Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (4)

Глава 4

Беше гадна тропическа вечер. Малко след залез-слънце дъждът отново бе започнал да вали. На мостика на „Шило“ вахтеният отбеляза часа в бордния журнал. След няколко минути той нареди да се пуснат чистачките на стъклото и потърси с поглед ескадрения миноносец, който трябваше да е някъде пред самолетоносача. Само преди секунда го бе забелязал. Провери екрана на радара. Беше си точно на мястото — на 5000 ярда пред кораба. „Искам да бъда информиран, ако «Фенън» се отклони от позицията си“, каза той на помощника си, след което се свърза с Информационния Център долу и повтори нареждането си на дежурния, заобиколен с радари, които оглеждаха цялото морско и въздушно пространство около кораба. Дори на мостика влагата бе голяма. Сто процентовата влажност не позволяваше на потта да се изпарява, така че мократа коса, риза и бельо придаваха на всеки от екипажа особена, индивидуална миризма.

Вахтеният отиде до лявото крило на мостика и погледна към мократа от дъжда палуба за излитане и кацане. На мъждукащата червена светлина самолетите изглеждаха така, сякаш се бяха сгушили един до друг, а стърчащите им нагоре крила напомняха вдигнати за молитва ръце. Тропическият дъжд бе полезен за самолетите, защото измиваше мръсотията и солените пръски по тях. Барабаненето на дъжда по стоманения покрив на мостика и равномерния шум от движещите се чистачки накараха дежурния да се почувства много самотен в нощта.

След два дни този курс щеше да достигне своя край. Тогава щяха да напуснат позиция Янки и да се упътят към удоволствията, които предлагаше залива Субик, намиращ се на 36 часа път, от другата страна на Южно Китайско море. Тогава покритите с джунгли планини, които обграждаха „дома“ на Американския военноморски Флот в Южния Пасифик щяха да се вдигнат от дъното на океана, за да разчупят монотонния им хоризонт на съществуване. Чакаха ги пет безгрижни дни и нощи на абсолютна свобода. За някои от тях, разбира се, тази седмица щеше да означава тежък, уморителен труд, но дори и те можеха да разчитат на поне една свободна вечер на брега.

Американската военноморска база на залива Субик и военното летище Куби до нея, или иначе казано Филипините, не бяха сред рекламираните в туристическите справочници места, но от друга страна, сушата си бе суша. Е, суша беше докато от портите на небето не започнеше да се излива тропически дъжд, но дори и тогава всеки моряк би рекъл, че във всички случаи калта е за предпочитане пред солената вода.

Когато пуснатите в отпуск моряци се уморяха да пият по баровете или да играят голф под лъчите на изпепеляващото слънце или да обикалят из магазините, можеха да прекосят моста на река Благоуханна, която всъщност си беше отводнителен канал, и да се потопят в екзотичните забавления, предлагани от Олонгапо Сити. Към 150 000 души се бореха да оцелеят в този претъпкан град с кални, рядко павирани улици. Повечето от жителите на По Сити си изкарваха прехраната, като прибираха доларите на пристигналите янки — жадни, закопнели за секс американски войници, освободени за малко от задълженията, наложени им от Родината, Господ и Американската армия. Истински калейдоскоп от чувствени наслади, градът предлагаше евтин алкохол, възкисела бира и множество дребни мургави момичета с едва загатнато окосмяване, които бяха готови да изпълнят всяка приумица на мъжкото въображение за съответната цена. А за безкрайна радост на винаги готовите за сексуални подвизи американци, тази цена винаги бе смешно ниска. Тази вечер, на два дни път от пристанището, лекарите и военните в болничните отделения залагаха петдоларови банкноти за това колко хора щяха да пипнат гонорея през почивните дни. Горе, в кабинета на капитана, един писар тъкмо довършваше рапорта за броя на смъртните случаи от свръхдоза наркотик след последния пристанищен престой. Долу, в камбуза, нощната смяна, приготвяща хиляда и петстотинте хляба и петте хиляди понички, необходими за изхранването на екипажа през следващия ден, изчисляваше разстоянието до залива Субик в понички и самуни. От кила до сигналния мостик, всички мъже на борда чакаха с нетърпение няколкото дни на брега, когато корабът им щеше да се полюшва, привързан към кея за самолетоносачи на базата Куби.

