Роз Дени
Баща под наем (1)

Първа глава

— Господи, какъв ден! Каква седмица!

Сара Майкълс забарабани по волана и погледна със съчувствие най-добрата си приятелка. Мици се канеше да влезе в колата, когато Сара забеляза едно самолетче на седалката, където приятелката й щеше да се настани, без да погледне. Сигурно Майк го бе забравил, когато преди обяд ходиха на зъболекар. Сара бързо го дръпна. Намръщи се и го захвърли на задната седалка.

— В Оаху има рекордно високи температури за пролетта, а климатичната инсталация на колата ми се повреди — рече Сара. — Надявам се да успея да платя поправката със следващата заплата.

— Защо не искаш да ти заема парите? — попита Мици Кийлоха и разтвори ветрило от слонова кост.

— Мици, това не е твой проблем. — Младата жена тръсна глава и погледна приятелката си право в очите, пръстите й едва забележимо стиснаха волана. — Погледни се само! Вече никой не носи ветрило!

— Да, но аз съм старомодна. Кълна се, Сара, ти си най-твърдоглавата жена, която познавам.

— По-скоро независима. Не забравяй, че съм в тази каша само защото някой, който и двете добре познаваме, живя по-нашироко, отколкото можеше да си позволи.

Мици развя силно ветрилото.

— Фаръл Майкълс измами много хора. Да вземеш от мен на заем, не означава да ипотекираш къщата си. Ако не ме откарваше всеки ден до работа и обратно, трябваше да вземам автобуса. Нека поне да се обадя на моя братовчед от сервиза. Той ще ти вземе прилична сума за поправката. — Тя побутна Сара с лакът и се ухили. — Видя ли как ни изгледа онзи красавец, който си товареше сърфа. Заради ветрилото е. Обзалагам се, че ни е помислил за богати и загадъчни жени.

— С тази раздрънкана таратайка?! Ти си луда — поклати глава Сара, светлокафявите й очи весело проблеснаха. — Само не и сърфист! Ще спра и ще кажа на този самонадеян красавец, че си омъжена за най-добрия треньор по борба в колежа.

— Не всички сърфисти са като онези нехранимайковци, с които бившият ти съпруг се мотаеше, Сара. С Осаму знаем колко ти беше трудно, след като Фаръл взе всичките ти пари и изчезна с онази кукла. Искаме да ти помогнем. За какво друго са приятелите, ако не за това?

Сара зави в алеята пред къщата на Мици.

— Вие двамата и без това правите твърде много за мен. Всичко ми е ясно, не съм паднала от небето. Достатъчно е, че в края на всеки месец ме каните на вечеря с малкия Фаръл. И трябва да водя война с майка ти, за да й платя за дните, когато се е грижила за сина ми.

— Радваме се, че можем да помогнем — махна с ръка Мици.

— Спомням си времето, когато знаехме колко месеца продължава туристическия сезон — умело смени темата Сара. — Сега има туристи по всяко време. Как мислиш, дали на континента движението е толкова натоварено?

— Сара, нали няма да напуснеш острова? — попита Мици. — Тук е твоят дом.

— Мислила съм за това — сви рамене младата жена. — Може би, ако се махнем от това място, Фаръл ще бъде по-щастлив.

— Ще бъде по-щастлив, ако го наричаш Майк.

— Така го наричам. Е, когато се сетя. Но не в това е проблемът.

— Какво има, Сара? Не е само повредената климатична инсталация. Да не би съпругът ти да създава някакви неприятности?

— Какво друго, освен обичайното закъснение от осем месеца на издръжката? — Въздъхна тя и посочи тълпата на плажа. — Не си спомням кога беше последната ми отпуска. О, не ми обръщай внимание. — Намръщи се Сара. — Може би навлизам в критическата възраст.

— На трийсет? — Намръщи се приятелката й.

— Синът ми още не е навършил девет години — оплака се тя, — а аз вече не мога да се справям с него.

— Какво чувам? И то от майка, която цитира дума по дума специалистите в областта на детското възпитание!

— Разбрах, че теорията и действителността са две съвсем различни неща. Често съм се питала как ли би се държал на мое място един мъж, един истински баща.

— Фаръл никога не е бил истински баща. Това, разбира се, не означава, че искаш той да се върне, нали?

— Може, но не и в моя живот.

