти е доста трудно — премига Гейб. — Но си имала баща си, нали?

— Татко тъкмо беше заминал на двегодишно пътуване в чужбина. Мислеше, че ще се чувствам по-добре, ако остана тук. Нае една бивша военна медицинска сестра да помага. Тя беше строга и не обичаше много децата. Когато пътуването му свърши, и двамата се бяхме променили. Вече не бях покрусена от мъка безпомощна девойка, а той твърде дълго бе живял без семейство.

— Пристигнахме — каза Гейб. Намериха отделението за спешна помощ и мъжът спря на служебния паркинг отпред. — Ще го пренеса и после ще преместя колата.

— Не искам лекар — проплака Майк. — Гейб, почакай. Страх ме е.

Гейб много внимателно вдигна Майк, но момчето извика от болка. Сара също не се чувстваше много добре. Тя стисна устни и тръгна решително напред. Главата й бучеше.

И сигурно изглеждам ужасно, помисли си тя. Предположението й се потвърди от изражението на дежурната медицинска сестра.

— Доведохме Фаръл Майкълс при доктор Маноло. Той пристигна ли?

— Все още не — отговори сестрата и подаде няколко формуляра на Сара. — Попълнете ги, госпожо Майкълс, а аз ще заведа съпруга ви и сина ви в чакалнята.

Сара разтри чело и погледна безпомощно Гейб.

— Аз… — изчерви се тя. — Ние не сме женени.

— О, разбирам — повдигна вежди сестрата.

— Не — намеси се властно Гейб. — Не мисля, че разбирате. Предлагам да ни заведете и тримата в приемната, а после тя ще попълни формулярите ви.

Гейб знаеше какво струва на Сара това усилие. Изглеждаше спокойна и сдържана, но се обзалагаше, че главата й се върти като бетонобъркачка. Надяваше се доктор Маноло да дойде скоро.

Сестрата ги заведе в безупречно чиста стая и хладно каза на Сара да свали горните дрехи на Майк.

— Ще се върна за формулярите и да измеря температурата му. — Тя излезе и малко след това дойде доктор Маноло.

Също като Гейб и лекарят на Майк бе в официално облекло. Но неговото беше безупречно, а смокингът на Гейб вече бе доста измачкан.

— Е, Сара — каза лекарят, — какво се е случило с младия господин?

— Извинявайте, че ви развалихме вечерта, докторе. Изглежда ви откъснахме от нещо важно.

— Тъкмо се прибрах от едно тържество, което, струва ми се, вие напуснахте по-рано. Събирането на Максуел. — Двамата мъже се запознаха. Доктор Маноло веднага съблече сакото си, нави ръкави и изми ръцете си. През това време, без да задава преки въпроси, успя да измъкне от Майк подробности за инцидента и оплакванията му. Тъкмо беше започнал прегледа, когато докосна лявата страна на Майк и момчето изпищя от болка.

— Трябва да направим рентгенова снимка и да вземем кръв за изследвания — каза той. — Имам съмнения, че ударът може да е наранил далака му.

Гейб прокара ръка по брадичката си. Беше това, от което се страхуваше.

Сара пребледня и сплете пръсти.

— Далака? — Гласът й трепереше. Тя не се възпротиви, когато Гейб заобиколи и я прегърна. — Това е сериозно — измърмори младата жена.

— Почакайте — обади се лекарят, — нека видим какво е нараняването, преди да започнете да се притеснявате. Господин Паркър, можете ли да отидете с момчето в рентгеновото отделение? Искам да поговоря със Сара. — Той отвори вратата и извика дежурната сестра.

Гейб погледна въпросително Сара. Тя едва имаше време да кимне, когато сестрата влезе и бързо подкара инвалидния стол на Майк. Гейб я последва.

На Сара й се стори, че е отговорила само на няколко въпроса, когато двамата се върнаха.

— Трябва да се гордееш с него, Сара — каза Гейб. — Майк, покажи на майка си значката, която ти дадоха за смелостта.