В Отдела за планиране на бойните операции, точно под полетната палуба, седяха хората, отговорни за бойните действия на кораба, пиеха кафе, пушеха цигари и разглеждаха разпънатата на масата пред тях карта на военната зона. Върху картата лежеше и метеорологична справка за следващите дни, с която се консултираха преди да вземат всяко решение. Над залива Тонкин, където в момента корабът се намираше, както и над цял Северен Виетнам, бе надвиснала плътна облачна пелена, която се простираше и над остров Хейнан и северните участъци на Южен Виетнам. След няколко въпроса към синоптиците, мъжете изготвиха плана за полети за дванадесетте часа, започващи от полунощ, след което бързо го разпечатаха и разпространиха из кораба.

Щяха да плават на юг. Точно в полунощ трябваше да почнат да излитат бомбардировачите А-6, за да нападнат предварително набелязаните обекти на север. Електронните им очи можеха да проникнат през облаците, дъжда и тъмнината. Фантомите имаха за задача да ги прикриват, а самолетите за управление и ранно предупреждение Е-2 трябваше да летят над облачната пелена и да се постараят морето и небето да останат чисти от противникови самолети и кораби. На сутринта всичко, което можеше да лети и да пренася бомби, щеше да тръгне на юг за съвместни действия със самолетите насочвачи на предната линия. „Не ми е приятно, че момчетата на север трябва да вземат един почивен ден, но не виждам никакъв друг начин“, каза началник-щабът на подчинените си.

В отговор на новия боен план, корабният навигатор изчисли курса към позицията за начало на полетите и го предаде на вахтения офицер, който веднага информира есминците за новата посока и необходимите маневри, като внимателно провери точното им местоположение спрямо самолетоносача, преди да нареди започването на завоя. Той наблюдава известно време как кормчията завърта кормилото, след което се концентрира върху екрана на радара, за да е сигурен, че никой от ескадрените миноносци няма да се навре в тях, докато правеха завоя. Огромният самолетоносач бавно се завъртя на няколко градуса. Дъждовната вода от траверса се стече към отворите за оттичане, след което с плясък скочи от височина 60 фута в океана под тях.

 

 

Някой го разтърси здраво. Той се сепна и изплува от дълбините на съня.

— Събуди се, Джейк! Време е за полет! — Ландийн го разтърси още веднаж, за да е сигурен, че се е събудил напълно.

Джейк наблюдаваше от кревата си как съквартирантът му си насапунисва лицето. Чувстваше се напълно отпуснат.

— Колко време съм спал?

— Най-малко 14 часа. Все едно беше упоен! — Ландийн си тананикаше нещо и се бръснеше. — След пет минути трябва да се явиш за инструктаж — излиташ с първата вълна в полунощ. Ти ще си с танкер.

— Какво е времето?

— Големи вълни. Могат да потопят и Ноевия ковчег! Страхотно временце, няма що! — Ландийн продължи да си тананика.

Джейк погледна часовника си — 10 и 25. С нежелание изрита настрани чаршафите и седна. Целият бе потен. Протегна се и се прозина.

— Твоето тананикане наистина действа вдъхновяващо! Коя е тази песен?

— Не знам. Измислям си.

Джейк навлече новия си огнеустойчив летателен костюм в маслинено зелено. Докато завързваше връзките на ботите със стоманена подметка, той попита:

— Сами, ако можеше да бомбардираш която си искаш цел от Северен Виетнам, какво щеше да избереш?

— Защо искаш да знаеш?

— Кой е най-важният им обект?

— Гробът на Хо Ши Мин.

— Сериозно те питам.

