Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (6)

Глава 6

Двата Интрудъра бяха сами в кристалночистото утринно небе. Разкъсаната облачна пелена няколко мили под тях откъслечно покриваше северновиетнамския релеф. Отгоре им тропическото слънце печеше с пълна сила, нагряваше вратовете на пилотите и ги караше да се потят силно в зелените им гащеризони.

Джейк Графтън се чувстваше отпуснат и спокоен. Без да прави съзнателни усилия за това, той поддържаше позицията си на 300 фута зад и вдясно от самолета на шкипера. Всеки от тях носеше по 16 петстотинпаундови бомби тип „82“ под крилата си, плюс обичайния резервоар с 2000 паунда гориво на централната подвесна точка под тялото на самолета. На ярката слънчева светлина тъмнозелените бомби изглеждаха почти черни и красиво контрастираха на белите, чисти и лъскави бомбардировачи. И Джейк Графтън, и навигаторът му за този полет — Марти Грийв, прекарваха по-голямата част от времето си зяпайки навън. Обикновено бяха прекалено заети, за да разглеждат местността под тях, а пък когато летяха над океана просто нямаше какво да се види, освен облаци. Радарният контрол, намиращ се в някоя малка колиба близо до Да Нанг, насочи двата самолета на юг. Вляво от тях Южнокитайското море отразяваше проникващите през накъсаната облачна пелена слънчеви лъчи, в дясно се виждаха големи тъмнозелени участъци джунгла. Облаците се разкъсваха все повече и повече. Прехвърлиха ги на диспечера на предната линия, в този случай — малък самолет с позивна Коуви, който се рееше някъде пред тях. Грийв нагласи радиото на определената честота и Графтън прищрака два пъти с микрофона, за да уведоми шкипера, че вече могат да комуникират.

— Коуви 22, тук Дявол 501.

— 501, тук Коуви 22. Кажете колко сте и какво носите!

— Дявол 501 лети с две Алфа-шестици, номера 501 и 505. 501 е начело. Всеки самолет разполага с по 16 бомби тип „82“.

— Разбрано, Дявол! Къде се намирате?

— На около пет минути северно от вас.

— Ясно. Ето плана. Засекли сме две роти виетнамчета, окопани под едни дървета. Искаме да ги разкарате оттам веднъж завинаги! Групата дървета се разпростира от север на юг. На около 300 метра източно от там има наши хора. Ще атакувате от север на юг или обратното, както предпочитате. Най-добре е после да продължите на изток, към морето. Нямаме данни за зенитна артилерия в района. Как разбрахте?

— Всичко е ясно.

— По колко захода можете да направите?

— По два всеки. — Шкиперът никога не поемаше излишни рискове — не би направил повече от два опита да порази целта, защото смяташе, че е безсмислено да предизвикваш съдбата.

Марти се наведе напред, за да подготви системата за пуск на осем бомби. Графтън се консултира с картата на коленния си планшет и направи необходимите корекции в прицела, разположен над горния край на приборното табло. Ако искаше да види какво става пред него, трябваше да гледа през стъклото на мерника. Повдигна леко седалката си нагоре, така че дясното му око да съвпадне точно с центъра на двете жълти пресечени линии. Отново провери бутоните на панела за бомбопуск. Всичко бе готово, с изключение на главния превключвател, който щеше да захрани с електричество таблото.

На 22 000 фута височина, шкиперът поведе Джейк в плавен завой със снижение. Само няколко малки облачета пречеха на ясната гледка към терена под тях. Паралелно на белите пясъци на брега се виеше път. Така както летяха на три мили височина, екипажите на двата самолета можеха да видят рекичката, която се вливаше в морето, малкото мостче над нея, оризищата встрани от пътя, които се простираха на юг докъдето стигаше погледа.

— Мястото, което ни интересува, господа — каза ДПЛ-то, — е оризовата нива от западната страна на пътя, южно от реката.

