Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (7)

Глава 7

В пет часа следобед Ландийн разтърси Графтън и го разбуди от дългия му сън.

— Време е да вървим да хапнем, приятелю, иначе ще умреш от глад до вечерта!

— Какво има за ядене?

— Къри.

— Без мен! Ще си купя пуканки, докато гледаме филма. Върви си и ме остави да спя!

— Ако не станеш сега, тази нощ изобщо няма да можеш да заспиш!

— Към Филипините ли плаваме?

— Да. Чакат ни пет вълшебни дни и развратни нощи в най-хубавото място от тази страна на Тиджуана.

Джейк светна нощната лампа и седна в леглото си.

— Взех едно важно решение, Сами. Напускам авиацията!

— И какво смяташ да правиш? — попита Ландийн.

— Ами каквото обикновено правят всички бивши военни, когато се уволнят — ще продавам коли или полици.

— Животът е шибана работа! При това накрая умираш! — заяви Ландийн с тон на врял и кипял човек. — Трябва да се замислиш за нещо наистина важно — например как да си намериш някоя готина мадама по време на почивката.

— Естествено! Всичко, което ми трябва сега е солидна доза трипер. — Джейк взе сапуна, шампоана и хавлията си и се отправи към душа. Копеле гадно, промърмори си той, докато водната струя го обливаше. Летенето е като наркотик. Животът ми се върти около него, а когато еуфорията премине, реалността стряска със своята мрачност и сериозност. Сега аз си седя тук, здраво стъпил с два крака на пода под душа, а Морган е мъртъв и целите, които бомбардираме, са си все така абсолютно незначителни. Може би всяка нощ някой съветски шпионин подхвърля върху бюрата на шефовете в Пентагона по един списък на маловажни обекти в Северен Виетнам, който на следващата сутрин веднага бива разпространен по военния телеграф. Чудно как още не са ни наредили да бомбардираме и бунището на Хайфон! Някой почука по стъклото на кабинката на душа.

— Пести водата, приятелче!

Джейк спря водата и се насапуниса, после пусна душа отново и се изми. Тъкмо се изтриваше с хавлията, когато Каубоя Паркър, само с една кърпа през кръста, влезе в кабинката при него.

— Джейк, ако онзи пилот на изтребителя те остави да си платиш и едно пиене, докато сме на брега, значи няма пукнат косъм на задника си!

— Дърт плешив гъз! Каза, че ще ме черпи една бутилка.

— Само една? Да не си мисли, че ние на бомбардировачите пием само прясно мляко? — Каубоя пусна водата на душа.

— Една нищо и никаква бутилка! — извика той. — Тия скапаняци са големи скръндзи! Значи оценява живота си на бутилка евтино уиски! Господи, та той трябва да купи пиене за цялата ни ескадрила!

Каубоя не млъкна през цялото време, докато се къпеше. Когато си тръгваше, Джейк почука по стъклото на кабинката.

— Остави малко вода и за другите, Каубой!

— Вода ли? Чакай малко бе, простак такъв! Ами аз съм се къпал в армията още когато ти си бил в прогимназията! Дяволите да го вземат, ами че аз, когато бях дете и живеехме в Тексас, всяка сутрин си взимах сапуна и отивах да се повъргалям в тревата, докато росата още не е изсъхнала! На това му се вика тексаско къпане! — Водата продължаваше да шурти. — Не бях виждал дъжд, докато не станах на 10 години! Мислех си, че реките не са нищо друго, освен отводнителни канали, пълни с гърмящи змии! — И той продължи своя монолог.

Джейк спря пред една мивка и пусна студената вода. От кабината долетя силен крясък, придружен от кълба пара. Джейк побърза да изчезне през вратата, преди да го е застигнал хвърления по него сапун. Когато се върна в каютата, той намери Ландийн да седи на бюрото си.

— Ощавих Каубоя, докато се къпеше!

— Ще ти го върне. При това, когато най-малко го очакваш! — и Сами продължи да разлиства някакво списание.

— Да знаеш кой ще ми пратят за навигатор?

