Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (5)

Глава 5

Висотомерът показваше изкачване. 10 000, 11 000, 12 000… Все още бяха в облаци.

— Май този път метеоролозите не познаха горната граница, — отбеляза Рейзър. Извади пакетче дъвка от джоба на левия си ръкав и предложи на Джейк: — Искаш ли? — Явно сцената в съблекалнята бе вече в историята.

— А-ха, обели ми я.

Набираха височина около кораба, в кръг с радиус пет мили.

— Докъде ли стига това? — каза Рейзър.

— Сигурно до луната. Може би дори до средата на пътя за Марс.

Джейк премина в хоризонтален полет на 20 000 фута и продължи да кръжи около самолетоносача.

— По-добре им се обади — каза той на навигатора.

Рейзър притисна кислородната маска към лицето си:

— Танкер-контрол, тук Дявол 522.

— Кажете 522.

— Все още сме в мътилката на база плюс дванайсет. — При некодирани радиоразговори височината беше сума от докладваната и базата — число, което се знаеше предварително — тази нощ осем плюс. — Плътна е от долу до горе. Искате ли да видим на колко е горната граница?

Отдолу мълчаха няколко секунди. Накрая отговорът дойде:

— Качете се на база плюс двайсет и две.

— Разбрано. — Джейк премести РУД-овете напред и потегли лоста. Стрелката на висотомера тръгна нагоре. Рейзър продължи да мляска. — На изтребителчетата няма да им е много забавно долу, на Блек Рок, ако ще трябва да зареждат — изкоментира той по СПУ-то. Зареждането във въздуха беше прецизна маневра, за която бе необходима добра видимост, особено нощем. Самолетът, нуждаещ се от гориво, биваше извеждан в близост до танкера от диспечера, но трябваше да установи сам визуален контакт с танкера и да изпълни сближаване. След като двата самолета са вече в двойка те можеха да летят в облаци, но не и да осъществят безопасно сближение. Тази нощ небето като че ли беше само от облаци. Но на 27 000 фута летците видяха луната, а на 28 000 изскочиха над пелената. Джейк набра още 500 фута над неравните краища, преди да хоризонтира. На бледата лунна светлина облаците приличаха на бали памук.

— Танкер-контрол, 522. Горната граница е на база плюс двайсет.

— Разбрано. Двама клиенти се отправят към вас. Молят за по три на всеки.

Джейк прещрака два пъти с микрофона в потвърждение и остави самолета да се качи на 30 000 фута, където хоризонтира, установи скорост 250 възела и включи автопилота. Системата изпълняваше идеално завоя със зададения наклон от 12 градуса. След малко той видя, как първият Фантом изскочи от облаците — мигаща червена светлинка в тъмнината. Изтребителят летеше с противоположен курс, но ги видя и сви рязко за да ги пресрещне. Джейк включи системата за прехвърляне на гориво и постави брояча на три хиляди паунда. Изкара дрога — кошница с диаметър 26 инча, която приличаше на перце за бадминтон — на 50-футовия му шланг. След като целия се разви, системата стана готова за трансфер. Прехвърлянето на гориво щеше да спре автоматично след преминаването на тон и половина керосин.

Водачът умело се приближаваше под ъгъл от 45 градуса; вторият F-4 беше на няколко мили зад него, със същия курс. И двамата стесняваха завоя за да стигнат Джейк по-бързо.

— Идват — каза той.

След по-малко от минута първият Фантом се пристрои до лявото крило на танкера. Джейк видя как от дясната страна на кабината се показа сондата за получаване на гориво и се заключи под ъгъл 45 градуса. Той описа кръг с червеното си фенерче и получи в отговор две примигвания от задната кабина. Веднага след това изтребителят се дръпна и изчезна назад. Джейк изключи автопилота, тъй като иначе се получаваше нежелано раздрусване в момента, в който зареждащият самолет вкарваше сондата си в дрога и насочи цялото си внимание към поддържането на постоянен наклон. Пилотът на изтребителя успя да вкара сондата си в дрога още при първия опит. Когато дрогът се придвижи с шест фута към танкера, на таблото за зареждане на А-6 проблясна зелена светлина и броячът започна да отчита прехвърлянето на горивото на всеки 100 паунда. Джейк видя как вторият изтребител се плъзна отляво и застана до крилото му. На светлината от маяците на танкера смътно се очерта носът на самолета с рисунка на ухилена акула с жълто око. Навигаторът доложи на кораба, че танкерът е „Окей“, т.е. че може да прехвърля гориво, и резервният танкер няма да е необходим. Когато първият самолет приключи, Рейзър нагласи брояча отново и Графтън даде сигнал с фенера си. Вторият Фантом се придвижи зад Интрудъра, докато първият се изравни с дясното му крило. Този път на пилота му бяха необходими два опита, за да уцели дрога. Маневрата изискваше внимателно и точно боравене с ръчките и лоста, особено когато самолетите летяха в турбуленция. Веднаж един отчаян пилот се бе оплакал по този повод: „Все едно да се опиташ да напъхаш банан в задника на дива котка!“

Когато пое зададеното гориво, вторият самолет се придвижи напред, към дясното крило на водача. Рейзър се убеди лично, че двата самолета не са зад танкера в случай че дрогът се откъсне от шланга, докато си го прибираха обратно — нещо, което не бе особено вероятно. Когато уредите отчетоха, че дрогът е върнат в изходна позиция, навигаторът отново сигнализира на водещия Фантом. В отговор получи няколко примигвания с червената светлина. Двата изтребителя се обърнаха и поеха курс към своята зона на 150 мили северозападно от кораба. Те бяха патрулната двойка и имаха за задача да откриват и свалят всеки неидентифициран самолет, идващ от Северен Виетнам.

Рейзър ги проследи с поглед, докато се стопиха в обляното в лунна светлина небе. Включи микрофона и доложи на кораба, че зареждането е завършено. От там му отговориха: — Обиколете кораба на 40 мили и проверете колко е плътна облачната покривка.

Джейк изправи от наклон и се спусна точно над облаците. Въпреки че бе намалил до най-икономичната скорост, 220 възела, на двамата им се струваше, че се носят с бясна скорост заради върховете на облаците, които профучаваха непосредствено под тях. От време на време се бухваха в някой сребрист хълм, за да изскочат след миг от другата му страна. На тази височина, пет мили и половина над океана, полетът беше изключително гладък — имаха чувството, че машината им виси неподвижно в пространството, докато земята се върти бясно под тях.

След като направиха кръг от 40 мили, те докладваха, че плътната облачна покривка не свършва дотам и отново се върнаха в зоната с радиус 5 мили. Започна голямата скука. С включен автопилот, за екипажа не оставаше друго, освен да следят горивото, работата на двигателите и да наблюдават нощното небе за други самолети. Убеден, че всичко е наред. Джейк свали ръкавиците си и ги напъха в тясната пролука между лявата страна на приборното табло и страничното стъкло на фанара. След това извади писмото на приятелката си от джоба на ръкава и го зачете на червената светлина, идваща от фенерчето на дъгата на фанара.

С всеки нов ред унинието му растеше все повече и повече. На първата страница тя му припомняше хубавите им моменти заедно. На втората му казваше, че ще се омъжва за друг. Третата и последна страница съдържаше списък от причини, поради които връзката им била обречена. Прочете бавно писмото още веднъж, върна го в плика и го прибра пак в джоба. След първото му плаване, когато ескадрилата бе прелетяла от кораба до остров Уитби, тя бе дошла да го посрещне. Беше го наблюдавала неподвижно докато излезе от кабината и пресече стоянките към нея. Изчака го да приближи достатъчно и чак тогава разтвори ръце за прегръдка. Другите жени веднага се бяха втурнали към мъжете си. Още тогава трябваше да се досети какво ще стане!