— Прекрасно! — избухна Мици. — Да искаш това нищожество да се върне, след като пръсна за яхтата си всичко, което баща ти остави! Много подходящ пример ще бъде за момчето, като живее с онази кукла, която може да му бъде и дъщеря.

— Той не искаше да имаме деца, аз настоях. Не мога да повярвам, че съм била толкова наивна. Мислех, че това ще го накара да се промени и ще го задържа повече време вкъщи.

— Всички сгрешихме. Той беше различен, когато излизаше с него — чаровен, правеше впечатление, че иска жена, дете, семейство и всичко останало. Не можеш да кажеш, че не е знаел как се появяват на бял свят бебетата. Фаръл Майкълс търсеше удобствата на брака, но не пожела да поеме отговорностите. Не всички мъже са като него, Сара. Минаха пет години, време е да започнеш да излизаш и ще срещнеш някой добър мъж.

— Мици, говорили сме за това…

— Не искам да бъда груба, но Майк непрекъснато подхвърля, че иска да има баща. Когато братята ми бяха на неговата възраст, баща ми им отделяше много време. Какво казват по този въпрос твоите специалисти по детско възпитание?

— Според тях всички момчета на определен етап от детството си имат нужда от мъж, на когото да подражават.

— Знаеш, че Осаму би помогнал и повече, ако заради отбора не отсъстваше толкова често от града. Всъщност именно затова все още да нямаме деца. Това ме подсети — каза Мици, когато почти беше излязла от колата. — Свърза ли се с онази група, за която Осаму ти каза? Как се казваше? „Станете приятел на нашите деца“ или нещо такова?

— „Станете приятел на самотно дете“. — Очите на Сара се разшириха от учудване. — Много странно, че спомена за това. Когато Осаму ми даде брошурата, попълних талона, изпратих го и ми казаха да чакам. Но вчера директорът на агенцията ми се обади, че едно от децата току-що е напуснало острова. Очевидно това означава, че се е освободил мъж, когото вече са проверили и одобрили за Майк. — Тя неволно стисна волана. — Все още не съм дала съгласието си. Според теб какви мъже доброволно се захващат с подобно нещо?

— Бизнесмени, местни жители, които обичат децата. Обади им се — настоя Мици. — Осаму каза, че и няколко души от клуба „Ротари“, където той членува, също участват в програмата.

— Само ако Харви и Майк се разбираха… — въздъхна Сара.

— Харви Дентън? — изсумтя презрително Мици. — Кой може да се разбира с него? Не мога да проумея какво намираш в това самодоволно нищожество.

— И двамата обичаме да ходим на опера и театър. А пък и кой друг ме е поканил да изляза?

— Аз съм последният човек, който би ти направил забележка за това, че излизаш. Но Харви е толкова… — Мици замълча. — Сара, трябва да се отпуснеш. Забавлявай се.

— Наистина трябва да се забавлявам. Това беше философията и на бившия ми съпруг. Той се забавляваше и така изхарчи спестяванията, оставени от дядо му, а семейството му лиши от наследство както него, така и бъдещите му деца. Не съм момиче за забавления, Мици. И никога няма да бъда. Не искам да те гоня, но трябва да се отбия в магазина, преди да се прибера. Тази вечер треньорът на Майк по футбол ще го докара след заниманията, а той не обича, когато родителите отсъстват от дома и не могат да посрещнат децата си.

— Тогава му кажи да опита той да бъде самотна майка.

— Той има голямо семейство. Във вторник ми обясни какви са родителските ми задължения — намръщи се Сара. — Представяш ли си?

— Разбрах — рече Мици. — Тръгвам си. Ще се видим утре. Обещай ми, че ще помислиш пак за онази агенция. Може този, който са подбрали за Майк, понякога да го прибира от тренировка. Отдели малко време и за себе си или ще се съсипеш.

Сара не отговори и приятелката й отново надникна в колата.

— Сам ще отсъства две седмици. Искаш ли в петък да отидем на пица с Майк? Аз черпя — побърза да добави тя.

— Добре, но първо ще трябва да изтърпиш един футболен мач. И аз ще платя нашия дял от пицата. — Сара затвори вратата и потегли, преди Мици да се опомни и да възрази.

