Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (26)

Глава 26

Джейк Графтън лежеше на земята, свит на две край предавателя си. Беше чул всичко: молбата и стенанията, дългото отсечено трещене на двадесетките, а после пълната, мъртвешка тишина. Заради него бе загинал един човек.

До съзнанието му достигна далечен вой на реактивни двигатели. Приближаващият се звук ставаше все по-силен и по-силен. Самолетите бичуваха джунглата със стоманения си камшик. Оръдейните снаряди помитаха и разкъсваха всичко по пътя си, избухваха бомби, профучаваха ракети, пукотът на 23-милиметровите противовъздушни оръдия пулсираше през короните на дърветата. От време на време до него достигаше пращенето на напалм. Насред тази буря, Джейк загуби напълно представа за времето. В душата му продължаваха да отекват последните думи на пилота на Скайрейдъра. Жалостивите му молби се врязаха в паметта му, както нищо друго в живота му до сега.

Чакаше там, в калта, и вонята на тропическия хумус проникваше през счупения му нос. Противовъздушните оръдия замлъкнаха; вероятно, реши Джейк, войниците бяха загинали под изсипалия се от небето дъжд от огън и стомана. Накрая дори накъсаният рев на двадесетмилиметровите оръдия утихна, понеже стрелците в самолетите бяха открили, че вече няма по кого да стрелят.

Джейк извърна глава и погледна Тайгър Коул, който продължаваше да лежи в същата поза, в която го бе заварил Графтън, а мощните му гърди продължаваха да се надигат и спускат. Сърцето му продължаваше да се бори за живота си.

— Джейк? — изграчи Тайгър. Пилотът се изправи на здравото си коляно, за да може навигаторът да го види. — Не би могъл да направиш нищо друго за онзи мъж, Джейк, освен това, което стори за него приятелят му!

— Значи си чул?

— Да.

— Толкова бях уплашен — призна си Джейк и закри лице в ръцете си. После отново погледна Коул. — Иска ми се да бях отишъл при него. Никой не бива да умира сам! — Джейк стисна ръката на Тайгър.

Навигаторът меко проговори:

— Знам какво е да те е страх — той млъкна и известно време просто дишаше. — Никога не бих могъл да съм пилот, понеже ме е страх от самолета. Не бих могъл да дръпна ръчките или да отпусна носа! — Примига бързо няколко пъти. — И сега ме е страх.

— Ще се измъкнем! — гласът на Джейк не звучеше кой знае колко убедително.

— Дяволите да те вземат, Графтън! Мамка ти! Той загина, опитвайки се да помогне на нас! — Изтощен, Тайгър затвори очи. Когато ги отвори отново, каза: — Погледни синьото небе там горе! През листата на дърветата могат да се видят малки отрязъци от него. — Очите му се извърнаха към Джейк. — Ти ще се спасиш. На мен ми стига. Не желая да прекарам следващите 40 години в инвалидна количка. Искам да умра тук. Искам ти да…

— Дявол — прекъсна ги радиопредавателят, — към вас се приближават трима-четирима от лошите. Току-що пресякоха пътя; очевидно са забелязали парашута. Ще пристигнат, преди да можем да направим нещо. Най-добре, ако можете, се скрийте.

— Прието — тихо каза Джейк в микрофона. Наведе се, пусна радиото и започна да претърсва храсталака във всички посоки.

— Ти се махай! — настоя Тайгър Коул. — Аз съм свършен. Хайде! Изчезвай!

Сякаш по своя собствена воля, револверът се пъхна в ръката на Джейк. Той огледа дърветата в посока към пътя. Настоятелните молби на навигатора отекваха в ушите му. Изправи се и тръгна назад, с лице към Коул, след което се обърна и затича напред. Падна, преди да е успял да стигне далеч.

Забил лице в пръстта, той изпадна в паника. С мъка се изправи на крака и пак се втурна напред. След още четиридесет ярда отново падна. Този път остана да лежи на земята.

Какво правиш? Как ще живееш после със спомена за това? Пилотът на Спад-а бе свършен, но Коул още не е! Ти си единственият, който може да му помогне да се качи на вертолета и да се измъкне от тук. Той иска ти да го направиш, дори и това да му струва живота. Още не се е предал!

