Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (14)

Глава 14

Телата им лъщяха от пот на следобедното слънце. Голи до кръста, обути в широките моряшки дънки, оръжейниците работеха по групи и вдигаха бомбите от количките към бомбодържателите на самолетите на височина около два метра. Всеки път, когато се напрягаха, за да повдигнат някоя бомба, мускулите им изпъкваха. Днес около Интрудърите работеха две различни групи. Щом отговорникът на групата им извикваше „Хай-де!“, осем моряка изпъшкваха дружно и петстотинкилограмовата бомба влизаше в бомбодържателя. Там те я задържаха с мускулестите си ръце, докато командирът затвореше механичните резета, които прикрепяха бомбата към самолета, и вкараше червените предпазни щифтове. Когато от всеки пилон увиснеха по три големи зелени кренвирша, някой минаваше от бомба на бомба, завинтваше на носа механичните детонатори и инсталираше деблокиращите жици за задействането им. На Джейк Графтън оръжейниците му напомняха на гимназиален отбор по ръгби — една бодра дружина от млади и здрави мъже с широки рамене и набраздени от мускули кореми.

Някои от тях винаги успяваха да намерят време да надраскат с тебешир лично послание към виетнамците върху една-две бомби. Това всички го бяха правили през първия месец от плаването, но сега вече за повечето от тях преживяването се беше изтъркало. Бащите им бяха поставяли бомбите на пилоните по същия начин и бяха писали подобни послания на японците. Един от надписите привлече вниманието на пилота: „Ако успееш да прочетеш това, значи си жълтокож, роден с късмет“.

Джейк провери дали всяка от бомбите беше инсталирана правилно, после прегледа настройката на детонаторите на носовете им. Всеки от тях трябваше да се взриви след шест и половина секунди свободно падане. Днес Интрудърът на Графтън щеше да понесе дузина 1000-паундови бомби и 2000-паундов подвесен резервоар на корема, което означаваше над два пъти повече полезен товар от този на Б-17, летели срещу Берлин.

— Разбийте ги, господин Графтън — каза старшият на групата и отведе хората си към следващия самолет. Джейк продължи предполетния преглед. Слънцето печеше приятно по раменете му, а тениската му се навлажни от пот, докато той преглеждаше гумите, спирачките и ключалките на люковете. Поспря, затвори очи и обърна лице към слънцето, чиято светлина проникваше през клепачите му. Вятърът разрошваше косата му. Той отвори отново очи и погледна към големия кълбовиден облак, сред яркосиньото небе. Скоро…

Когато Джейк скочи в пилотската кабина, Върджил Коул вече беше притегнал коланите и проверяваше картите и записките си. Техникът на самолета Мегът последва пилота по стълбата и се наведе над кабината, за да му помогне да закопчее катарамите.

— Как е баща ти, Буба? — запита Джейк.

— Вече е добре, господин Графтън. Обадих се до Тексас, както ми казахте. Мисля, че ще се оправи. Ей, къде ще летите днес?

Графтън бръкна в джоба над глезена на пилотския си костюм и извади картата. Разпери я и забучи пръст на едно място.

— Ето тук.

Това, което сержантът видя, бяха зелените и кафяви географски означения на речна делта и планинска местност, сини линии за реките и точици и кръгчета за селата и градовете, със странни и екзотични имена.

— Какво има там?

— Електрическа централа — Джейк знаеше, че през последните шест месеца тя беше бомбардирана поне три пъти.

— Къде се намира Ханой? — запита Бубата.

Джейк отвори още една гънка на картата.

— Ето тук. А ние се намираме тук долу, на позиция „Янки“. — Той премести пръст към залива Тонкин.

Сержантът се ухили.

— Радвам се, че не идвам с вас — каза той и изчезна надолу по стълбата.

Както обикновено, пилотът направи по памет проверка преди запуск на разположението на всеки бутон и лост по командното табло, като първо мислено си го представяше, а после го поглеждаше и докосваше. Размърда се в седалката. Еех! — каза си той. Любимото ми кресло! Затвори очи и отново провери бутоните, а пръстите му се движеха уверено по всеки един от тях.