— Ами и аз сериозно ти отговарям. Нямат нищо, което да си заслужава да бъде разрушено. Ако имаха, отдавна да сме го сравнили със земята.

— Глупости! Знаеш, че не е вярно!

Сами изплакна бръснача си и си избърса лицето.

— Трябва да е в Ханой. Ако изобщо имат нещо ценно, то трябва да се намира в Ханой, за да могат да го защитават. А единственото, което сме бомбардирали там, са били мостове и гари. И някое и друго предприятие.

Двамата мъже отвориха сейфовете си, извадиха от там по един револвер и го пъхнаха отпред в джобовете на костюмите си. Широките им гащеризони провиснаха надолу. Заключиха сейфовете, изгасиха осветлението и превъртяха ключа от външната страна на вратата на каютата си.

— Не можеш сам да решаваш какво да бомбардираш, Джейк, и ти прекрасно го знаеш! — каза Сами, докато вървяха към каюткомпанията на ескадрилата.

— Аха.

— Не си прави планове без кръчмаря!

— Естествено, Сам. Познаваш ме!

Джейк спря за момент в една от лавките, която беше на път, за да си налее чаша кафе и да си направи сандвич с ростбийф, останал от вечерята, която той бе проспал. Разряза питката хляб и пъхна месото по средата. Междувременно инструктажът вече беше започнал. Графтън се настани в едно от големите кресла до Дърфи Рейзър, новия му навигатор. Рейзър си записваше някои данни от инструктажа, който се предаваше върху монитора на телевизора, сложен високо в един ъгъл. Едно и също предаване течеше във всички стаи, където в момента се бяха събрали различните екипажи. Един от офицерите на въздушното разузнаване на ескадрила А-6, Ейб Стайгър, водеше инструктажа за първата вълна. Джейк си ядеше сандвича, докато Дърфи си взимаше бележки.

— Много жалко за Морган — прошепна Дърфи, без да сваля очи от монитора. Джейк изръмжа в отговор и продължи да се храни. Ами да, жалко наистина! Морган презираше Дърфи. Като поразмисли, Графтън реши, че също не го харесва особено. Наблюдаваше го как си записва необходимата информация. Рейзър бе почти напълно плешив и, като един вид компенсация, имаше огромни, рунтави мустаци, които не преставаше да гали с пръсти.

Сами Ландийн и Марти Грийв щяха да летят с първия бомбардировач, докато Каубой Паркър и Майлс Рокуел трябваше да пилотират втория. Малкият и Големият Оги щяха да са с резервния танкер: трябваше да са готови да излетят и да поемат зарежданията вместо Графтън, в случай че той имаше технически проблеми. Всички мъже в стаята бяха седнали удобно, дори повечето бяха вдигнали крака върху страничните облегалки на столовете пред тях. Едва ли можеше да се види по-спокойна, отпусната група хора. От опит знаеха, че най-добрият начин да се справят с надигащата се нервна възбуда преди излитането бе да си наложат максимално спокойствие. И понеже доловимата от другите нервност беше заразна, неписаното правило гласеше, че всички трябва да се постараят да изглеждат напълно отпуснати и хладнокръвни.

Когато Ейб Стайгър свърши с изброяването на набелязаните за вечерта цели, камерата се прехвърли върху Облака, дежурния синоптик. Всички очи се фокусираха във върха на показалката му.

— Няма да е много хубаво времето тази нощ, господа! Навсякъде над залива Тонкин, остров Хейнан и по-голямата част от Северен Виетнам е облачно и вали. Облачната покривка се простира и навътре, над сушата, чак до планинската верига, разделяща Виетнам от Лаос и Камбоджа. Горната граница на облаците трябва да е на 18 000 фута. Духа североизточен вятър със скорост от 12 до 15 възела. От югоизток вълнението достига 6–8 бала. След малко ще ви покажа картата на високите ветрове. Предвиждаме усилване на вятъра и вълнението, както и непрестанни валежи през следващите 12 часа. Обаче от юг, на петдесетина мили от Да Нанг, облачността започва да се разкъсва. По-късно през деня, след изгряването на слънцето, хората там долу ще могат да се радват на сравнително приятен ден, с разкъсана облачност и чести валежи. — На екрана се появиха карти на ветровете и температурите във височина и Облака продължи нататък.