— Нямам представа. Не мисля, че някой от ескадрилата ще е навит на ротация. Решението е работа на шкипера и Каубоя. Може би ще ти дадат новия навигатор, който ще ни чака в Куби. Видях съобщението за него преди половин час.

— И какво пишеше там? Какъв опит има?

— Ъъъ… Всъщност, ставаше въпрос за двама навигатори и един пилот. Пилотът и единият навигатор идват от VA-128, вторият е от VA-42.

Ескадрила 128 подготвяше новите попълнения за разпределените към Тихоокеанския флот ескадрили А-6. Базата ѝ бе на остров Уидби. Ескадрила 42 имаше същите задължения, само че се намираше на Източния бряг.

— Дано не ми дадат някой новак!

— От къде на къде?

Джейк окачи хавлията зад вратата и седна на леглото си.

— Трябва ми навигатор, който да си разбира от работата!

— Всичките са добри. Професионалисти са!

— Искам човек, който наистина си пада!

Сами захвърли списанието върху бюрото и като сплете пръсти на тила си, се загледа внимателно в Джейк.

— Не прави глупости! Дори не си помисляй! Ти си човекът, който мисли за всичко, преди да пусне бомбите, забрави ли?

— Омръзна ми да стрелям по дървета, Сами!

— Ако почнеш да взимаш войната прекалено лично, много скоро ще си мъртъв! Това, от което наистина имаш нужда, е да се напиеш и да си хванеш някоя мадама, докато сме на брега! Мислех си, че аз съм зле, но моето е направо нищо в сравнение с теб!

— Аха.

— Тези работи идват и си отиват, приятелю! Гореща жена и студена бира е всичко, което ти трябва, за да си възвърнеш правилното отношение към живота!

 

 

Същата вечер, след вечеря, шкиперът свика всички офицери на разбор в каюткомпанията на ескадрилата. Скоро 40-те летци пристигнаха и напълниха помещението. Няколко души седнаха на бюрото на дежурния, а трима закъснели едва успяха някак да се натъпчат в задната част на каютата. Командирът на ескадрилата Кампарели застана на подиума и попита Каубоя дали всички вече са тук.

— Не, сър! Големият Оги отиде да провери какво е положението с вечерната прожекция.

Бяха назначили Големия за отговорник по филмите, след като Кампарели бе привикан от капитана на Шило във връзка с оплакването на младите офицери от липсата на забавления в клуб „Аламеда“. Това бе станало вечерта, преди корабът да потегли. От отговорника по филмите се искаше да избира и прожектира всяка вечер по един филм в кают-компанията след приключването на бойните полети. Големият бе станал истински спец по смяна на ролките — негов бе и корабният рекорд по бързина на извършване на тази операция — 32 секунди.

— Е, няма да го чакаме — каза шкиперът.

— Утре в 10 на полетната палуба ще има възпоменателна служба в чест на Макфърсън. За офицери — бяла парадна униформа. — Спря за миг, сякаш се чудеше какво още да прибави. Когато паузата продължи достатъчно дълго, той продължи — Атестациите на редовия състав от клас Е-1 до Е-3 трябва да са готови до края на месеца. Искам да сте ги предали на преките си началници преди да сме стигнали Куби. Нещо сте станали много небрежни напоследък! Тази работа трябва да бъде свършена, независимо от летенето, чукането и всичко останало. Без да сте го направили, няма да видите никаква отпуска! А сега нещо друго. Този път ще свалим два самолета на брега. Ще имаме нов пилот и един или двама навигатори, така че се налага да изпълним няколко учебни полета, за да може пилотът да свикне по-бързо с кацанията на борда. Ландийн и Грийв, Графтън и Лудият Джак ще закарат самолетите в Куби. Магарето напоследък имаше много работа, така че за награда ще му дадем една въздушна разходка. Излитане в 7 сутринта вдругиден. — Офицерите изпуснаха въздишки на завист. Няколко часа в повече на брега винаги бяха добре дошли.

— Корабът ще пристигне в 10 часа. В 10 и 30 вече ще сте свободни да слезете на брега.

Това заявление бе посрещнато с ръкопляскания. Корабът се намираше в открито море вече 52 дни.