Последният път, когато бяха заедно, онази неделя в Сан Франциско, те се разходиха от Рибарския пристан до коринтските колони на Двореца за изящно изкуство. Возиха се на лифта, слушаха кънтри певци, гледаха реещите се в небето птици, докато слънцето къпеше в последни отблясъци пастелните тонове на града. Тогава тя му беше казала: — Мястото ти не е в армията! За Бога, Джейк, та ти отбиваш встрани от шосето, за да съзерцаваш внезапно появилата се дъга! Защо искаш да си част от тази система? Толкова много от познатите ни летци загинаха при катастрофи! При всяка наша среща все се питам дали ще те видя някога пак! — Защо не се беше досетил тогава?

 

 

Радиото изпука. Танкер-контролът им нареди да продължат на северозапад, за да заредят отново патрулната двойка. Изтребителите имаха достатъчно гориво, но винаги гледаха да разполагат с повече, в случай че врагът ги атакуваше изневиделица. Този път танкерът се приближи към изтребителите. Когато всеки от самолетите получи по още 2500 паунда, зареждачът се върна в орбитата с радиус от пет мили и отново започна да кръжи със скорост 220 възела. Включиха второто радио — лукс, който бомбардировачите не притежаваха — на честотата на атаката и най-после чуха Каубоя Паркър, после и Сами Ландийн да обявяват напускане на вражеската територия. Сега пред всички тях стоеше предизвикателството да кацнат успешно върху палубата на самолетоносача.

Минутите течаха много бавно. Въпреки че преди полета бе спал цели 14 часа, Графтън трябваше да се занимава с нещо, за да се държи буден. След като провери височината в кабината, той свали маската и пилотския шлем и ги положи върху коленете си. Шумът бе силен, но не непоносим. Извади от джоба на спасителната си жилетка една пластмасова бутилка и изля част от водата в гърба си. Това му помогна да се събуди. Отпи глътка вода — беше топла и миришеше на пластмаса. Изсипа си малко върху главата и си изми лицето. После пак си намокри косата и започна енергично да разтрива темето. Капки вода започнаха да се стичат по челото и носа. Една малка струя се плъзна във врата и надолу по гърба му. Завинти капачката на бутилката и я прибра, след което отново си сложи шлема и кислородната маска.

— 522, там ли сте? — Беше гласът на Ландийн.

— Потвърждавам — отвърна Джейк по радиото.

— Включи на нашата — му наредиха от другия край. Графтън завъртя превключвателя за избиране на каналите на предварително определената за тяхната ескадрила честота, изчака пет секунди и каза:

— Тук Дявол.

— Къде си, Джейк?

— Над кораба, база плюс 22.

— След малко съм при теб! — Две прещраквания.

— Включи си кодиращото устройство.

Рейзър се обади по СПУ-то, докато Джейк включваше кодиращото устройство.

— Това пък защо? — Графтън сви рамене. Нямаше представа защо Сами искаше тази среща над кораба. Може би му трябваше гориво. Или пък имаше някакъв проблем със самолета. А може би просто искаше да му се усмихне, да му помаха и двамата заедно да полетят под луната и звездите, защото бяха приятели и защото Сами си бе такъв. Скоро щяха да разберат причината.

Пилотът провери количеството гориво, останало във всеки от външните и вътрешни резервоари. Направи това, като натискаше съответните бутони един по един и отчиташе количествата по горивомера. Нормално той показваше само сумата, и като всеки електрически или механичен прибор не бе застрахован срещу отказ. Внимателният пилот, който се надяваше да си умре в леглото, бе длъжен да провери. Изчисленията на горивото не търпяха грешки — резултатът трябваше винаги да е положителен. Бяха прехвърлили 11 000 паунда, самите те бяха използвали за излитането и набирането на височина 2000 и в момента консумираха по 4000 паунда на час на икономичен режим. След час и половина полет, изчисли Джейк, трябваше да са им останали 7000 паунда. Цифрата, която стрелката показваше, бе 7200. Приемлив резултат. Всички резервоари в крилата, както и подвесните баки, бяха вече празни. Останалото гориво се намираше в централния резервоар. До кацането му оставаха към 20–30 минути — значи трябваше да се приземи с 5000 паунда. Джейк се облегна назад.

— Какво е разстоянието до Да Нанг? — попита той Рейзър. Това бе най-близката база, където можеше да се приземи, в случай че по някаква причина не успееше да кацне на кораба. Навигаторът се консултира със записките си: — 150 — каза той на пилота.

— Най-добре да потвърдят и отдолу. — Рейзър зададе същия въпрос на диспечера, в залата за контрол на бойните действия намираща се на 30 000 фута под тях, във вътрешността на кораба. След малка пауза им отговориха, че точното разстояние до пристанището е 140 мили, и им дадоха пеленга. И двамата си записаха данните на коленните планшети.

Сами трябваше да дойде от северозапад. Джейк започна да разглежда съответния квадрант, в който трябваше да се появи издайническата мигаща червена светлина на маяците му. След по-малко от минута я забеляза. С приближаването на Интрудъра, светлината стана по-ярка и Джейк зачака от бомбардировача да го забележат и тръгнат към него. Нищо подобно обаче не стана. Графтън изчака 15 секунди и се обади по радиото: — Аз съм ти на десет часа, Сами. — Сега вече другият самолет започна да завива.

Ландийн се изравни с лявото крило на танкера.

— Карай след мен, Джейк — каза той. — Аз водя! — Сега вече единственото задължение на Графтън бе да поддържа необходимата дистанция между двата самолета. Джейк прещрака микрофона и дръпна ръчките. Плъзна се назад и надолу, така че другият Интрудър да е точно пред кабината му.

— Освети ги с фенера си! — нареди той на Рейзър. Макфърсън не би имал нужда от подобно подканяне. Белият лъч заигра по бледосивата обшивка на бомбардировача. Бомбодържателите бяха празни; медните жици проблясваха на слабата светлина от фенера. Механичният детонатор на всяка бомба имаше по една задвижвана от вятъра перка, която се законтряше с медни жици, докато оръжието не бъдеше освободено. Когато бомбите се отделяха, тези жици оставаха на бомбодържателите, скоростният напор задвижваше перките за броени секунди и по този начин оръжието се армираше на безопасно разстояние от самолета. Липсата на жици на бомбардировач, завръщащ се от акция, би означавало, че бомбите не са успели да избухнат, понеже детонаторите не са били разконтрени.

Рейзър освети дясното крило, след което премести лъча назад към опашката на самолета. Точно зад основата на крилото, от дясната страна на тялото, пред хоризонталния стабилизатор, видяха пробойните — множество дребни назъбени дупчици.

— Дай светлината назад — каза Джейк. По дясната страна на цялата опашка се видяха още такива дупки. Джейк се придвижи напред така, че до бомбардировача отпред останаха само десетина фута. Усети въздушната струя на другия самолет да натиска лявото му крило надолу и веднага компенсира с десен лост.

— Сами, имаш стотина дупки от дясната си страна, под крилото, по корпуса и опашката. Прилича на шрапнели от зенитен снаряд.

— Провери тръбата на Пито! — Джейк стрелна с очи върха на опашката на бомбардировача. Тръбата, чрез която се измерваше скоростта на самолета, липсваше. Съобщи този факт на Ландийн.

— Така и предполагах — въздъхна Ландийн. — Скоростомерът отчита 110 възела. Виж и другата страна! — Джейк се премести отляво и Рейзър прегледа с фенера бомбардировача от опашката до носа. Откриха една-единствена дупка в лявата задкрилка.

— А сега вижте капаците на колесника — насочи ги Ландийн. Джейк се мушна напред така, че се озоваха точно под бомбардировача. Капаците бяха зацапани с грес и жълт уплътнител, но иначе изглеждаха недокоснати. В противен случай гумите вътре сигурно щяха да бъдат спукани. Рейзър информира екипажа на Интрудъра, че не са открили никакви други поражения. — Нямаме скоростомер, компютърът не работи, радиовисотомерът е извън строя, ТАКАН-ът прекъсва и СПУ-то отказва да бачка. Радиокомпасът също. Сега ще се опитам да спусна куката — да видим дали ще стане.

