Стивън Кунц
Полетът на Интрудър (10)

Глава 10

Слънчевите лъчи пропълзяха по леглото и събудиха Джейк Графтън. Той обърна глава на другата страна, за да ги избегне, но горещото слънчево петно продължи да напредва, докато окончателно не прогони съня му. Някъде навън писукаше птица.

Той се почувства неудобно, изправи се и се облегна назад. Устата му беше пресъхнала, а от лявата страна на главата му имаше подутина — спомен от удара, който едва не му бе отнесъл носа. „Повече няма да се докосна до цигара, или да близна алкохол, дори и да доживея до сто години!“, закле се той пред себе си. Болката сякаш затихваше, ако стоеше със затворени очи, абсолютно неподвижен. Беше задрямал отново, когато вратата се отвори.

— Как е махмурлукът? — попита Сами. Извади аспирин от тоалетното си несесерче и го постави в ръката на Джейк. — Изгълтай това. Ще ти олекне.

Джейк полека отвори едно око, огледа белите таблетки и прецени кое ще натежи повече на везните: дали очакваното облекчение от хапчетата или усилието да се занесе до умивалника. Накрая се повдигна, измина пътя до там и се върна в леглото. Ландийн се беше излегнал на сянка.

— Колко е часът? — запита Джейк.

— Толкова, че е време да тръгваме за Хонконг!

Джейк се вторачи страховито в приятеля си.

— Точно така. Добре чу. Хонконг. Двамата с теб. Вече ходих на кораба, намерих Татенцето и попълних формулярите за отпуската. — Ландийн скочи от леглото и размаха два листа хартия. — Заминаваме за Хонконг за няколко дни.

— Не виждаш ли, че умирам от свръхдоза алкохол? Вече съм полумъртъв. Не мога да те взема насериозно. Защо искаш да отидем в Хонконг? Ами че аз нямам пари да кръстосвам със самолет из целия Ориент! Нито пък изпитвам желание. Остави ме да си умра на спокойствие, чуваш ли!

— Дявол те взел, Графтън — развика се Ландийн, — вдигай се задника от шибаното легло и да вървим в Хонконг!

— Добре, добре! Не викай, главата ми се пръска! — Джейк изпусна една дълга въздишка. — Сигурен ли си, че наистина искаш да отидем?

— Да, наистина искам да отидем, стара кранто!

Джейк се изправи.

— Стомахът ми се бунтува здраво!

— В самолета ще хапнеш нещо.

— Преливаш от съчувствие днес! ТИ може и да ядеш в самолета. АЗ ще ям в клуба след 20 минути.

След 15 минути те вече бяха на път към клуба, понесли личния си багаж и летателните принадлежности — които трябваше да изпратят обратно на кораба. Бяха преполовили пътя, когато Джейк пусна чантите на тротоара и повърна в тревата.

— Нали няма да тъпчеш още храна в тоя стомах?

— Само малко супа. Трябва да хапна нещо или ще ми е зле цял ден.

— Следващият път не пий толкова!

— Трябвало е да станеш проповедник!

— И да се размина с толкова много жени! Как не! — отвърна Ландийн и закрачи надолу по тротоара.

В хладния полутъмен клуб Джейк се почувства по-добре. Сервитьорката дойде и Ландийн първи направи поръчката си.

— Яйца по бенедиктински, шунка и половин бутилка шампанско.

Стомахът на Джейк се обади. Той си сложи слънчевите очила и поръча доматена супа, мляко и препечена филийка. След като сервитьорката се оттегли, подпря брада на ръцете си и се загледа през прозореца към пристанището. Опита се да си спомни какво се беше случило предишната вечер, но в главата му всичко бе станало на каша.

— Разбрах за приключението ви в По Сити снощи — отбеляза Сами. — Може би ще искаш да научиш, че това е една от причините, поради които ти и аз се измитаме оттук за няколко дни. Рано или късно някой ще изплюе камъчето. Никак няма да ти навреди, ако оставиш бурята да бушува тук, докато ти си в Хонконг. Когато корабът излезе в открито море и трябват хора, за да попълнят наряда за полети, висшестоящите ще погледнат на този малък епизод по-благосклонно.

Графтън сви рамене.

— Как ще стигнем до там?

— Всичко е уредено. Снощи се запознах с някакъв от аероклуба, който е разквартируван тук. По обед ще излетим с една Сесна за Манила, където ще хванем някой полет. Сигурен съм, че ще успеем. Ще ни вземе, ако си платим.

— Колко?

— По 10 долара.

— И какво чакаме?

 

 

След като минаха през митницата на летището Кай Так в Хонконг и обмениха пари, Ландийн и Графтън спряха едно такси и се насочиха към хотел „Пенинсюла“ — огромен, стар луксозен хотел сред сградите по брега на Каулун, с изглед към пристанището. Остров Хонконг се виждаше отсреща, на около миля.

— Защо искаш да отседнем тук?

— Робърт Л. Скот е стрелял по този хотел с П-40 през Втората световна война, когато японците са го използвали за главен щаб.

— Кой е Робърт Л. Скот?

— Човекът, който е написал „Господ ми е втори пилот“.

— А аз мислех, че просто гледката ти харесва.

Ландийн беше настоял да вземат стая с изглед към залива. От тавана висеше полилей; двете легла във викториански стил бяха огромни. Впечатляващата богато орнаментирана мебелировка съответстваше на големината на стаята. Щом пиколото получи бакшиша си и ги остави сами, Джейк отвори прозореца. Вътре нахлу морският бриз.

— Искам от теб една услуга, Сам!

— Кажи.

— През следващите четири дни не споменавай нито бомбите, нито ескадрилата, нито войната! Всичко това е голяма гадост, в която съм затънал до шия.

— Няма да е трудно — каза Сами.

Не след дълго двамата слязоха във фоайето и се насочиха към бара.