Отново я налегна меланхолия още преди да излезе на магистралата. Знаеше, че бившият й съпруг беше негодник. Но това не означаваше, че може лесно да свикне с тази мисъл. Понякога все още се чувстваше виновна за начина, по който той живееше. Бог й бе свидетел, че даде всичко от себе си, за да спаси брака им. Не искаше синът й да бъде самотен. Нейното собствено детство премина в грижи за болната й майка, докато баща й, военен служител, вечно пътуваше. Това беше съвсем основателна причина да иска детството на Майк да е весело и безгрижно.

Неочаквано пред нея се появи микробус, натоварен с водни ски и сърфове, и я изтръгна от унеса й. Принудена рязко да натисне спирачките, Сара тихо изруга. Можеше да напише книга за мускулестите красавци и техните разглезени приятелки. Докато живееше с Фаръл, в къщата й постоянно се отбиваха сърфисти, придружавани от лекомислени красавици. И ето че един ден се появи и празноглавата Диди Форбс, която, без да й мигне окото, замина с Фаръл.

Погледна часовника си да провери има ли време да се отбие в магазина. Майк знаеше къде е резервният ключ, но Сара винаги се стараеше да изпревари сина си. Във всички книги се обясняваше колко е важно да се отделя време да се изслуша детето, когато се прибере от училище.

Е, и храната е важна, помисли си тя и рязко спря на паркинга пред магазина. Купуваше всичко необходимо, но вечно оставаха без хляб и мляко.

Влезе и бързо обходи познатите пътеки между рафтовете. После трябваше да изчака опашката на касата. Двама мъже пред нея разговаряха за сърфове. Нямаше как да не подслуша разговора им.

Не й трябваше много време да разбере, че и те имат същите интереси като бившия й съпруг. Опита да не обръща внимание на разгорещения им спор как да навлязат в извивките на Бензай. Протокът Бензай бе мечтата на всеки сърфист. Не мечта, а може би мания, както в случая с Фаръл, припомни си Сара. И на сто години да станеше, нямаше да проумее как възрастни мъже могат да поставят сърфинга над всичко и над всички, дори над семейството. Лошото е, че всъщност Фаръл не беше единственият. Нима е нереално да търси уравновесен мъж, който да отделя време на сина й?

Миг по-късно Сара осъзна, че по-младият мъж се опитва да флиртува с нея. Тя стисна устни и отмести поглед от изпъкналите му бронзови мускули.

— Хей, сладурче — прошепна тъмнокосият мъж, — искаш ли да се позабавляваш? Започнаха големите вълни. Време е за забавления. Слънце и удоволствия — намигна той.

Сара понечи да му каже какво може да направи с предложението си, когато опашката се придвижи и дойде техният ред. За Бога, не беше в неин стил да влиза в словесни битки с напълно непознати. Може би наистина преживяваше криза на средната възраст.

Мъжете забравиха за нея, когато платиха покупките си — няколко хотдога, чипс и бира. От години не беше купувала такива неща. Не е честно по отношение на Майк, мина й внезапно през ум и реши непременно да прибави към списъка на следващите покупки и всичко необходимо за пикник. Проследи с поглед младите мъже, докато излизаха от магазина, и отново намрази Фаръл, задето бе убил и малкото безгрижност, която някога бе притежавала.

Сара излезе при колата си и късният слънчев следобед прогони тъгата й. Прибра се вкъщи напълно изтощена. Треньорът на Майк бе казал, че ще пристигне точно в пет и тя дори успя да ги изпревари с няколко минути.

Но те закъсняха. Наближи шест и тя се разтревожи, че се е случило нещо лошо. Обади се в училището, но никой не отговори на позвъняването. Подреди покупките и приготви две консерви задушено месо, като непрестанно надничаше през прозореца. Тревогата й растеше. Мици непрестанно я укоряваше, че прекалено много се безпокои. Но как да не се тревожи, като нямаше на кого друг да разчита?

Не можеше да се успокои и тъкмо се канеше отново да надникне през прозореца, когато внушителният автомобил на треньора влезе в алеята пред къщата. Сърцето й подскочи, когато младата жена зърна Майк, който слезе и закриволичи към къщата, като безцелно подритваше топката си. Слънчевите лъчи играеха в светлите му къдрици. Буца заседна на гърлото й. Съжали бившия си съпруг, че пропуска такива радостни моменти на бащинството.