Получи се и Графтън му го каза.

— Най-добре да карам с теб до долу — каза Сами.

— Добре — отвърна Джейк. Завъртя самолета наляво и остави бомбардировача да се прилепи към него. — Сега аз водя. Да минем на Подхода за да кажеш на онези долу какво ти се е случило.

— Ъъъ, докато правим това не може ли да ми дадеш малко гориво? Добре ще ми дойде. — Джейк отново провери горивомера. Нямаше да му остане никакъв резерв, а и вече беше информирал танкер-контрола на кораба, че не може да дава повече, но пък Сами не би го молил, ако наистина нямаше нужда от това. Включи захранването на системата и спусна дрога.

— Това си е чисто ходене по въже — оплака се Рейзър.

— И аз ще се наквася точно толкова, колкото и ти, в случай че оплескаме работата — каза пилотът. — Подобно нещо може да се случи и на нас! — Рейзър не каза нищо повече. След подробен разговор с ръководителя от Подхода двата Интрудъра получиха инструкции за кацането:

— Зоната ви за изчакване е на радиал 160, дистанция 24. Начало на захода — в 01.48. 522 ще снижи 506 до виждане на светлините, след което ще бъде векториран към дългата за заход и кацане.

Рейзър повтори нарежданията, получи потвърждение и погледна към Графтън.

— На 24 мили трябва да сме на 9000 фута.

— Съгласен! — Имаше специални зони за изчакване, където самолетите трябваше да останат до получаване на разрешение за кацане нощем или пък когато времето бе такова, че не позволяваше визуален полет. Най-малката разрешена височина бе 5000 фута при разстояние 20 мили от кораба. Всеки пореден самолет щеше да получи зона 1000 фута по-високо и една миля по-далеч. Така че зоните се дефинираха на 5000 фута и 20 мили. 6000 и 21, 7000 и 22 и т.н. Височината се пропускаше, понеже тя винаги беше с 15 по-малко от дистанцията. Когато дойдеше началото на захода, пилотите трябваше да са точно в зададената точка с курс към кораба. Разрешение за заход се даваше през една минута и понеже самолетите летяха с 250 възела, до спускането на задкрилките и колесниците на разстояние 12 мили, самолетите се подреждаха в колона и кацаха на кораба през интервал от една минута. Поне теоретично трябваше да стане така, мислеше си Джейк, а що се отнася до практиката, въпреки че в повечето случаи всичко ставаше по теория, в нощ като тази нещата просто не вървяха.

Чу как другите самолети един по един се обадиха и получиха своите инструкции. На всички даваха по-малки височини и по-ранно време на заход. Този път щяха да кацат само 6 самолета — двата Фантома от патрулната двойка, двата бомбардировача А-6, един ЕА-6Б Праулър — за радиоелектронна борба и техния танкер — КА-6Д. Е-2 Хокай — летящият команден пункт също бе във въздуха, но поради сравнително малкия разход на гориво щеше да остане в небето още известно време и да се приземи със следващата група. Танкерът на Джейк щеше да кацне последен. Ако Ландийн се разбиеше в палубата или пък не успееха да го изтеглят навреме встрани, трябваше да останат във въздуха, при това без да имат достатъчно гориво. Но друг избор нямаха — все някой трябваше да помогне на Сами!

Когато Ландийн получи исканото гориво, Джейк отпусна носа на танкера, увеличи скоростта на 250 възела и дръпна ръчките на малък газ.

— Завърти си малко огледалото! — Рейзър изпълни нареждането и завъртя огледалото за задно виждане, намиращо се вдясно от крака му. Сега Джейк можеше да види самолета при крилото си само с един поглед. Пресегна се към светлинното табло и спря маяците, които се отразяваха от облаците и пречеха на Ландийн.

Прелетяха над един облак, зарязаха луната и звездите и навлязоха в тъмнината. Отначало Ландийн поддържаше дистанция от 20 фута между кабината си и върха на дясното крило на Джейк. Но когато започнаха да снижават надолу през натежалите от вода облаци, дъждовните капки замъглиха предното стъкло на бомбардировача и изкривиха отражението на бледите външни светлини на танкера. Сами се приближи още повече — сега вече от върха на крилото на танкера го деляха само десетина фута. Ландийн започна да се поти обилно. Знаеше, че ако направи и най-малката грешка — примерно съвсем леко, ненужно наместване на лоста или ръчките — щеше или да се отклони встрани и да загуби танкера в тъмнината, или да се сблъска с него, да си откъснат взаимно крилата и заедно да се срутят в океана.

Марти Грийв информира Ландийн:

— ТАКАН-ът окончателно отказа.

Тъй като и СПУ-то не работеше като хората, навигаторът трябваше да крещи, за да надвика шума в кабината. Без ТАКАН-а — система за близка радионавигация, можеха да търсят самолетоносача само с радара. Разбира се Ландийн можеше да се остави да го векторират от кораба, но без информация за скоростта шансовете да отърват кожите си ставаха прекалено малки. След като веднъж спуснеха колесника, указателят за ъгъла на атака щеше да почне да показва достатъчно точно и Сами щеше да кара по него, но до тогава не трябваше да се отделя от Графтън, независимо какво още им сервираше съдбата.

Докато Джейк беше с тях…

— Колко гориво имаме, Марти? — попита Сами, без да изпуска танкера от очи.

— 3000 — изкрещя му той в отговор. Нямаше да им е лесно. Джейк снижи на 9000 фута и полетя към зададената зона. Когато пристигнаха в зоната, Рейзър докладва на кораба:

— 522 е в зоната в тридесет и девета минута. Гориво 4.8.

Марти Грийв също доложи:

— 506 е в зоната, време тридесет и девета, гориво 2.9.

Джейк не се въздържа и се обърна към Рейзър: — Чу ли това? Ако не им бяхме дали гориво, нещастните копелета сега щяха да се чудят какво да правят и как да се спасят!

В това време в бомбардировача Марти Грийв се наведе към пилота си и отбеляза, дотолкова спокойно, доколкото можа, като се имаше предвид, че трябваше да крещи с все сила:

— Трябваше да вземем още гориво от Джейк.

— Може и някой от другите самолети да изпадне в нужда, трябва да остане и за тях. — И понеже гласът на Ландийн се накъса от работещото с прекъсване СПУ, за да е сигурен, че Грийв го е разбрал, той прибави: — Ще се справим и така!

Навигаторът само сви вежди. Отдавна беше научил, че непоклатимата вяра в собствените сили и страхотното самочувствие са точно толкова необходими за добрия пилот, колкото и летателният му костюм. Ландийн смяташе, че ако трябва, ще прекара самолета си и през иглено ухо и бе готов да заложи живота си, че ще успее да го направи. Пилотите бяха различни хора преди да отидат във Флота. Тези от тях, които проявяваха някакви зачатъци на занижено самочувствие, веднага биваха отстранявани — с други думи, тук нямаше място за така ценената иначе скромност. Оставаха само онези, чийто топки бяха с размерите на грейпфрут и имаха мозък колкото грахово зърно или поне такова бе мнението на Марти, което той обичаше да заявява на всеослушание след няколко питиета в офицерския клуб. При все това, помисли си сега навигаторът, Ландийн имаше изумителната способност да гледа опасността право в лицето, да я преодолява и весело да продължи нататък, все едно че нищо не е било.

Тази нощ очите на навигатора постоянно се връщаха към горивомера. При първия им опит Грийв не бе успял да открие набелязаната цел. Ландийн бе настоял да се върнат и да опитат отново. И понеже той бе пилотът, сториха именно това. Но точно когато излязоха на бойния курс при втория опит, попаднаха в капана на зенитките. Ландийн започна да псува, да крещи, да заплашва навигатора си, че ако и този път не намери целта на радара, лично ще му откъсне главата. Грийв успя. След като хвърли бомбите, Ландийн се върна, за да използва Рокаите срещу струпването на противовъздушните оръдия и тогава пак се оказаха под прицел на врага. Рокаите представляваха грозд от бомбички — всеки от контейнерите тежеше 500 паунда и съдържаше почти 250 от тях; покриваха ефективно елипса, дълга 300 и широка 200 фута. Която и да е от малките бомби беше достатъчно мощна, за да порази танк.