— Я тия отзад да заключат вратата!

Тълпата се разшумя. Това, което щеше да последва, можеше да е много забавно.

— Това, което ще кажа сега, не бива да напуска стаята! Ако жена ми ми пише, че Клубът на офицерските съпруги го е обсъждал на заседание, лично ще удуша копелето, което се е изпуснало в писмо до семейството си! Никоя от дамите, членки на клуб „Губя си времето“, няма право да го чуе!

Кампарели спря за момент, за да постигне още по-голям ефект. И карфица да паднеше, щеше да се чуе.

— Днес следобед прекарах половин час с другите шкипери горе на мостика. Изглежда на борда си имаме „фантомче“!

При това изказване повечето мъже започнаха да дюдюкат, но имаше и такива, чиито лица издаваха чисто недоумение. Кампарели огледа летците.

— Явно трябва да обясня за тези, които не знаят за какво става въпрос. „Фантомът“ е феномен, който от време на време се появява на военните кораби. От години не бях чувал за такова нещо, но май нашият самолетоносач се е сдобил с подобен случай. — Мъжете започнаха да се бутат един друг с лакът и да се хилят. — От известно време хората от Ремонтното и поддръжката започнаха да намират човешки екскременти на места, където не е имало никой в продължение на няколко часа. После фантомът решил да се прави на интересен и решил да пуска в кутията за предложения и оплаквания бележки от типа: „Тази вечер ще се изсера в отделението на четвърти катапулт, подпис Фантома“. На другия ден кафявата купчинка наистина се оказва там!

В каюткомпанията избухна гръмък смях. Смелото незачитане на висшестоящите винаги бе смятано за хубава шега. Когато шумът поутихна. Каубоя попита:

— Какво точно значи „екскременти“?

Въпросът предизвика нов изблик на смях.

— Това, дето ти е в главата! — бе отговорът на шкипера. Когато смехът утихна, Татенцето продължи: — Както и да е, вчера следобед била намерена нова бележка, в която пишело, че през нощта Фантомът ще атакува квартердека. Капитанът назначил охрана на всички изходи и им наредил да не пускат и пиле да прехвръкне. — Командирът млъкна и се огледа. Всички мълчаха. Очите на Татенцето проблеснаха дяволито.

— Тази сутрин намерили обещаната купчината, където било написано — на квартердека!

Офицерите се смяха до сълзи. Удряха се един друг по гърба и тропаха с крака.

Това дойде твърде много за Сами Ландийн. Той стана от мястото си и на пръсти тръгна напред, като през цялото време се оглеждаше. Смехът спря и всички се вторачиха в него. Няколко души се изхилиха. Когато се изправи отпред. Сами изгледа останалите с потаен поглед, след което разкопча колана на панталоните си, свали ги и клекна. Мъжете от задния ред се изправиха върху столовете си и проточиха вратове напред, за да виждат по-добре. Шкиперът заговори:

— Сам, ако се изсереш на пода ми… — Остатъкът от думите му се загуби в разразилия се ураган от смях. Сами отчаяно се опитваше да остане сериозен. Накрая се изправи, вдигна панталоните си, хвърли един последен изпитателен поглед наоколо и на пръсти побърза към мястото си. Стените се разтресоха от бурята от аплодисменти и гръмогласен смях.

— Добре. Стига толкова! Щабаря, у теб ли е онази папка?

— Да, сър, но… Нали не мислите да…

Татенцето протегна напред ръка и Харви Уилсън с нежелание му подаде една кафява папка, след което се върна на стола си със сериозно изражение на лицето. Кампарели постави папката върху подиума и започна да преглежда всеки документ в нея.

— Паркър, ела отпред!

Каубоя бавно се изправи на крака и изпълни заповедта. Нямаше достатъчно място, за да застане точно пред подиума, така че застана встрани от него, с лице към публиката. Шкиперът избра един лист и си го прочете наум. Накрая се извърна и погледна заместника по планирането на ескадрилата.