Свери часовника си с бордния. Имаше три минути, преди ръководител полетите да нареди да запусне двигателите. Забеляза, че долу на палубата сержантът и оръжейниците вече носеха защитни ризи и шлемове, а също и надуваеми спасителни жилетки, в случай че изгорелите газове ги издухат зад борда. Пилотът се облегна назад и се загледа в играта на слънчевите лъчи и светлосенките, прокрадващи се през пухкавите облаци.

— Направо страшен ден за полети — каза той на Върджил Коул, който вдигна поглед от компютъра.

— Ъхъ.

Джейк си сложи шлема и зачака за сигнала на стартьора. След по-малко от десет секунди те вече рулираха към катапулт 3 по средата на палубата. Изстреляните оттук самолети излитаха под ъгъл, вместо над носа на кораба.

Докато чакаха реда си за изстрелване, Джейк наблюдаваше боцман Мулдовски, който днес беше дежурен на средните катапулти. Боцманът ходеше наперено нагоре-надолу, като пиратски капитан — с шкембе напред и изпъчени гърди и хвърляше по едно око към сигналните светлини на Кулата. Започнеше ли обаче изстрелването, той се превръщаше в страшно зает човек — проверяваше скоростта на вятъра, нагласяше налягането на парата и в същото време наблюдаваше закачането на самолета на съседния катапулт. Той лично пускаше всеки един самолет — първо сигнализираше на пилота да даде излетен режим, докато проверяваше дали всичко е в изправност, после отговаряше на козируването и даваше сигнала за изстрелване — като фехтовчик, нанасящ удар срещу тридесетте възела скорост на вятъра. Оставаше в тази поза, с протегната напред ръка, докато крилото на ускоряващата машина профучаваше над главата му. Вятърът и горещите изгорели газове се завихряха около него като около непоклатима скала.

Самолети, с все още прибрани криле, се нареждаха един след друг зад всеки катапулт. Дефлекторните щитове — големи шарнирни плоскости зад всеки изстрелващ механизъм — насочваха изгорелите газове от излитащата птица нагоре и встрани от палубата. Тези щитове се спускаха надолу след всяко изстрелване, за да позволят на следващия самолет да рулира върху катапулта. Група техници се втурваха към летателната машина зад щита и се заемаха с последните предполетни проверки. Няколко оръжейници издърпваха предпазните щифтове от бомбодържателите. Всеки вършеше съсредоточено работата си и в същото време бдеше да не го прегази някое колело, да не го завлече катапулта или да не се претърколи като топка за боулинг по палубата от струята изгорели газове. По палубата имаше толкова много хора, че непрекъснато някой пресичаше трасето за рулиране и минаваше под движещата се машина, между основните стойки и соплата

Джейк проследи увеличаването на оборотите и видя дежурният на катапулта да завърта пръсти в сигнала „излетен режим“, видя също как мъжете тичешком се отдръпнаха от машината му и как носът на кораба бавно и ритмично се поклаща нагоре-надолу върху морските вълни. Застана в очакване на невероятната тръпка, когато за две и половина секунди катапултът щеше да ускори самолета до скоростта на излитане. Щом Интрудърът се плъзна по катапулта и се вдигна в свежия морски въздух, Джейк изрева от възторг и по СПУ-то се понесе призрачен вой, което накара Върджил Коул да изгледа критично пилота, след като се издигнаха във въздуха. Графтън зави леко вляво, за да освободи пространството пред носа на кораба, после издигна натоварения бомбардировач на петстотин фута, където машината се позаклати, докато прибираше предкрилките и задкрилките.

Той остави Интрудъра да лети на височина петстотин фута според инструкцията за отлитане при визуални полети — докато ТАКАН-ът отчете отдалечаване от кораба седем мили. Тогава зави наляво и се заизкачва нагоре.

На височина десет хиляди фута изскочиха над облаците и Джейк видя на около пет мили зад себе си два танкера КА-6D и придружаващите ги Фантоми. Танкерите летяха в установен завой, а изтребителите се бяха подредили до тях и чакаха реда си на зареждащите маркучи. На тринадесет хиляди фута Джейк прекрати изкачването и огледа хоризонта за други А-6. Забеляза два, на поне дванадесет мили разстояние. Пилотът увеличи наклона, поддържайки височината, прелетя над кораба и се насочи към тях. Приближи се към дясното крило на Шкипера и погледна назад към зоната за изчакване. Последният Интрудър от четворката беше само на една миля разстояние и се приближаваше. Беше Новия, който за тази акция щеше да му бъде воден.