Бяха използвали прекалено много гориво — твърде дълго летяха с максимална скорост. Ландийн нарочно не бе докладвал на кораба, че имат нужда от презареждане — така нямаше да е нужно да обяснява, че Марти не е успял да намери целта от първия път. Пилотът просто щеше да замълчи по тоя въпрос, да цапне приятелски навигатора си по гърба, след като се приземяха, и да обяви на всички, че Марти Грийв е най-добрият навигатор, раждал се на тоя свят. Точно в този момент, обаче, мислеше си Грийв, той бе готов да признае всички възможни грехове, с изключение на содомията, ако това можеше да им напълни резервоарите.

Докато разсъждаваше по тоя въпрос, Марти видя, че дрогата на зареждача се показва отново. Навигаторът я посочи на Ландийн, който не бе толкова горделив, че да не приеме подобен подарък и веднага дръпна самолета назад, за да започне прехвърлянето. Когато зелената светлина върху таблото на резервоарите изгасна, вече разполагаха с почти 3800 паунда гориво.

— Джейк е страхотен! — каза Грийв. Ръководителят от Подхода обяви точно време и Рейзър и Грийв свериха часовниците си до секунда. Джейк прелетя точката на зоната в 01.44 и започна плавен завой с разчет да променя курса на 90 градуса за една минута. Вдясно от тях Ландийн се придвижи нагоре и назад така, че да може да вижда червената светлина върху таблото до дясното коляно на Рейзър. Когато въздушните спирачки на крилата се отвореха, вече нямаше да може да вижда светлината. Ако пропуснеше момента, Ландийн нямаше да успее да забави самолета си до същата скорост като водача, дори и да върнеше ръчките на малък газ. От неговата гледна точка щеше да изглежда, че просто се плъзват напред пред самолета на Джейк. Тридесет секунди преди началото на захода, Грийв го предупреди да внимава:

— Всеки момент вече — изкрещя навигаторът, точно когато червената светлина в кабината на танкера изчезна от полезрението им. Ландийн изведе спирачките и дръпна ръчките назад. Джейк направи същото, но наполовина, изчака за секунда реакцията на Ландийн и после ги разтвори до край. Точно така трябваше да се прави, но малко пилоти всъщност спазваха правилника.

— 522 напуска зоната за изчакване навреме. 506 е след нас. Гориво 3.8.

— 506 напуска зоната с 3.6 — включи се и Грийв. Джейк бе запазил само толкова гориво, че да му стигне за обиколката, която щеше да му се наложи да направи, след като оставеше бомбардировача непосредствено пред полосата. Потвърдиха разрешението за захода и им дадоха необходимите промени в честотата за връзка. И от двата самолета избраха новия канал и се записаха. На 5000 фута Джейк намали скоростта на снижение и пое курс за сближаване с правата. Все още летяха в облаци. На 4000 фута Ландийн хвърли поглед към радиовисотомера — не работеше! Черните кутии, които съдържаха електрониката за този прибор, се намираха в задната част на тялото и най-вероятно бяха засегнати от шрапнелите. Когато стигна 2000 фута Джейк намали скоростта на снижение още повече и прибра въздушните спирачки. Сами не се отделяше от него. И двамата пилоти дръпнаха ръчките докрай назад и слязоха на 1200 фута. Все още заобиколени от облаци, те приближаваха кораба със скорост от 250 възела. Намираха се на 12 мили отдалечение, когато първият Ф-4 пропусна да закачи и четирите стоманените спирачни въжета и отново излетя.

— На втори кръг, на втори кръг! — изкрещя по радиото ръководител кацането.

— Спирачки — обяви Джейк и пак отвори въздушните спирачки. — Колесник — допълни той и го спусна заедно със задкрилките. Ландийн остана плътно до него през цялата подготовка за кацане.

— Направо сме като Сините Ангели — каза той на Марти с гордост в гласа, която веднага бе доловена от навигатора. Добрият пилот — всеки един жив пилот — намираше повод за задоволство и в най-дребните неща — точно проведена среща във въздуха, успешен заход по прибори, елегантна подготовка за кацане. Тази тенденция се подхранваше напълно съзнателно от инструкторите, които обучаваха новоизлюпените на изкуството да управляваш самолет от първия ден в пилотската кабина. Марти Грийв веднъж бе присъствал на десетминутен спор за това, кой е най-добрия начин да се спре на място един самолет, след като вече се е приземил.

Постоянното друсане никак не помагаше на Ландийн да запази пространствена ориентировка. Вече изобщо нямаше представа, дали летеше с хоризонтирани крила, дали завиваше или пък се спускаше. Единствената отправна точка, с която разполагаше, беше крилото на танкера и призрачния му корпус. По предната част на фанара течаха реки от дъжд.

Екипажът на танкера нагласи второто си радио на честотата на ръководител кацането тъкмо навреме, за да чуе как Паркър Каубоя приземява успешно. Редуващите се радиочестоти имаха за цел да намалят опасността упътванията на ръководител кацанията да бъдат разбрани погрешно от следващия пилот в редицата за кацане. Джейк чу и вторият Ф-4 да минава на втори кръг и да получава вектори за дългата страна. Всеки неуспял да кацне самолет беше упътван да лети по посоката на вятъра, след което да обърне и отново да се включи в колоната за приземяване на минимум 5 мили от палубата. В лоша нощ, когато примерно има 20 самолета за кацане, минаването на втори кръг ставаше често явление, радио-честотите се задръстваха от инструкции и дежурният долу на кораба трябваше да успее само с една дума да упъти пилотите за точното разположение на топката върху палубата. За щастие тази вечер щяха да се приземяват само няколко самолета. Джейк чу, че и ЕА-6В кацна успешно. Той намали до 116 възела. Стрелката на указателя за ъгъла на атака и темпа, с който подхождаше глисадата показваха, че се движи бързо. Реши да продължи така, за да противодейства на неочакваните падания на скоростта, причинени от друсането, докато излезе на глисада. Все още се намираха сред плътна облачна покривка.

— 522, подхождате глисадата! Започнете снижение! — Джейк намали мощността на двигателите и видя стрелката на скоростомера да пада надолу.

— 522, в момента сте точно на глисада. — Джейк изщрака с микрофона в отговор.

— 522, доложи положението на стрелките! — Джейк погледна към индикаторите на системата за заход по прибори, които му даваха информация за курс и глисада от компютъра, намиращ се на борда на кораба.

— Вдясно и в средата — отвърна той, което щеше да рече, че според уреда самолетът му се намира леко вляво от осевата линия, на глисада.

— Зарежи стрелките! Сега си малко отгоре и вдясно. Дай наляво и увеличи скоростта на снижение.

Очевидно двата сближени самолета мамеха компютъра. Джейк се концентрира върху уредите пред себе си, провери посоката, скоростта на снижение. Не преставаше да обхожда с очи различните прибори, като неизменно отчиташе получаваната информация, която трябваше да се съобрази с изискванията, налагани от чувствителния самолет, захождащ по 3.5-градусова глисада в подобно лошо време. Отне малко от мощността на двигателите и повдигна нагоре носа на самолета, за да намали до 112 възела. После провери барометричния висотомер и го свери с радиовисотомера.

— По курс и глисада — добре. Дай вдясно два! — Графтън последва указанията. Ръководител кацанията заговори на Фантома отпред.

— Палубата се надига… давай все така… малко повече газ… не чак толкова!… На втори, на втори, на втори!

— 522, на глисадата си, малко вляво.

Джейк отпусна леко дясното крило, за да коригира. Минаваше 500-те фута. Колко дълго щеше да продължава това?

— 522, по курс и глисада — добре!

На 300 фута се измъкнаха от облаците.

— Топката! — каза Рейзър.

