Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (15)

Глава 15

Същият ден след вечеря Джейк отиде в корабната библиотека. Приближи се към моряка зад бюрото и каза:

— Интересува ме какво имате за Северен Виетнам.

— А, този въпрос почти всеки го задава.

— Имате ли карти на Северната част — запита пилотът.

— Всъщност, преди няколко години в „Нешънъл Джиографик“ излезе статия с приложена към нея карта.

Морякът отвори едно чекмедже и извади един поизтъркан от употреба брой на това списание.

— Картата е отзад.

Джейк се подписа срещу името на списанието и се опита да не изглежда твърде зарадван.

— Някакви книги, нещо друго?

— Бихте могли да хвърлите поглед на „Сред Азия“ от Джон Гантър. Книгата е доста стара, но много хора я преглеждат. — Библиотекарят посегна към томчето върху рафта до него. — За нея получаваме толкова поръчки, че можем да ви я заемем само за един-два дни.

Щом се върна в каютата си, Джейк разгледа най-напред картата.

Тя беше цветна и добре представяше релефа, но липсваха паралелите и меридианите, необходими за предварителните изчисления. Мащабът, също така, беше твърде малък. Градовете не бяха отбелязани, нито дори Сайгон. Разочарован, той я сгъна и остави встрани. „Сред Азия“, публикувана 1939 година, разделяше Азия на четири района: Япония, Китай, Индия и Средния Изток. Щом не откри в съдържанието глава върху Индокитай, той обърна на индекса. Там срещу името имаше отбелязани два номера на страница. Авторът беше посветил страница и половина на цял Индокитай. Джейк затвори презрително книгата и зачете статията за Виетнам в „Нешънъл Джиографик“. Беше писана през 1967 и цитираше от няколко военни източника изказването, че печелим войната. Е, след Тет те сигурно са си променили мнението. А може и да не са.

За да планира една атака му трябваше по-точна информация. Ще трябва да се добере до онези карти и снимки на Ханой, които Стайгър не му беше показал предишната нощ. Не се и съмняваше, че спец-офицерът има достъп до по-добри материали. Значи ще има нужда както от неговото съдействие, така и от това на Коул. Но ще се съгласи ли Коул да му помогне? Той събра нещата от библиотеката и отиде да ги върне.

 

 

 

Пилотът срещна Коул в залата за инструктаж, където навигаторът му получаваше инструкции за нощна задача с А-6Б. Дежурният офицер им каза, че единственият свободен екипаж, обучен да лети с А-6Б е отпаднал от разписанието на полетите, защото не е направил задължителното дневно кацане на палубата.

От всеки пилот се изискваше винаги след престой на сушата да направи по едно дневно кацане върху носача, преди да кацне и нощем. Историята на това правило в живота на екипажите, подобно на повечето други правила, беше записана с кръв.

— И така, пилетата ми — каза дежурният офицер, — и двамата отивате да летите с А-6Б.

— Ехе — възрази Джейк. — Аз нямам квалификация за Б-то. Даже и не съм сядал в такова проклето нещо.

— Е, Коул е сядал, а освен вас двамата не остана никой друг, така че ще летите. Така каза Каубоя.

Коул раздвижи леко ъгълчетата на устните си в знак на уверение.

— Аз бях инструктор на Б-варианта. Ще ти кажа какво да правиш.

А-6Б беше Интрудър, превърнат в платформа за изстрелване на антирадарни ракети, или АРМ. На мястото на навигационния компютър за атака, в А-6Б имаше чувствително електронно оборудване, което засичаше вражеските радари, така че системата за насочване на АРМ-а се настройваше на честотата на радара преди изстрелването на ракетата. В ескадрилата имаше две такива специализирани летателни машини.

А-6Б можеше да носи два вида ракети, АРМ тип „Шрайк“ и АРМ стандартен тип, или СТАРМ.

Радарният оператор можеше да отклони „Шрайк“ от полета му към радара-мишена, ако изключеше радара. И виетнамците бързо бяха забелязали това. Но от ракетите „Шрайк“ така или иначе имаше полза, понеже караха врага да изключва радарите си. СТАРМ притежаваха компютър и инерциална навигационна система, които им позволяваха да запаметят разположението на радара-мишена и да долетят до целта, дори радарът да спре да работи. СТАРМ действаха убийствено безотказно и бяха много скъпи.