Джейк се съсредоточи върху полета в строй. Отсега нататък, докато не пикираха над електроцентралата той щеше да остане залепен за крилото на Шкипера, а Новия щеше да остане залепен за неговото крило. Ако четворката се разкъсаше, Малкият Оги — отляво на Кампарели — трябваше да остане с него, а Графтън и Новия трябваше да образуват другата двойка. По този начин, ако някой бъдеше ударен, щеше поне да има свидетели. Шкиперът изведе още хиляда стъпки нагоре групата си от А-6 и се присъедини към групата, състояща се от пет А-7, която щеше да води атаката. Следвайки инструкциите, Интрудърите заеха позиция на двеста фута отзад и двеста фута вдясно от челната петорка. Друга група от А-7 се разположи в същата позиция от лявата страна. Всички бомбардировачи бяха на линия.

Радиото пропука и Джейк чу гласа на командира на авиоотряда:

— Дявол 5-2-3, тук Хок-1. Колко време още ще зареждате?

— След около три минути свършваме.

— Окей, минавам над кораба и поемам курса. Изтребителите да ме настигнат, ако дотогава не са свършили. — Командирът си беше създал име на човек, който никога не оставя нещата да се развиват от само себе си и това беше една от причините да го назначат на тази длъжност.

Формацията продължи изкачването с курс към Северен Виетнам. След няколко минути два Фантома, натоварени с „Рокаи“, се присъединиха към тях. Всеки зае мястото си отстрани на челното звено. Тяхната задача беше да елиминират вражеското противодействие и те щяха да се спуснат първи, насочили оръжията си към ракетните площадки и зенитни оръдия около електроцентралата. Ако всичко вървеше по план, трите групи бомбардировачи щяха да пикират в момента, в който „Рокаите“ избухваха върху батареите на врага. Най-същественото нещо в атаката беше координацията — тя трябваше да бъде точна до части от секундата.

На двадесет и две хиляди фута самолетите хоризонтираха. Кълбовидните облаци под тях напомняха на Джейк за клипер с пълно стъкмяване. Великолепна слънчева светлина струеше във всяка пилотска кабина и караше бледосините и тъмнобели самолети да изглеждат искрящо снежни на фона на тъмносиньото небе. На изток хоризонтът представляваше права линия, разделяща небето от земята, но на северозапад небе и земя се сливаха в сиво-бяла мъглива ивица. Значи, над обекта имаше облаци. Графтън въздъхна.

— Хок 1, тук Стейджкоуч 2-0-1. Ще бъдем на място след около 2 минути.

— Разбрано.

Стейджкоуч 201 водеше звено Фантоми, които патрулираха на 20–30 мили пред формацията, за да унищожават вражеските изтребители. На една миля над бомбардировачите кръжеше друга група Стейджкоуч Ф-4, готови да подгонят всеки МиГ, който успееше да се изплъзне на предното звено. По една двойка изтребители от трета ескадрила летяха от двете страни на формацията.

Командирът на авиокрилото провери какво става с Е-2 Хокай и ЕА-6Б Праулър. Тези самолети щяха да останат над океана. Праулърът носеше на борда си сложно електронно оборудване за смущаване на вражеските радари.

Цялата тази огромна формация от бомбардировачи, самолети за борба с противовъздушната отбрана на противника, ескортни изтребители и самолети за поддръжка, известна като „Алфа атака“, имаше за задача да нанесе концентриран удар по силно защитена цел за по-малко от шестдесет секунди, като съкруши защитата и не даде възможност на врага да води прицелен огън по който и да е от самолетите. Съществено важен елемент беше прецизното планиране и внимателната координация между всички членове на групата. Необходима беше и добра видимост над целта. Графтън си помисли, че командирът на авиоотряда сега сигурно проклинаше, докато гледаше облаците отпред.

Джейк откри, че може да поддържа позицията, като придвижва ръчките на двигателите само с една шестнадесета от инча. Хвърли поглед към птицата на Малкия Оги, който летеше отляво на Кампарели. Големият завъртя показалец за поздрав и това накара Джейк да се усмихне. Щом Двамата Оги се будалкат, значи всичко е наред. Радиото припука и от него се разнесе глас, пълен с огорчение:

— Хок-1, тук Мустанг 1-0-4. Имам частичен отказ на хидравликата.