— 522, остава ви три-четвърти миля! 506, наблюдавате ли топката! — Марти Грийв се обади:

— 506, топка за Интрудър, гориво 3.3 — Сами Ландийн не свали очи от танкера, докато Графтън не прибра въздушните спирачки, прибави мощност и се отклони вляво. Чу своя съквартирант да докладва: — 522 се отделя! — В отговор Джейк получи нареждането да се качи на 1200 фута и да се отправи към дългата.

Ландийн погледна напред. Там бе корабът. Видя топката отляво на пистата за кацане, белите осеви светлини, и червените хоризонтали по кърмата. Последните продължаваха почти до водата и служеха за пространствен ориентир. Вместо чистачки, А-6 използваше въздух от двигателите, който издухваше дъжда от предното стъкло на фанара. Грийв вече го бе включил. Индексът показваше тенденция към увеличаване на скоростта, а топката — че са леко под глисада. Ландийн направи необходимата корекция.

— Вие ми се свят — каза той на Марти. За миг несъзнателно отклони очи от топката и погледна към авиохоризонта, за да се убеди, че крилете са хоризонтално. Имаше чувство, че завива на ляво и едва се спря да не отпусне дясното крило. Очите му показваха, че няма наклон, така че сетивата го лъжеха.

— Дръж така! — изкрещя Грийв. Ландийн пак вторачи поглед в топката и полосата за кацане. Топката играеше нагоре-надолу между двата реда светлини, в такт с поклащането на кораба. Опита се да потисне гаденето, което винаги придружаваше загубата на пространствена ориентировка, както и импулса да коригира при всяко поместване на светлинния индикатор. Пряко инстинкта си леко побутна напред ръчките.

— Прекалено голяма мощност — казаха му от долу.

— Крилете са хоризонтирани — успокои го отново Марти. Когато попаднаха в смутната зона зад острова, Ландийн даде рязко газ и веднага отне обратно, щом излязоха от нея. Пресече рампата. Като по чудо, топката леко потъна, което значеше, че палубата се надига точно от страната, откъдето пристигаше готвещия се да кацне самолет. Основните колесници се стовариха върху стоманата, носът се вдигна нагоре и Ландийн инстинктивно избута ръчките докрай напред и прибра въздушните спирачки. Усети така желаното раздрусване, което придружаваше шеметното намаляване на скоростта. Премести ръчките на малък газ и цялото му тяло започна да се отпуска.

— Дяволите да го вземат — каза той на Марти. Всички кацания на самолетоносач си бяха просто контролирана катастрофа.

Горе, в самолета си, Джейк разбра, че Ландийн е успял да се приземи, защото не чу команда за минаване на втори кръг. Прехвърли вниманието си върху втория Фантом, чието състояние на горивото вече бе твърде критично. Беше минал на втори кръг два пъти подред. Водачът бе кацнал на втория заход. Правени за свръхзвукови полети, тези самолети имаха характеристики, които бяха резултат от много компромиси. Скоростта им на захода бе с 30 възела по-голяма от тази на А-6, а и бе много по-трудно човек да се справи с тях на финала. На малка височина и със спуснат колесник двигателите им поглъщаха лакомо горивото.

Когато Джейк излезе на правата, самотният Ф-4 докладва топката с 4000 паунда гориво.

— Защо не го изпратят в Да Нанг или не го качат горе да зареди? — попита Рейзър по СПУ-то.

— Не знам! — отвърна Графтън и пусна задкрилките и колесника. — Те знаят какво вършат. — Надявам се, прибави мислено той.

Намали скоростта и чу току-що изстреляният зареждач да иска честота за кацане.

— Сигурно има проблеми — каза Джейк на Рейзър.

Сега вече във въздуха не остана нито един танкер. Без съмнение, рече си Джейк, скоро щяха да изстрелят във въздуха резервния. Ако се забавеха прекалено, изтребителят, който се опитваше да кацне, нямаше да разполага с достатъчно гориво, за да се вдигне до височина, на която да се срещне с танкера. Сигурно пилотът му си даваше прекрасно сметка за това, но едва ли се чувстваше по-спокоен.

— На втори, на втори, на втори! — извика по радиото ръководител кацането. Отчаянието в гласа му бе съвсем ясно доловимо. — 203, престараваш се с корекциите! Прекалено гониш топката! Успокой се. — Така порицаваха съгрешилите пилоти.

— Служи си с лоста и ръчките като Паганини със своята цигулка — но я̀ той да се беше опитал да свири в тресящ се самолет в такова време, когато дъждът поглъщаше цялата светлина.

— 522, подхождаш глисадата, започвай снижение… 522, потегли малко, на глисада! 522, доложи стрелките!

— Нагоре и вдясно.

— Потвърждавам! Карай по тях!

Джейк Графтън се концентрира върху стрелките, което означаваше, че разпределя вниманието си по равно между тях и останалите прибори — висотомер, указател на ъгъла на атака, вариометър и авиохоризонт. Да захождаш по системата бе много по-лесно, отколкото да се съобразяваш с топката, понеже компютърът на кораба стабилизираше електронната глисада, независимо от движението на самолетоносача по вълните.

Докато снижаваше надолу, Джейк чу пилотът на Фантома да пита дали може да зареди гориво или да тръгне за Да Нанг — най-близката база.

— Да Нанг временно е затворена поради ракетен обстрел, а танкерът вече е празен. След малко ще ти пратим горивото.

— Това „след малко“ може да се окаже прекалено късно — кисело отвърнаха от Фантома.

На 280 фута танкерът най-после се измъкна от облаците и Джейк веднага премина към визуален полет. Хвърли поглед към ъгъла на атака, топката и разположението им по оста. В това време Рейзър докладва на ръководител кацането топката. Вече бе пуснал въздуха от двигателите да издухва дъжда от предното стъкло. Когато наближи самолетоносача, Джейк започна да вижда светлината на топката, която се движеше нагоре-надолу между двата зелени реда. Под глисада, над глисада, при това без Джейк да е помръдвал лоста или РУД-овете. Опита се да не допуска разлика в отклоненията на топката спрямо ограничителите. Всяко колебание траеше 8 секунди.

Най-после пристигнаха. Сигналните лампи пробягаха под носа на самолета и топката започна да се надига, което показваше или че е намалил прекомерно ъгъла на снижение, или че палубата потъваше под тях. Джейк отне малко от мощността, премести лоста напред и после го дръпна към себе си, като заедно с това отново даде газ. Тази дяволия, наричана „пикиране към палубата“, противоречеше на всички учебници, но пък бе единственият начин да кацнеш на борда, когато си в безизходица. Основният колесник се удари с трясък в палубата. Амортизаторите на стойките се свиха до упор и носовият колесник се стовари от три фута върху стоманата. Двигателите вече бяха на излетен режим, когато отрицателното ускорение ги хвърли срещу застопорените колани.

— Дяволски високо дойде! — каза Рейзър. — Боже, мразя я тази скапана работа!

Стартьорът насочи самолета към предната част на острова. Когато паркираха, един от техниците на ескадрилата разгъна стълбата на пилота, отвори фанара и се покатери нагоре. Джейк повдигна лявата страна на шлема си така, че да може да го чува.

— Ще напълним централния резервоар с гориво и пак ще ви изстреляме — изкрещя старшината, опитвайки се да надвика воя на работещите на малък газ двигатели.

— Резервният танкер е извън строя! — това е единствената годна машина.

„Извън строя“ означаваше, че самолетът имаше отказ и не можеше да излети пак, преди той да бъде отстранен. Техникът още не бе свършил, когато лилавите ризи от отделението за зареждане с гориво довлякоха един маркуч и го прикачиха към танкера. Джейк изпусна свръхналягането в резервоара и вдигна палец, че е готов.

— Пак излитаме — уведоми той Рейзър по СПУ-то. — Резервният танкер се е скапал.