Докато Джейк и Коул се мотаеха с А-6Б, Сами Ландийн и Харви Уилсън щяха да кръстосват делтата на Червената река, с цел бомбардировки. Върджил дръпна Джейк в ъгъла на стаята и го инструктира върху специализираното оборудване на ракетоносача.

— Що се отнася до тактиката — посъветва го навигаторът, — ние просто ще си кръжим на височина, където всеки може да ни види и ще оставим ракетите да действат. Може пък да се окаже интересно.

Наистина може и да се окаже интересно, помисли си Джейк. На излизане от залата за инструктаж Сами се присъедини към него, на път за гардеробната.

— Забеляза ли, че Заека Уилсън има назначено нощно пробно кацане?

— Ъхъ… Сигурно луната е в пълна фаза.

— Или на хоризонта се задава „Сребърна звезда“.

 

 

 

Пресякоха бреговата линия на Северен Виетнам на височина осемнадесет хиляди фута, в ушите им бипкаха сигналите на няколко обзорни радара. Силният вятър беше избутал ниските следобедни дъждовни облаци на запад към планините и на небето беше останал само високият цирусов слой, който изцяло скриваше звездите. Двата бомбардировача трябваше да летят по продължение на границата още цели пет минути.

— Дай да им се попречкаме на жълтите и да им привлечем вниманието, за да могат да се промъкнат другите — каза Коул и Джейк се съгласи, защото знаеше много малко за тактическите действия на А-6Б.

И двата бомбардировача бяха изпратени срещу предполагаеми струпвания на военни камиони на източния край на Ханой. Коул предложи да се движат на около двадесет мили на изток от северновиетнамската столица, за да могат да изстрелят ракетите по силно концентрираните в покрайнините на града вражески ракетни площадки. Носеха два СТАРМ-а на пилоните от вътрешната и два „Шрайк“-а от външната страна. Още докато бяха на палубата, Графтън внимателно беше разгледал белите ракети. СТАРМ бяха огромни, четиринадесет инча в диаметър, дълги петнадесет фута; тялото им съдържаше твърдо ракетно гориво, а бойната глава беше предназначена да поразява по-скоро с шрапнел, отколкото чрез взривната вълна. „Шрайк“ бяха по-малки, около осем инча в диаметър, дълги девет фута, направлявани от канарди — плоскости, наподобяващи крилца, монтирани по средата на цилиндричния фюзелаж.

— Изстрелвал ли си ракети досега? — запита Коул.

— Не и нощем.

— Когато тези стартират нощем, могат да те заслепят, ако гледаш навън. Даже и жълтите ще видят запалването, ако няма облаци. Цяло зрелище.

Първата ракета, която щяха да изстрелят, беше „Шрайк“ и се намираше на пети пилон на дясното крило. Пилотът хвърли поглед назад към пилоните от ляво, но в тъмата не можа да различи нищо. При все това, ракетите си бяха там, в готовност.

Всичко, което се искаше от двамата летци, беше да открият цел. Първият накъсан сигнал долетя зад тях от един локатор за управление на огъня — от типа, който НАТО кодирано наричаше „Файъркан“. Той ги откри и се залепи за тях. Джейк започна да криволичи насам-натам, за да не може едрокалибрената артилерия на „Файъркан“ да се прицели добре.

— Завий и погледни надолу — каза Коул.

Джейк остави бомбардировача на ляв завой и се взря в тъмнината, където трябваше да се намира вражеският радар. Видя проблясъци от дулата на големи оръдия, както и цели откоси трасиращи куршуми точно под самолета.

— Всички тия само вдигат шум — каза Коул. — Само едрокалибрените 85 и 100-милиметровите са прикачени за радарната мрежа и могат да ни уцелят тук горе.

Като променяше непрекъснато височината с около петстотин фута, Джейк се насочи обратно към заплануваната траектория. Отляво пробляснаха бели светлини. Това трябваше да са едрокалибрени снаряди, които избухваха на предварително зададена височина.

Чу как бомбардировачите докладват, че са навлезли в противникова територия. Джейк погледна бордовия часовник. Сами и Заека закъсняваха с няколко минути.