Но родителските грижи невинаги бяха изпълнени с радост. На двете си колена Майк имаше големи тъмни петна от падания по тревата. И джобът на чисто новата му риза бе скъсан. Сара разтри слепоочията си. Не трябваше да допуска недостигът на пари да й пречи да го обича такъв, какъвто е. Тя преглътна всички забележки, които искаше да направи за вида му, и го поздрави.

— Здравей, Майк. — Галеното име, което тя понякога забравяше, прозвуча доста задавено. Гласът й привлече вниманието на момчето и то изпусна топката си в храстите.

— Мамо? — Майк прибра топката. Спря в подножието на стъпалата, засенчи с ръка очите си и се взря изпитателно в майка си.

— Добре ли мина тренировката? — попита Сара с престорена безгрижност.

— Не, играхме отвратително. Треньорът така каза. — Майк се промъкна покрай нея през вратата, ухили се и откри белите си зъби, няколко от които липсваха. Заради тях леко фъфлеше и миналата седмица учителката му предложи да го заведе на логопед, но Сара настоя да изчакат, докато поникнат постоянните му зъби. Ако това не разреши проблема… Е, тогава ще трябва да се справи и с него, както с всичко останало досега. Зъболекарят даваше известни надежди, макар да не бе съвсем сигурен, че поникването на зъбите ще отстрани дефекта в говора.

— Знаеш ли какво, мамо? — провикна се Майк от кухнята. — Първата ни среща за сезона, сега в петък, ще бъде с „Делфините“. Те са силен отбор. Но треньорът каза, че можем да ги победим.

Сара прибра якето му, изплъзнало се от стола, където момчето го захвърли. Това „треньорът каза“ го слушаше от една седмица, откакто започнаха тренировките по футбол. С изключение на увеличената такса и депозита за униформа и топка, нямаше нищо, което да не й харесва в новото му увлечение. Майк изглеждаше щастлив, а тя щеше да се справи някак. Винаги беше успявала. Прокрадна се зад него и го целуна по ухото.

— Хей, приятел, Мици ще дойде с мен в петък, постарай се да играеш добре.

— И Сам ли ще дойде? — с надежда попита Майк и изтри с ръка мястото, където го беше целунала.

— Страхувам се, че няма да дойде. Не е в града — негови студенти имат състезание. Може би ще дойде за първия ти мач от шампионата.

— Добре — промърмори Майк. — Хубаво е, че двете с леля Мици ще дойдете да ме гледате в този мач, но ми се иска Сам да може да ме види, когато ще играя наистина добре. Треньорът каза, че трябва да упражнявам удара си — продължи той и се намръщи. — Жалко, че Сам ще отсъства тази седмица. Повечето от момчетата се упражняват с бащите си.

— Може би ще имам малко свободно време в неделя следобед. Какво ще кажеш да си вземеш топката и да отидем на пикник в парка? Никога не сме ходили на пикник.

— О-о, мамо! — нацупи се Майк. — Ами ако ме види някое от момчетата? Искам да кажа, ти си майка. Ще ме помислят за глезльо или нещо такова. Ще изчакам Сам да се върне. Какво има за вечеря? — попита Майк и подуши въздуха.

— Чудех се кога ще стигнем до най-важното. Вечерята е задушено от консерва. И пресни плодове за десерт — добави тя, като виновно се питаше доколко здравословна е храната им. — Майк, вече съм уморена, а трябва и да изпера.

— Да… Винаги имаме за вечеря яхния от консерва. Когато майката на Тод е уморена, излизат някъде и вечерят хамбургери. Защо и ние не правим така?

— Обясних ти, че данъците се увеличиха — подаде му тя приборите. — Освен това трябва да спестя пари за климатичната инсталация на колата. Майк, жегата ме убива. — Очите й го умоляваха да я разбере.

— Защо не си купим нова кола? Семейство Клайн са си купили яркочервена. Страхотна е. Тази сутрин пред училище видях Джими да слиза от нея.

— Наистина ли са си купили нова кола? — Сара познаваше госпожа Клайн само от родителския комитет. Тя беше най-активната майка на първото, посветено на футболните занимания, събиране на родителския комитет.

— Да — отговори Майк. Ритна топката и проследи как се удари в масата и се сплеска.

Сара подреди разместилите се от удара прибори.

— Предполагам, че и майка му, и баща му получават добри заплати.

— Майката на Джими си стои вкъщи и прави шоколадови сладки — засмя се Майк. — Баща му работи. Джими казва, че се занимава с вестиции или нещо такова.