— Ега ти късмета! И защо така? Няма ли друг екипаж, ами пак трябва да сме ние? Извикай техника. Кажи му да прати пилотите на резервния танкер да ни сменят! Това е работа на Каубоя — връща си го заради заяжданията в съблекалнята.

— Та той току-що се приземи. Рейзър! Млъквай вече!

— Само да се развали времето и мен веднага ме слагат да си подскачам нагоре-надолу като някое топче за пинг-понг! Все така става! Никой друг ли не иска да се позабавлява малко вместо мен? — Джейк престана да обръща внимание на навигатора си, който не млъкна, а продължи да се оплаква по СПУ-то.

Презареждането отне пет минути. През това време повреденият танкер се приземи, но Стейджкоуч 203 отново не успя да кацне и пак излетя нагоре сред водопад от искри, след като куката само остърга стоманата на палубата. Може би шефът на смяната щеше да нареди да издигнат уловката. Това съоръжение представляваше гигантска мрежа, опъната между два стълба точно пред последното спирачно въже. Ролята ѝ бе да спре опитващия да се приземи самолет с минимални поражения. Но пилотът трябваше да е опрял на палубата, преди да попадне в мрежата — иначе щеше да стане катастрофа. Може би точно в този момент шефът преценяваше плюсовете и минусите на подобно решение заедно със заместник-командира по летателната част. Джейк погледна намиращата се високо на острова кула за управление. Слава Богу, че някой друг щеше да поеме отговорността за подобна стъпка.

— Много неприятно, че стълбовете на мрежата не са си на мястото точно сега — отбеляза Рейзър. Джейк се озадачи. Явно информацията е била включена в предполетния бюлетин, но той я бе пропуснал. По дяволите! Днес нещо не бе наред с него. И на Сами даде гориво, без да уведоми за това кораба! Рейзър се оказа прав — не трябваше да лети тази нощ!

 

 

Когато зарядката приключи и фанарът бе отново затворен, танкерът получи указания да застане на стоп-линията, непосредствено до полосата. Стейджкоуч 203 отново изплува от мъглата и дъжда, но този път пилотът на изтребителя разбра, че заходът за кацане е напълно обречен, така че премина в набор още преди колесникът му да докосне палубата. Стартьорът направи знак на Джейк да се приближи към катапулт номер 3. През това време екипът на катапулта свали защитния екран на совалката и го прибра. Пилотът разгъна крилата, спусна задкрилките, провери управлението и вкара носовия колесник в совалката. 20 секунди по-късно вече набираха височина. Джейк се обади по радиото:

— 203, колко гориво имате?

— 1500 паунда — беше отговорът.

— Добре, слушайте сега! Нямате достатъчно гориво, за да се качим горе, така че аз ще ви пресрещна, ако отново минете на втори кръг. Задръжте на 250 фута, под облаците, приберете колесника и задкрилките и аз ще ви приближа. Къде сте сега?

Пилотът на Ф-4 му даде позицията си — на дългата страна, височина 1200 фута, дистанция 7 мили. Джейк хоризонтира танкера на 1500 фута и зави обратно на движението на кораба. Заместник-командирът по летателната част се включи в радиоразговора:

— 203, ако отново не успееш да кацнеш и не се закачиш за танкера, искам да се качиш на 5000 фута право напред и да зарежете самолета. Ангелът ще ви прибере и двамата. Разбрано?

— 203, потвърждавам. — Като че изобщо имаха избор.

— И внимавайте и двамата да не се забиете във водата! — Джейк дори не си направи труда да изпука с микрофона в отговор. Нито един от тях не искаше да се самоубива. Разбира се, ако не внимаваха достатъчно, чисто и просто щяха да си заминат! От друга страна, ако двамата от Фантома трябваше да скачат в морето, рискуваха да се заплетат в парашутите си и да се удавят много преди да ги намери спасителният хеликоптер.

Джейк внимателно планира захода си. Вече два пъти бе изпортвал работата тази нощ, при това без да брои „пикирането“ към палубата. Боже, не позволявай да се очистя на танкер! Концентрира се върху проблема, който стоеше пред него. Когато пусне колесника и задкрилките, Фантомът ще намали скоростта си и танкерът ще скъси дистанцията между тях. Тогава трябва вече да са под облаците и да се намират на 250 фута. Нямаше да има достатъчно време, за да проверява непрекъснато висотомера.

— Когато слезем под 300 фута, искам да казваш височината през пет секунди — нареди той на Рейзър. Навигаторът трябваше да следи висотомера много внимателно. Дори секунда невнимание би могла да доведе до внезапно пропадане и от там — на дъното.

— Ако ме претрепеш, Графтън — заяви Рейзър, — през следващите 10 000 години в ада няма да престана да те ритам отзад! — Като не получи отговор, навигаторът прибави: — Защо, по дяволите, на времето не проявих малко повече здрав разум и не се записах в пехотата?

Джейк продължи по дългата, докато Фантомът изпълни третия завой и започна сближението с правата. Когато се убеди, че е на достатъчно разстояние от него, Джейк също направи третия и бавно започна да снижава към водата. На 500 фута отново зави и се насочи към кораба. 203 снижаваше по глисадата, оставаха му 2 мили.

Хайде, копеле такова, кацни този път!

Но Джейк знаеше, че надеждите му са безпочвени. Пилотът на изтребителя бе загубил увереност в силите си — точно като футболен отбор, изостанал от останалите с 20 точки. Трябваше му нещо, което да му върне вярата в себе си. Може би малко гориво щеше да го поуспокои. Графтън пресече 300 фута, все още бяха в облаци. На 250 фута от време на време пресичаха долния край на някой облак, но реши, че е рисковано да слиза по-ниско и остана на тази височина. Скоростта бе 275 възела, според ТАКАН-а оставаха още пет мили. В момента Ф-4 се намираше на една миля и доложи топката. Засега разчетът му излизаше точен!

Джейк слушаше включванията на ръководител кацанията, прекъсвани от периодичните доклади на Рейзър за височината. Изведнъж в тъмнината пред тях се появиха светлини.

Мили Боже!

— Тегли! — изкрещя Рейзър. Джейк дръпна към себе си лоста и бутна напред ръчките. В първия момент изненадата беше пълна. Адреналинът се втурна по вените му. Той хвърли поглед към индикатора за оставащото разстояние. Претоварването го притисна към седалката. Носът на самолета се вдигна. Не може да е самолетоносачът!

Божичко! Беше есминец от ескорта.

Дръпна назад РУД-овете и отпусна лоста. Носът се насочи към водата и двамата увиснаха на коланите си. Бяха на 1000 фута и на 2 мили от кораба. Трябваше да се спуснат долу по най-бързия начин. Джейк свали носа на 10 градуса, след което хоризонтира на 250 фута с претоварване 2 g.

— Минавай на втори кръг, на втори, на втори!

След като се убеди, че лети хоризонтално, Джейк погледна напред в дъжда. Адреналинът му продължаваше да се качва. Не виждаше нищо. Започна да го обхваща истински ужас, с който той отчаяно се опитваше да се пребори.

— Приготви се да развиеш шланга — каза Графтън на навигатора между два доклада за височината.

Най-после видя самолетоносача — червена светлина, мъждукаща сред дъждовната завеса. Увеличи режима на двигателите. Изтребителят бе някъде отпред и се движеше с 250 възела. Графтън прибави още един-два процента. Скоростта се увеличаваше. Минаха край кораба на 250 фута с 350 възела. — Стейджкоуч 203, позицията?

— На 2 мили, точно отпред. Имам 400 паунда. — Това беше на практика нула, защото нормалната грешка на прибора бе малко по-малка. Двигателите му можеха да угаснат всяка секунда.

— Скорост?

— 250. — Джейк го видя. Обзелият го преди малко ужас изведнъж се смени с еуфория. Дръпна назад ръчките и леко отвори въздушните спирачки.