Треперлива светлинка привлече вниманието му отпред.

— Май една СА-2 тъкмо се вдига — каза той на Коул и освободи ключа за активиране на оръжията. Знаеше, че съветските ракети СА-2 „земя-въздух“, които виетнамците обикновено използваха, бяха двустепенни и се управляваха от земята, понеже им липсваше активна самонасочваща глава. Докато изгореше първата степен, т.е. през първите седем секунди от полета, ракетата не се управляваше. Щом се стартираше втората, първата падаше долу и откриваше радиоприемник, монтиран върху опашката, където се получаваха командите от радара за насочване на зенитни ракети „Фансонг“.

„Фансонг“ беше името, дадено от НАТО на този тип радари за ракетно насочване. Щом системата за електронно противодействие на А-6 уловеше излъчванията му, се включваше предупредителна лампа и в ушите на Джейк зазвучаваше непрекъснат сигнал. Когато системата откриеше активно водене на ракетата, сигналната лампа започваше да мига, а звуковият сигнал се превръщаше в отривист вой.

Джейк зави надясно, за да увеличи ъгъла на засичане и същевременно наблюдаваше постоянната светлинка — малка, но ярка, далеч в тъмата под него. Ракетата летеше, но от „Фансонга“ все още не я командваха. След малко предупреждението върху таблото замига и той чу пищенето. Антирадарният индикатор отчете, че отпред и в ляво се намираше ракета „земя-въздух“, което той вече знаеше. Погледна натам и видя, че се вдига и втора ракета.

— Искаш ли да стреляме? — запита той Коул.

— Не, остави ги да похабят малко скъпи патрони, преди ние да си разкрием картите.

Джейк натисна няколко пъти бутона за диполните отражатели, за да обърка ония от „Фансонга“. Наблюдаваше издайническата светлина от изгорелите газове на ракетите и знаеше, че те летят със скорост около две хиляди мили в час. Трябваше да ги остави да се доближат, но не твърде много, а после ловко да ги избегне с маневра. Ракетите летяха твърде бързо, за да успеят да завият след него. Но да ги изчака далеч не беше лесно.

Когато вече нервите му не издържаха, натисна три пъти бутона за диполните отражатели и обърна самолета почти по гръб.

— Недей още — каза Коул.

Джейк бутна лоста напред и задържа носа нагоре. Огнените кълба се бяха уголемили, очевидно бързо приближаваха.

— Сега! — отсече Коул.

Пилотът дръпна лоста и го задържа така, докато акселерометърът отчете 4g. Самолетът пикира и пресече отдолу траекторията на ракетите. Те бързо завиха обратно към тях, но челната ракета нямаше да успее да ги засече. Джейк ги наблюдаваше. Първата се стрелна над главите им на около половин миля от тях и избухна, вероятно взривена от разчета на земята, които бяха разбрали, че са пропуснали. Втората коригираше курса си спрямо техния, така че пилотът промени посоката и пикира още по-остро, за да увеличи необходимостта от рязка промяна в траекторията ѝ. Тъкмо започнала да завива, ракетата профуча над тях. Предупредителната светлина изгасна. Джейк насочи самолета нагоре и използва инерцията, за да се вдигне до осемнадесет хиляди фута. От „Файъркана“ все още можеха да ги засекат.

— Скок-подскок — каза Коул.

— Говориш, все едно това ти е по-забавно, отколкото гол на любимия университетски отбор.

— По-интересно е, във всички случаи. Сега, ако жълтите изстрелят едновременно четири ракети, ще им пуснем една от „Шрайк“-овете. Ако изключат радара ще загубят всички ракети, а ако не…

Джейк Графтън пресекливо пое дъх. Човек можеше да избяга от ракетите чрез промяна на височината и скоростта, за да не могат да го прехванат — както и бяха направили преди малко. По този начин самолетът заемаше такава позиция, че ракетите не успяваха да завият достатъчно бързо за да го ударят. Но ако се вдигнеха много СА-2, промяната на височината и скоростта, можеше да не стигне, за да излъже всички. На Коул тези факти от живота във въздуха му бяха добре известни, може би по-добре, отколкото на Джейк.

— Откъде имаш толкова доверие в способностите ми? — запита пилотът.

— Имах един чичо с нос като твоя.