Погледът на Джейк се насочи към Фантома, който беше увиснал на около сто фута вдясно от челната група. Докато наблюдаваше, най-близкия А-7 от челото се насочи към Фантома и почти се прилепи до него.

— Мустанг, от корема ти излиза хидравлична течност. — Течността беше оцветена в червено, за да се забележи веднага.

— Мустанг, тук Хок-1. Връщай се обратно.

— Разбрано.

Черният шлейф изгорели газове от соплото почти изчезна и самолетът потъна надолу под формацията. На няколко хиляди фута под тях той започна плавен завой и бързо изчезна назад, докато останалите продължиха да напредват в следобеда.

Небето над тях се скри зад слой кумулуси, както и няколко високи перести облака. Отдолу кълбестата покривка стана още по-плътна и само от време на време се провиждаха части от морската повърхност. Водата загуби искрящо синия си цвят и потъмня почти до черно. След няколко минути реактивните машини вече летяха в чиста просека, между две плътни облачни покривки, една отгоре и една отдолу. Слънцето се беше скрило, заедно с топлината и светлината, и пред тях се простираше само сиво еднообразие. Това беше фонът, за който беше предвидена сиво-бялата боя на военните самолети.

— Стейджкоуч водач, тук Хок-1. Как е времето напред?

— Облаци и отгоре и отдолу. Има няколко разкъсвания над брега. Може и да успеем да хвърлим бомбите.

— Разбрано.

Джейк пристегна раменните колани. Значи шефът, въпреки всичко, ще продължи!

— Как е системата — запита пилотът новия си навигатор.

— Радарът сякаш е добре, но компютърът нещо преиграва. От време на време си имам проблеми с управлението на задатчиците… — На Коул парата за приказки му стигна дотук.

— Оптимист — каза Джейк. Коул не отговори, а той продължи: — Приготви се да работиш по прибори. Имам чувството, че няма да можем да видим това проклето място.

— Засякох целта — навигаторът настрои радара. — Е, не ни излъгаха. Там си е. Навлизаме във вражеска територия след около четири минути.

Чу се басово жужене на вражески обзорен радар и явно всички доловиха този звук едновременно, защото формацията се сгъсти. Бипкането прозвучаваше на всеки петнадесет секунди, явно операторът просто обхождаше небето, но с приближаването към неприятелския бряг, звукът се усили.

— Блек Ийгъл, Блек Ийгъл, тук Хок — на сухо сме. — Джейк засече времето. Стрелките се задвижиха, отчитайки секундите една по една.

Цялата формация започна постепенно снижение. Стрелката на вариометъра показваше хиляда и петстотин фута в минута, после две хиляди. Скоростта също почна да нараства, сигналите на вражеския радар зачестиха и зазвучаха през около четири-пет секунди. Операторът явно беше свел сканирането до по-тесен сектор.

— Мустанг 1-0-7, остани с нас. — Гласът на шефа звучеше непринудено, все едно че поръчваше пуканки и зяпаше някой филм в каюткомпанията.

— Окей — отговори друг безстрастен глас — пилотът на Фантома сигурно е почувствал облекчение. Вместо да пикира сам пред формацията към силно защитената цел, той щеше да напредва с останалите бомбардировачи. Не че зенитния огън нямаше да го има, но Мустанг 107 поне нямаше да се разправя сам с него. В крайна сметка така бе поне на теория. Формацията слезе под осемнадесет хиляди фута, а облаците под тях сякаш ставаха все по-плътни. Дали някъде имаше разкъсване? Ще могат ли изобщо да хвърлят бомбите?

— Още дванадесет мили ни остават — уведоми го Коул.

Триста и четиридесет възела по прибора. Джейк се пресегна и освободи от предпазителя ключа за активиране на оръжието. С едно натискане на бутона шест тона експлозив щяха да полетят към целта.

— Ракети, ракети, ракети!

— На три часа.

— Две са.

— Три са.

— Внимавай, Пит.

По радиото зазвучаха гласове, думите на които почти не се разбираха поради воя на предупредителната система. Шкиперът зави надясно и Джейк моментално го последва. Писъкът на противоракетното предупреждение пронизваше ушите му. До прицела проблясваше червената предупредителна лампа. Индикаторът за посока примигваше и сочеше назад към дясното крило, т.е. към Хайфон.

— Виждаш ли ги? — запита той Коул.

