Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (12)

Глава 12

В офицерския клуб в Куби се вихреше щур купон. Или поне с това впечатление останаха Джейк и Сами, щом отвориха вратата и глъчката ги удари. Групата, която свиреше рокендрол, вдигаше само малка част от шума. Останалата врява се дължеше на десетките мъжки гласове — екипажите с песни и крясъци се бяха впуснали в последния си славен гуляй. Корабът трябваше да отплава в осем на другата сутрин.

Един от пилотите в тяхната ескадрила, Джоунс Змията, пиеше, застанал близо до вратата.

— Как беше в Хонконг, момчета?

— Страхотно! — отговори Ландийн. — Там ще отида да живея при следващото си прераждане.

— По-високо, не чувам нищо!

— Страхотно! — изрева Ландийн.

— Жалко, че трябваше да се върнете, а? — каза Змията. — Между другото, ще трябва да си вземете пиенето сами. Сервитьорките офейкаха още преди час.

— Какво стана?

— Някакъв пилот на А-7 се качи върху масата и свали всичките си дрехи. После се просна в безсъзнание. Приятелите му го занесоха в бара „При куката“. Сега лежи там върху барплота.

Двамата новодошли си проправиха път през навалицата към бара.

— Имате късмет, момчета — започна „Щастливия час“ — съобщи барманът, — цената е една за всичко! — И прибра от тях по 10 цента.

— Ама че късмет — каза Ландийн на Джейк. — Можеш почти без пари да се напиеш като свиня!

Джейк чукна чашата си в тази на Сами и я пресуши на един дъх. Остави я на бар плота и, докато чакаше да му я напълнят пак, хвърли поглед към задименото помещение. На отсрещната страна екипажите на изтребителите пееха мръсни песни и хвърляха празните си чаши в камината. Вокалът на състава храбро се бореше да наложи собствените си децибели и насилваше гласа си, стъпил върху една платформа по средата на помещението. На четири от масите, между музикантите и барплота, хвърляха Клондайкски зарове.

Двамата мъже се отправиха натам. Джейк прецени, че на всяка маса се въртяха не повече от сто долара, но пък вечерта едва започваше. Знаеше, че когато нощта превали и броят на празните чаши се увеличи, залозите щяха да са по около 6–700 долара на хвърляне и че точно преди барът да затвори — когато изведнъж щяха да почнат да се приемат и чекове, някои от хората ще загубят по една месечна заплата. Всяка вечер по масите сядаха все едни и същи играчи, но истинските комарджии се появяваха точно в нощта преди отплаването. Тогава се разиграваха големите пари.

Паркър Каубоя се бе настанил на една от масите. Пред него имаше голям куп двайсетачки. Кимна на Джейк и Сами и им каза нещо, което те не чуха поради гълчавата, а после пак се съсредоточи в играта. Графтън си спомни, че Каубоя му беше разправял, как от печалбата след първото си плаване в западната част на Тихия океан е успял да обзаведе цяла къща.

Забелязаха Дърфи Рейзър и Ейб Стайгър с няколко други мъже на една маса далеч от музикантите, от другата страна на бара. Запроправяха си път през човешкото гъмжило към тях.

— Запознай се с новия си навигатор, Джейк! — каза Рейзър.

Униформеният мъж до него се изправи и протегна напред ръка. Той беше с 5–6 см по-висок от Джейк, широкоплещест и с изсветляла от слънцето коса. От загорялото му лице гледаха студени и пронизващи сини очи. Под крилцата си имаше три реда ленти, на горната отляво беше Почетният кръст на ВВС, с две златни звездички отгоре.

— Върджил Коул — Джейк усети здраво ръкостискане. Сами също се здрависа с него, после се оттегли. Джейк седна, за да се опознаят. Коул се облегна назад. Той очевидно нямаше нищо против вместо него да говори Рейзър. Заслушан в кратката си биография, навигаторът просто отпиваше от бирата.

— И след още две бойни плавания станал инструктор-навигатор във VA-42. Сега е в нашата банда — довърши разказа си Рейзър.

— От осем години е във Флота — вмъкна енергично Стайгър.

Рейзър се наведе напред и прошепна в ухото на Джейк.

— Коул не си пада много по приказките — Графтън вече беше добил това впечатление. — Нито пък е от тия, които се хилят за щяло и нещяло.

Джейк зададе на Коул няколко въпроса — къде е отрасъл, в кой град е завършил колеж. Отговорите бяха кратки: „Уинслоу, щата Аризона“ и „Феникс“. После и Графтън потъна в мълчание. Не изпускаше из поглед новия си навигатор, докато Рейзър го представяше на различни хора.