Посочената нива бе обградена с дървета от запад. Зад тях имаше ниска блатна растителност. От високо тя изглеждаше като тучна ливада, но най-вероятно бе тресавище.

— Добре, Дяволи, виетнамчетата се крият под редицата дървета на юг от рекичката. Нека предният самолет тръгне от там и разходи бомбите си по продължение на дърветата. Номер 2, вие продължавате от мястото, където ще свърши номер 1. Покрийте цялата редица. Ясно ли е?

Шкиперът потвърди и продължи да се спуска надолу. Двата Интрудъра вече се намираха на 15 000 фута, описвайки обратен на часовниковата стрелка кръг над целта. Графтън съзнаваше, че мъжете под тях ги чуваха, пък и скоро щяха да могат да различат белите самолети, проблясващи в синьото небе. Вероятно в момента доброволците се опитваха да се зарият като къртици в земята. Командирът, който сигурно беше от редовната северновиетнамска армия и не изпускаше от очи кръжащите като ястреби над главите им бомбардировачи, вероятно доволно потриваше ръце. И вие отивате за мезе, кучета!

Джейк издърпа назад РУД-овете и остави самолета си да изостане далеч назад от водача. Искаше добре да види къде точно ще попаднат бомбите на Кампарели, преди да започне своята атака.

— Дяволи, виждате ли някъде Коуви? — И двамата пилоти протегнаха вратове, за да се опитат да намерят с поглед малкото самолетче. Видяха го да кръжи над брега на изток от тях. В следващия момент той направи завой и изстреля няколко димки в редицата от дървета. Джейк напрегнато се взря в пушека, който леко се разнесе на северозапад. Скоростта на вятъра трябва да бе 10 възела. Налагаше се да се съобрази с нея, когато се прицелваше.

— Това е целта, момчета! — Двамата пилоти потвърдиха, че са я видели.

— Добре, Дяволи, имате разрешение за атака от мен при постоянен визуален контакт. Докладвайте армиране и изключване на системата! — Трябваше много да внимават, да не допуснат неволно хвърляне на бомбите, защото това можеше да се окаже гибелно за намиращите се в непосредствена близост до противника американски войници. Шкиперът се спусна към целта. Крилата на самолета на Кампарели пробляснаха на силното слънце, когато започна пикирането.

Водачът армира. Джейк наблюдаваше как ускоряващият се бомбардировач приближава земята. Видя как зад върховете на крилете му се проточиха тънки струйки от претоварването, когато Кампарели прибави още няколко g-та, за да може да се изтегли от пикирането. Не последва никакъв взрив.

— Водачът е на предпазител, но не успяхме да освободим бомбите! — докладва Кампарели. Някаква повреда в системата не бе позволила те да се отделят от държателите.

Джейк тримува самолета за скорост от 500 възела. Хвърли един последен поглед към висотомера и се отправи към дърветата, опитвайки се да налучка най-подходящото място в пространството, в което да извърти половината тоно за начало на 40-градусовото пикиране, при това така, че носът на бомбардировача да се падне малко под целта. Когато реши, че вече е готов, включи микрофона и каза.

— Номер 2 армира!

Превъртя самолета по гръб и свали носа към дърветата, докато Марти армира системата. Джейк отново обърна по корем и нагласи ръчките. Скоростта им се увеличаваше драматично. Без да мисли, той хвърли поглед към скоростомера и висотомера. Чувстваше се някак особено жив. Двете жълти кръстосани линии върху стъклото на прицела бяха малко вляво от дърветата. Направи лек завой надясно, за да вземе предвид и страничния вятър и отново изправи крилете. Марти се обади по СПУ-то.