 

 

Когато на другата сутрин Джейк стана от леглото си, усети, че леко му се вие свят. Погледна треперещите си ръце. Писъците, които го бяха събудили, още звучаха в ушите му. Затътри се към креслото до прозореца и се стовари върху меките възглавници.

Отделните фрагменти от съня му се стопиха отвъд пределите на съзнанието, като че потънаха в морските дълбини. Спомняше си, че беше сам в един Интрудър и пикираше към някаква цел, която блещукаше в нощта — обект от такова значение, че с бомбардирането му той, Джейк Графтън, можеше да сложи край на войната. Но КАКВО представляваше този обект? Как щеше да проведе атаката без навигатор? Помнеше, че след като пусна бомбите и започна да набира височина, не усети никакво претоварване. Но Интрудърът се разтресе, после заподскача лудо и започна да се разпада сред воя на вятъра, който внезапно премина в пронизителните писъци на стотици хора в смъртна агония.

Джейк въздъхна. Значи, беше изпортил всичко. Беше опитал да бомбардира някаква цел, която, поне този път, имаше голямо военно значение, но я бе пропуснал. Очевидно беше станало точно това. Нима бомбите му бяха попаднали в претъпкана с хора болница?

Той реши, че няма да позволи сънят да го натовари с чувство за вина. Да върви по дяволите!

Стана и се протегна. Погледна Ландийн, който спеше по гръб с широко отворена уста и дишаше тежко. Джейк се усмихна. Хей, летецо, каза си той, знаеш ли какво трябва да направя? Заради теб, заради Морган и заради всички други, които си рискуват задника да гонят едното нищо! Трябва да намеря някой тлъст обект нагоре на север и да изтребя всичко живо в него. Един-единствен хубав обект — заради всички нас!

Той се запъти към банята, ухилен до уши при мисълта за дързостта си. Но какво толкова, по дяволите! Може и наистина да го направя.

Не си даде труда да се избръсне. Намери гуменките, късите гащи и тениската си на дъното на сака с дрехите. Облече се на проникващата през прозореца слаба светлина.

 

 

Слезе по задната стълба на хотела и веднага започна да тича. Само след няколко минути разбра, че никак не беше във форма. Дишането му бе затруднено и неритмично, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Пък и времето не беше особено подходящо за тичане — въздухът бе студен, ръмеше слаб дъжд, от който скоро дрехите му щяха да подгизнат. Като се върне в хотела, задължително трябваше да си вземе гореща вана.

Наложи му се да криволичи из тесните улички и да извива насам-натам, за да избегне препятствията — велосипеди, от време на време по някой автомобил, пешеходци, вперили в него любопитен поглед, бъбриви деца с черни коси и лъскава кожа, които не му обръщаха много внимание, продавачи, разтворили сенниците пред магазините си и подредили стоките, чиито ярки цветове сякаш плисваха като река по улиците. Джейк се изненада, че малко след 8 часа сутринта навън има толкова много движение.

Почувства известно облекчение, когато стигна до Нейтън Роуд — булевард с четири платна и широки тротоари. Тичайки, той минаваше покрай магазини за електроника, камери, часовници, вносни парфюми и дрехи. Задминаваха го автобуси, надуваха клаксони таксита. Боядисаните в бяло и червено двуетажни автобуси му напомняха за Лондон, а големите угаснали неонови реклами — СОНИ, УИНСТЪН — ЦИГАРИ С ФИЛТЪР, КОКА-КОЛА — му приличаха на тези по Таймс Скуеър.

Беше вече минал около миля и половина, когато някакво яркочервено петно привлече вниманието му. Тичайки, той се приближи към него и видя, че това всъщност е червен пуловер на гърба на млада жена със сламена шапка и джинси. Тя седеше на метално столче под един сенник на входа на алея, която водеше към два жилищни блока. В скута си държеше малка скица и той успя да ѝ хвърли поглед, докато минаваше отзад. Виждаха се неоформените очертания на сгради и човешки силуети.

Реши, че ще бяга още 10 минути — пет минути в същата посока и пет обратно — надявайки се, че после пак ще открие жената. Дишането му вече беше ритмично и той стъпваше на пръсти. На другия ден сигурно щеше да има мускулна треска на прасците. 20 минути бягане са един хубав крос — за днес му стигаше толкова.

Когато се върна, видя, че тя все още седеше под сенника и продължаваше да рисува. Група деца, на възраст между 5 и 8 години, си играеха наоколо, без да обръщат внимание на ситния дъжд. Работата по скицата беше значително напреднала. Сградите и магазините вече бяха добили ясни очертания и сега момичето бе съсредоточило цялото си внимание върху децата, които явно я затрудняваха, защото на няколко пъти ѝ се наложи да трие с гумичката си.

Джейк остана за миг зад нея, после се премести отляво.

— Не е лошо — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна му тя с американски акцент и го погледна. Джейк забеляза, че очите ѝ са много тъмни на цвят. Не беше на повече от 25 години.

— Обаче се страхувам, че рисунката не е толкова хубава. — И тя изчисти остатъците от гумата с ръка.

— Никак не е лесно, когато моделите не стоят на едно място.

Момичето отново работеше върху децата, затова не му отговори веднага.

— Не съм сигурна, че щеше да ми е по-лесно, ако стояха неподвижни като статуи — каза тя, без да вдига поглед от листа. — Никога не съм можела да рисувам голи крака като хората! А децата могат да те докарат до бяс с тези техни проклети, малки, пухкави коленца.

Джейк се ухили.

— Предлагам следното разрешение — ще отида да им купя на всички по един чифт панталонки.

— И на момиченцата ли?

— Ами да — каза Джейк. — Ще им обясня, че от тях се иска да бъдат облечени в панталони, за да послужат на Голямото изкуство!

Тя се изсмя.

— С този аргумент сигурно ще успеете да ги убедите!

— Ще успея, когато връча на всяко по един долар.

Тя извърна глава и го погледна.