— Боли ме — изхлипа момчето. — Не искам да съм смел. Искам вкъщи. Гейб, заведи ме вкъщи.

— Потърпи още малко — обади се доктор Маноло. — Ще отида да погледна снимките и веднага се връщам.

Когато той излезе, Гейб приближи до Сара.

— Добре ли си? — попита.

— Умът ми сякаш отказва да работи. Устата ми е пресъхнала. Какво ли си мисли доктор Маноло за мен? Не можах да отговоря на половината въпроси, които ми зададе за родителите ми. Почти нищо не знам за семейството на Фаръл.

— Не се притеснявай. Той предполага, че може да си разтревожена.

— Аз съм разтревожена, Гейб. Какво ще стане? — прошепна тя. — Няма да го оперират, нали?

— Така ли каза лекарят?

— Само спомена — смотолеви тя.

Лекарят се върна и Сара инстинктивно хвана ръката на Гейб.

— Е, добре — започна доктор Маноло, без да обръща внимание на тревогата й. — Засегнат е далакът. — Той вдигна снимката към светлината. — Увеличен е. Броят на белите кръвни клетки не показва да има кръвоизлив в коремната кухина. Това е добре. Идеално, всъщност — продължи мъжът. — Въздържаме се да отстраняваме далак на деца. Мисля, както и много мои колеги напоследък, че далакът играе роля на защитен механизъм в организма срещу инфекции, макар и не жизненоважен. Предписал съм инжекция против възпаление. Ако това не помогне, ще започнем с ниски дози стероиди.

— Значи може да се прибере вкъщи? — попита Сара.

— Можете ли да го укротите? Никакви движения, освен до банята и обратно, за една седмица. Никакъв футбол до края на учебната година. Ако след това започне отново да играе, погрижете се да носи някакви предпазители. Следващия път може да няма такъв късмет.

Майк се разплака и Сара се опита да го успокои.

— Хей, приятел — наведе се над него Гейб, — половин година не е толкова много. Понякога отстраняват професионалистите за по-дълго време. Имам страхотна идея. Успокой се и може би майка ти ще те пусне да дойдеш при мен в къщата ми на брега другата седмица. Ще сложа шезлонг в градината. Ще мързелуваш по цял ден и ще гледаш шампионата по сърфинг. Какво ще кажеш?

— Добре — каза Майк, като изтри очи.

— За мен звучи идеално — засмя се доктор Маноло. — Ще имате ли нещо против, ако направя домашно посещение? Не съм гледал голямото състезание от години. Спечелих дори няколко медала, когато бях гимназист.

— Заповядайте — покани го Гейб. — Ако убедите Сара, че сърфингът е почтено занимание, може би и тя ще дойде за уикенда.

Сара не отговори нито на думите на лекаря, нито на Гейб. Благодари хладно на доктор Маноло и попита къде ще поставят инжекцията.

— Мускулно — отговори лекарят. — Аз ще я поставя. Защо не позволите на господин Паркър да държи ръцете му? Не трябва да мърда.

— Осем години съм се справяла без господин Паркър, докторе. Майк няма да мръдне.

Гейб усети, че задушевната атмосфера в стаята някак охладня. Знаеше, че Сара не харесва сърфинга, но явно тя имаше доста сериозни причини да мрази сърфистите. Кратките й отговори, докато тримата напускаха отделението, бяха смразяващи.

Върнаха се в къщата и сложиха Майк в леглото с твърдото обещание на Гейб, че ще се върне утре за него. Тогава Сара помоли мъжа да поговорят.

— Майк няма да дойде в къщата ти на брега — каза тя с леден тон. — Нито утре, нито когато и да било. Оценявам всичко, което направи тази вечер, но предлагам да се обадиш утре с приемливо обяснение, че си променил плановете си.

— Защо, Сара? Никога няма да позволя да му се случи нещо. Чух нарежданията на лекаря. Самата ти каза, че Майк ме слуша повече, отколкото теб.

— Това е друго нещо. Сега, когато няма да играе футбол, можеш да разредиш посещенията си. Така ще имаш повече време да обучаваш Шийна.