— 10 000… 9000. Недостатъчен ъгъл!… 8000, 38 градуса…

Джейк направи нужните корекции за пикирането. Скоростта доближи предварително избраните от него 500 възела и той усети, че налягането върху лоста за управление отслабва. Сега! Натисна с палец бутона на лоста. Освободил се от бомбите, изведнъж самолетът цял потрепери. Когато машината отново се успокои, Джейк дръпна лоста назад. Претоварването натисна двамата летци надолу към седалките им. Когато носът на бомбардировача се вдигна над хоризонта, Графтън затърси с поглед в синьото небе бляскавата точка, която трябваше да представлява водещият Интрудър. Навигаторът с мъка вдигна лявата си ръка, изключи системата и настрои микрофона си за предаване.

— Номер 2 на предпазител.

— Добър удар, Дявол 2! Право в целта!

Джейк хвърли поглед назад. Дърветата бяха обвити в черен дим, който се издигаше нагоре към небето. Свали лявото си крило, зави и се приготви за втори удар. Отново бяха на 15 000 фута височина. Сега Джейк вече видя самолета на шкипера да се спуска устремно към земята, след което се издигна отново.

— Нямаме късмет днес, Коуви! Не искат да се пуснат!

Пак бе ред на Джейк. Напълно готов, той се превъртя на гръб и Марти отново хвана главния превключвател, като заедно с това отчиташе на глас височината. Този път Графтън се спусна точно под ъгъл от 40 градуса. Дърветата ставаха все по-големи и по-големи — вече можеше да ги различи едно от друго. Когато стигнаха 6000 фута, той натисна бутона. Докато отново набираха височина, Джейк провери висотомера, който престана да пада на 3700 фута и започна да отчита изкачването им нагоре. Джейк видя бомбардировача на Кампарели пред тях и увеличи мощността, за да го настигне. Когато двата самолета се отправиха на север. ДПЛ-то отново се включи: — Дявол 2, ти успя да поразиш целта сто процента! Добра работа! Дявол 1, съжаляваме, че не можа да си освободиш гюллетата!

— Аха, ще трябва да опитаме пак някой друг път!

— Приятно пътуване към базата! Поздрави от Коуви 22!

Загледа се в снимката на светлината на работната си лампа. Ръката му трепереше, така че я стисна още по-силно. Той, Линда, Морган и Шарън седяха на капака на неговия Олдс 422. Зад тях се виждаха Олимпийските планини. Бяха се снимали по време на екскурзията си до Хъракейн Ридж. Кога бе станало това? А, да, онзи ден през август 1971, след първото им плаване. От снимката го гледаха четири щастливи млади лица. Отдавна беше. Остави я на бюрото и се вторачи в сенките в каютата. Извади от едно чекмедже лист хартия и започна да върти химикалката в ръцете си. Известно време просто си драска по листа, след което отвори нейното писмо и го препрочете няколко пъти. Защрака с химикалката, после я разглоби на съставните ѝ части — пълнител, пружина, малко пластмасово зъбче. Изхвърли ги едно по едно в кошчето за боклук и смачка хартията на топка. После накъса на малки парченца писмото на Линда и бавно ги пусна над коша.

Шарън поне бе имала смелостта да опита. Прибра снимката в сейфа си и го заключи. Къде ли си криеше уискито Ландийн?

На следващия ден Джейк отново отлетя към Южен Виетнам, но този път той бе водач. В дясно от него сега седеше Големият Оги Кенфийлд. Пилот на втория бомбардировач беше Кори Форд — един тих авиоинженер, който бе станал летец-изпитател, понеже това бе първата крачка към професията на астронавта. Негов навигатор бе Боб Уолкуиц — човек с характер, твърде различен от този на Форд. Докато Кори никога не говореше, без предварително сто пъти да е претеглил думите си, Уолкуиц често приказваше без да мисли. Той бе шумен и непочтителен мъж, който живееше само и единствено във и за сегашния момент. Поради постоянната му нужда от женска компания, значително подсилвана от алкохола, Уолкуиц бе известен сред колегите си с прякора „Боксмън“.