Сигналът на „Файъркан“ се загуби и вече само пресекливите звуци на обзорните радари нарушаваха тишината. Един „Фансонг“ ги проследи за няколко секунди, после и той замлъкна.

Чакането е най-трудно, помисли си летецът. Чакаш за инструктаж. Чакаш катапултът да те изхвърли, чакаш да започнат да стрелят по теб. От това сигурно се е оплаквал и първият воин на тая земя, но и да го знаеш, чакането не става по-лесно.

Антиракетната лампа отново засвятка. Джейк хвърли поглед към строба върху индикатора за посоката, който показваше, че радарът се намира вдясно и отзад. Бързо зави, като поддържаше същата височина и се взря в тъмата. Видя две ракети в полет, а докато наблюдаваше, се вдигна и трета. Лампичката проблясваше, пищеше и сирената.

— Три ракети — каза Графтън. В отговор получи само изсумтяване.

Пилотът задържа самолета в завой, докато ракетите смениха позициите си и се оказаха вдясно отпред, все още под него продължаваха изкачването. От земята се вдигна четвърта и се стрелна нагоре.

— Четири — каза Джейк на Коул.

Навигаторът се изпъна и се огледа.

— Насочи самолета към радара и вдигни носа на петнадесет градуса — заповяда той. Пилотът се подчини и ракетите изчезнаха от поглед, скрити от носа на машината.

— Задръж така! — каза Коул.

Стомахът на Графтън се сви на топка. Това, че не виждаше ракетите, го ужасяваше. От това и от фалцетния писък на системата, сърцето му лудо се разтупа.

— Стреляй! — нареди Коул и пилотът дръпна спусъка с показалец, а с палеца натисна бутона за ракетите. Върджил му беше казал да натисне и двете едновременно и да ги задържи така за една секунда — бяха взети предпазни мерки срещу случайна стрелба по невнимание. И цяла вечност по-късно бялото огнено кълбо със свистене проблясна под дясното крило. Джейк видя как фигурата на навигатора се очерта на фона на ослепителната светлина, която се стрелна напред и угасна за частици от секундата.

— Полутоно! — нареди Коул, щом видя, че пилотът не успя да отреагира достатъчно бързо.

Заслепен от неочаквано ярката светлина, Графтън инстинктивно бутна лоста наляво и завъртя самолета на сто и осемдесет градуса — или поне се надяваше да е така — после остро се насочи надолу. Замига бързо с очи, понеже не виждаше нищо.

— Отражателите! — напомни му навигаторът. Джейк натисна няколко пъти бутона за диполните отражатели.

Постепенно свикна с тъмнината. Започна да различава контролното табло и авиохоризонта. А сега вече разчиташе и показанията на авиохоризонта. Самолетът беше обърнат обратно, насочил нос под седемдесет градуса надолу. Антирадарната лампичка все още просветваше. Защо тия жълти още не бяха угасили радара? Той блъсна лоста напред, зави надясно и насочи носа нагоре, докато се взираше в небето за идващите ракети. Видя ги над себе си, подредени в редица. Първата беше високо и вече се насочваше надолу, но щеше да ги подмине.

— Има още зад нас — каза Коул.

Джейк наклони рязко надолу лявото крило и завъртя около него самолета като около ос. Погледна индикатора. Радарът, към който бяха стреляли, беше спрял да излъчва сигнали, но зад него друг насочваше още ракети. Забеляза приближаващите се светещи точици и продължи да завива, като леко отпусна носа надолу, за да не загуби скорост. Искаше му се да пикира още по-рязко, за да набере инерция, понеже се движеше само с триста възела, но сега се намираше на височина дванадесет хиляди фута и ако изстреляха по него друга ракета, щом минеше десетте хиляди можеха да го принудят да се спусне почти до земята.