Пронизващите сини очи на Върджил се взираха изпитателно във всяко ново лице. През цялото време ъгълчетата на устата му бяха извити леко нагоре, но това не беше истинска усмивка. Все едно бе нахлузил маска, единственото подвижно нещо на която бяха очите. Имаше вид на човек, който прекрасно съзнава превъзходството си и се забавлява да наблюдава останалите хора.

Неохотата на новодошлия да приказва накара другите да потърсят нови теми за разговор. Никой не спомена за случката с крокодилите и Джейк изпита облекчение при мисълта, че бурята е преминала, както и беше предвидил Ландийн. Сега се обсъждаха другите нови членове на ескадрилата — един пилот и един навигатор, току-що преминали школата във VA-128. Двамата правели тренировъчни полети всеки ден и вече били готови, както дочу Джейк, да положат квалификационния изпит, състоящ се от 6 дневни и три нощни кацания на кораба. Това щеше да стане утре, когато отплават. Пилотът бил взел необходимата квалификация за А-6 само преди месец, но трябваше отново да я получи на борда на Шило, за да задоволи изискванията на Кампарели и командира на авиоотряда.

Ландийн се завърна при бандата точно навреме, за да чуе всичко това и да попита:

— И къде са сега тези момчета?

Казаха му, че са в бара „При куката“ и той махна с ръка на Джейк.

— Коул — каза Джейк и се изправи. — Хайде да слезем долу.

Навигаторът последва двамата пилоти към страничната врата в края на помещението. Закрачиха през тревата към една ниска бетонна сграда и Джейк запита Коул как предпочита да го наричат.

— Върджил става. Или Коул. Няма значение — това беше най-дългото му изказване, откакто Джейк се беше запознал с него.

Бар „При куката“ първоначално беше служил за мазе на някаква по-голяма сграда, която или не е била достроена, или е била съборена. Но това очевидно беше станало доста отдавна; събралите се там мъже не знаеха и нито един от тях не се интересуваше. В „При куката“ се въртяха най-големите пиячи и скандалджии. Тук човек можеше да си поръча топъл сандвич аламинут и колкото си иска пиене, всичко за 10 цента по време на Щастливия Час, а през останалото време — за 25 цента. Вътре беше забранено за жени.

Джейк, Сами и Коул влязоха в претъпкания бар. Видът на всички останали вътре подсказваше, че трезвеността ги е напуснала преди няколко часа. Както им беше казал Змията, на барплота лежеше по корем и в безсъзнание един гол мъж. Между двата бута на задника му някой беше сложил черешка за коктейли.

— Тоя защо е по корем? — запита Джейк.

— Божичко, Джейк! — Малкия Оги се приближи към тях. — Откъде падаш? Всеки знае, че пиян човек се обръща да лежи по корем, за да не се задуши, ако повърне.

— Звучи логично — каза Джейк, взе една от двете чаши в ръцете на Малкият Оги и я изпразни на един дъх до половината. После му я връчи обратно.

— Това беше специалитетът, който бях приготвил за Лудия Джак, Графтън! Ако искаш още, просто ме уведоми!

— Благодаря!

Ландийн протегна ръка над голия пилот и дръпна бармана за ръкава.

— Уиски с лед — погледна към Графтън и Коул. — Три пъти.

Тримата се заеха с питиетата си. Междувременно наблюдаваха оживлението около едно приспособление, имитиращо пилотска кабина и разположено върху релси, близо до отсрещната стена. Тази прословута измишльотина се наричаше „Звяра“. Струя сгъстен въздух я изтласкваше напред и в разстояние на 20 фута тя се движеше по равно, след това, по лек наклон, преминаваше през няколко двойни вратички и завършваше пътя си в застоялата вода на едно малко езерце навън. Единственият начин човек да не получи хубава баня в края на пътуването се състоеше в умелото дръпване на лоста за управление на кабината. Това беше ръчка, свързана чрез пружина за една кука, която можеше да се закачи в опъната напречно на релсите жица точно пред наклона. Но за да се улучи жицата беше необходимо безпогрешно умение. Тази вечер машината имаше доста работа и пилот след пилот цопваха във водата сред веселия рев на останалите: „на втори кръг, на втори кръг!“

Фердинанд Магелан и един мъж, когото Джейк не познаваше, се приближиха до тях и се представиха. Непознатият наистина беше новият пилот. Той изглеждаше едва на около 20 години и от лицето му лъхаше невинност, поради която, разбира се, щеше да стане жертва на доста груби шеги.

Докато говореха, Джейк забеляза Каубоя, който стоеше встрани от групата.