Тази сутрин двата самолета летяха на юг, докато наземните диспечери отчаяно се опитваха да намерят подходящ за обстрелване обект. Бомбардировачите трябваше да се освободят от ценния си товар, преди да им е свършило горивото.

— Да виждаш нещо в твоя сектор? Имам двама бързи, които спешно се нуждаят от цел. Някъде около теб да става нещо интересно?

На 50 мили северно от Сайгон диспечерът промени курса на полета към централната планинска верига на северозапад.

— Дано не са ни пратили да гоним Михаля! — измърмори Големият Оги, като погледна към горивомера. Оризищата край брега на океана сега се смениха с криволичещи планински дефилета, обрасли с джунгла. От време на време тук-таме в червената пръст се виждаха дълбоки кратери от предишна бомбардировка, но като цяло войната не бе оставила белезите си върху тази хълмиста местност, за разлика от районите около Хю и Демилитаризираната зона — факт, който се дължеше на това, че тук абсолютен господар бяха Виет Конг.

Хълмовете под тях бяха обвити в димка, но за сметка на това в небето царуваше единствено слънцето. Навлечените в номексови гащеризони летци обилно се потяха. Големият Оги за пореден път натисна копчето за климатика, който вече бе стигнал края на скалата „студено“. Диспечерът обяви смяна на честотата и Джейк се включи към ДПЛ с кодовото название Пирон 24. Екипажите на бомбардировачите А-6 изслушаха указанията заедно с една двойка А-7.

— Летях над онзи път и забелязах долу да се влачат около деветима души в черни пижами. Когато ме забеляза, групичката се пъхна в храсталаците от южната страна на шосето. Всичките бяха въоръжени. Ще се пробваме да ги пипнем.

— Наоколо да има наши? — попита един от пилотите на Корсарите.

— Чак на 10 мили от там.

Щом пристигнаха на указаното място, самолетите започнаха да кръжат на 18 000 фута. Срещу себе си, няколко хиляди фута под тях, Джейк видя да лети двойка бомбардировачи А-7. Още по-надолу, на фона на върховете на дърветата, се очертаваше силуетът на самолета разузнавач. Когато бяха готови, той изстреля една ракета-димка.

— Пушекът е най-западната точка, до която искам да стигнете. Пускайте бомбите си на изток, две по две, по продължение на пътя от южната му страна. От мен имате разрешение при постоянен визуален контакт.

Водещият А-7 се откъсна от втория самолет и насочи носа си на долу. Секунди по-късно, ударните вълни от взривяващите се двойки бомби се понесоха в концентрични кръгове през джунглата. Една след друга, експлозиите избухваха край пътя цели 300 ярда. Към небето се заиздигаха кълба черен пушек. Радиоразговорите бяха сведени до минимума от необходими съобщения: „Водачът започва атаката“, „На предпазител“, „Номер две тръгва“, „На предпазител“. Няколко чифта очи внимателно следяха за картечни и оръдейни изстрели по пикиращите над джунглата самолети. По време на пикирането те бяха най-уязвими, понеже се спускаха по точно определена траектория към земята. Нямаше нищо тревожно. Може би някой от деветимата войници стреляше с пушката си по тях, но явно просто хабеше мунициите си, защото резултат нямаше. А и самолетите не се спускаха под максималната поразяваща височина за вражеските куршуми — т.е. под 3500 фута. Когато всеки от Корсарите пусна своите 10 бомби, водачът помоли: — Имаме останали малко 20-милиметрови, Пирон. Искам разрешение за още един-два захода.

— Обработете мястото на юг от бомбените кратери.