Ракетите бяха на неговата височина на два часа. Тогава Джейк изправи от крена и бутна лоста напред, докато той и Коул увиснаха на коланите в безтегловност, при нулево претоварване. Описвайки парабола, той бавно отпускаше носа долу. Работата на двигателите беше по-ефикасна, защото при нулево претоварване нямаше подемна сила а от там и индукционно съпротивление. Скоростта бързо се вдигна до четиристотин възела. Челната ракета явно нямаше да ги улучи, но другата след нея коригираше курса си. Пилотът натисна бутона за отражателите, обърна надясно и здраво блъсна лоста напред. Ето! И втората ракета ги пропусна. Антиракетното предупреждение спря, щом втората СА-2 избухна в кълбо бяла светлина на около две хиляди фута встрани. Джейк започна да изкачва и обърна на северозапад. От внезапно настъпилата тишина по тялото му пробягнаха тръпки. Предупредителното пищене беше замлъкнало, антиракетната светлина беше угаснала, но за колко време?

Огън от зенитна артилерия проряза нощната тъма на около 15–20 мили на юг.

— Май нашите бомбардировачи са пристигнали — каза Джейк на Коул по СПУ-то. — На тази честота ли си, Сами? — запита той по радиото. Изтри потта от челото си с ръкавицата.

— Приемам — гласът на Ландийн.

— 5-0-3? — запита той, забелязвайки нова стрелба от зенитна артилерия малко по на север.

— Тук сме — каза Заека Уилсън.

Джейк чу как Коул включи микрофона.

— 5-0-6, на какво разстояние сте от целта?

— На около четиридесет мили — отговори Ландийн.

— Изкачете се на петнадесет хиляди фута и останете там за известно време — предложи навигаторът. — Ще ви използуваме за стръв. — Ландийн натисна бутона на микрофона си в знак, че е разбрал.

Е, помисли си Джейк, не служим ли всички ние за стръв.

— Ако стрелят по Ландийн от Ханой — каза Коул на Графтън. — ще изстреляме СТАРМ-а веднага, щом видим първата ракета. Там има едно място, което се обажда от време на време и аз съм настроил СТАРМ-а на неговата честота.

Ако имаха късмет, стандартната ракета щеше да се закове в курс към този „Фансонг“, дори да изключеха радара, преди тя да го е достигнала.

Ако имаха късмет.

Графтън се издигна на осемнадесет хиляди фута и намали режима на двигателите на 90 процента. Някъде трябваше да спестят малко гориво. Насочи самолета към Ханой и се заизкачва още, за сметка на скоростта. Потенциалната енергия от набраната височина винаги можеше да обърне в скорост, просто като пикира.

— Качвай с не повече от пет градуса — посъветва го Коул.

Фойерверкът на зенитната артилерия отдолу указваше движението на Сами през тъмното пространство. Кога ли ще изстрелят нова СА-2? Джейк отново изтри вежди с облечен в ръкавица пръст.

— Братче, как само се забавляваме — промърмори той. Коул го погледна. — Морган обичаше да казва така — обясни Джейк.

— Ето! — посочи Върджил. Пилотът видя малката светеща точица отпред и вдясно. Този път затвори очи, щом натисна бутоните върху лоста. Чу свистенето на възпламеняващата се ракета и усети зад клепачите си яркото огнено кълбо на СТАРМ-а. От изстрелването на първата вражеска ракета бяха изминали може би три секунди.

— След вас върви една СА-2, а ние пуснахме СТАРМ — каза Коул на Ландийн. — Останете на височина петнадесет хиляди колкото можете повече — Навигаторът още не беше доизрекъл думите си, когато се вдигна втора СА-2 и полетя по дирята на първата. Върджил погледна прибора върху контролното табло и уведоми пилота:

— Управляват ги.

Тяхната антиракетна система мълчеше, понеже радарът „Фансонг“ не насочваше ракетата по тях.

— Остани така още малко, пиленце — прошепна Коул по СПУ-то. Джейк знаеше, че той всъщност говори на вражеския радарен оператор, който седеше в полутъмния фургон и наблюдаваше върху дисплея светещата точка, представляваща Дявол 506. Само още няколко секунди и…

Вниманието на пилота беше приковано към мястото, от където, в тъмнината, бяха изстреляни двете неприятелски ракети. Наложи си да не обръща внимание на шлейфа изгорели газове от двете СА-2, които очертаваха линия, паралелна на невидимата земна повърхност и се носеха право към Сами и Марти Грийв.

— Достатъчно дълго висях тук — обяви Ландийн по радиото.

— Изключиха радара — отговори му Коул.

Ракетата СТАРМ не се виждаше, понеже беше изчерпала горивото си точно преди да започне да се насочва към целта, водена от излъчванията на „Фансонг“.