— Измори ли се да играеш карти?

Паркър презрително поклати глава.

— Още е много рано. Скръндзавите копелета не залагат достатъчно. По-късно ще се върна. Виждам, че вече си се запознал с Върджил.

Джейк кимна. Какво друго можеше да каже човек за Коул?

— Как беше в Хонконг? — запита Каубоя.

— Прилично — каза Джейк.

— Някоя разказа ли ти играта? — поиска да знае Каубоя.

— Ъхъ — Ландийн се ухили, а Джейк се изчерви. Видя, че Коул изгледа първо единия, после другия. „Тия очи са като рентген, по дяволите!“, помисли си той.

Останалите зяпаха как изтеглят от „Звяра“ поредния мокър до кости мераклия.

— Хей, тук има още един, навит за „Звяра“ — гръмко извика Каубоя.

През тълпата се отвори пътека, като през водите на Червено море. Паркър сграбчи Джейк за раменете и го тикна напред. Пилотът изрева:

— Намерете си някой друг! Дръпнете го тоя лунатик от мен! Не искам да се качвам в скапаната кабина!

Но го сграбчиха още повече ръце. Усети как краката му рязко се отделят от пода и как се понася напред към покритата с мръсотия машина. Джейк се примири със съдбата си и се остави да го поставят вътре и пристегнат с коланите.

Ландийн и Каубоя нещо се туткаха при таблото за управление.

— Как, по дяволите, пускате въздуха? — промърмори Сами.

Някой сигурно дръпна не тази ръчка, която трябваше, понеже една клапа гръмна и от сгъстения въздух лостът за управление изхвърча, прелетя през помещението и разби огледалото зад бара. Двама души едва успяха да се наведат, за да избегнат този летящ снаряд, а барманът подскочи, като чу трясъка от разбитото стъкло. На тълпата всичко това се стори безкрайно забавно.

— Идиоти такива! — ревна един плещест мъж с дълги щръкнали мустаци. — Махай се оттам, Ландийн, преди да си утрепал някого! И ти, Текс!

Сред нов изблик на смях Ландийн и Каубоя бяха избутани встрани, а управлението поеха по-опитни ръце.

Някой подаде на Джейк ново питие, докато той чакаше да поставят обратно лоста за управление и да закачат друга бутилка със сгъстен въздух. Играта започваше да му харесва. Облегна се назад, измъкна отнякъде цигара, вдигна крак и го облегна отстрани на кабината.

— Приятели, когато успеете да се справите с положението… — Видя Коул, очевидно студен и безразличен към всичко, което ставаше около него, спрял сините си очи върху Джейк. Как, за Бога, запита се той, ще летя с този човек всеки ден? Мисълта за дългите часове принудителна близост с него го ужаси. В този момент Коул му намигна.

Джейк се ухили и подаде чашата си на най-близкия зяпач.

— Цяла нощ ли ще се мотаете? — извика той на „ремонтната бригада“ отзад. — „Бандитите“ се връщат със скорост 10 възела и ще влетят през тия вратички, ако не си мръднете пръста!

— Кой ще изстреля това момче? — извика Хандълбар.

— Аз, за Бога! — прогърмя един глас със силен южняшки акцент. Боцман Марион Мулдовски пристъпи напред. Беше висок около 6 фута и 2 инча, със значително шкембе. Раменете му бяха доста тесни, но пък завършваха с огромни ръце. Боцман Мулдовски имаше чин старшина — до който се беше изкатерил от редови матрос, както се казва „със зъби и нокти“. Откакто Джейк беше на борда на „Шило“, той отговаряше за поддръжката на катапултите и редовно взимаше вахти на пулта за управление. Властното му излъчване внушаваше на офицерите страхопочитание, а на моряците — незабавно подчинение. Всички се отнасяха към него с уважение и боязън. Знаеше се, че даже командирът на авиоотряда веднъж се беше изпуснал и се бе обърнал към Мулдовски със „сър“.

Всички бяха вперили поглед в този южняк-поляк, докато той разглеждаше изпитателно Джейк и „звяра“.

— Готов ли си, летецо! — изрева той.

Джейк свали крака си долу и пристегна коланите на раменете си.

— Готов съм, Боцмане!

Мулдовски пресуши бирата на един дъх, смачка кутийката с юмрук и я захвърли през вратичките в езерото. Разкопча и съблече ризата си. Върху тениската му се мъдреше яркочервен надпис: „Най-добрият катапултен офицер в света!“ Из тълпата се понесе кикот. Огромният боцман изгледа кръвнишки няколко души, които имаха безразсъдството да се изкикотят. Възцари се пълна тишина.