Паниката го напусна и вместо нея го обхвана пълно спокойствие. Беше сигурен в едно — по-скоро бе готов да умре, отколкото да изостави Тайгър Коул.

Изправи се на крака и извади и двете оръжия. Плъзна затвора на автоматичния пистолет, само колкото да види месинговия блясък в гнездото, после сложи предпазителя. Стисна го в дясната си ръка, като палецът му лежеше върху лоста на предпазителя. Припомни си случаите, когато беше стрелял с автоматичен пистолет, сети се колко бързо можеше да произведе изстрел, ако махнеше предпазителя с палец, докато показалецът натискаше спусъка. В дясната си ръка стисна револвера Магнум .357 със свалено петле. Още не.

Пропълзя обратно в посоката, от която бе дошъл. Когато забеляза лежащия на земята Тайгър, той се скри зад големия дънер на едно дърво и зачака. Чуваше шумоленето на вятъра в листата над главата си, както и далечното бучене на бутални и реактивни двигатели.

За пореден път очакваше появата на елена в Апалачите — с надежда и без страх.

Ако загинеше, щеше да лежи тук редом с Франк Алън и Тайгър Коул. Ако оцелееше, щеше да бъде с Кали. Вдигна дясната си ръка към джоба на ръкава и напипа твърдостта и обещанията, които носеше в себе си годежният пръстен.

Ако изобщо искаш да направиш нещо, трябва да се приближиш още! Трябва да си на такова разстояние, че да успееш да ги убиеш, преди те да са успели да вдигнат автоматите си и да започнат да стрелят. Чакаше с чувство на спокоен фатализъм, но дишането му бе повърхностно. Държеше автоматичния пистолет в дясната, а револвера — в лявата ръка. Щеше да е въпрос на късмет. Те бяха калени войници, свикнали да се бият в джунглата, готови да посрещнат неочакваното; той бе въздушен боец.

Вниманието му беше отклонено от ниското бучене на приближаващ се Скайрейдър, летящ малко над върховете на дърветата. Джейк погледна нагоре, след което отново извърна очи към Коул и видя, че съвсем близо до него стои някакъв мъж. Графтън се придвижи напред, заедно с нарастващия шум на самолетния двигател. Облеченият в черно мъж, с гръб към него, вдигна глава към небето. Сега Джейк различи още една човешка фигура, която тъкмо се навеждаше над Тайгър. Звукът се усилваше. Изтрещя автомат и пилотът трепна, след което постепенно отново се отпусна. Имаше още много работа, преди да го застигне някой куршум.

С безкрайно търпение той направи още една крачка.

През листака забеляза трети войник, който свали от рамото си своя АК-47, когато бученето на Скайрейдъра се загуби в далечината. После той огледа джунглата около себе си. Никой от мъжете не можеше да забележи сред общата зеленина облечения в зелен костюм пилот.

Тримата войници се събраха край проснатото тяло на навигатора и оживено, но тихо заобсъждаха нещо. Един от тях се наведе и зашлеви лицето на Коул, а останалите се разсмяха, успокоени, че вече не ги заплашва стоманения гняв на бойните самолети.

Трима войници с автомати. Дали нямаше и още? Внимателно, Графтън! Ако има някой, който не си видял, няма как да избегнеш куршума!

Той изчака. Все още се намираше на повече от 50 фута от тях — прекалено далече, за да е сигурен, че ще може да ги уцели всичките. Един или двама нямаше да са достатъчно. Щеше да му се наложи да стреля, ако се опитаха да убият Тайгър, но засега по-добре да изчака. Разгледа черните им дрехи и тъмните маскировъчни шапки. Единствените си провизии носеха окачени на коланите около кръста.

Едва доловим, до него достигна звука на предавател. Тримата мъже се заоглеждаха из високия до глезените детрит, с който бе обрасъл „пода“ на джунглата. Единият триумфално вдигна в ръце радиопредавателя, за да могат да го видят и останалите.

Джейк направи крачка напред, после втора. Мъжете се бяха скупчили край кутията. Все още частично се прикриваха от тропическата растителност. Графтън се придвижи с още две крачки напред.

Дано да продължаха да зяпат радиото!

Той направи още една крачка. Сега се намираше само на 40 фута от тях.