— Подкупът е нещо много ефикасно в Хонконг — каза момичето и по устните ѝ пробяга усмивка. Белите ѝ зъби блеснаха върху обгорялото ѝ от слънцето лице; кожата ѝ беше гладка и чиста, с изключение на една малка кафява бенка на лявото слепоочие. Не носеше грим или поне Джейк не забеляза такъв.

— Не познавам добре Хонконг — каза той, като междувременно си мислеше, колко по-добре би било да се беше избръснал.

Тя не отговори на забележката му, а вдигна молив към устните си и се вторачи в работата си. Докато я чакаше да каже нещо, Джейк насочи поглед към децата от рисунката — те се носеха над тротоара, без да ги е грижа, че са без крака. Накрая каза:

— Някога опитвали ли сте да снимате?

— Не — отвърна момичето, без да вдига глава.

— Исках да кажа, че може например, да снимате децата и да поработите върху скицата вкъщи, като я сравнявате със снимката. Дори може да им очертавате краката върху снимката, за да свикнете.

Джейк се премести по-наблизо и клекна до нея, поставил лакти върху коленете си.

— Е, аз не разбирам нищо от изкуство. Скици, картини — нищо не ми говорят. Ако предложението ми е тъпо…

— Винаги ли бягате в дъжда по къси гащи? — Тя го изгледа с вдигнати вежди. — Май не на децата, а на вас ще ви се наложи да отидете и да си купите дълги панталони — по устните ѝ се плъзна усмивка. — Ако го направите, ще ви дам един долар.

Джейк се ухили.

— Американски долар или хонконгски? Тъкмо като отида за панталони ще ви купя и фотоапарат.

— Туш — каза тя. Завъртя се върху стола, за да се обърне с лице към него и приглади джинсите с ръце, сякаш бяха пола. — Вие сте военен, нали така? — отбеляза го тя решително.

Джейк се изненада.

— Откъде разбрахте?

— По прическата. Не е трудно да разбереш кой е военен. Но тениската ви е просто страхотна! Наистина ли сте член на Спортния клуб в Джърси?

— Не, откраднах я от един на име Паркър Каубоя, който пък я сви от Малкия Оги. Докато някой не ми я гепи, е моя!

— „Каубоя“, „Малкия Оги“ — за коя служба говорите?

— Флота. Пилот съм във военноморската авиация.

— Летите от самолетоносач? И над Виетнам?

— Уви, да.

— Защо „уви“?

— Защото е гадна работа.

— Тогава защо го правите?

Джейк сведе поглед.

— Когато носиш униформата и получаваш заплата за това, ще летиш където ти кажат.

— Не успяхте да ме убедите — каза тя. — Значи в Хонконг сте в отпуска? За колко време?

— Само за няколко дни. Трябва да тръгвам в понеделник сутринта.

Джейк изстена и бавно се изправи.

— Малко съм се схванал!

— Сигурно сте измръзнал до кости — каза тя. — По-добре идете да изпиете нещо горещо.

— А на вас не ви ли е също студено?

— Всъщност да. Струва ми се, че и аз достатъчно седях навън в това лошо време.

Момичето се извърна, прибра моливите и скицника в една голяма провиснала кожена чанта. От страничния джоб измъкна сгънат военен дъждобран. Джейк мушна ръце под мишниците си, за да се стопли.

— Какво ще кажете да изпием по нещо топло? Кафе, чай, или каквото и да било? Мисля, че и двамата имаме нужда.

— А на мен ми се струва, че вие имате по-голяма нужда, отколкото аз — каза тя, широко усмихната и се наведе към столчето. — Съжалявам, но имам уговорка с приятелка да ходим по магазините тази сутрин. — Бутна едно езиче на седалката и тя се събра вертикално. — Срещата ни е в 10. — Сгъна краката на столчето и го прибра в чантата.

— Изумително! — отбеляза Джейк. — Това се казва играчка! А може ли да се видим по-късно? За обед или за вечеря? Бих искал да се опознаем по-добре.

Сега тя стоеше с лице към него и с кръстосани на гърдите ръце.

— Страхувам се, че малко се изложихте пред мен в началото. Май аз задавах повечето въпроси! Вече знам нещичко за вас, а вие за мен — нищо.

— Не попитахте как се казвам — каза той.

— Хванахте ме! И как се казвате?

— Джейк Графтън.

— Приятно ми е, Джейк! — Тя започна да разгъва дъждобрана. — Добре си поприказвахме.

Несъзнателно, той леко докосна с ръка лявото ѝ рамо. То се побираше в дланта му и той усети през пуловера топлината на тялото и дребничките ѝ кости. Момичето отстъпи крачка встрани.

Джейк каза:

— Хей, това не беше честно! Аз май не съм от ония, дето много приказват.

Тя започна да навлича дъждобрана. На него не му се искаше да я пусне да си върви.

— Наистина, бих желал да ви опозная по-добре. И като за начало, нека разбера как се казвате!

Момичето пое дълбоко въздух.

— Кали.

— Кали?

— Точно така.

— А второто ви име?

— Макензи.

Джейк кимна с глава.

— Е — каза тя, — не мислиш ли, че името Кали не се среща много често?

— Никога не го бях чувал.

— Не искаш ли да ти кажа как съм го получила?

— Ами да. Как си го получила?

— Радвам се, че най-после и ти зададе някакъв въпрос — каза Кали. — Когато бях малка, брат ми, съвсем малко хлапе, не можеше да изговаря правилно името ми — а то е Керълайн. Така че Терън, т.е. брат ми, ме наричаше Кали. По-лесно му беше.

Джейк се усмихна.

— Терън?

— Да, Терън — каза тя. — Между другото, нека ти разправя и историята с името на брат ми. Много е интересна.

— Ами давай!

— Когато брат ми беше малък, най-малката ни сестра — тогава истински дребосък — не можеше да изговаря първото му име, което беше — ъъъ — Алойзиъс. И… — Тя започна да се смее.