После Графтън видя как нещо припламна и угасна и каза това на Коул. Навигаторът сви рамене.

— Може и да сме го улучили.

Той натисна няколко бутона по таблото за управление на въоръжението и подготви за изстрелване втората СТАРМ.

Пилотът направи завой и остави носа да се насочи надолу. Премина хоризонтално на височина осемнадесет хиляди фута. Обзорните радари все така ги засичаха, а друг „Файъркан“ веднага се залепи за тях. Джейк видя примигващите отблясъци от бомбите на Ландийн, а след минута, малко по-близо, още една такава поредица от фойерверки на мястото, където трябваше да се намира целта на заместник-командира. Светли петна от трасиращи снаряди се появиха близо до траекторията на бомбардировачите.

Джейк и Коул продължиха по курса, докато бомбардировачите пресякоха делтата по посока на брега. Локаторът за управление на ракетите не се чуваше. Ландийн най-накрая съобщи, че е „на вода“, минута след него и Заека Уилсън напусна противниковата територия.

Летяха на югоизток с постоянна скорост четиристотин възела и височина осемнадесет хиляди фута, към океана, който ги очакваше. Около Хайфон се разнесоха сигналите на друг „Фансонг“, от лявата им страна. Той прозвуча за няколко мига, после спря. Цикълът се повтори след половин минута. Джейк се взря в тъмнината отдолу в очакване на светещи точки, издаващи приближаването на ракети. Нямаше нищо.

Гледаше светлинката от „Фансонг“-а върху контролното табло, която отново се появи и тогава забеляза светлинен сигнал, указващ електромагнитно излъчване. Спря поглед върху кръглия циферблат на индикатора за вражеска заплаха и, действително едно слабо примигващо светло петно сочеше, че зад тях има електромагнитно излъчване. Щом Фансонг замлъкна, Джейк чу радара. Той излъчваше високочестотен сигнал от два тона. Заслуша се и звуците се превърнаха в три отчетливи, ритмични прищраквания, които се повтаряха през около една секунда. Върджил Коул наклони глава към индикатора за посока. Изглежда той също бе наострил уши.

— Май след нас се е залепил МиГ-21 — обяви той. — Тоя звук не ти ли прилича на коничен обзорен радар?

МиГ! Още докато Коул говореше. Джейк ясно разграничи пресекливия, прищракващ сигнал. Ако беше МиГ, значи се приближаваше! Графтън бутна ръчките напред до пълна мощност, светкавично натисна три пъти бутона за диполните отражатели и завъртя лоста силно наляво и напред с едно-единствено кръгово движение. Носът се устреми надолу, самолетът се извъртя по гръб, в крен от сто и осемдесет градуса, за една секунда. Без да спре ръката си, той придвижи лоста обратно към центъра и носът на обърнатия самолет се насочи право надолу по вертикала, където пилотът го задържа така, пикирайки отвесно. Стрелката на висотомера се въртеше бясно, а Джейк се вслушваше да чуе ритмичното щракане на коничния обзорен радар, в което се намесваше писъкът от „Фансонг“-а — отново включен и търсещ целта. Ако МиГ-ът се заблудеше по фалшивата мишена, създадена от диполните отражатели и тръгнеше след нея. Графтън би могъл да избяга надолу. Близо до земната повърхност МиГ-ът нямаше да го последва. Така поне се надяваше. Завъртя самолета на деветдесет градуса около надлъжната ос и на височина седем хиляди фута, с претоварване 5g, започна да излиза от пикирането в посока към Хайфон. Натискаше бутона за диполните отражатели през цялото време. Главният жироскоп явно изоставаше, защото авиохоризонтът все още показваше, че се спускат вертикално. Пилотът насочи вниманието си към запасния.

— Вдигни носа на двадесет градуса, с десет градуса надясно — каза Върджил Коул, — и ще изстреляме СТАРМ-а.

— Откачил ли си? — радиовисотомерът падна под три хиляди фута, носът все още беше пет градуса под хоризонта. Дясната ръка на летеца леко потрепери, претоварване 6g, скорост петстотин и четиридесет възела. Ракетното предупреждение не се чуваше, слушалките мълчаха. МиГ-ът ги беше загубил.