— Тук пише, че на 6-ти октомври си бил видян от няколко офицера, чиято репутация е безупречна…, е, сравнително добра… да кажем, средно добра… абе, я да погледнем истината в очите — тия момчета пият, пушат и лъжат на карти! Както и да е, видели те, значи, да се разхождаш чисто гол по коридорите…

Няколко души отново се изхилиха.

— Какво можеш да кажеш в своя защита, мистър Паркър?

— Ами, Шкипер, къпех се, а някой ми сви кърпата и…

— Мистър Паркър — гласът на шкипера изразяваше истинско презрение, — дай да не обвиняваме някой твой невинен другар за гадните ти перверзии! Бил си на поне сто фута от каютата си, гол като пушка, при това си чукал по всички врати!

— Ами… някой беше заключил каютата ми, сър! Мисля, че станах жертва на отвратителен заговор! — Каубоя изпепели тълпата с поглед. Тя му отвърна с освиркване.

— Лицето, или лицата, които са замислили това противно дело, се опитваха да опетнят репутацията ми, сър! Може и да ви звучи невероятно, но е истина!

Шкиперът се ухили на офицерите.

— Заслужаваш медал, мистър Паркър, за смелостта да проявиш дързост и перверзия в момент на вражеска диверсия! — И като извади червена лента от един плик, той я окачи на врата на Каубоя. На лентата бе завързан ключ от нечия каюта.

— Носи това винаги, момчето ми! — С едно махване на ръката, Кампарели му разреши да се върне на мястото си. Когато най-накрая страстите се поуталожиха, изведнъж всички си дадоха сметка, че някой отдавна чука по вратата. Отвориха я и в стаята влезе Големият Оги, помъкнал със себе си няколко филмови ленти.

— Какво, по дяволите, става тук? Шумът, който вдигате, се чува поне сто фута надолу по коридора! — Всички едновременно се опитаха да му обяснят. Кампарели надвика гюрултията.

— Какво ще гледаме тази вечер, Оги?

Шумът затихна.

— Ами, шкипер, филмът се казва „Черните върхове на втора улица“.

— Никога не съм го чувал! — каза Франк Кампарели, който не пропускаше възможност да се заяде с филмовия отговорник.

Каубоя повиши глас:

— Аз съм го гледал, шкипер! Не е лош!

Командирът изгледа Паркър с присвити очи.

— Има ли голи сцени?

— Една-две.

— Как би го оценил по скалата от 1 до 10?

Каубоя погледна към тавана и почеса брадичката си. Накрая се обърна към шкипера.

— Към 12.

— Олеле! — провикна се някой ентусиазирано.

— Почвай, филмов отговорнико! — нареди Татенцето и се тръшна на стола си.

След филма Джейк отиде в отдел „Личен състав“ на ескадрилата — една дупка с размерите 10 на 12 фута, намираща се до борда. Подписа документите на двама от зачислените към него матроси, които трябваше да бъдат атестирани, след което се отправи към работилницата за планьорите, едно ниво над хангара, но на срещуположната страна.

Както обикновено, старшина Юджийн Стайърт бе там. Всъщност, той не излизаше от работилницата, освен когато трябваше да отиде да се храни — а това ставаше четири пъти дневно.

— Добър вечер, мистър Графтън!

— Здрасти, Старши! — Джейк седна на посочения му стол. Стайърт разполагаше с едно кресло и освен него и бюрото, в помещението нямаше никаква друга мебелировка. Графтън се огледа. Навсякъде бяха окачени различни инструменти; шкафът срещу бюрото бе отрупан с резервни части. Подът бе изцапан от внесените от хангара машинно масло и хидравлична течност.