Джейк се присъедини към нея. Стояха на улицата лице в лице, а пешеходците ги заобикаляха.

— Сериозно? — попита Джейк. — Откъде идва името на брат ти? Как се пише?

Кали го изговори буква по буква.

— Баща ми го е прочел в една книга, докато майка ми била бременна. Мисля, че… Джейк! Трепериш! — И тя протегна ръка, за да го докосне по гърдите, близо до сърцето. — Нищо чудно! Тениската ти е вир-вода! По-добре се връщай и се преоблечи в сухи дрехи. Къде си отседнал?

— В хотел „Пенинсюла“.

— А, „Пенинсюла“! Великолепен хотел, направо първа класа! Харесва ли ти?

— Да, но е скъпичко. Плащаш си за удоволствието.

— Така си е. Когато дойдох за първи път в Хонконг, наех там стая, преди да си намеря апартамент в града. Толкова много ми хареса, че не ми се тръгваше. Но успях да открия хубава квартира на две минути път от работата си.

Кали вдигна сламената шапка от главата си и с ръка приглади косата назад. Тъмнокестенявите ѝ къдрици стигаха до раменете, а очите й бяха дори по-тъмни на цвят и проблясваха като лъскави черни камъчета.

— Е — каза тя, — не искаш ли да знаеш къде работя?

Джейк се усмихна глупаво.

— Разбира се, че искам. Тъкмо се канех да попитам.

— Ще ти кажа, само защото ми зададе този въпрос. Работя в Американското консулство.

— Какво точно?

— Върша доста неща. Но през повечето време разглеждам случаите на китайски бегълци от континента, които искат да получат виза за Щатите.

— Харесва ли ти работата?

— Не е лоша. Държавният департамент изисква от нас доста писмени формалности по тези визи. Понякога имам чувството, че работата ни е да покриваме с хартия човешкото нещастие на китайските бегълци. Те рискуват всичко, за да избягат в Хонконг.

— Е, книжните плъхове са навсякъде. Те всъщност ще наследят земята.

— Това е абсолютно вярно. Слушай, Джейк! Аз наистина трябва да вървя. А ти трябва да се връщаш в „Пенинсюла“.

Тя вдигна чантата си и я метна на рамо.

— Кали, ще се срещнем ли за обяд? — Тя поклати глава. — А за вечеря?

— Благодаря, но за съжаление няма да мога и за вечеря.

— Защо не се поразходим следобед? Да поразгледаме града…

— Днес май не е най-подходящият ден за това. — Кали въздъхна. — Знаеш ли какво, може да се видим за следобедния чай.

— Следобеден чай ли?

— Никога ли не си си правил среща за чай?

— Не, но съм готов да опитам. Къде ще се видим?

— В твоя хотел. Във фоайето. Там правят чудесен чай. Какво ще кажеш за 16 и 30?

— Чудесно — в 16 и 30 — каза Джейк. — Ще те чакам!

Тя се извърна и бързо закрачи в дъжда. Като мина половин пресечка разстояние, обърна глава и спря. Той все още я гледаше.

— Не стой така! — извика тя. — Иди и се преоблечи в сухи дрехи.

Джейк махна с ръка.

— Ще се видим в хотела.

И тръгна в обратната посока. Ускори ход и след малко затича, без да обръща внимание на студа и мускулната треска.

 

 

— Можеше поне да я попиташ дали има някоя приятелка! — извика Сами от банята, където се бръснеше.

Джейк стоеше до прозореца и гледаше дъжда и сивите облаци, които се плъзгаха бързо над пристанището. Водата беше спокойна и тъмна, сякаш отгоре ѝ бе разлят петрол; шлеповете, фериботите и сампаните оставяха ясно очертани бразди по повърхността. Пристанището приличаше на езеро.

Като се прибра в хотела, той дълго се кисна във ваната. Сега вече започваше да усеща болките в прасците.

— Да можеше да спре този дъжд!

— Ако бях на твое място, щях да я попитам дали няма някоя свободна приятелка, скътана за теб! Светът е пълен със самотни жени, които вехнат от желание да срещнат някой готин тип с дебела пачка. Ето ме мен — достоен, красив, с добро финансово състояние, а ти дори не си дал един-единствен шанс на някоя от тези линеещи хубавици! Това ли ти е приятелството, питам аз!

Джейк извърна глава към банята.

— Хей, аз самият имах късмет, че изобщо успях да си уредя тази среща!

— „Среща“ ли? Наричаш „среща“ това, да отидеш НА ЧАЙ с някое момиче?

— Това беше всичко, което можах да направя.

— А попита ли я има ли приятелка, а? Бас ловя, че изобщо не си и опитал, по дяволите!

— Нямаше да излезе нищо, Сами!

Сами се появи откъм банята по гащи.

— Окей, Графтън, картинката започва да ми се изяснява! Не ме искаш да ти се мотая наоколо и да обърквам нещата между теб и твоето момиче за чай с кифлички.

— Не, не е така! Както вече ти казах…

— Добре, остави! — Сами махна с ръка към Джейк да млъкне. — И сам мога да си намеря момиче, нямам нужда от твоята помощ за романтичните си приключения. Просто ти насочвам вниманието към това петно в приятелските ни взаимоотношения. — Лицето му изразяваше обида. — Но никога няма да го забравя, Графтън! Никога! Може дори да кажа на Паркър, че ти открадна кърпата му и му заключи каютата, докато той се къпеше!

— Но това беше твоя работа!

— Да, но когато съквартирантите вземат да си изкарват кирливите ризи, те почват и да лъжат и кой знае докъде могат да стигнат!

— По-добре недей — каза Джейк, — или аз ще им кажа, че ти си Фантома!

Ландийн му хвърли поглед изпод вежди, после отиде до леглото си и седна. Погледна пак Джейк и се ухили.

— Е, тук вече си прав!

— Какво?