— Вие, младоци, не сте и преплавали толкова солена вода, колкото аз съм изпикал през живота си! — Изражението му беше сурово. — Ти, там, отзад! — извика той на Хандълбар. — Готов ли си?

Хандълбар вдигна ръце над главата си и ги задържа там — стандартния знак за дежурния, че катапултът е готов за изстрелване.

— Добре — заяви боцманът. Обърна се към Джейк: — Щом поискаш да тръгнеш, ще ти направим тая услуга.

Пилотът се беше съсредоточил, с ръка върху лоста за куката и наблюдаваше боцмана с ъгълчето на очите си.

— Е? — запита Мулдовски.

— Е? — повтори Джейк.

— Не чувам двигателя да работи и не виждам да отдаваш чест — отряза Мулдовски, като че говореше на някой седемнадесетгодишен новобранец от Айова.

Тълпата схвана намека и всички, включително и Джейк, зареваха като реактивен двигател. Воят на шестдесет гърла изпълни стаята, премина през вратичките и над езерото и се понесе навън в нощта. Джейк отдаде чест и веднага постави ръка обратно на механизма за управление на куката. Пое дълбоко въздух и стисна здраво цигарата в уста. Опита се едновременно да наблюдава и боцмана, и скобата върху релсите. Дясната ръка на катапултния офицер се вдигна със замах над главата, после рязко се наведе на дясно и ръката му описа широка дъга, като накрая докосна пода — класическия сигнал за изстрелване. Графтън се опита отново да се съсредоточи върху скобата, но беше твърде късно.

Понесе се напред по релсите, дръпна рязко лоста, но „звярът“ продължи да набира скорост и се стрелна надолу по наклона. Върху главата на Джейк се изсипа цял водопад от пръски, а кабината забави движението си и спря. Летецът засмука измокрената цигара. Погледна назад към бара. Мъжете викаха и се смееха, а някои го сочеха с ръка и потупваха боцмана по гърба с другата.

Кабината беше върната в начална позиция, Мулдовски запита със сериозен тон:

— Как мина полетът?

— По-гладко от коприна, но кацането беше малко твърдичко. Може да опитаме пак.

Ландийн се наведе към него.

— Този път гледай само скобата, не боцмана — посъветва го шепнешком.

И сред нов боен рев Графтън се понесе по релсите и падна в езерото. Докато го измъкваха от там, той обяви:

— Само се упражнявах. Този път вече наистина.

При третия опит куката спря „звяра“ и той едва не удари глава отпред в таблото за управление. Прозорците зазвънтяха от аплодисменти, а Сами Ландийн, смеейки се, му помогна да излезе от кабината. Някой мушна нова чаша в ръцете му.

— Кое е следващото навито копеле? — прогърмя боцманът.

— Сами Ландийн — извика Джейк.

— По дяволите, не! — рече колебливо Ландийн.

Няколко нетърпеливи ръце го бутнаха към хлъзгавата седалка.

— А сега гледайте най-добрия пилот, който някога е успявал да се закачи за тая скоба от първия път — изкикоти се Сами. — Аз съм се родил в пилотска кабина. Преди да проходя, вече летях.

— Бас ловя, че е бил голям купон да те кърмят — избоботи някой. — Като колибри ли си пърхал?

— Гледай и плачи, свиньо!

— Пари имаш ли, момчето ми? — поинтересува се боцманът.

— Петдесет долара имам, невярно куче, езичник такъв, последвал лъжливия пророк…

— Ще те одера с десет.

— И аз — добави хор от гласове.

— Благодаря, момчета — победоносно се обърна към тях Ландийн, след като улови скобата. — За мен винаги е удоволствие да харча парите ви.

Прибра печалбата в джоба си и заедно с Графтън се запъти към бара, където ги чакаше Коул. Крайчетата на устните на Върджил бяха извити в някакво подобие на усмивка. Тримата се загледаха как Каубоя и още петима се борят с Боцмана и го тикат към кабината.

Джейк хвърли поглед към голия пиян мъж върху барплота и реши, че благоприличието трябва да бъде зачетено поне символично. Събу мокрите си чорапи и ги надяна на краката на безчувствения пилот на „Корсар“. След това се обърна към Ландийн.

— Благодаря ти, че ме заведе в Хонконг. Беше страхотно.

— Стига любезности!

— По дяволите, много ми е гот. Добре си изкарахме тоя път на сушата. Сериозно, Сам, чувствам се страхотно.

— Пиян си, Джейк. Винаги се чувстваш страхотно, когато си пиян.

Графтън трябваше да признае пред себе си истината в думите на Сами. Беше започнал пак да се натрясква, а когато беше пиян, винаги се чувстваше великолепно.