— Не. — Коул се беше извърнал и гледаше над дясното си рамо. Новия беше все още с тях, но на разстояние няколко самолетни дължини, за да може Джейк да маневрира.

— Продължавай да завиваш, Пит. — Отново радиото. Кой, по дяволите, е Пит? Всичко се разиграваше толкова бързо.

— Внимавай!

— По дяволите!

С ъгълчето на окото си Джейк мерна една ракета, която профуча встрани от него и нагоре.

— Идват още ракети. Отляво.

Шкиперът зави на обратната страна, срещу тях.

Другият А-6 откъм лявото му крило не се виждаше. Джейк се плъзна надолу и сви радиуса на завоя, за да остане с Кампарели.

Къде отидоха ракетите? Предупредителната светлина на контролното табло продължаваше да проблясва, пискливия вой също не беше спрял. Джейк успя да хвърли бързо поглед надолу. Нищо. Само облаци. Ама че бъркотия! С периферното зрение улови тъмносивите кълбета дим от избухващите зенитни снаряди, най-вероятно изстреляни наслуки към облаците.

По радиото говореха едновременно и твърде бързо прекалено много хора.

Неизвестно откъде изскочи самотен А-7 и се стрелна пред Кампарели, минавайки отдясно наляво. Формацията се беше разпаднала.

— Къде е целта? — запита Джейк Върджил Коул.

— Дръж така — погледът на пилота се спря за миг на дисплея. После той зави рязко надясно, следвайки директора, отдели се от Шкипера и насочи носа надолу.

— Атакуваме щом си готов — изкрещя Джейк, надвивайки шума от радиото и воя на системата за предупреждение.

Необходима му беше информация за точката на пуска, а не самата цел. Коул се подчини, натисна бутона и под дисплея засвятка сигналната лампа „атака“. Графтън хвърли поглед навън, за да разбере дали има други самолети и видя как серия бомби изчезнаха в плътната облачна повърхност. Някой беше хвърлил товара си, за да може да маневрира по-добре. Господ само знае къде ще попаднат!

Когато директорът за атака застана в средата. Джейк изправи крена. Интрудърът пикираше под ъгъл 20 градуса и фучеше надолу през облачната маса.

Директорът рязко се отклони наляво и Графтън бутна лоста, за да компенсира.

— Остави. Директорите бягат. Вече нямаме захват — докладва Коул.

Мамка му! Повреда в компютъра или инерционната система! Скорост над петстотин възела. Излизай от тая лепкава гадост и опитай пак! Той изправи и насочи носа нагоре.

— И Новия ни е загубил.

Изскочиха от облаците на височина тринадесет хиляди фута, в стръмно изкачване. Пилотът продължи нагоре, докато бомбардировачът почти загуби скорост, после намали ъгъла, но продължи да набира. Отдолу се стрелкаха самолети, от време на време по някоя ракета пукваше над облаците. Двеста и петдесет възела, изкачване.

— Какво, по дяволите, се туткаш на тая височина? — запита Коул. — Ще ни подпука някоя ракета!

— Търся дупка. Дошли сме тук, за да си пуснем бомбите. Сега вкарай в ред тая шибана система, за да не се мотаем тук цял ден.

Колкото по-високо се издигаше, толкова по-добра гледка се откриваше към облачната покривка отдолу. И тогава видя, че сред облаците имаше разкъсване: беше се оформила една тясна, назъбена пролука. Сви към нея и се опита да разбере до колко надолу се простира тя.

— Ония на земята ще стрелят право към дупката с надежда, че някой проклет тъпак ще се спусне през нея — каза Коул.

През процепа се виждаше тъмнозелената земна повърхност. И река. И жп линия. И електрическа централа.

Бомбардировачът се разтресе от загубата на скорост. Джейк обърна самолета по гръб и земята, заедно с електроцентралата и реката се извъртяха над главата му. Насочи носа надолу и ето че електроцентралата се отзова право отпред. Интрудърът подскочи под съвместното действие на гравитацията и пълната тяга на двата двигателя. Управлението възвърна чувствителността си с ускоряването на количеството въздух, обтичащ крилете. Джейк държеше целта в прицела; заедно със стремглавото им спускане, тя се уголемяваше. Кълбетата дим от избухващите снаряди на зенитната артилерия се смесваха със сивия облак, който обгръщаше тунела. Коул четеше височината. Върху земята нещо проблясваше — подобно на диаманти — това беше огънят от дулата на зенитните оръдия.