Този път, докато пикираха, Корсарите оставяха бяла димна следа в небето, секунди преди да започнат отново да набират височина. 20-милиметровите оръдия обсипваха джунглата с по сто снаряда всяка секунда. Джейк Графтън мълчаливо наблюдаваше разиграващата се пред очите му сцена. Как ли се чувстваха онези отдолу? Какво ли бе да се притискаш към земята край някое от онези дървета, отчаяно да ровиш пръстта, за да се окопаеш, надявайки се някак си да избегнеш сипещата се напосоки от небето смърт? Пилотът пъхна пръсти под шлема, за да изтрие потта от очите си. Когато Корсарите се събраха на група в небето и изчезнаха на североизток, дойде ред на Интрудърите. И двата носеха по 16 петстотинпаундови бомби, които също пуснаха на двойки. Зоната на попаденията бе разширена още по на юг от пътя. Белите бомбени експлозии веднага биваха обгръщани от кълба черен дим, който постепенно се разнасяше от лекия вятър. Джейк не изпускаше от очи Пирона и Кори Форд, докато се концентрираше върху жълтата точица от прицела. Докато пикираха, Големият Оги монотонно отчиташе на глас височината. Не спомена ъгъла на снижение, но точността не бе от кой знае какво значение, като се вземеше предвид, че правеха на решето район, в който имаше само някакви си деветима дребосъка. При последното им прелитане над областта, ДПЛ-то започна да дава указания на нова група самолети А-7. След последния заход Графтън премина в плавно изкачване, за да даде достатъчно време на Форд да се присъедини към него. Пилотът огледа местността за последен път, преди водещият му да застане на своята позиция. Буйната растителност бе накъсана от червените белези, които бяха оставили след себе си бомбените експлозии — изглеждаха така, сякаш самата земя бе ранена и кървеше. На северозапад се носеха сивкави кълба дим. Когато Форд се залепи за дясното му крило, Джейк се насочи на североизток към морето и очакващия ги кораб. Провери времето — трябваше да побързат да се приберат. Бутна напред ръчките, дръпна към себе си лоста. Мощните двигатели ги издигнаха нагоре в синята празнота.

Над морето се носеха купести облаци, всичките на една и съща височина. Джейк се снижи над тях, после потъна в сребристата им пелена. За първи път този ден той съзнателно обърна внимание на слънцето, което обливаше върховете на облаците и кабината в потоци златиста светлина. Напрежението постепенно го напускаше. Чувстваше се превъзходно. Това бе последният му полет за този курс. Погледна Форд в огледалото и се възхити на точността, с която водещият поддържаше позицията на самолета си спрямо неговия по време на снижението.

Джейк си избра един облак отпред и се насочи право към него. Малко преди да го достигне вдигна носа и започна бавно тоно. В огледалото видя как Форд прецизно повтори маневрата му. Джейк намери пролука в облаците, мушна се в нея и продължи да снижава към морето в серия остри завои. Излязоха под облаците. Най-долният сиво-син пласт беше също толкова равен, колкото и горната граница. Сега летяха в един нов, много по-тъмен свят на черни сенки, плуващи по иначе блестящата водна повърхност. Джейк имаше чувството, че е влязъл в огромна църква без стени, в някаква гигантска крипта, изтъкана от светлина и сянка. Дори и когато говореха един с друг, летците не можеха да облекат в думи чувствата, които летенето събуждаше у тях — онова особено усещане за съвършенство, което Господ, или просто лошият късмет, можеше да им отнеме всеки момент.

Забелязаха кораба, когато до него им оставаха 12 мили. Графтън поведе водения си в широк завой, който завърши на 3000 фута над килватера на самолетоносача. После двамата започнаха да кръжат над левия борд на Шило обратно на часовниковата стрелка. След като направиха един пълен кръг над него, корабът зави на 180 градуса срещу вятъра. Дирята, оставяна от Шило преди малко, изглеждаше нищожно дребна в сравнение с мощните вълни, които вдигаше 95 000-тонния самолетоносач, докато ускоряваше до 22 възела. Към тях се прибавяше и 8-възловият вятър, така че общата скорост на потока на палубата за кацане ставаше 30 възела.