— Е — каза един глас зад тях. — Поне този изглежда съвсем кротък. — Капитан по бяла риза с къс ръкав гледаше към голия мъж върху бара. Над левия му джоб имаше четири реда нашивки, а върху тях златните пилотски крилца, знакът на авиацията. Най-горната лява нашивка беше Сребърната звезда. Сиви нишки прошарваха късо подстриганата му черна коса, а шапката му беше килната силно назад. Козирката ѝ беше с „бъркани яйца“.

— Жив ли е? — обърна се капитанът към Сами с непринуден тон.

— Да, сър. Последният път като проверихме, беше жив.

Капитанът се обърна към ниския мъж в цивилно облекло зад него.

— Казахте, мисля, че този човек е чисто гол?

— Да, така казах и е така. Той се качи на една маса горе, съблече се изцяло и силно смути дамския ми персонал.

— Сега има чорапи на краката си. Не е съвсем гол — отбеляза капитанът.

— Сър, няма да можем да задържим служителите си на работа, ако се продължава с подобно поведение. А кой ще плаща за всичко изпочупено горе? А за това огледало? — управителят на клуба посочи към парчетата стъкла зад бара.

— Убеден съм, че няма да имате проблеми да си осигурите работна ръка. Досега съм получил над сто кандидатури за всяка цивилна служба в тази база, вашата включително. Също така съм сигурен, че офицерите ще ви обезпечат за изпочупените вещи. Изпратете ни списък с цените на всичко, което трябва да се поднови и аз ще се погрижа да ви се изплати.

— Но…

— Качете се горе и си гледайте работата. Утре искам да получа списъка — капитанът се усмихна на Графтън и Ландийн.

— Как върви вечерта?

— Чудесно, сър. Но мога ли да ви посъветвам нещо? По-добре свалете шапката си преди някой да ви е видял и да е извикал, че черпите. — Капитанът посегна да свали шапката си, но се отказа.

— Това ли е обичаят тук? Барман! — повиши той глас. — Тук има човек с кепе на главата си. Черпя всички! — Повече от шестдесет души се понесоха към бара.

С чаша в ръка капитанът преброди с поглед тълпата и съзря боцман Мулдовски.

— Ски! Мислех, че си се уволнил от кораба ми преди четири-пет години.

— Да, капитан Харингтън, така беше. Но се уморих да си седя на задника и да слушам приказките на старата, пък и гледам, във война сме… и ето ме и мен!

Капитанът изгледа мокрите му дрехи.

— Виждам, че и ти си опитвал да дадеш на тези млади господа по някой урок.

Боцманът погледна мократа си тениска с отвращение.

— Е, само дотолкова успях.

 

 

 

Атмосферата в бара се беше успокоила. Мулдовски се разприказва и летците го отрупаха с бира и се заслушаха в разказите му. Той успя да реши всички проблеми на Военноморския флот, посочи къде му е мястото на Конгреса, наруга всеки на тая земя, който не носи синята моряшка униформа и даде следната приета с одобрение оценка за повечето цивилни: „По-долу са и от лайно на кит на дъното на морето“.

Около два часа сутринта четири-пет души от А-7 слязоха долу, за да приберат голия си другар. Той щастливо похъркваше, докато не го изправиха да седне и наведоха напред. Щом се събуди, пияният веднага поиска още алкохол, но вместо това получи студена вода, закашля се и окончателно се свести.

Джейк излезе навън и седна на тревата, на около петдесет фута от сградата. Насреща, на кея за самолетоносачи се виждаше Шило, облян в светлината на прожекторите си. Дори от миля и половина разстояние корабът изглеждаше грамаден. Зад него, от високите хълмове на западното крайбрежие до входа на залива на юг, се простираха тъмните морски води. Освежаващ бриз духаше от морето към сушата и носеше влудяващ, солен дъх. Той се излегна на тревата и се загледа в звездите.

След два дни отново ще лети. Ще атакува нови обекти, ще бяга от силния зенитен огън и ще се пита за смисъла на всичко това. Спомни си как с Морган бяха бомбардирали вероятното струпване на военни камиони — кога беше това? Преди седмица ли беше или преди десет дни? И всичкият онзи зенитен огън! Струваше му се, че се беше случило много отдавна, но не можеше да забрави как изглеждаше пилотската кабина, щом отвориха фанара — как всичко беше обляно в кръв. Прекара ръце през тревата и усети влажната пръст. После се изправи и седна. Отново се загледа в огромния корпус на самолетоносача и в тъмното море отвъд залива и се замисли за Кали и бъдещето.