— Да, аз съм Фантомът! — каза той през смях. — Изобщо не ме подозираше, нали?

— Луд ли си? Всички мислят, че е някой извратен тип, когото трябва да пратят в психиатрично заведение. Ако те хванат, ще те екстрадират обратно в Щатите в усмирителна риза. Господи…! Майтапиш се, нали? — И Джейк се втренчи в лицето на Ландийн. — Опитваш се да ме метнеш!

— Хич не се опитвам! Вярно е! Аз съм Рицарят с наметалото. Или не, това беше Батман! Аз нямам наметало, нищо, че можех да използвам хавлията на Каубоя. — Той се качи върху леглото и зае артистична поза. — Аз съм Крилатата Мъст, Духът на бюрократичната глупост! — И се тръшна долу. — Не, трябва да измисля нещо друго.

— Откачил ли си, смахнат тип такъв! Защо, за Бога, трябваше да измисляш подобно безумие?

— А ти защо хвърли оня на крокодилите? Защото ти беше писнало от дръвници като него, без капка разум! Е, и на мен ми писна. „Лейтенант Пекърхед умело и храбро избегна плътния и точен вражески обстрел и проведе унищожителна атака срещу фермата за дървен материал в Банг Уанг. Смелостта и издръжливостта му правят голяма чест и дрън-дрън в духа на най-добрите традиции на Флота.“ — Гласът му премина в крясък. — Дотук ми е дошло от тия боклуци!

Той се вторачи в Графтън.

— Замислих се за всички тия лайна и реших да се изходя. После доста се посмях и ми олекна. Предложих още пет-шест души за медали и изпратих препоръките на Уилсън Заека. Тоя чекиджия направо се влюби в тях! А на мен този път не ми се повдигна, както обикновено!

Джейк се извърна към прозореца. В мъглата се виждаха неясните очертания на платното на джонка. Погледът му попадна върху търговски кораб, около който се бяха струпали шлепове и сампани и разтоварваха стока.

— Всеки кучи син от нас е герой — каза той.

— Ето това е тъпото в цялата работа — съгласи се Сами. — Всички момчета са герои. Рискуват си кожата при всеки скапан полет. Промъкват се през зенитен огън и ракети и пускат бомбите право в целта. Заплатите им не могат да компенсират всичко това. — Той се изправи и ритна рамката на леглото. — И за какво? Кажи ми за какво? Искам да знам, по дяволите!

— И аз искам да знам… — Джейк обърна глава към Сами. — Готов ли си за обед?

Сами не отговори веднага.

— Мисля, че да.

В асансьора бяха сами.

— Онова последното не беше моя работа. Отказах се много преди шкипера да научи и да се вбеси. Някой друг го е направил!

— Надявам се, че това повече няма да се случи!

— Май няма! Твърде много обичам да летя.

Вратите на асансьора се отвориха във фоайето, но Сами не помръдна.

— Може пък за всичко това да съществува обяснение — някакво разумно обяснение, което аз не мога да проумея.

— Дано да си прав! — каза Джейк, като си мислеше за зенитния огън, ракетите и Морган. — Наистина!

Излязоха във фоайето.

— Да беше я попитал дали има някоя приятелка!

— Другия път!

 

 

Джейк бавно предъвкваше една курабийка, твърде суха и сладка за неговия вкус. Беше жаден, но чаят „Даржълинг“ все още бе твърде горещ. Пиеше му се бира. Погледът му попадна върху бялата колона зад Кали — беше дебела за четирима, издигаше се върху мраморна основа и беше позлатена при върха. По високите тавани също имаше позлата.

— Виждам, че не ти се говори за това — каза Кали.

Столовете им бяха разположени редом и за да говори с нея, той трябваше да се извръща по неудобен начин. Чаят и курабийките — келнерът-китаец ги бе нарекъл „бисквити“ — бяха поставени на ниска масичка пред столовете.

— Разкажи ми нещо за самите полети. Това наистина обичаш, нали? — И тя отпи от чая, в очакване на отговора му. Без шапка лицето ѝ изглеждаше по-закръглено, с меки черти и още по-младо. Косата — сресана и прибрана — сякаш не беше толкова къдрава.

Обширното фоайе кънтеше от разговорите на много хора. Джейк трябваше да се напряга, за да бъде чут.

— Разбира се, обичам да летя — Защо, по дяволите, бе насочила диалога към войната! — По едно време си мислех, че съм най-големият късметлия на този свят — авиацията ми плаща да върша нещо, което бих вършил с удоволствие и без пари!

— Вече не мислиш ли така?

— Понякога. Понякога. — Джейк отпи от чая. Липсваше му захар. Той остави чашата обратно на масата, със съзнанието, че повече няма да я докосне.

— Разкажи ми нещо друго, Джейк! Какво изпитваш, докато летиш? Вълнуваш ли се? Може би е като да се возиш на скоростно влакче в някой увеселителен парк?

— Понякога е така. Но истинското усещане не е в това. — Джейк търсеше точните думи, докато Кали го наблюдаваше иззад чашата с чай. — Все едно — каза той, — че си дете и си се престорил на болен, за да те оставят вкъщи и да не отидеш на училище. Всички останали са на работа, на училище, по фабрики и канцеларии. Само ти си седиш в пилотската кабина с чувството, че си се отървал от нещо неприятно; носиш се плавно и с удоволствие сред облаците и гледаш надолу към земята. Веригите са паднали, ти си свободен и привилегирован от съдбата, че имаш възможността да летиш. — Той поспря за момент. — Но на земята един пилот се чувства като пътник, който очаква влакът му да пристигне. Неспокоен е, няма търпение да тръгне нанякъде. Просто си запълва времето, докато чака самолета отново да го издигне във въздуха. На земята пилотът е като гостенин.

Кали постави чашата си на масата.

— Много хубаво го каза!

Докато говореше, Джейк усещаше, че гласът му става все по-дрезгав.