Вдигна пистолета на нивото на гърдите си и пренесе тежестта си за поредната крачка. В този миг мъжът, който стоеше с лице към него, го забеляза. По загорялото му лице се изписа изненада в същата секунда, в която куршумът, изстрелян от 45-калибровия Колт го уцели право в гърдите. Главата му клюмна напред, широкополата му шапка падна и той се свлече на земята.

Мъжът отдясно се извърна, като заедно с това се опитваше да нагласи оръжието си. Пилотът стреля. Реши, че и този път е уцелил, насочи пистолета към падащата фигура вляво от него и бързо изстреля три последователни куршума във войника, който се изтърколи настрани сред разхвърчалите се парченца пръст и трева. Изчакай! Прицели се добре!

Виетнамецът продължаваше да се търкаля из листака. Джейк внимателно се прицели и отново стреля. Куршумът застигна движещото се тяло; то потрепера и спря на място, разтърсвано от конвулсии.

Джейк отново се извъртя към човека отдясно, който се опитваше да се изправи и да насочи пушката си към него. Джейк стреля бързо и пропусна. Онзи почти бе успял да вдигне цевта си. Пилотът стреля още веднаж и сега вече насочения срещу му автомат падна и войникът се свлече на земята.

Мъжът отляво, донякъде прикрит от храстите, продължаваше да се движи, така че Джейк направи няколко крачки към него и се опита да се концентрира върху мушката и да укроти оръжието. Натисна спусъка. Не последва нищо. Патроните бяха свършили. Той пусна Колта, стисна револвера с две ръце и издърпа назад петлето.

Мъжът лежеше по гръб сред листака. Пищеше. Джейк се измести леко настрани, за да се прицели по-добре. Пушката на войника проблясна няколко пъти, докато Графтън се опитваше да вземе на мушка гърчещата се фигура. Натисна спусъка в същия момент, в който нещо го уцели в главата.

 

 

Главата му се пръскаше от болка. Зрението му беше размазано, опита се да се движи, но това само направи болката в главата непоносима.

— Джейк?

Звукът бе някак си изкривен и сякаш идваше от много далече.

— Джейк?

Гласът прозвуча вече от по-близко. Той протегна ръка.

— Зад теб съм, Джейк.

Много внимателно Джейк се извъртя така, че да се окаже с лице нагоре. Светът около него бясно се въртеше и той имаше чувството, че пада, но постепенно световъртежът намаля. След като си почина, Графтън се опита да седне. Падна назад, стенейки.

— Май един куршум засегна слепоочието ти, Джейк. Но ти го пречука, копелето!

Пилотът се претърколи наляво. Вторачи се в навигатора, който лежеше на около осем фута от него, с извърната към Джейк глава. Постепенно успя да фокусира, въпреки че образът на Коул продължаваше да потреперва при всеки нов удар на сърцето му.

— Знаех си, че ще се върнеш, Графтън!

Бавно, много бавно Джейк се сви и се изправи до седящо положение. Стисна главата си с ръце като в менгеме.

— Сигурно имаш сътресение от куршума.

Джейк зарея поглед около себе си. Северновиетнамците лежаха проснати наоколо, изпружили безчувствените си тела.

Значи това било!

Извънредно бавно той припълзя към най-близкия труп. Очите на мъртвия гледаха в някаква точка далече, далече, отвъд предела на знанието, на живите. Това беше първият човек, който някога бе застрелял. Джейк се приближи още. Войникът бе пропътувал много пътища, изминал хиляди мили, видял безброй неща, вероятно бе убил мнозина и сега лежеше насред джунглата мъртъв заедно с приятелите си. Вонята на изпражнения достигна до Джейк, въпреки запушения му нос. Сфинктерът на мъртвеца се бе изпуснал. Значи така мирише смъртта — на лайна. Много подходящо!

Изправи се и седна, като изчака световъртежът да отмине. От въртенето и пулсирането на главата му се догади и той повърна. Светът си дойде на мястото. Отново погледна към мъртвите войници. Телата им сякаш вече бяха започнали процеса на завръщане към пръстта — донякъде бяха покрити с изпопадали по земята листа.