Коул го удари с юмрук по десния бицепс.

— Прави каквото ти казвам!

Излязоха от пикирането на височина две хиляди и Джейк насочи носа нагоре. Стабилизира изкачването на двадесет градуса и зачака Коул да приведе ракетата в готовност. Приборната им скорост падна под четиристотин и осемдесет възела, после под четиристотин и шейсет.

— Хайде, смахнато копеле! — изкрещя Джейк на Коул. — Давай да стреляме и да се омитаме от тук преди тоя МиГ да разбере накъде обърнахме!

— Само секун… Готови… Огън!

Джейк чу сигнала на „Фансонг“-а в слушалките си, в същия миг, в който последната ракета СТАРМ се възпламени под дясното крило и се стрелна напред като ослепителна огнена ивица. Отново бяха в опасност, освен ако пилотът на МиГ-а не беше сляп. Графтън рязко зави надясно и се насочи към брега.

— Блек Ийгъл, тук Дявол 5-1-1 — каза Коул по радиото. — Зад нас се е залепил един бандит. — Така наричаха вражеските самолети — Изпратете патрулната двойка. И си размърдайте задниците по-бързо!

Джейк беше на пет хиляди фута с петстотин и десет възела, когато отново чу сигнала на коническия обзорен радар. МиГ-ът се намираше вдясно и на четири часа. Трябваше да се спусне надолу, близо до повърхността. Вражеският самолет се приближаваше под ъгъл и нямаше да му остане време да завива.

— Дявол, тук Мустанг. Идваме! Съобщете местонахождението.

— На тридесет мили на юг от фара, петнадесет мили навътре в сушата — каза Коул.

Джейк настрои последния „Шрайк“ на необходимата честота и натисна бутоните. Ракетата излетя и се насочи надолу. Сега вече създаде една истинска лъжлива мишена за МиГ-а, а не само като тази от диполните отражатели. Натисна копчето за аварийно освобождаване на товара, намиращо се над лоста за колесника. Празните ракетни пилони, заедно с подвесния резервоар се откачиха с приглушен звук и полетяха надолу.

МиГ-ът бързо се приближаваше отстрани. Две хиляди фута над земята.

— Дявол, не го оставяйте да се изплъзне!

— Натикай си го! — изкрещя Графтън и като дръпна рязко ръчките назад и включи въздушните спирачки, заби носа надолу.

Една ракета се стрелна отпред и отгоре. Той дръпна лоста назад, за да избегне земята. Когато обаче понечи да увеличи отново режима на двигателите, ръчките не помръднаха. В следващия миг всичко в кабината угасна.

Света Майко! Без да иска беше преминал фиксаторите за малък газ на ръчките и беше изключил двигателите. Въздушните спирачки все още бяха отворени, но със загубата на електрическа мощност те щяха да се приберат. Той отчаяно опипваше зад себе си за лоста на аварийния генератор — турбината задвижвана от вятъра. Трябваше му електричество, за да запусне отново двигателите.

Къде ли е той? О, Господи, не!

В тъмнината пръстите му попаднаха върху лоста и той го дръпна със силата на обречен.

Лампите отново светнаха. Лявото крило беше наведено надолу. Той го хоризонтира.

Двеста и петдесет възела! Натиснал с палец бутона за авариен запуск, Джейк придвижи ръчката на левия двигател напред. Крилата са хоризонтално, 400 фута. На сигналното табло замигаха предупредителни светлини: и за генераторите, и за горивото, и за маслото. Все едно коледна елха. Без шума на двигателите, пилотската кабина беше тиха като гроб.

— Запалвай се! — изкрещя той на непокорната машина и хвърли поглед към аварийния жироскоп. Ако прекъсвачът на аварийните свещи беше гръмнал, двигателят никога нямаше да се включи. Прекъсвачът се намираше на едно табло, близо до лявото му стъпало, но пилотът нямаше време да го провери. Държеше бутона за запалването постоянно натиснат. Двеста и десет възела. При това тегло, без задкрилки, загубили мощност, те сигурно щяха да прекратят полета при скорост сто и осемдесет възела.