— Как вървят нещата? — Стайърт скръсти ръце на закръгленото си коремче и се облегна назад. През 25-те години служба във Флота, той бе работил със и за множество младши офицери, така че прекрасно познаваше всекидневието им. Надзираваше екип, чиято задача бе да оправя повредите по телата на самолетите от всички ескадрили, освен това се грижеше всичко да става според изискванията на документите и всеки от хората му да си върши работата както трябва. За подчинените си той бе върховният началник. Именно на него представяха семействата си, когато те идваха да посетят кораба, в редките случаи, когато той беше в Щатите. Като всеки старшина, Стайърт бе подчинен на някой младши офицер — току-що завършил колежа младок, за когото още не беше ясно, дали ще реши да остане във Флота завинаги. Според Юджийн младежът бе там, за да се учи, а не за да усложнява живота на останалите. Знаеше, че за офицерите е добре да посещават работилницата, но лично смяташе, че колкото по-рядко му се мотаят из краката, толкова по-добре. Изключения правеха случаите, когато му трябваше някой офицер, който да се застъпи пред по-горна инстанция за нещо, а Графтън често го бе правил за него.

— Всичко е наред — отвърна старшината. — Ще поразчистим малко наоколо сутринта, преди хората да си облекат парадните униформи за тържествената възпоменателна церемония. — Тук той побърза да прибави, — наистина много съжалявам за мистър Макфърсън! Не биваше да си отива така!

Джейк кимна и като извади цигарите си, предложи една на Стайърт. След като запалиха, Графтън посочи папките върху коленете си.

— Време е за атестация на редовия състав. Джоунс и Хардести. Ти приготвил ли си вече черновата? — старшината порови в едно чекмедже и извади от там два листа карирана хартия, които подаде на Графтън.

Джейк набързо ги прегледа. Като ученик Стайърт явно никога не е бил особено силен по писмен английски. Когато приключи с четенето, обсъдиха оценките, които трябваше да получат двамата мъже. Беше им ясно, че офицерът ще оправи стила и прибави точната оценка по петте специфични категории, но резултатите върху хартията в крайна сметка щяха да отразяват главно предложенията на механика. Всички бяха наясно, че Стайърт държи съдбините им в ръцете си подобно на феодален владетел, управляващ крепостните си селяни. Когато приключиха с оценките и офицерът прибра листата в папките си, старшината му показа една молба. Хардести искаше 4 дни отпуска във Филипините, за да се „видел с жена си“. Джейк погледна механика.

— Мислех, че не е женен!

Стайърт сви рамене.

— Явно вече е!

— И кога разбра за това?

— Преди 30 минути, когато Хардести ми даде това нещо.

— Е, да я одобря ли или не?

Стайърт явно не знаеше какво да каже.

— Дявол го взел, ако е вярно, може доста да си изпатим, ако не му разрешим отпуската. Примерно можем да получим писмо от майка му или от някой загрижен конгресмен.

От тона му ставаше ясно, че според Стайърт майките и конгресмените са нещо като потенциална опасност, от типа на спукан апендицит.

— Трябва ли ти за нещо, когато пристигнем в пристанището?

Стайърт поклати глава.

— Ще се обадя в спалното, за да го извикам да дойде при нас. — И той набра съответния номер. Докато го чакаха, Джейк попита:

— Мислиш ли, че този брак е сериозен? Че Хардести наистина е премислил всичко, преди да се реши на подобна стъпка?

— Съмнявам се. Хардести никога не е бил особено силен в мисленето. Показа ми нейна снимка. Бива си го момичето. Най-вероятно я е срещнал в някой бар или публичен дом. Сигурно е първата, с която се е чукал.

Когато пристигна, Хардести се изправи пред бюрото, но не застана мирно. Джейк се пребори с желанието си да стане прав, като вместо това мълчаливо огледа младежа пред себе си. Молбата се намираше на края на бюрото пред него. Хардести бе 19-годишен, беше във флота от 10 месеца, имаше гимназиално образование, тежка форма на акне и вероятно се бръснеше един път седмично.

— Чувам, че си бил женен. Нали беше ерген?

— Не съм казвал на никого, преди да подам тази молба. Виждате ли, искам да отидем двамата с нея на посещение на част от роднините ѝ в Манила.

— И кога се ожени?

— При последното слизане на брега. Преди два месеца — Хардести се вторачи в обувките си. Джейк си спомни за времето, когато като дете трябваше да обяснява поведението си пред баща си.

— Знаеш ли, че има изискване, според което трябва да поискаш специално разрешение от Флота, ако си решил да се жениш за чужденка?

— Не, сър. — Хардести изобщо не погледна нагоре.