До него лежеше един автомат. Щяха да имат нужда от него, в случай че се появяха още виетнамци. Вдигна оръжието и видя, че е на „автоматична“. Вътре се виждаха патрони, очакващи реда си да попаднат в цевта. Джейк обърна обратно оръжието и от него се изсипаха листа и пръст. Болката в главата му постепенно се превръщаше в отвратителна мигрена. Подпря приклада на автомата на земята и бавно се изправи на крака.

— Мислех, че си мъртъв. Ще се оправиш ли? — попита Тайгър.

— Да.

— Тогава защо не намериш онова шибано радио и не питаш онези момчета горе кога, по дяволите, ще ни измъкнат оттук? Ако се помотаят още малко, ще ни се наложи да избием цял полк!

Джейк намери предавателя. Наведе се внимателно и го взе в ръце. После също толкова внимателно вдигна и своя 357, след което разрови листата за 45-калибровия колт.

— Ако търсиш Колта, мисля, че го изпусна ей там. Боже, Джейк, приличаше на самия Уайът Ърп, когато стреляше по тия копелета. Подсещай ме, че за напред трябва да ти викам „сър“!

Джейк вдигна пистолета и включи микрофона.

— Пречуках жълтите. Кога ще дойде вертолетът?

— Кой е служебният ви номер?

Той се вторачи в предавателя, опитвайки се да мисли.

— Не мога да се сетя, мамка му! Господи! Елате да ни приберете, гадни копелета такива!

— Кой е най-хубавият автомобил на света?

— Шевролет А’57.

— Значи ги пречукахте онези гадняри, а? Браво на вас! Вертолетът ще бъде тук след пет минути. Сега слушайте внимателно. Ще спуснат носилка с един от екипажа, за да издърпат първо навигатора. Ти ще чакаш на земята. Дръж си главата наведена надолу, докато не спуснат специалното въже, после се закачи за него и ние ще те изтеглим — заедно със спасителя.

— Добре. Но без повече усукване!

— Ще се вдигне много огън и пушек, Алфа едно. Мислим, че се справихме с тежката артилерия, но там долу има още доста лековъоръжени виетнамци. Ако стане прекалено напечено, може да се наложи вертолетът да се оттегли за известно време и да ви остави двамата с човека от спасителния отряд да почакате на земята. Не се паникьосвайте!

— Ясно! — Той свали надолу предавателя и изтри кръвта от лявото си око.

— А сега просто седни, концентрирай се и ми кажи, когато вертолетът дойде точно над теб.

— Хубаво.

Джейк седна до навигатора си, смени празния патрон в револвера с нов от спасителната жилетка, след което прибра оръжието в кобура. Извади от спасителната жилетка на Коул нов пълнител и изхвърли празния. После мушна Колта в жилетката си.

Той положи автомата в скута си, опря гръб на скалата, върху която лежеше Коул, и огледа заобикалящата ги джунгла, както и гъсто преплетените корони на дърветата над тях. Болката в главата му се локализира в лявото слепоочие; пулсираше с всеки удар на сърцето му.

— Може би трябва да претърсиш труповете. Сигурно имат някакви документи.

— Майната им!

— Ако скоро не дойдат да ни приберат, може да се появят още такива като тях. Мястото направо гъмжи от жълти. Ако ни хванат с тези трупове край нас, ще се постараят да умираме колкото може по-дълго.

— Няма да ни хванат. — Автоматът тежеше върху бедрата му. — Ще се измъкнем — Франк Алън загина, за да може ние да се спасим!

— Затова ли се върна?

Джейк си спомни какво бе казала Кали, когато ѝ разказа за Морган — преди, както му се струваше, много време — „Ти си направил каквото си могъл, не е можело да се направи нищо повече. Не си се предал.“ Опита се да намери точните думи, с които да отговори на въпроса на Коул.

— Трябваше да се върна. Франк Алън не ни изостави. Морган също не избяга. Ние двамата с теб забъркахме голяма каша, като се опитахме сами да сложим край на войната. Но ти не ме заряза в бедата.

— Радвам се, че летяхме заедно — каза Коул. — Чуй! — Далечното бучене на бутален двигател постепенно набираше мощ. Джейк се прилепи към земята.

Край пътя заизбухваха огнени клади. Напалмът се запалваше с рев, в момента в който въздухът възпламеняваше гъстата смола. Нагоре през клоните на дърветата се издигаше черен, убийствен пушек.