— Просто така? — проблеснаха очите му. — Очакваш да изчезна от живота на Майк? И от твоя? Мисля, че Шийна няма нищо общо. Какво всъщност те притеснява?

— Не обичам сърфинга и сърфистите. Ако това не е достатъчно ясно, също така не обичам да ме манипулират. Как си позволяваш да поканиш сина ми, след като вече съм отказала?

— Обясни ми защо не може да дойде. Не ме ли обвиняваш за греховете на друг мъж, Сара? Аз не съм Фаръл. Разбирам, че той е измамил твоето доверие, както и доверието на Майк, разбирам как се чувстваш. Но защо си се омъжила за него, след като е бил такъв негодник?

— Тогава не бях толкова разумна, колкото съм сега.

— За брака са необходими двама, Сара. Трябва да се е получило и нещо хубаво от този брак?

— Синът ми — извика тя. — А сега си върви. Моля те. Имам ужасно главоболие.

— Сигурен съм, че е така. — Той я притегли към себе си. — Да не би да си изпила много хубави червени коктейли и да си се събудила омъжена? Това ли е?

— Разбира се, че не. Махни си ръцете от мен. Не ми харесва да ме докосваш.

— Е, най-сетне разбрах истината. Омъжила си се заради секса, но не е било забавно, нали? Сравнила си ме с бившия си съпруг във всяко друго отношение. Може би искаш да видиш как ще се представя и в леглото, преди да сравниш резултатите?

Гневът му прерасна в желание, преди устните му да са докоснали нейните. Тя трябваше да му подскаже какво изпитва. Не искаше да се бори повече с нея. И никога не беше искал. Вложи в целувката цялата си любов, умолявайки Сара да му покаже какво изпитва. Но тя не го направи. Облегнат на вратата, той мигновено я освободи от прегръдките си, смутен от нейната безучастност. Като си спомни всичко, което й се случи тази вечер, Гейб се почувства като ужасен подлец.

— Добре се справяш, Гейб Паркър. — Тя разтри ръцете си там, където пръстите му бяха оставили топли отпечатъци върху студената й кожа. — Моля те, върви си. Остави мен и сина ми на мира. Заеми се с друго дете от програмата.

— Сара, не е толкова просто. Изслушай ме, умолявам те.

Тя стоеше безучастно.

Гейб се обърна. За Бога, колко са му скъпи двамата с Майк! Но ако тя не е разбрала досега, че той не е като бившия й съпруг, нямаше какво друго да направи, освен да се оттегли.

— Легни си — обърна се той и погали страната й с трепереща ръка. — Не ме изпращай.

— Не се връщай — каза тя и се отдръпна. — Защото накрая най-много ще страда Майк.

— Това няма да свърши, Сара. — И двамата бяха уморени, а нещата винаги изглеждат по-ясни на сутринта. — Опитвам се да помогна. Видя колко е отчаян Майк, че няма да играе футбол. Моля те, помисли, преди да си направила нещо, за което всички ще съжаляваме. — Той вдигна книгата, която беше паднала отворена на пода, когато Майк извика, и я сложи в ръцете й. — Ето, ти си подчертала отговора. — Без да се обръща, той грабна измачканото си сако и излезе.

Сара погледна пасажа в книгата. „Децата растат най-добре в атмосфера на любов и доверие“. Младата жена захвърли книгата и отиде да провери как е Майк.

 

 

На следващата сутрин слънцето се бе издигнало, когато Гейб осъзна, че е гледал разбиващите се в брега на залива големи вълни почти два часа. За това време беше стигнал само до едно заключение — че Сара няма да промени мнението си за сърфинга. Няма да настоява повече тя да пусне Майк на Сънсет Бийч.

Така тя ще има цяла седмица да премисли нещата. Проблемът беше как да успокои Майк. Гейб не бе сигурен, че притежава необходимия такт. Сара бе права — не трябваше отново да отправя поканата, без да я попита. Следващата неделя, когато шампионатът свърши, ще изяснят отношенията си. Но за нищо на света не би се отказал от нея и Майк.