Джейк затвори очи за момент. Усещаше полюшването на движещия се кораб. Отзад, на опашката, 550 фута зад центъра на тежестта на кораба, то сигурно бе много по-ясно изразено. Тази нощ кацанията щяха да бъдат извънредно трудни!

„А сега да чуем пак мистър Стайгър, който представя нов участник в състезанието за измисляне на име на Безсрамната Бейби“. Стайгър отново се появи на екрана, като целия го запълни с големите си уши, очила и зъби. Държеше в ръцете си една неприлично надарена. 6-инчова кукла. Камерата се фокусира върху фигурата, която Стайгър бе прихванал с два пръста през кръста.

— Новото предложение идва от Трета зала — обясни той, докато камерата показваше куклата, наречена Безсрамната Бейби. — Май че го изпраща Съни Боб Бетълс. „Бръснатата Пеги — великолепното котенце на Олангапо“. — Някой в студиото изръкопляска и екранът се изключи.

— Този Стайгър има най-мръсното подсъзнание от целия кораб! — заяви на глас Рейзър, без да се обръща конкретно към никого. Беше обществена тайна, че Стайгър рядко получаваше предложения за състезанието и повечето имена измисляше самият той.

— Не е вярно! — отвърна Джейк. — Просто се опитва да остане нормален. — Знаеше, че за Стайгър дните, когато не получеше писмо от жена си, бяха един малък ад — при това ад, който му се случваше твърде често. Поредната любовна история, на която войната щеше да види сметката рано или късно.

— Няма голям късмет с тая работа! — каза Рейзър. — Между другото, изглеждаш ужасно! Добре ли си? — попита той, като поглаждаше мустаците си с ръка. Хвърли към Графтън един кос поглед. Сигурно проверява дали нещо в мен не издава наближаващата нервна криза, реши Джейк.

— Направо съм като нов! — отвърна пилотът с презрение в гласа и стана, за да провери кутията си за писма — малка преграда с неговото име насред многото други такива на рафтовете на някогашната библиотека, точно под монитора. Имаше писмо от родителите му и едно от Линда, приятелката му. Опита се да си спомни кога му бе писала за последен път; за няколко месеца посланията ѝ бяха намалели чувствително като бройка. Мушна плика в джоба за цигари на ръкава на пилотския си костюм, като реши, че ще го чете по-късно. Понякога най-трудното нещо при полет с танкер бе да останеш буден.

Един старшина от техническия отдел донесе бордните журнали и ги остави върху бюрото в задната част на стаята. Джейк намери своя. Изчете всички откази, вписани за последните десет полета. Сериозните повреди, заплашващи сигурността на самолета, трябваше да бъдат отстранени преди следващото излитане. Върху по-малките откази се работеше при възможност. Самолет с много на брой малки откази можеше да се окаже огромно главоболие. Понеже ескадрилата разполагаше само с шест танкера, като всеки от годните летеше поне три пъти дневно, списъкът с „дребните неволи“ винаги беше доста дълъг. Графтън го прегледа много внимателно, подписа се за самолета и върна папката с метални корици обратно при другите. След като си наля още кафе, Джейк седна в един тих ъгъл и прочете писмото от родителите си. В предната част на каютата двата екипажа на бомбардировачите за тази вечер внимателно разучаваха планираните атаки и повтаряха действията при извънредни ситуации.