Джейк следеше процесията на самолетите с все още прибрани криле, докато се отправяха към катапултите. Там те разперваха криле и се приготвяха за излитане. Първите два самолета — един танкер А-6 и Фантом Ф-4 — едновременно се стрелнаха към небето. От тази височина и разстояние наблюдателят не можеше да добие реална престава за скоростта и силата на излитането. Изглеждаше така, сякаш огромните метални птици бавно се придвижваха към края на палубата, отделяха се от нея и прелитаха ниско над водата като чайки. Графтън се огледа около себе си в небето и откри и другите самолети — малки, трудно различими блестящи точици — да кръжат на различни височини един от друг. Отдолу пистата за кацане постепенно се освобождаваше, след като катапултираните машини излитаха към безкрайната синева.

Фантомите и Корсарите летяха в кръг най-ниско от всички, като постепенно се снижаваха надолу. Джейк отпусна носа си и се гмурна след тях. Четирите летящи в група Фантома се раздалечиха на две мили един от друг и се стрелнаха над кораба на 800 фута височина. Изтребителят от лявата страна на водача се снижи и мина под останалите самолети, за да заеме крайната четвърта позиция отдясно. Точно над кораба водещият Фантом се отдели от другите, направи рязко обръщане към втория завой и намали до скоростта за захода. Тази маневра се наричаше разпуск. Останалите три самолета я повториха с разлика от осем секунди. Когато се изравни със задния край на самолетоносача, водачът изпълни четвъртия завой и излезе на късия финал. Дали бе преценил времето и позицията си правилно? Щеше ли корабът да е готов да го приеме, когато се насочеше за кацане? Радиото мълчеше. Дневните приземявания при хубаво време ставаха без инструкции отдолу.

Джейк видя как Фантомът прелетя над палубата и кацна. Вторият изтребител вече правеше четвъртия си завой. Групата самолети А-7 се приближаваше в ешелон към кораба, за да изпълни разпуск на свой ред. Джейк направи по-широк завой и поведе Форд надолу. Не сваляше очи от самолетите пред себе си. Внимателно преценяваше времето. Кацанията трябваше да стават на всеки 30 секунди — повече биха били загуба на време, по-малко щяха да доведат до минаване на втори кръг, защото предходния самолет още нямаше да е освободил пистата. Репутацията си пилотите градяха предимно върху това, доколко добре се справяха в такива случаи, когато всички от кораба ги наблюдаваха внимателно.

Двата Интрудъра минаха на 800 фута над следата от пяна точно зад кораба с вече спуснати куки. Кори Форд се бе залепил плътно за дясното крило на Графтън. Джейк следеше напрегнато финалния заход на последния А-7. Още не… почти е време…

— Сега!

Вдясно от него Големият Оги разпери пръстите на едната си ръка към Форд — знакът за „сбогуване“. Джейк бутна напред лоста и зави с 60 градуса наклон, като едновременно с това върна ръчките на малък газ и отвори въздушните спирачки. Претоварване 4g. Висотомерът отчиташе 600 фута. Като намали до 250 възела, той премести лостовете за задкрилките и колесника в спуснато положение, после намали претоварването. Остави скоростта да пада, докато задкрилките и колесника се спускаха. По дългата страна Джейк и Големият Оги набързо прочетоха контролните карти. Интервалът между тях и последния А-7 бе добър. Скорост — 118 възела. Информацията от предното стъкло съвпадаше с тази на скоростомера. Джейк обхвана всички уреди с един поглед. Зави щом пресече траверса… все още скоростта бе добра… продължаваме завоя… плавно снижаване… 90 градуса до финалния… височината е добра… Прекоси корабната следа в морето и видя топката… топката е на място… късия финал… мина рампата… готово! Залитнаха напред. Докато рулираха, Джейк отвори фанара и соленият вятър нахлу в пилотската кабина.