— Ще зареждаме с 300 — обяви той. След броени секунди вече бяха един до друг. Джейк задмина изтребителя отляво и стабилизира на избраната скорост, докато пилотът на Ф-4 увеличи мощността на двигателите — може би за последно, ако не получеше гориво — и се залепи отзад за танкера. Вкара сондата в дрога с умело и фино движение. Когато видя да светва лампата за начало на трансфера. Графтън вдигна носа и започна да се изкачва нагоре.

— Вече получаваш гориво — каза в микрофона той. Очевидно екипажът на Фантома за момента бе загубил дар слово, защото в отговор Джейк получи само няколко прещраквания.

— Колко да дадем на Стейджкоуч 203? — попита кораба Рейзър.

— Дайте му 5000, така че ако не се приземи от следващия път, да има за Да Нанг! Вече е отворена. Разбра ли, 203?

— Прието! Още един заход!

Когато стигнаха 1200 фута. Джейк изпълни втория завой и поведе изтребителя за последен опит. Прехвърлянето на гориво приключи и пилотът на Фантома се обади по радиото:

— Благодаря, че ни спасихте живота, момчета! — Ф-4 спусна колесника и задкрилките си и изчезна от огледалото за задно виждане на танкера. „Успех“ — пожела им Графтън в ума си, докато наблюдаваше отдалечаването на светлините на Фантома. Вярата в себе си е толкова непостоянно нещо — човек или я има в даден момент, или не. Сега пилотът на Фантома, чието име Джейк не знаеше, вече си вярваше — това, което му се бе изплъзвало толкова пъти поред, вече не бе проблем за него — кацането бе успешно.

— Сега сме ние — почти молитвено измърмори Рейзър, след като Фантомът се приземи.

— 522, намирате се на 7-та миля! Намалете скоростта! С колко гориво разполагате?

— 3000 паунда. — Джейк премести лостовете за управление на колесника и задкрилките в долно положение, след което свали и куката.

— Колесникът спуснат, заключен, задкрилките спуснати, въздушните спирачки отворени, куката — долу — каза Джейк на Рейзър, който продължи с изчитането на останалата част от контролната карта преди кацане. Междувременно пилотът намали и стабилизира скоростта — стрелката на указателя на ъгъла на атака отиде срещу индекса.

— 522, наближаваш глисадата! — Джейк намали оборотите с няколко процента и чукна леко тримера напред.

— 522, под глисада! — По дяволите! Твърде рано бе намалил тягата! Увеличи я отново и провери стрелката за вертикалната скорост, намалявайки снижението, за да прехване глисадата. Самолетът се мяташе в турбуленцията, стрелките играеха влудяващо.

— Малко си под глисада! Докладвай стрелките!

— Долу и вдясно.

— Остави! Намираш се под глисада, точно по курса. — Джейк направо се бореше с управлението на самолета. Знаеше го, но въпреки това не можеше да направи нищо. Финесът бе недостижим. Всички опита да налучка точната мощност на двигателите или да държи лоста в идеалната позиция бяха погрешни. Корекциите му бяха прекалено големи.

— Под глисада си, на три-четвърти миля. Докладвай топката!

Рейзър направи доклада:

— 522, топка за Интрудър 2.8.

— Ниско сте — обади се ръководител кацанията.

Джейк прищрака микрофона си и добави още мощност. Прекалено много.

— Излязохте отгоре; скоростта е голяма! — Джейк си даваше сметка за това. Отчаяно се опита да отнеме от тягата и вдигне носа нагоре, стараейки се едновременно да увеличи снижението и да намали скоростта. Стана! Топката потъваше. Добави мощност, за да я фиксира. Недостатъчно! Топката слезе под зелените редове и от жълто, започна да свети в червено. Не можеха да останат толкова ниско, това означаваше удар в стоманата на рампата, черната паст на морето, готово да го погълне. Прибави мощност и вдигна носа. Прелетя рампата точно когато топката започна да се издига и намали тягата. Твърде късно! В момента, в който колесника се удари в палубата, кръгът изчезна през горния край на огледалото. Веднага блъсна РУД-а напред и прибра въздушните спирачки.

— На втори, на втори, на втори!

Рязкото дръпване този път го нямаше. Двигателите все още ускоряваха, когато самолетът се стрелна в нощта на 60 фута над водата. Джейк вдигна носа на 10 градуса и хвърли поглед към висотомера, който веднага започна да отчита изкачването.

Откри, че хаби ценни мигове, опитвайки се да разчете и анализира всички данни от приборите. Не разпределяше правилно вниманието си. Хайде, Джейк, каза си той, съсредоточи се! Още веднъж! Направи един показен заход!

Рейзър се опита да включи въздуха за обдухване на предното стъкло, но не се получи нищо. Дъждовните капки едва докосваха фанара при 300 възела, но сега, когато летяха със скорост от 120, те се стичаха почти вертикално надолу по плексигласа, предизвиквайки ефект на размазан, двоен образ.

— Включи обдухването! — нареди Джейк на Рейзър.

— Не работи! Крилете са хоризонтални! — Жълтата топка и двата зелени реда се виждаха като размазани петна през предното стъкло. Джейк се опита да надвие обхващащата го паника и да следи откъслечните команди на ръководител кацанията. Желанието му да кацне се превърна във фиксидея. Скоростта бе висока — с това бяха съгласни и индекса, и дежурния — но просто не можеше да се принуди да намали мощността. Беше кошмарно. Сграбчи лоста, сякаш бе въпрос на живот и смърт да го надвие. Червените размазани петна на вертикалните светлини пробягаха под носа му и Джейк премести погледа си встрани, за да не загуби топката. Беше малко нагоре и тъкмо потъваше! Усети удара от опирането и носът падна надолу. С притаен дъх той блъсна ръчките напред и зачака намаляването на скоростта. Когато този път това стана, Джейк конвулсивно изпусна въздуха от дробовете си. Колко сладко бе разтърсването, когато арестерът пое милионите футове-паунди кинетична енергия! Самолетът потръпна като уловен на въдица костур, спря и тръгна леко назад.

По-късно, в тъмнината на каютата си, Джейк преживя отново цялото кацане. Направи равносметка и започна да събира остатъците от разбитото си самочувствие. Накрая реши, че може би никой няма да забележи пораженията.

 

 

 

Джейк Графтън и Рейзър Дърфи излязоха от асансьора на второто ниво и пилотът се отправи към тоалетната. Облекчи се, след което седна върху тоалетната чиния и запали цигара. Миришеше на урина и дезинфектанти, но цигарата имаше прекрасен вкус след всичките тези часове принудително въздържане. Джейк опря лакти на колене и подпря брадичката си с длани. Умората вече си казваше думата.

Пилотските му боти бяха почти напълно протрити. Едната от подметките му се бе разцепила отстрани. Кожата беше силно напукана. През последните пет години не ги бе лъскал нито веднъж.

Петната от кръв по гащеризона и жилетката му се бяха изтрили след носенето. Огнеустойчивият външен слой върху гащеризона бе мазен, силно изцапан и прокъсан на места, но кафявите петна бяха избледнели до такава степен, че почти не се забелязваха. Също като мъката, помисли си Джейк. С времето и тя отслабва. Затвори очи и се потопи в приятната тъмнина. След време отново ги отвори и се вторачи в ръцете си — трепереха, но той не можеше да ги успокои.

Вратата се отвори, Сами Ландийн влезе вътре и се подпря на нея.

— Пое много голям риск, като реши да заредиш онова приятелче, Желязна Ръка.

— Аха. — Джейк не преставаше да се взира в избелелите кафяви петна — единственото, което бе останало от Морган Макфърсън. — Много ли е ядосан шкипера?

— Не. Пуши си пурата, както обикновено. Екипажът на изтребителя разправя наляво и надясно в дежурната стая какъв герой си. Споменават нещо за това, как си им отървал задниците, но, от друга страна, всичките тези изтребители са малко откачени и много-много не може да им се вярва.

Джейк дръпна дълбоко от цигарата.

— Боже, как си се забавляваме сега — каза той, като си мислеше за Морган. — Какво стана на твоя полет все пак?