Един по един мъжете излизаха от помещението и след посещение в „бойлерното“ отиваха в гардеробната, където се намираха летателните им принадлежности: противопретоварващ костюм, сбруя за парашута, спасителна жилетка с прикачена лодка и торба с шлем, кислородна маска, коленен планшет и свитък с аеронавигационна информация за Югоизточна Азия. Много от пилотите и навигаторите носеха и кобури. Когато Джейк стигна гардеробната, повечето от останалите летци вече бяха там. Отвори личния си гардероб и извади противопретоварващия костюм. Както той, така и спасителната му жилетка бяха покрити с петна от засъхнала кръв. Беше забравил за нея. Вторачи се в дрехата. Петната бяха тъмно кафяви, ръждиви на цвят — нямаха нищо общо с яркочервената течност със сладникав мирис, избликнала от врата на Морган Макфърсън. Хвърли костюма и се завтече да повърне кафето и сандвича с месо, който току-що бе изял. Когато отново се почувства добре, Джейк се върна в гардеробната. Сами Ландийн стържеше засъхналата по дрехата кръв с джобното си ножче. — Можеш да върнеш този костюм след полета и да получиш нов от склада — каза той.

Рейзър видя посивялото лице на Джейк и попита със съмнение в гласа: — Сигурен ли си, че си в състояние да летиш?

— Да! — отвърна пилотът, грабна костюма си от ръцете на Ландийн и започна да го навлича.

— Може и да си мислиш, че си готов, обаче не забравяй, че с теб в самолета ще има още един човек, и този човек ще съм аз!

— Слушай, копеле такова — изръмжа през зъби Ландийн, — ако те е шубе да летиш тая вечер, защо просто не си го признаеш?

В този момент към тях се приближи Каубоя и се втренчи в Джейк, който тъкмо навличаше сбруята, нещо като жилетка, към която се прикачваха парашута и предпазните колани. Изчака Джейк да му обърне внимание и го попита: — Готов ли си за полета? — Графтън кимна. — Тогава излиташ.

Това бе последното му решение, което не можеше да се оспорва. След като каза тежката си дума, Каубоя се обърна и си тръгна.

— Просто така ли? — запита Дърфи Рейзър отдалечаващия се гръб на Каубоя, като подръпваше нервно единия си мустак. — Просто така ме караш да рискувам живота си с Желязната Ръка? — Прехвърли се върху другия си мустак. — Може би е по-добре да върви да го прегледа Лудия Джек!

Каубоят спря, обърна се и изгледа студено навигатора.

— Той ще лети. С теб, Дърфи! А сега млъквай и се облечи!

— Не ти си командирът, Каубой! Става въпрос за моя живот, по дяволите! С какво право ти ще ми нареждаш с кого да летя? — Каубоят не му обърна повече внимание и се върна при гардероба си. Големият Оги се изхили.

— С правото на по-старши, Рейзър! Пък и той е заместник по планирането ако не си спомняш! Или тези тънкости в етикета не ви ги преподаваха в Кану-университета?

— Ако имаш предвид Военноморската Академия, то трябва да ти кажа, гадно запасняшко лайно такова, че… — Рейзър го сочеше ядосано с пръст.

— Чакайте малко, момчета! — намеси се Малкият. — Рейзър просто иска да ни каже колко точно цветенца да пратим за погребението му, в случай че тази нощ вземе, че пукне!

Големият веднага се включи:

— Ако курът ти е голям колкото устата, Рейзър, най-добре веднага го заведи под входящ номер и си го прибери на сигурно в сейфа!

Тексаският провлачен изговор на Каубоя прекъсна размяната на остроумия.

— Я млъквайте, господа, и се изнасяйте нагоре! Веднага!

Рейзър тръшна вратата на гардероба си и завъртя шифрованата ключалка. На вратата спря за момент.

— Ако ще трябва да плувам тая нощ, Паркър, лично ще ти напъхам в задника един от тези огромни ботуши дето сега са ми на краката, разбра ли ме? И няма да ми пука изобщо дали междувременно не са те повишили в чин адмирал! — Показа на Малкия и Големия Оги среден пръст и затръшна вратата след себе си.

— Ето ти начин да си излекуваш хемороидите, Каубой! — изсмя се Големият Оги.

— И така Каубоят ще стане истински задник! — обясни Малкият на своя навигатор.