— На колко години е жена ти?

— На 16. — Все така зяпаше пода. Джейк въздъхна.

— Докладва ли за това на Личен състав?

— Не.

— Защо?

— Ами, още нямам копие от брачния договор. Във Филипините нищо не става бързо. — Освен хващането на гонорея, помисли си Джейк.

— Пък и знаех, че онези от Личен състав ще ме накарат да отида при тях, когато го получа, така че реших, че засега няма смисъл да ходя при тях.

— Защо жена ти още не ти е изпратила копие?

— Тя знаеше, че ще се върна след няколко месеца и тогава бих могъл да го взема.

— Ами ако те бяха убили по време на плаването? Жена ти нямаше да види и пени от застраховката ти! Нямаме никакъв официален документ, който да доказва, че си се женил за когото и да било, сигурно и на Дисбърсинг не си казал!

— Не, не съм казвал на никого.

Стайърт се намеси в разговора:

— Казва се „Не, сър“, когато отговаряш на офицер, Хардести!

Момчето вдигна поглед:

— Разбира се, шефе! — Джейк продължи:

— Федералният закон изисква личният състав от Е-4 на долу да изпраща част от заплатата си на семейството си, знаеше ли това?

— Да, сър. Ще оправя всички формалности веднага, щом мога!

— Казал ли си на родителите си за женитбата си?

— Да, сър!

— И какво мислят те?

— Ами, татко е мъртъв от няколко години, а мама още не ми е отговорила на писмото. — Отново се бе съсредоточил върху връзките на обувките си.

— Обичаш ли я? — Графтън моментално съжали за въпроса си.

— О, да, сър! — Очите на Хардести блестяха. — Ето снимката ѝ! — И той извади от джоба на ризата си една малка снимка.

Като повечето филипинки, тя имаше дълга черна коса, малък нос и леко ориенталски очи. Изглеждаше много царствена. Офицерът върна снимката на Хардести и погледна към старшината, който явно бе решил да не сваля очи от отсрещната стена. Любов ли? Джейк направо можеше да чуе как Стайърт щеше да разправя по-късно в сержантската столова за случилото се: "И после той го попита „Обичаш ли я?“ Леко притеснен, пилотът се върна към разглеждания въпрос.

— Ще подпиша молбата ти, Хардести, но първо ще ти кажа нещо важно. Като си се оженил без разрешение, ти си нарушил закона. Шкиперът може да реши да ти наложи дисциплинарно наказание!

— Сър, ами аз не знаех нищо за подобни разпореждания! — Морякът стисна зъби и се вторачи в пластинката с името на гърдите на Графтън.

— Длъжен си да ги знаеш! Ако ги нарушиш по какъвто и да е начин, подлежиш на дисциплинарно наказание! Но да не говорим празни приказки. Искам да видя копие от документа за женитбата ти в деня, когато напускаме пристанището, иначе ще си изпатиш сериозно за това, че не си могъл да издържаш близките си! Наясно ли си, че сега, когато си женен, си длъжен да поддържаш тази жена морално и финансово?

— Да, сър! Ясно ми е. Ще взема необходимото копие!

Лейтенантът подписа молбата и нареди на Хардести да я занесе в личен състав. Момчето му благодари и си тръгна. Графтън се изправи и се приготви да си върви.

— Ако си въобразява, че може да се ожени за някоя от тези жени и да си осигури чукане всяка нощ, докато сме в пристанището — каза той на Стайърт, — а после, когато се върнем в Щатите, да се сбогува с нея завинаги, не е познал!

Главният механик сви рамене.

— Той е още дете!

— Каква каша! — И офицерът се отправи към каюткомпанията на ескадрилата, за да докладва на шкипера.

 

 

— Какво мислиш да правиш, Джейк? — попита го Кампарели. — Капитанската мачта? — Обикновено дисциплинарни проблеми се разглеждаха от капитана по време на специални заседания, известни като „капитанската мачта“, в чест на времето, когато капитанът раздавал правосъдие, изправен пред главната мачта на кораба.