Двигателят запали с ясно доловим стон. Агонизиращо бавно, цифрата на оборотите се вдигаше към шестдесетте процента малък газ. Исусе Христе! Ето ги!! Шестдесет процента! Придвижи лявата ръчка напред до упора и започна запуска на десния двигател. Циферблатът показваше сто деветдесет и пет възела.

— Само на сто фута сме — предупреди го Коул. Джейк отново хвърли поглед към скоростомера. Заковал е на сто деветдесет и пет. Оборотите на левия двигател все още нарастваха към осемдесет и пет процента. Дръпна леко лоста към себе си и тримува. В момента, когато левият излезе на максимален режим, температурата на десния тръгна.

Когато и двете ръчки за двигателите бяха бутнати докрай, той включи генераторите. Антирадарните индикатори бяха тъмни. В слушалките не се чуваше нищо. Светлините на сигналното табло бяха изгаснали. Двеста и петдесет възела, скоростта се вдигаше.

— Блек Ийгъл, тук Дявол, „на вода“ сме — съобщи Коул.

— Къде бяхте? Не отговорихте, когато ви виках.

— Ъ, имахме малко технически проблеми — каза Коул, — къде е бандитът?

— Мустангите са по петите му.

— Радвам се, че не съм в тоя МиГ, когато зад мен са тези Фантоми — изкоментира Коул по СПУ-то.

Джейк се изкачи до петстотин фута и се задържа там, като от време на време криволичеше. Бяха навлезли тридесет мили навътре в океана, и тогава той реши, че сърцето му може и да не изхвърчи от гърдите. Чак тогава започна да набира височина и дръпна обратно ръчките от фиксаторите на максималния режим.

Докато Коул говореше по радиото, Графтън свали кислородната маска и изтри потта от челото си. Господи, Господи!

 

 

 

Докато чакаха ред за кацане, Джейк Графтън каза на Коул, че е едно смахнато, шибано копеле.

— Защо искаше да изстреляш и последния СТАРМ?

— От онзи „Фансонг“ изпращаха информация за височината и разположението ни на МиГ-а. Векторираха го, докато той се приближи и ни притисна. Така Червеният Барон знаеше къде да ни открие. А ти защо изстреля последния „Шрайк“ в земята?

— Помислих си, че ако поиска да ни пусне ракета с топлинна глава, изстрелването на „Шрайк“-а щеше да ни осигури няколко секунди повече. И без това щях да изхвърля ракетните пилони, така че не исках да оставя на жълтите да си играят с невъзпламенена ракета.

— Знаеш ли, Графтън, ти си единственият пилот, който познавам, умишлено изключил двигателите по време на въздушен бой. И то толкова близо до земята.

— По дяволите, много добре знаеш, че забърках тази каша неволно. Просто сгреших. Ами ти защо не се катапултира?

— И да те оставя да си извадиш кестените от огъня и да се върнеш на кораба без навигатор? Щях да стана за присмех на цялата авиация.

— За малко, и бяхме свършили.

— Да, но не стана. Това е важното. — Навигаторът облегна назад глава и затвори очи.

 

 

 

Джейк Графтън слезе от пилотската кабина надолу по стълбата, като се държеше здраво с двете ръце. Докато вървеше след високата фигура на Върджил Коул усещаше, че краката му са омекнали. Твърде изтощен, за да стои прав, той помоли Коул да отиде сам на спец-разбора и се запъти право към залата за инструктаж, където се строполи на един стол. След минута реши, че му се пуши и се раздвижи само колкото да извади пакет цигари от джоба на левия ръкав.

Влезе Ландийн и се стовари на стола до него. Графтън набързо му обрисува срещата с МиГ-а. Скоро го наобиколиха пет-шест мъже, които го обсипаха с въпроси и нервно се изсмиваха на отговорите му.

— Мустангите са догонили МиГ-а — каза Марти Грийв.

— „Не го оставяйте да се изплъзне!“ — изпищя Ландийн.

Всички намериха забележката за много забавна.

— Сега зная как се е почувствал пророк Йона преди да го глътне кита — добави Джейк.

— А как се представи Коул? — запита Ландийн, когато смехът утихна.

— Това шибано копеле е същински тигър — каза Джейк.

Прякорът „Тайгър“ здраво се прилепи за мълчаливия навигатор.

— Приляга му — казваше Джейк с усмивка на приятелите си.