— Това ми било бойно другарство! Така ли се поддържа висок дух!

Малкият и Големият Оги заключиха гардеробите си и последваха Рейзър към палубата за излитане, като продължаваха да си разменят остроумия. Преди да излезе, Паркър намигна на Джейк и му пожела успех с вдигнат нагоре палец. Графтън промуши колана на пистолета си през гайките на сбруята, за да е сигурен, че няма да се изхлузи в случай на катапултиране, след което намъкна спасителната си жилетка. Тази обемиста дреха съдържаше 15 паунда приспособления за оцеляване и надуваем пояс. Внимателно прегледа връвчиците на капсулите с въглероден двуокис.

Ландийн изчака да остане насаме с Джейк и когато това стана, отиде при него, хванал пилотския си шлем в ръка.

— Да внимаваш тази вечер, чу ли! Не позволявай на копелета като Рейзър да те тормозят! — приятелски блъсна Джейк по рамото и се усмихна. — Просто гледай да не губиш кураж и си отваряй очите на четири!

— Добре, Сами!

Джейк Графтън излезе на полетната палуба. Червената светлина заливаше самолетите и работещите по тях мъже. Вятърът духаше пръски дъжд в лицата на хората и брулеше провесените от бомбодържателите червени предупредителни флагчета. Намери самолета си, 522, да стои на два фута от катапулта. Просто трябваше да го пусне напред и совалката на катапулта щеше да захване предния му колесник. Рейзър вече бе в кабината. Джейк направи предполетната обиколка на самолета с фенерче в ръка, на чиято бяла светлина веднага щеше да забележи евентуалните изтичания на червената хидравлична течност, в случай че имаше такива. Обърна особено внимание на намиращото се на 15 фута от опашката, под тялото, устройство за прехвърляне на гориво. Точно по това се отличаваше танкерът КА-6Д от бомбардировачите А-6. Той бе предназначен за пренасяне на гориво във въздуха и не бе съоръжен с два радара, компютър и инерциална навигационна система като А-6. Вместо бомби, самолетът можеше да носи пет подвесни резервоара с гориво, от по 2000 паунда, които, заедно с централния в тялото събираха общо 26 000 паунда или 13 тона. Това си беше товар!

Като се увери, че всичко е наред, Джейк изкачи стълбичката от лявата страна на кабината и провери състоянието на катапултната си седалка. Махна и петте предпазни щифта и седна. Механикът-отговорник на самолета, 19-годишен младеж от Оклахома, по-известен като Бубата, се покачи по стълбата и се наведе напред, за да помогне на Джейк да си сложи предпазните колани. Ако го попитаха, Бубата щеше да заяви, че гледа на този самолет като на своя собственост. Той беше отговорен за неговата подготовка за полет, за ремонта му след акция, за рутинните прегледи и преместването му от едно на друго място на кораба. „Дявол 522“ бе нещо като негова любовница, и в знак на уважение към чувствата му, членовете на ескадрилата бяха написали с черна боя върху корпуса на самолета името и военния му чин — Редник Д. Е. Шътс.

— Страхотна нощ за летене, мистър Графтън!

— Може би щях да се съглася с теб, Буба, но по случайност не се мисля за летяща риба!

— Чакате ли вече почивката в пристанището след няколко дни?

— Естествено, ами ти?

— И аз. Не мога вече да си трая маркуча в дъжда. Толкова чекии съм си правил под душа, че вече щом завали се одървям!

Пилотът се ухили.

— Само гледай някой път да не паднеш и да се повредиш! Между другото, да си чул нещо за баща си? — Наскоро бащата на Мегът бе получил инфаркт, но въпреки че той веднага поиска извънреден отпуск по семейни причини, решението се бавеше.

— Още не, сър! Ако докато стигнем до Куби не получа никаква вест от семейството си, ще трябва да им се обадя.

— Говори по този въпрос с мистър Ландийн — той може да ти уреди да използваш служебна телефонна линия. Няма да ти струва нищо.