— Инвестиции — поправи го Сара и му взе топката. — Това означава, че хората му дават парите си, а той знае къде да ги вложи, за да станат повече.

— Защо не му дадеш малко пари? Тогава и ние ще можем да си купим нова кола. — Той я погледна с надежда и се отказа от опитите си да вземе топката, която Сара беше сложила върху хладилника, за да не може да я стигне.

— Бих искала да мога — засмя се младата жена. — Иди се измий. Остави мръсната си риза за пране и вземи чиста от гардероба. Чуй ме, Майк. Инвестирането не е толкова лесно. Трябват пари, за да започнеш, а точно сега не можем да отделим дори цент.

Сара се приготви да изслуша едно от поредните му избухвания, с които напоследък често й се налагаше да се справя, когато му откажеше нещо само защото парите не стигаха. Този път той не каза нищо. Раменете му се отпуснаха и момчето излезе от стаята, разкопчавайки ризата си в движение. Не знаеше кое е по-лошо — избухването или това униние.

Стана време за вечеря, но и двамата като че ли нямаха апетит. Сара си вземаше по малко от задушеното месо и в същото време подреждаше сметките. Чудеше се кои могат да почакат, докато поправи колата.

Майк си играеше с яденето и риташе крака на масата. Тъкмо се канеше да му направи забележка, когато телефонът иззвъня. Сара стана, излезе в коридора и побърза да вдигне слушалката.

— Госпожа Майкълс? — чу се плътен мъжки глас.

— Да — отговори тя колебливо, тъй като не можа да познае гласа. Усети как я побиха тръпки без видима причина.

— Казвам се Гейб Паркър. — Сара изчака мъжът да продължи, но в слушалката се чуваше само пукането по линията.

— Да — каза тя този път по-рязко. — Каквото и да продавате, господин Паркър, нищо няма да купя. Честно казано, нямам пари. — Той се засмя и тя продължи сърдито: — Щом липсата на пари ви забавлява, значи не сте търговец.

— Не, госпожо, не съм. Доколкото разбрах, Бил Евънс от „Станете приятел на самотно дете“ се е обадил да ви съобщи за мен. Избрали са ме за вашия син, госпожо Майкълс, и тъй като съм наблизо, се питах дали мога да се отбия за пет минути да се запознаем?

Стомахът й се сви. Да, сега си спомни. Господин Евънс й беше казал за Гейб Паркър. Не вярваше, че от това ще излезе нещо и затова не бе запомнила името. Майк се провикна от кухнята, за да попита кой се обажда. Не знаеше как да отговори нито на него, нито на непознатия мъж и стисна толкова силно слушалката, че пръстите я заболяха.

— Ало? — обади се мъжът, явно озадачен от мълчанието й.

— Не съм затворила, господин Паркър — отвърна тя вяло. — Само че… досега нямах възможност да говоря за това с Фаръл.

— За кое, госпожо?

Майк беше успял да си вземе топката и със самодоволната усмивка на момче, направило нещо забранено, я риташе из стаята и в коридора. Мъжът отново говореше, но тя не го чу от шума.

— Майк! — извика Сара. — Веднага остави топката и си довърши вечерята.

— Двама сина ли имате, госпожо Майкълс?

— За Бога, не. Синът ми се казва Фаръл, но предпочита да го наричат Майк.

— Разбирам. Госпожо Майкълс, след като синът ви е вкъщи, мислите ли, че ще можете да говорите с него и да ми кажете решението си? Живея в другия край на града. Мисля, че моментът е подходящ да се срещнем и да поговорим за основните права и задължения.

— Извинявайте, господин Паркър — каза тя, вече взела решение, — зная, че доброволно отделяте от скъпоценното си свободно време. Заповядайте у дома, а докато дойдете, аз ще подготвя Майк. Да ви дам ли адреса ни?

— Не, зная го. Ще дойда след около петнайсет минути. Ще успеете ли да поговорите със сина си?

— Да — промърмори тя и прокара ръка по изцапаната си блуза. Наричаше я госпожо, а това я караше да се чувства стара. Искаше да си облече и нещо чисто. Но господин Паркър не идваше при нея. Освен това той сигурно е свикнал да вижда уморени и неугледно облечени майки. Спомни си, че господин Евънс от агенцията й каза, че последният му ангажимент е продължил три години. Мъжът затвори и Сара застина със слушалката в ръка. Изведнъж я обзе паника. Затича се към кухнята и извика Майк. Той се показа на прага и я погледна уплашено.