— Не, сър. Бих предложил да забравим за нарушението, да му дадем исканата отпуска и да се погрижим той да разбере отговорността, която е поел, женейки се за момичето.

— Добре. Дано да се уредят нещата, както искаш. Между другото, я си издърпай един стол, Джейк, и седни!

Пилотът се подчини.

— Надявам се, разбираш защо трябваше да проведа онзи разговор в каюткомпанията тази вечер?

— Да, сър!

— Не че проявявам неуважение към паметта на Морган! Трябва да поддържаме висок дух, иначе с тази бойна единица е свършено! — Шкиперът го изгледа. — Разбираш ли ме?

— Разбирам ви, сър!

— Мисля, че никой цивилен не би ни разбрал. Това бе професията на Морган. Трябва да продължим да живеем, независимо от това кой напуска играта и кой не. Всъщност, именно фактът, че губим ценни хора, изисква от време на време да поизпуснем малко пара, за да намалим напрежението. — Той се намести на стола си. — Виждаш ли, не самолетите, а екипажите им са истинското ни оръжие!

Джейк кимна.

— Добре, просто исках да съм сигурен, че ме разбираш!

 

 

Когато се върна в каютата си, Джейк се зае с оценките. Привърши с тях някъде към 1 часа след полунощ. Отиде в предната лавка на 0–3 ниво, точно под полетната палуба, и си взе един хамбургер. Ейб Стайгър седеше сам на маса.

— Здрасти, Джейк! Хвърли котва при мен за малко! — Спецът беше разтворил някаква книга до чинията си.

— Здрасти, шпионино! Как вървят нещата? — Пилотът седна на един стол. Захапа хамбургера и погледна книгата.

— Джейк, вече имаме оценката за пораженията, които си нанесъл при бомбардировката вчера, когато летяхте на юг двамата с шкипера. — Ейб се ухили.

— Така ли? — Джейк вдигна книгата и прочете заглавието. „Възходът и падението на Третия Райх“. Беше я чел в колежа.

— Аха. Да ти кажа, скъпи, много хубава работа си свършил! Убил си 47 от жълтите!

Джейк остави книгата.

— 47? — прошепна той.

— Точно така. 47 от техните. — Ейб отново се усмихна. — Направо си им разказал играта! Това е най-добрият ни резултат за един-единствен полет от целия курс! Може и да получиш медал за заслуги от флота, Джейк! Или дори нещо повече!

— Ах ти, гадно малко… — Усмивката на Стайгър замръзна. Джейк усети стомахът му да се преобръща.

— Лайно такова! За какво ми каза всичко това? Мислиш ли, че искам да го знам? — той вече крещеше. — Знаеш ли им имената? Защо не ми кажеш и тях! Сигурно ги имаш!

— Мислех, че би искал да знаеш…

— Защо, по дяволите, ще искам да знам? И сега трябва да продължа да живея, нали? Аз — Графтън, а не ти! Копеле гадно!

— Не исках да…

— И медал при това! Да не мислиш, че ми пука дали ще ме наградят или не? За какъв ме мислиш, за бога? За някакъв смахнат кръвожаден копой? — От устата му хвърчеше слюнка. Избърса я с опакото на ръката си. — Ей, Джейк, аз… — Да си кична скапания медал на униформата, така че всеки път, когато я обличам, да се сещам, че съм убил 47 мъже! Да, точно това ми трябва, задник смотан! Точно такъв медал ми трябва. Сега, що не вземеш да се махнеш оттук и да бягаш долу да напишеш предложението за награждаването ми? Върви кажи на Ландийн! Той съчинява подобни боклуци за Уилсън. Върви му кажи на него! — Джейк се пресегна през масата, опитвайки се да докопа Стайгър, който отскочи назад толкова бързо, че събори стола си.

— Махай се от очите ми, Стайгър! Отивай при него!

Спецът бързо си излезе. Джейк изгледа мрачно публиката, която се бе събрала да го слуша. Хората се извърнаха и като дишаше тежко, Графтън седна обратно на стола си и се вторачи в чашата кафе пред себе си. Какво разбираше Стайгър от убиване? Какво знаеше той за смъртта? Исусе Христе!