— Добре, мистър Графтън! Ще ви послушам. — Въпреки че вече нямаше никаква работа при самолета, Бубата продължаваше да стои на стълбата. — Всички ние много съжаляваме за случилото се с мистър Макфърсън! Той беше добър човек и първокласен летец!

Джейк погледна момчето. На светлината на червените прожектори, мокрото му от дъжда лице издаваше истинско съпричастие. Самият той никога не беше седял на катапулта, не беше виждал нито ракети, нито разриви от зенитни снаряди, но уважаваше хората, за които това бе всекидневие. Заслужаваха ли обаче те подобно отношение? Е, Макфърсън със сигурност го бе заслужавал!

— На всички ни ще ни липсва! — отвърна пилотът.

— Желая ви приятен полет!

Мегът слезе на палубата и отвън натисна копчето за спускане на фанара. Дъждът престана да мокри летците вътре. Рейзър седеше с облегната назад глава и притворени очи — очевидно се опитваше да си възвърне душевното равновесие. Джейк сложи пилотския шлем върху коленете си и се загледа в черната празнина отвъд борда на кораба. Мразеше нощните катапултирания. Толкова много неща можеха да се случат докато излиташе — при това все неприятни! Хиляди неотложни проблеми можеха да се появят, докато пилотът се опитваше да се справи със самолета след отлепването и да го задържи на 60 фута над водата. Джейк си припомни най-вероятните особени случаи, както и как трябваше да действа, ако се наложеше. Лявата му ръка се премести от ръчките на двигателите към лоста за управление на колесника. Ако някой от двигателите откажеше или светнеше лампа „Пожар“, се прибира колесника. Пръстите му напипаха копчето за аварийно изхвърляне на товара. Натискаш и задържаш една секунда. Така ще се освободят всичките пет резервоара. С десет хиляди паунда по-лек, самолетът може би щеше да може да лети само с един работещ двигател. Погледът му се стрелна към запасния авиохоризонт. На всяка цена трябва да поддържа осем градуса тангаж. Съвсем малко по-надолу, и ще се забият във водата; леко нагоре, и ще загубят скорост и пак ще се окажат насред морето. Провери приборите — скоростомер, барометричен висотомер, указател на ъгъла на атака, радиовисотомер, авиохоризонт. Тези прибори щяха да им помогнат да оцелеят. Ако някой от тях в един момент откажеше, той трябваше да го забележи веднага и да престане да се съобразява с него.

Усети стомахът му да се свива и напълно автоматично се пресегна между краката си към резервната ръчка за катапултиране. Може и да не му се удадеше да стигне до основната над главата.

Всяка отлитаща секунда беше само подготовка за момента на катапултирането, когато щяха да се вдигнат над тъмния океан със скорост 15 възела по-голяма от скоростта на сриването и общо тегло на самолета близо до абсолютния максимум. В машина, която просто си беше един хитър сбор от сложни агрегати, които често отказваха да работят, животът му зависеше от способността за бърза и правилна преценка, от умението да борави с лоста, от бързината на рефлексите му, от знанията и опита, които бе натрупал. Всяка грешка щеше да бъде жестоко наказана. Пък и мъжът до него също щеше да плати с живота си.

Ами ако откажат генераторите? Пресегна се назад в ляво, за да провери ръчката за извеждане на аварийната турбина. Едно подръпване и задвижваният от вятъра генератор щеше да се появи от вътрешността на крилото и да започне да захранва бордовите инструменти и аварийните светлини в кабината. Затвори очи и започна да докосва и мислено да назовава поред всички ръчки, превключватели и копчета около себе си. Познаваше кабината по-добре от собствената си кола — по-добре от каквото и да било друго на този свят. Погледна надолу към катапулта, както бе правил безброй пъти подред. Отвъд борда се намираше краят на света. Беше заточен на остров от червена светлина, разположен насред черния безкрай. Съществуваше само това място, в тази минута — тук и сега.