На девет хиляди фута Джейк освободи бомбите, излезе от просеката и се вряза в облаците. Претоварване 4g. Не го усещаше.

Пет хиляди фута, сред облаците. Петстотин и четиридесет възела, вече излизаха от пикиране. Усети как седалката му се разтресе, когато достигнаха звуковата бариера и увеличаването на скоростта спря. Силите на претоварване намаляха и той остави самолета да се носи надолу, тъй като и инстинктът, и предупредителният вой на сирената подтикваха да излезе от облаците, за да може отново да вижда.

Джейк мина хоризонтално на височина две хиляди фута, сред дъжда и сивите валма мъгла, които се спускаха чак до мочурливите оризища. Противоракетното пищене се беше загубило и до слуха му стигнаха напрегнатите гласове на други пилоти. Пое плавно на югоизток и се огледа за още самолети. Беше сам. Отдолу проблясваха дулата на оръдията. По дигите между оризищата тичаха хора. Но пред тях се простираше океанът и те двамата се връщаха обратно.

— По дяволите — изкрещя той на Върджил Коул. — Успяхме! — стовари дясната си ръка върху рамото на навигатора си, докато с лявата енергично движеше лоста за управление напред-назад. Забеляза експлозии от едрокалибрени оръдия, които вероятно се намираха около Хайфон, но лъкатушеше и въртеше самолета с лекотата на кон, който маха с опашка. Бяха неуязвими.

Вече в безопасност над океана, Джейк и Коул освободиха кислородните маски от една страна и ги оставиха да се полюшват от шлемовете. Графтън се ухили на навигатора си и онзи направи каквото можеше, за да му се ухили в отговор — не твърде успешно.

— Извикай Ред Краун — предложи Джейк, — и им кажи да очакват прелитане на малка височина.

Навигаторът набра честотата и се обади. Щом видя миноносеца за ранно предупреждение отпред, пилотът дръпна ръчките за двигателите и отвори въздушните спирачки. Намали до двеста и петдесет възела и спусна закрилките и колесника. Задържа самолета на скорост сто и петдесет и се спусна към водната повърхност.

Миноносецът се клатушкаше и пореше развълнуваното море, над носа му се вдигаха пръски. Джейк премина на петдесет фута от дясната страна, а Коул махна на моряците, които бяха наизскачали от отворените люкове само по тениски.

Пилотът прибра колесника и задкрилките и се заизкачва. Щом излязоха над облаците, отново видяха слънцето.

 

 

Джейк Графтън дръпна силно от почти допушената цигара и от фаса ѝ запали нова, която извади от измачкан пакет в един от джобовете на противопретоварващия костюм. Облегна се назад върху стола и намести каишките за бедрените колани така, че да не притискат тестисите му. Заслуша се в думите на останалите, събрани в залата за инструктаж.

— Ама че каша. — Командирът на авиоотряда палеше пура. — Атаката отиде по дяволите щом засвяткаха ракетите.

Един пилот на А-7 вдигна поглед от бланката за разбор на действията, която попълваше в момента.

— Времето беше толкова скапано, че нямаше да можем да преценим точно къде да пуснем бомбите, даже жълтите да не бяха пукнали и един патрон.

Командирът поклати глава. Имаше уморен вид. След малко трябваше да докладва на адмирала.

— Така или иначе, трябваше да свършим тая шибана работа наведнъж, иначе никога нямаше да можем — било то при хубаво, или при лошо време. И всичките тия бомби… Всичкото гориво, целия зор… Направо пропиляно. Не стига това, че един самолет ще остане в хангара три-четири седмици заради бойни поражения. — Той изгледа спец-офицерите, облечени в своите изгладени каки-униформи.

— Никой, по дяволите, ли не улучи целта?

— Напротив, сър — отговори Ейб Стайгър. — Графтън, ей там, е хвърлил бомбите визуално, а един от другите А-6 ги е пуснал по прибори.

Командирът се завъртя към Джейк.

— Удари ли нещо?

— Не зная, сър. Нямах възможност да се обърна и да погледна. Бързах да се омета оттам. — Облакът, обградил тунела, докато излизаха от пикиране беше попречил на всякаква видимост. Командирът се обърна към старши спеца с чин старши лейтенант.