— Налетяхме на артилерийска засада и едва не пукнахме на място. Още не ми е ясно как така не ни довършиха! После трябваше да намерим целта без компютър.

— Успяхте ли?

— Ами откъде да знам! Нямаше вторични експлозии. Най-вероятно сме сгрешили мястото поне с една миля. Сигурно в този момент комунистите се оплакват на някой полуграмотен журналист, че американските войнолюбци са разрушили поредната църква.

— Струпване на камиони?

— Предполагаемо.

— И заслужава ли си човек да умира заради това?

— В цял Индокитай няма обект, който да си струва да пукнеш, човече, и ти го знаеш! Но тази нощ онези с дръпнатите очички ни обстрелваха така, сякаш се опитвахме да уцелим гробницата на Хо Ши Мин. На бас, че и около Кремъл няма толкова оръдия! Излязохме големи късметлии. — Той поклати глава. — Наистина имахме луд късмет! Обаче, когато пуснах Рокаите над артилерийската засада, имаше три вторични експлозии. — Ландийн се ухили. — Поне не сме летели напразно!

Джейк се поотмести, за да пусне угарката в тоалетната чиния. — Защо не излетя резервният танкер?

— Не си ли чул? Един от техниците бил всмукан във въздухозаборника.

— Боже мили! Какъв начин да умреш.

— Най-интересното е, че човекът си е жив! Старшината го видял да се упътва натам, усетил какво ще стане и се хвърлил напред точно навреме, за да го хване за краката, малко преди да влезе целия. Нещастникът бил вече вътре чак до колената. Бая е уплашен! Загубил шлема, фенера и очилата си в двигателя. 150 000 долара от парите на данъкоплатците отидоха на кино.

— И кой е късметлията?

— Бубата. В момента е на легло в лазарета.

— Бубата ли! Горкото момче! — Джейк се изправи, стиснал пилотския си шлем в ръка. — Ще отида да го видя.

— Като свършиш, най-добре се съблечи и върви при момчетата в дежурната стая. Пилотът на изтребителя си умира да те разцелува и да те запознае с девствената си сестричка!

Джейк откри Бубата в едно от отделенията. До кревата му стоеше Лудият Джак.

— Още е в шок — каза докторът. — Освен това е пооглушал, но след няколко дни ще се оправи. Не се застоявай. — Като видя петната и мръсотията по гащеризона на Графтън, той прибави: — И не пипай нищо наоколо!

Джейк хвърли шлема си до леглото и се разположи на единствения стол. Лицето на Бубата бе по-бяло от чаршафите. Пилотът се наведе напред и заговори с все сила:

— Способен си на всичко, за да получиш малко отпуска, а приятелче? — Ъгълчетата на устните на момчето се раздвижиха. — Чувам, че си имал среща с Всевишния!

Бубата нервно кимна и облиза устни.

— Смукна ме все едно че съм листо или нещо подобно, мистър Графтън! В един момент просто си ходех, а в следващия вече бях вътре с главата напред! Мислех, че това е края.

— Ами ти наистина си бил на ръба, доколкото разбрах!

Очите на момчето бяха влажни от сълзи.

— По дяволите, мистър Графтън, много се уплаших! Беше тъмно, шумът беше непоносим, не виждах нищо и усещах как компресорът ме всмуква навътре! Знаех, че онези лопатки са там и се въртят в очакване да ме накълцат на кайма, но не можех да ги видя. — За момент той се вторачи в стената, опитвайки се да преглътне сълзите си. — Мисля, че се подмокрих, но не казвайте за това на никого.

— Няма, обещавам! Знам какво значи да те е страх. Двамата с Макфърсън сме изпитвали това чувство хиляди пъти. — Джейк приближи устни към ухото на Бубата и прошепна високо — Който не се е напикавал от страх, просто не е живял. Номерът е да не покажеш, че те е страх, да потиснеш чувството дълбоко в себе си. — Изправи се да си ходи. — Само гледай да не ти се случва скоро пак да бъдеш засмукан! — В отговор момчето му се усмихна едва-едва.

 

 

Джейк отвори вратата на дежурната стая на ескадрилата — вътре бе претъпкано. Ландийн бе казал истината. Летците от Стейджкоуч 203 му бяха повече от благодарни. Пилотът на изтребителя удари приятелски Джейк по гърба и му стисна ръката няколко пъти. Имаше тъмни, добре поддържани мустаци, на фона на които зъбите му изпъкваха с порцеланова белота, когато се засмееше.

— Горещичко беше, а, Графтън! Задължен съм ти безкрайно и смятам да ти го покажа, когато излезем в отпуска след няколко дни!

Това беше някак прекалено.

— Не съм направил нищо, което и ти не би сторил за мен, ако беше на моето място!

Пилотът, чието име според значката му бе Джо Брет, пусна ръката на Джейк.

— Ще ми се да вярвам, че е така, Графтън! Но наистина смятам да те напия с любимото ти пиене!

Наоколо се водеха десетки разговори на висок глас, а междувременно шкиперът и Каубоя се съвещаваха тихичко в предната част на стаята. Дружните смехове и заяждания бяха жизнено необходими на летците за завръщането им към нормалния живот. В този момент в залата влезе, облечен в бял пуловер, дежурният ръководител кацане. В ръката си държеше малката зелена тетрадка, в която стенографираше набързо детайлите на всеки заход.

— Графтън, ти постави своеобразен рекорд тази вечер — два захода за тройка и един за двойка. Последното ти кацане бе едно от най-лошите, които съм виждал от доста време!

Всички замлъкнаха. Половината от тях гледаха ръководител кацането, а останалите притеснено се взираха в Джейк. Двойка означаваше почти катастрофа, а тройка беше малко по-добре.

Ръководител полетите продължи:

— Знаеш не по-зле от мен, че когато имаш работа с играеща палуба, трябва да си извънредно внимателен. При първото си кацане леко пикира; престара се, когато мина на втори кръг, а при последния си заход направо се гмурна надолу. Можеше да счупиш колесниците или пък чисто и просто да размажеш самолета върху палубата! Някоя прекрасна нощ ще изкараш стойките през крилата.

Дърфи не смяташе да слуша спокойно това конско:

— Слушай, копеле гадно, много добре ме чу, когато ти казах, че системата за обдухване не работи. Джейк не виждаше нищо!

Ръководител полетите се обърна към него:

— А да ви е хрумвало, умници такива, че можете да продължите напред и да си проверите бушона, докато летите по дългата? Провери ли го?

Рейзър почервеня и се наведе към другия:

— А ти защо не ни показа червена светлина за минаване на втори, заднико? — Ръководител кацането не му отговори. Вместо това се концентрира върху пилота.

— Още едно такова кацане и лично ще се погрижа да ти е последното поне що се отнася до този кораб! — И като се извърна, той тръгна към вратата. Джейк се чувстваше така, сякаш бе влязъл чисто гол в някоя църква. Сви рамене и огледа притеснените физиономии на околните.

— По дяволите, бях на ръба на отчаянието.

Джо Брет отново го сграбчи за ръката. В този момент прогърмя гласът на шкипера: — Джейк, върви да спиш! След 4 часа имаме инструктаж.

Без да каже и дума повече, пилотът се обърна и тръгна към каютата си.

Но капитан Кампарели още не бе свършил. Повика с пръст ръководител кацането и той послушно се приближи към стола на шкипера.

— Чуй ме добре, господинчо — каза Кампарели, — твоята работа е да командваш кацанията! Ако още веднаж се държиш по този начин с някой от пилотите ми, ще направя всичко, което ми е по силите, да ти видя сметката! Разбра ли?

— Тъй вярно, сър, но…

— Аз съм човекът в тази ескадрила, който решава кой ще лети и кой не! От теб искам само мнението ти, нищо друго!

— Да, сър.

— Сега се махай от очите ми! Писна ми да те гледам! — Ръководител полетите излезе и шкиперът огледа притихналата тълпа край себе си. Накрая спря погледа си върху мустакатия пилот и му се усмихна. — Да имаш сестра? — попита го той.