— Моля те, мамо, не ми вземай топката. Повече няма да ритам вкъщи. Обещавам.

Сара се изкашля, прибра сметките и попита:

— Някои от приятелите ти в училище прекарват ли понякога времето си с мъже, които не са техни бащи?

— Разбира се. Дани Ръгълс има чичо, който от време на време го взема от училище. Други пък тренират с приятелите на майките си. Но, разбира се, те не са надути като твоите приятели.

— Ако имаш предвид Харви Дентън, той не ми е приятел, а колега от адвокатската кантора, където работя. Случва се да ме кани на представление или на някое парти. Както и да е, нямах предвид такива приятели. Чувал ли си за програмата „Станете приятел на самотно дете“? — Майк поклати глава. — Ами има хора, които доброволно отделят от времето си, за да се грижат за деца с един родител. Да бъдат техен възрастен приятел. Мъжете стават приятели на момчетата без бащи, а жените на момиченцата без майки. Сам разбираш, че един приятел няма да отделя толкова време колкото истински баща — побърза да добави тя, като видя, че момчето е заинтригувано и очите му блестят щастливо. — Някои от тях имат собствени семейства. В най-добрия случай мъжът ще може да отделя по няколко часа в месеца.

— Искаш да кажеш, че някой ще отдели време да рита топка с едно дете?

— Да, или поне така мисля — притесни се Сара. Не всички мъже обичат спорта. Например Харви. Трябваше да зададе всичките тези важни въпроси на Гейб Паркър.

— Мамо, мислиш ли, че и аз бих могъл да имам такъв приятел? Ще се обадиш ли на тези хора? Искам да ми намерят един за тази събота — изрече той на един дъх.

— Хей, първо трябва да кажеш на тези хора и освен това, Майк, няма гаранция. Сътрудникът от агенцията ще прецени — каза Сара, но като видя колко е разочарован синът й, побърза да му обясни за Гейб Паркър.

— Това е страхотно! Мога ли да му казвам Гейб, или ще трябва да го наричам господин Паркър?

Сара неволно се зарази от ентусиазма му.

— Ще трябва да го попиташ. Не забравяй, че някои от тях са възрастни хора.

— Но той няма да е досаден като Харви, нали?

Младата жена затвори очи. Ясно беше, че ще трябва да си поговори с Майк за Харви Дентън, но точно сега моментът не беше подходящ. Погали сина си по косата и се усмихна. Надяваше се заради Майк, че господин Паркър ще обича футбола. Би било добре да обича и музеите, изкуството и хубавата музика. Майк ще има полза и от това.

— В по-добро настроение ли си вече, мамо?

— Толкова лоша ли бях преди малко? — нежно докосна тя носа му. — Нещо специално ли имаш предвид?

— Може би трябва да изчакам… моя нов приятел. Треньорът каза, че тази вечер трябва да питаме родителите си за лагер по футбол. Това лято ще бъде в университета. Ще останем цяла седмица. Много професионални играчи ще дойдат да ни обучават. Почти целият отбор ще отиде.

— О, не, Майк! Тези приятели на децата не плащат за лагери. Все пак колко трябва да се плати? — Очите му помръкнаха и сърцето й се сви. Нямаше право да го занимава с финансовите си проблеми. Та той е още дете. — И така колко? — настоя тя.

— Сто седемдесет и пет долара — смотолеви той. — Но това включва храна и спане. Треньорът така каза.

— Но това е повече, отколкото ми трябва за поправката на климатичната инсталация!

— Не ме интересува! — Майк скочи от стола и грабна топката. — Всички момчета отиват. Важно е! — Той затръшна задната врата, без да го е грижа, че столът му се преобърна и в този момент някой позвъни на входа. С опънати до крайност нерви, Сара изправи стола. В коридора, на път към входната врата, младата жена се помоли господин Паркър да умее да проявява търпение към сърдити малки момчета и изнервени майки. Звънецът прозвуча отново и Сара се подготви да посрещне припрян изпълнителен директор. Рязко отвори и застина, неспособна да проговори.