— Искам да видя снимките от Виджилънт веднага, щом ги проявите. Ще бъда на мостика. Обадете ми се.

RA-5C Виджилънт, самолетът разузнавач, беше прелетял ниско над целта няколко минути след указаното за бомбардиране време, за да заснеме резултата. Старши лейтенантът кимна и командирът излезе от залата, пуфкайки пурата си, без да му пука кой ще го види, че пуши по коридорите.

 

 

 

Графтън и Коул вдигнаха торбите с пилотските си шлемове и закрачиха навън. В коридора срещнаха Новия, запътил се на отчет. Той каза, че е загубил от очи Графтън след прекратяването на груповата атака поради повреда в системите и че след това е опитал самостоятелно да пусне бомбите по прибори, но не е успял заради отказ в радара. Джейк измърмори нещо в съчувствие. Новия не изглеждаше много изтощен след първия си боен полет.

— Занапред трябва да опиташ да летиш винаги до водача — посъветва го Джейк — Воденият трябва да стои залепен отзад като воня след лайно.

Графтън знаеше, че професионалното самочувствие на Новия като пилот зависеше от оценката на по-опитните летци. Потупа момчето по рамото.

— Добре се справи — каза той.

Благодарствена усмивка се изписа по ангелското лице на младия авиатор.

В гардеробната, докато прибираха пилотските си костюми Коул каза:

— Ти май вече ще си с мен.

— К’во искаш да кажеш?

— Ако се беше оказал глезльо, щях да поискам да ми сменят пилота. Но ти ставаш.

 

 

 

— Викат те горе, в кабинета на командира на авиоотряда, Графтън. Някакъв репортер иска да те интервюира. — Подигравателно ухилен, Боксмън — който беше дежурен — предаде съобщението на Джейк. — Изпратен е от местния вестник във вашия град. Ще те изкарат на първа страница, под заглавието и снимката на някоя сто и две годишна дама.

— Бокс, майка ти никога ли не ти е казвала какво си копеле?

— Сериозно, някакъв репортер иска да те види. И то сега, Джейк!

Със смесени чувства Графтън се запъти към кабинета на командира на авиоотряда. Това, че името му щеше да се появи във вестниците гъделичкаше тщеславието му, но същевременно той добре разбираше колко лесно би могъл да се изложи.

Щом влезе в кабинета, началник-щабът на авиоотряда, подполковник Сиймор Джей, го покани с жест да се приближи до масата, където, освен него, седеше и един брадат мъж, облечен в костюм с цвят каки, без нашивки или табелка с името. Цивилен.

— Графтън, това е Лес Рюсик, репортер, иска да те интервюира.

Пилотът пристъпи напред и стисна протегнатата ръка на Рюсик.

— Защо мен? — запита Джейк.

Ъгълчетата на устата на Джей леко се извиха надолу. Това му беше навик.

— Аз те избрах, Желязна ръка — каза той, сякаш това изчерпваше въпроса и би било по-умно от страна на Графтън да не се интересува повече.

— Надявам се, нямате нищо против да говоря с вас — усмихна се Рюсик.

— Не, разбира се. — Той му каза пълното си име, както и къде е роден, а Рюсик старателно записваше всичко с главни букви.

— Помолих командира тук да ви интервюирам. Нали вие сте един от пилотите, участвали в атаката днес следобед? Как мина?

Джейк се обърка. Какво можеше да каже, така че да излезе неутрално? Е, щом жълтите знаеха за атаката, защо и всички американци да не научат?

— Нямахме съществени проблеми — каза той и добави: — А защо поискахте да говорите точно с мен?

Рюсик го погледна с честни и искрени очи.

— Наскоро говорих с един от изтребителите, Файтинг Джо Брет. Той ми каза, че вие сте сред най-добрите пилоти на кораба. Всъщност, той се изрази по-нецензурно. Каза, че сте печено навито копеле. Като пилот Графтън е печено навито копеле — така каза.

Джейк леко се изчерви и сви рамене. Джо Брет несъмнено си е мислил, че му прави услуга, като съобщава това на репортера. Рюсик погледна записките си.

— Джейкъб Лий Графтън. От щата Вирджиния. Някаква връзка със семейство Лий?