Дъждът барабанеше по фанара на кабината. Мъжете на палубата неподвижно очакваха сигнала за запуск на двигателите. Приличаха на работни добичета — унили и примирени с нещастната си участ. Корабът започна да се обръща срещу вятъра и моряците се приведоха под неговия напор. Височината на самолета над палубата и поддаването на гумите за високо налягане увеличаваха ефекта от завоя. Корабът пореше мощно надигащите се срещу него морски вълни.

Пилотът отново погледна към Рейзър. Той не бе променил позицията си, но сега лицето му изглеждаше по-отпуснато. Дали вече бе преодолял съмненията си в уменията на Джейк или просто продължаваше с автогенната тренировка отпреди старта? Нямаше да е толкова спокоен, ако знаеше как се чувства стомахът ми в момента, помисли си Графтън. Как издържат тези навигатори? Как го постигаше Морган? Работата им бе да се возят до ада и обратно, като междувременно нямаха никакъв реален контрол върху съдбата си. Качваха се, сядаха отдясно на пилота и толкова — ден след ден… Мъжете вдясно от пилота, които до съвършенство умееха да си служат с различните системи и да потискат естествените реакции на своя организъм бяха професионалисти и с право се гордееха с уменията си. Като повечето пилоти, които безкрайно уважаваха способностите на офицерите, с които летяха, Джейк не можеше да не се възхищава от граничещите им с невероятното сили. Никога не му бе хрумвало да пита някой навигатор защо е избрал именно тази професия. Все едно да зададе същия въпрос на себе си. За него мотивацията бе също толкова тайнствена и необяснима като любовта, вярата или верността.

Високоговорителите на палубата прогърмяха. Най-после дойде очакваният миг. Графтън и Дърфи си сложиха шлемовете. Стартьорът се приготви за поредицата от сигнали преди старта. Когато и двата двигателя излязоха на малък газ и всички системи започнаха да функционират нормално, Джейк и Рейзър включиха червените си фенери с формата на Г. Графтън прикачи своя към предницата на спасителната си жилетка. Почука запасния авиохоризонт. Рейзър разбра и кимна. Навигаторът щеше да държи фенера си насочен към този уред през няколкото критични момента веднага след излитането. Така, дори и двата генератора да откажеха, пилотът въпреки всичко би могъл да вижда тангажа. През следващите тридесет секунди този уред, с диаметър само три инча — щеше да дава жизненоважна информация дори и без електроенергия. Това време трябваше да им стигне. Щяха да са или спасени или мъртви много преди той да откаже. Джейк разгъна крилата и спусна задкрилките.

Палубният диспечер даде знак на Джейк да тръгне напред. Пилотът освободи стоянъчната спирачка и се отправи към очакващия го катапулт. Самолетът се разтресе при вклиняването на металните части. Графтън бутна ръчките напред до упорите и разклати лоста за управление, за да провери кормилата, като наблюдаваше за правилното им отклонение в огледалата за задно виждане. Пъхна лявата си ръка зад ръчките и обхвана с пръсти катапултната дръжка. Така щеше да предотврати евентуалното нежелано изместване на ръчките по време на катапултирането. Последен поглед към таблото с приборите и подръпване на лоста. Температурата на газовете беше нормална, управлението — свободно и леко, всичко бе така, както трябваше да бъде.

Самолетът потрепери като държана на каиш ловджийска хрътка. Сърцето на Джейк биеше лудо, слепоочията му пулсираха.

— Готов ли си? — попита той Рейзър.

— Винаги готов! Да тръгваме!

Джейк облегна глава назад и натисна с левия си палец намиращия се върху катапултната дръжка бутон за включване на фаровете. Погледна в огледалото за задно виждане и се убеди, че светлината на върха на опашката е включена. Дежурният на катапулта отдаде чест, след което описа във въздуха кръг с жълтата си палка, докосна палубата с нея и после веднага я вдигна към хоризонта, за да посочи надолу, по катапулта.

Скоро… следващата секунда… сега!

Катапултът се задейства.