— Ужасно съм жаден! Защо не отидем в бара?

 

 

Сега те седяха с лице един към друг, а столовете бяха по-удобни от тези във фоайето. Кали си поръча джин с тоник, а Джейк вече беше преполовил бутилка бира „Сан Мигел“. Посетителите в бара бяха много малко, а на пианото нямаше никой.

— Не съм убедена, че чаят ти хареса — каза Кали.

Джейк се усмихна.

— Май не се чувствах много на мястото си. Там, където съм роден, не се пие чай.

— Откъде си?

— От едно малко градче във Вирджиния, на име Раджвил. Намира се в югозападния край на щата, недалече от границата със Северна Каролина. Там не се случват дяволски много неща. — Джейк отпи една голяма глътка. — А ти откъде си, Кали?

— От Чикаго. „Хайд Парк“. Това е кварталът на Чикагския Университет. Баща ми преподава в икономическия факултет, а майка ми е в катедрата по чужди езици.

— И ти ли си била студентка там?

— Естествено. Всичко бе предрешено. Там получих дипломата си и останах, за да специализирам в областта на чуждите езици.

— Значи си последвала семейната традиция.

— Точно това беше проблемът. Родителите ми смятаха, че трябва да правя академична кариера. Много се разстроиха от решението ми да се явя на изпит за работа в чужбина, а когато го взех, истински се разочароваха. Умоляваха ме да остана и да правя докторат, но — както се казва — аз исках да видя света.

— А също и да бъдеш самата себе си.

— Да, това е голяма част от истината.

— Тогава сигурно говориш китайски — каза Джейк.

— Ъхъ. Учила съм предимно мандарин, а сега се занимавам и с кантон.

— Впечатляващо.

— Китайският, т.е. говоримият китайски, не е толкова труден, колкото си мислят повечето хора. Граматиката му е лесна. Да се научиш да четеш на китайски, обаче, е значително по-трудно.

— Ти можеш ли?

— Малко. Трябват ти години, за да потръгне по-гладко. Най-вече е въпрос на добра памет.

Джейк погледна чашата на Кали.

— Ти май още не си свършила, за да поръчам по още едно.

— Поръчай за себе си. Не ме чакай, моля те!

Джейк едва успя да вдигне поглед от масата и млад келнер-китаец се приближи веднага. Той посочи към празната бирена бутилка.

— Само за мен.

— Разкажи ми за родния си град — помоли Кали. — С какво се занимават там хората?

— Повечето от тях са фермери и отглеждат зеленчуци. Тези, които не се занимават със земеделие, са търговци.

— Разкажи ми нещо, от което да се усеща духът на града.

Джейк се замисли за миг, а после каза:

— Последният път, когато си бях вкъщи в отпуска, най-голямата новина в Риджвил, Виржиния, беше, че вече два месеца прожекционната машина в местното кино „Плаца“ бе повредена. Собственикът на „Плаца“ бе обещавал месеци наред, че ще купи нова, но накрая призна, че ще му излезе твърде скъпо. А „Плаца“ е единственото кино в града.

— Каква трагедия! — засмя се Кали.

— Ами да! Другата голяма новина беше, че 16-годишната дъщеря на Сам Чаплейн — Сам върти търговията с „Форд“ — е забременяла.

— О, не!

— И то за втори път!

— Сериозно? — попита Кали и спря да се смее. — Хващам се на бас, че зная кога е станало!

Джейк се ухили.

— Така ли?

— Ъхъ. Някоя нощ, скоро след като се е повредила прожекционната машина в „Плаца“.

Той се засмя.

— Улучи! И знаеш ли какво още? В града се оказа, че има още 15–20 други жени, всички бременни от около два месеца.

— Да пием за „Плаца“! — и тя вдигна чаша. — Дано успее бързо да си набави нова машина!

Чашите звъннаха.

— Честно, Джейк, харесва ли ти Риджвил?

— Всъщност да. Там пораснах, там завърших гимназия. Обичах да работя във фермата на баща ми, обичам и да ходя на лов за риба, а тогава често го правех. Може би в този град всеки знае твърде много за останалите и човек има чувството, че живее в аквариум, но пък хората са сърдечни и отзивчиви, ако се появи проблем. Е, и ние си имаме мърша в стадото, но общо взето, хората са добри. Приятелите ми от детинство живеят там — и аз знам, че с тях ще останем близки до края на живота си.

Тя го помоли да ѝ разкаже за приятелите си и Джейк разправи за запоя с бира и нуди-купона край езерото Колдуел, станали точно след един религиозен пикник; каза ѝ как спирачките на неговия Шевролет, модел ’57 веднъж отказаха в планината Хоудъм, когато той и приятелите му се връщаха от лов и колата помете един крайпътен камък; описа ѝ и други забавни случки. Не беше трудно човек да я разсмее. Когато пак го запита за летенето, той ѝ каза, че се е научил да лети не във Флота, а на една Сесна 140, на тревиста полянка край града. За първи път се беше качил на самолет на 15-годишна възраст, а свидетелството си за частен пилот бе получил на 17-тия си рожден ден — в първия миг, когато можеше легално да се яви на изпит.

На следващия ден баща му се беше съгласил да лети като негов пръв пътник.

— Страхуваше ли се?

— Бях развълнуван, но уверен в себе си. Нямах търпение да се изфукам.

— А баща ти?

— В началото бе доста притеснен. Постоянно ме питаше за приборите и системите, дали съм ги проверил всичките и разни такива. Но след малко разбра, че си зная работата и с удоволствие се остави да го повозя.

— Гордееше ли се с теб?

— Май да. Аз самият се гордеех.

— Не е малко постижение да получиш разрешително за пилотиране на 17-тия си рожден ден.

— Не е и чак толкова необикновено. И други са го правили.

— Ти просто скромничиш.

Джейк махна с ръка на келнера да донесе по още едно питие. Забеляза, че барът е по-пълен и дочу отчетливо английско произношение.