— Не, кръстили са ме на дядо ми, който пък е бил кръстен на Робърт Е. Лий. Нямаме роднински връзки с него. Аз лично винаги съм смятал, че първоизточникът е бил предател, но репутацията му във Вирджиния беше твърде голяма.

— Баща ви военен ли е?

Каква беше връзката между баща му и бомбардировките във Виетнам?

— Не, фермер е. През Втората световна война е управлявал танк за генерал Патън, но оттогава насам е фермер.

— Вие и своята работа ли възприемате по този начин — нима летите за адмирала или за Ричард Никсън?

Джейк хвърли поглед към Джей, който се беше вторачил в кафеника в ъгъла, като че това беше най-интересното нещо, осмислило деня му.

— Смятам, че работата ми е да летя за чичо Сам.

Рюсик се ухили и Джейк забеляза, че от ноздрите му се подават по три-четири черни косъма.

— Какво изпитва човек, който рискува живота си в битка, при положение че войната почти приключи?

— Така ли?

— Така казва Кисинджър.

— Това не ми е известно. Между моята работа и дипломатическите коридори има доста голяма разлика.

— Разкажете ми за полета днес.

— Е, няма нещо кой знае какво за разказване. Тръгнахме, времето се скапа, по нас стреляха много, но въпреки облаците някои от нашите пуснаха бомбите и се върнахме на кораба без загуби.

По лицето на Рюсик побягна следа от разочарование.

— Но сте ударили електроцентралата, нали? — Явно така му беше предал Джей накратко.

— Бомбардирахме я.

— Но улучихте ли я?

— Аз лично не погледнах назад. Кой знае?

— Но, лейтенант, сигурно все пак имате представа — настоя репортерът.

— Вижте, Лес, сега ще ви обясня какво всъщност представляваше атаката. Зенитната артилерия пукаше яко. Хвърчаха ракети и аз имах доста работа. След като пуснах бомбите, си подвих опашката и духнах от тоя ад с пълната мощност на два двигателя и една молитва.

Рюсик спря, после продължи със записките.

— Знаете ли, Графтън, аз летях на Р-86 в Корея. За ВВС-то.

— Е, значи сте добре подготвен за работата си.

— Зная какво представляваше една атака тогава. Какво представлява една атака сега, над Северен Виетнам?

— Много стрелят.

— И нощем ли?

— Нощем е като на четвърти юли. Сума ти трасиращи снаряди и, от време на време, по някоя ракета земя-въздух. Цяло зрелище.

Рюсик записваше в тефтерчето си.

— Четвърти юли…

О, Господи! Сега вече я оплесках. Рюсик ще пише, че да летиш над Виетнам е все едно че е четвърти юли.

— Ъ, всъщност, може би ще е по-добре да не записвате това. — Писалката на репортера спря и той погледна пилота.

— Хората може да го разберат погрешно, нали разбирате?

— Все още ли не сте сигурен дали сте уцелили електроцентралата? — усмихна се Рюсик.

Джейк не отговори.

— Ами ако бомбите са попаднали върху цивилен обект?

На Джейк му беше добре известно колко много означаваше израза „цивилен обект“. Това можеше да бъде всичко, като се започне от дървета и речни диги и се стигне до училища и болници.

— Всяка една война е ад.

— От отговора ви разбирам, че може да са попаднали и там, където казах.

— Такова нещо като „цивилен обект“ не съществува — отговори Джей. — Попитайте северновиетнамците как си представяха „цивилния обект“, когато влизаха в Хю. Но така или иначе, бомбите ми са ударили или електроцентралата или околностите ѝ.

— Какво точно имате предвид под „околности“?

— „Околностите“ са там, където могат да попаднат бомбите ми, когато се целя в обекта.

— Това би могло да обхваща доста голям район.

— Колко голям ще е, зависи от пилотските ти умения, а аз съм достатъчно добър. Както казахте, „печено, навито копеле“.

— Какво… — но Графтън стана и се запъти към вратата.

— Приятно плаване, Лес!

Махна с ръка на Сиймор и излезе. Рюсик сигурно щеше да го разпъне на кръст във вестниците, да го обрисува като безчувствено животно, на което не му пука кого убива. Пука ми. Пука ми и за Макферсън, и за онези четиридесет и седем разкъсани тела и за всички, за които не зная и не искам да зная.

От всички страни го налегна умора. Удари стената с ръка:

— По дяволите!