Беше по-лошо, отколкото можеше да си представи. На верандата крачеше едър мъж с бронзов загар в износени къси панталони и избеляла шарена риза. Зад раздрънкания сребрист мустанг на Сара беше паркирано яркосиньо порше, заето открай до край от банановожълт сърф.

Това е някаква ужасна грешка, мислеше си Сара обезумяла. Той не е мъжът, когото са изпратили от агенцията. Просто турист, който иска да го упътят. Тя се поуспокои.

— С какво мога да ви помогна? — промълви.

Непознатият се извърна и вдигна поглед.

— Това ли е къщата на семейство Майкълс? — попита любезно. Същият плътен глас, който Сара чу по телефона.

Младата жена се втренчи в широките му гърди, разкрити от незакопчаната риза. Не, не, идеше й да изкрещи. Имаше желание да затръшне вратата, да дръпне пердетата и да се скрие.

— Казвам се Гейбриъл Паркър, Гейб. Съжалявам за неподходящото си облекло — извини се той, но в усмивката му нямаше и капка разкаяние или поне на Сара така й се стори. — Днес беше толкова горещо, че следобед избягах от работа и отидох на плаж. Сигурен съм, че ще ме разберете — разпери ръце той и присви очи. Явно не беше сигурен, че го разбира. — Вие ли сте госпожа Майкълс? Извинявайте, че ви го казвам, но изглеждате твърде млада, за да бъдете майка. А и този квартал надминава очакванията ми — озърна се той.

— Не съм казвала, че съм просякиня. Търся сериозен мъж, който да отделя време за сина ми, господин Паркър, а не… безотговорен сърфист. Съжалявам, че сте се отклонили от пътя си, но ангажиментът с вас е напълно неприемлив.

— Моля? Не ви разбрах? — пристъпи той крачка напред и я погледна в очите.

— Разбрахте ме чудесно — стисна устни тя.

— Препоръката ми от Бил Евънс може би ще ви успокои — измъкна той от задния си джоб лист хартия. — В нея се казва, че съм прекарал живота си в Оаху и имам фирма в Уайкики. — Споменаваха се и хотелите му, но Гейб премълча за тях. Тази жена не би се трогнала, дори самият цар Мидас да застанеше пред нея. Тя не прояви желание да прочете писмото. — Бил Евънс ме уведоми, че сте много притеснена, но не каза…

— Притеснена?! — прекъсна го тя. — Нищо не знаете за мен, господин Паркър. Моля ви, вървете си — подаде му Сара писмото. — Повярвайте ми, няма да се получи.

— Щом така мислите. — Мъжът отстъпи крачка назад и попита рязко: — Вие ли ще се обадите в агенцията, или аз да го направя?

Преди Сара да подхвърли как добре би си поговорила с Бил Евънс — координатора на програмата „Станете приятел на самотно дете“, бяла топка със сини ленти прехвърли страничния плет, удари се в плочките на алеята и полетя към главата й. Бърз като котка, Гейб се пресегна и хвана топката, преди да е ударила младата жена в лицето. Някъде наблизо се чу шум от затваряне на врата. Появи се Майк.

— Фар… Майк — обади се отпаднало Сара. — Прибери се.

— Съжалявам — каза момчето, като ги видя и застина на място. — Обикновено не ритам толкова силно. Треньорът така каза — продължи той, явно в чест на непознатия мъж.

Гейб Паркър коленичи и сложи треперещите ръце на момчето върху топката.

— Следващия път опитай с вътрешната страна на ходилото, вместо с пръсти. Така ще насочиш топката по-добре.

— Ще ми покажеш ли как? — грейна момчето.

— Тъкмо си тръгвах — намръщи се Паркър и срещна погледа на Сара. Нямаше представа какво се върти в главата на тази жена, но беше очевидно, че не го харесва. Откровено казано, чувствата бяха взаимни.

— Значи не искате да ми станете приятел, господин Паркър? Мама каза, че вие…

Гейб видя паниката в очите й, но забеляза и нещо друго — колко силна е обичта към сина й. Това го накара да опита отново. Сам не разбираше защо го прави, след като агенцията имаше дълъг списък от чакащи. Слезе на последното стъпало, обърна се и погледна младата жена.

— Какво ще кажете да помислим и двамата тази вечер и да поговорим отново утре?

Думите му отекнаха в съзнанието й. Тя кимна безмълвно. В този момент повече от всичко на света искаше той да си отиде.