— В страхотна форма ще съм довечера! — каза Кали.

Джейк я погледна с недоумение.

— Вчера пристигна делегация от Конгреса. Главният консул дава прием довечера в дома си, в тяхна чест. Не мисля, че ще бъде поласкан, ако взема да се строполя на килима.

— Ходи ли ти се там? — каза Джейк. Нещо хлътна в стомаха му.

— Не особено.

— Тогава защо не го зарежеш?

— Трябва да отида. Това е част от работата ми.

— Как така?

— Страничните ми задължения включват да бъда прикрепена към подобни делегации и…

— И защо не си с тях сега?

— Те искаха да обиколят магазините, така че на мен ми остана малко свободно време. На теория, целта на посещението им е да видят до какви промени в отношението на Китай към Америка е довела визитата на Никсън. Винаги имаме трудности, като трябва да се оправяме с тези Конгресни делегации!

— Пипайте с твърда ръка и не ги жалете! Точно както избирателите им. — Той с удоволствие се заслуша в смеха ѝ. — Може да ги изведете да разгледат града.

— Правилно. Сигурна съм, че ще им постелем червеното килимче, но то ще води вън от Консулството.

— Хитро. Създавайте им работа, за да не ви се пречкат из краката. Може и те просто да искат да пообиколят магазините.

— Несъмнено. Но нали трябва да печелят и политически точки. Ако се отворят взаимоотношенията с Китай, ще искат да си припишат част от заслугата.

Копелета, помисли си Джейк, приковал поглед в чашата си. Те обират каймака, а добрите момчета измират заради цели, които не струват и пукнат грош!

— Плащам, за да ми кажеш какво мислиш!

Джейк срещна погледа ѝ.

— Един пробит цент ще е напълно достатъчен.

— Нещо не е наред ли?

Не му се искаше да обсъжда това.

— Не — каза той. — А ти какво друго вършиш в Консулството? Какво точно включва работата ти с визите? Харесва ли ти?

— Имам доста работа с книжа, а това е много досадно. Но някои неща ми харесват. Работя в неимигрантския отдел и обичам да разговарям с младите хора, които искат да учат в Щатите. Често те са бегълци, наскоро пристигнали от Червен Китай и за съжаление не могат да докажат, че ще се върнат в Хонконг след като завършат образованието си. А това е едно от изискванията за студентска виза. От тези хора можеш да получиш такава представа за Китай, каквато никой друг не може да ти даде. Някои от историите за това как са избягали, са зашеметяващи.

Досега Кали държеше чашата в ръце. Сега я остави и се наведе напред към Джейк.

— Нека ти разкажа за едно момче, което интервюирах миналата седмица. Хубавец на име Уанг Чанг. 18-годишен, дребен за възрастта си, но иначе силен. Той избягал преди 6 седмици с плуване през залива Дийп Бей към Новите Земи. Заедно с…

— Какво разстояние е преплувал?

— Около 7 мили.

Джейк подсвирна.

— Доста е издръжлив. А и куражлия!

— Най-вече последното — каза Кали. — Чанг, това е първото му име, и брат му — по-голям от него с една година — се криели дни наред сред китайските гранични хълмове и чакали подходящ момент, за да преплуват залива. Искали нощта да е тъмна, за да не ги забележат и да няма вятър, за да не се налага да се борят с вълните. Една вечер, когато било облачно и ръмяло, точно като днес, те се промъкнали към залива. Не поели по най-краткия път — от около 3 мили — понеже е силно охраняван. Плували известно време и големият брат започнал да се изморява, а после получил и няколко сериозни схващания…

— О, не!

— Да, така станало! Чанг казал на брат си да се отпусне във водата и да си почине с надеждата, че схващанията ще преминат, но състоянието му се влошило. Той нагълтал вода и се задавил. Чанг се опитал да го крепи над водата, но после и двамата започнали да потъват. По-малкият брат не виждал нищо, водата била черна на цвят, а дробовете му сякаш щели да се пръснат. Трябвало да се бори, за да се освободи от вкопчилото се в него момче.

— Господи! — каза Джейк. — Не зная как е успял да преплува останалата част от пътя след това! — пилотът си представи ужаса на момчето в тъмнината, докато е опитвало да се освободи от паническата прегръдка на брата-удавник. Спомни се как Морган също се бе вкопчил в ръката му. — Братът на Чанг поне е знаел за какво умира.

— Сигурно. Стремил се е най-вече към по-добър живот. Семейството подготвяло и двете момчета от малки за това. Баща им казал поотделно на всеки да продължи, ако другият загази твърде много. Семейството им явно е било много практично. Знаели са какво рискуват. Добре, че момчетата поне не са срещнали акули по пътя си — Тя се облегна напред и докосна ръката му. — Добре ли си?

Джейк пое дълбоко въздух.

— О, да! Но Чанг все пак не е изпълнил дословно заръката на баща си. Разбирам го. Може би и аз нямаше да я изпълня. Но на Чанг сега щеше да му е много по-тежко, ако баща му не му беше дал тази заръка. Семейството им знае ли какво се е случило?

— Да, знаят! Съществуват канали за комуникация през границата.

Той вдигна поглед и огледа бара, масите, облечените в скъпи костюми англичани с халби в ръка, бармана китаец, зает с миенето на чашите, отразеното и уголемено от огледалата заведение. Мислеше си какво ли е да се мъчиш да се задържиш на повърхността в открито море през нощта, и да чакаш акулите да се появят отнякъде.

— Можеш ли да прехвърлиш Чанг в Щатите?

— Ще направя всичко възможно, Джейк. — Тя допи остатъка от питието си и въздъхна. — Е, беше ми приятно да си поговорим!

— Нима вече трябва да тръгваш? — запита Джейк.

— Уви, да! Трябва да се прибера и преоблека за приема довечера.

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Благодаря, но няма нужда. Ще трябва да пътуваш с ферибота два пъти.