След няколко минути Скайрейдърите направиха още един заход. Бледосивият пушек на белия фосфор — Уили Пит — се носеше между стволовете на високите дървета — тъмни колони, завинаги скрити от слънчевата светлина.

После Джейк чу звука, който бе чакал. Над бученето на работещите с пълна мощност бутални двигатели се открои воят на реактивни двигатели с пулсиращи лопати. Вгледа се в листака над главата му, за да види следите от роторната въздушна струя. От радиото долетя спокоен глас:

— Чудесно, виждаме парашута.

— Те са точно под него!

Туптенето на лопатите и писъкът на двигателите се усили. Спасението им се приближаваше с рев към тях.

Джейк зърна люлеещата се зелена метална маса, която се носеше над разбунените корони на дърветата. Изведнъж го помете истински ураганен вятър; из въздуха полетяха откъснати клони и листа. Той изкрещя в радиопредавателя:

— Тук сме! Тук сме! Точно над главите ни сте! Спрете!

Хеликоптерът увисна над него. Джейк скочи на крака и размаха ръце, неспособен повече да сдържа възбудата си.

Заедно с носилката, от вертолета се спусна и мъж с шлем, чието лице не се виждаше заради спуснатия визьор. Въздухът бе изпълнен с летящи листа и прах, така че беше трудно да се види каквото и да било. Джейк трябваше да се бори, за да диша. Очите му бяха притворени; взираше се през мигли в изпълнения с прах въздух пред себе си. Когато носилката докосна земята, Графтън, който се бе свил на две, за да се предпази от разразилата се буря, се придвижи напред, за да помогне на спасителя да я откачи и пренесе до Коул. Джейк изкрещя в ухото му:

— Гръбнакът му е счупен!

— Знам. — Спасителят завъртя глава наляво-надясно и забеляза трите трупа. — Какво, по дяволите…

Стигнаха Коул и той се наведе над него, за да провери очите му. Направи знак на Джейк да хване краката на Тайгър. Двамата заедно повдигнаха леко безпомощния навигатор — само колкото да могат да го прехвърлят на носилката. Джейк все още се опитваше да затегне долните предпазни ремъци, когато другият приключи със закопчаването на горните и дойде да му помогне.

После той му посочи куката в края на дебелото въже. Джейк я придвижи към тях и те нанизаха на нея и четирите клупа на въжетата на носилката. Отдалечиха се и мъжът каза нещо в предавателя, който държеше в ръка.

Джейк видя, че Тайгър Коул го гледа. По бузите му се стичаха сълзи. Джейк набързо му стисна ръката и в следващия миг въжето се обтегна, носилката се отлепи от земята, за да се вдигне нагоре и да изчезне в развълнуваното море от листа над главите им.

Джейк не беше способен нито секунда повече да сдържа свръхвъзбудата си, той стисна с все сила в прегръдките си техния спасител. Мъжът му отвърна с не по-малко буйна прегръдка.

— Ще оцелеем! — изкрещя той в ухото на Джейк.

Джейк Графтън радостно кимна и отново го притисна към себе си. Сега мъжът го заведе до спуснатото приспособление за изтегляне и окачи специалната карабина на сбруята му за въжето, след което закачи и себе си към него. Каза няколко думи в предавателя и двамата мъже се заиздигаха над земята.

Колкото по-нагоре се качваха сред клоните на дърветата, толкова повече се усилваха бученето и завихрянето. После, като по чудо, шумът сякаш се смекчи, сведе се само до тъпа болка и далечно ръмжене в ушите на Джейк. Оглушаваше, защото нямаше шлем, който да предпазва ушите му.

Щом се измъкнаха над върховете на дърветата, хеликоптерът полетя напред и повлече със себе си Джейк и спасителя. Графтън видя гъстия черен дим и огън в поразените от напалма участъци. Когато димът се разнесе, пред него се разкри картината на покритите с джунгла хълмове, над които се издигаше образуваната от отделената влага мъгла — неземно ефирна на фона на хоризонталните утринни слънчеви лъчи. Душите на загиналите се въздигат към небето, рече си Джейк.

Лекият вятър охлади лицето му.

Джейк забеляза, че мъжът от екипажа на вертолета го наблюдава и се смее. Когато най-накрая ги издърпаха в търбуха на хеликоптера, двамата здраво се бяха хванали за ръце.