— Няма проблем. Едно от нещата, за които ми плащат, е да се возя на плавателни съдове.

— Не, главоболието е твърде голямо!

— Искам да те видя пак!

Кали сведе поглед към масата.

— Утре съм свободна.

— И аз.

Тя вдигна очи.

— Защо не дойдеш с мен до ферибота „Стар“? Тъкмо ще поговорим по пътя!

 

 

Дъждът бе спрял. Кали и Джейк минаваха покрай луксозни Ролс-ройсове и Мерцедеси, паркирани по извитата алея към хотела. Пристанището беше много близо, но не се виждаше поради гъстата мъгла.

Кали прекара ръка през косата си.

— Уф, ама че време! Няма да мога да оправя прическата си, ще закъснея.

Докато пресичаха улицата, трима юноши се приближиха към тях. Те бяха облечени в ярки ризи с дълги ръкави, разкопчани по шията, а черните им коси бяха пригладени назад. Говореха високо и един от тях се опита да се блъсне в Кали. Тя ловко отстъпи встрани.

— Тия ги наричат „суинги“ — обясни тя на Джейк. — Това са членове на Хонконгските младежки банди, които често си имат проблеми със силите на реда.

Двамата се насочиха към тротоара, който гъмжеше от хора. Щом се вляха в тълпата, Кали и Джейк трябваше да намалят ход. В ушите им се врязваха тънки гласове с мелодична интонация. Беше хладно и влажно. Джейк усети, че стомахът му се свива.

— Толкова много хора — каза той. — На моя кораб има пет хиляди души екипаж, но никога не е било така претъпкано. Как издържаш?

Кали се изсмя.

— Да съм казвала, че издържам? Все едно че живееш заедно с пет милиона души в затворена стая. Не се отказвай, малко остана!

Пешеходците се блъскаха в него, понякога доста грубо.

С приближаването към морската гара хората намаляха, но точно отпред се виждаше голяма тълпа, която очевидно също чакаше ферибота. Пристанището оставаше отчасти скрито зад тях. Кали спря.

— Виж, — каза тя. — погледни онази сграда! Това е морската гара, където акостират пътническите лайнери и от тях се изсипват откачените туристи, които само знаят да купуват.

Джейк не отвърна нищо и те продължиха.

Докато вървяха, тя му говореше за великолепните магазини, за това колко много чудесни неща могат да се купят в Хонконг, за ресторантите, любимият от които, се казваше „Булевард Максин“. Разказваше за аркадата „Стархауз“, точно до морската гара, където имаше други интересни магазини, включително и един, специализиран за часовници „Сейко“. Ако му трябва хубав часовник, може да си го вземе оттам. Кали продължи да бъбри и Джейк помисли, че прилича на екскурзовод.

— Кали — прекъсна я той, — чакай малко! Аз не съм някой идиот от Конгреса! — Кали спря и впери поглед в него. По лицето ѝ се изписа недоумение. Той сложи ръце върху раменете ѝ. — Не съм дошъл в Хонконг, за да обикалям магазините. Тук съм, за да забравя поне за малко проклетата война. А сега единственото, което искам, е да бъда с теб.

Той обгърна главата ѝ с ръце. Пръстите му потънаха в къдриците ѝ. Привлече устните ѝ към своите. „Толкова меки!“, помисли си Джейк, „Толкова нежни!“ Усети как ръцете ѝ обгръщат кръста му и я прегърна, притегляйки я към себе си. Долови ухание на свежест и пролет, аромат на люляк.

Тя прекъсна целувката и каза:

— Изненада ме!

Трябваше да повървят през тълпата около пет минути, за да се доберат накрая до въртящите се вратички на пристана. Докато обсъждаха плановете си за следващия ден, два ферибота се напълниха с хора и отпътуваха. Джейк я придружи до входа и тя влезе вътре. После се обърна към него и извика:

— До утре!

Усмихна му се широко и помаха с ръка. По тялото му се разля приятна топлина, както от първа глътка старо уиски. Остана загледан в боядисания в бяло и зелено ферибот, който потъваше в мъглата.

Когато Джейк се прибра в хотела, навън вече беше тъмно. Отново му се догади. Влезе във фоайето и изпита облекчение при мисълта, че дъждът и тълпите хора остават навън, зад гърба му. Като се качи в стаята си с разочарование видя, че Сами не е там, но това не го учуди. Искаше му се да му разкаже за Кали.

Дълго стоя под душа, а после се преоблече. Почувства се по-добре. Слезе в „Чеса“ — швейцарския ресторант на хотела — и си поръча пържола с бира. Стомахът му се успокои. Прибра се в стаята и с леко треперещи ръце запали втората цигара за деня. Погледа малко телевизия и си легна.

В началото мислите му се въртяха само около Кали и доколкото успя, той възстанови наум разговора и прекараното с нея време. После си спомни за тълпата азиатци и кресливите им гласове. Те притискаха тела в него; гълчавата от думите им отекваше в ушите му — сякаш това бе техният начин да му докажат, че съществуват, че са хора от плът и кръв като него.

„Опитваш се, помисли си Джейк, да изхвърлиш от главата си мисълта, че убиваш истински хора. Сееш бомби, но не виждаш как падат, не чуваш експлозията. От земята само беззвучно се вдигат облачета дим, но биха ли могли те да убият някого? Сякаш нищо не се случва истински и ти започваш да си мислиш, че тези азиатци не се хранят, не дишат, не ходят по нужда, не изпитват болка, не викат. Струва ти се, че в действителност не съществуват. Опитваш се да забравиш истината, защото не искаш да бъдеш убиец — за Бога, това е последното нещо, което желаеш! Но въпреки това си такъв — убиваш хора, понякога до 50 човека наведнъж. У теб са бомбите, битката не е равностойна и ти прекрасно го знаеш. Живееш със срама от тази мисъл. Щеше да е по-различно, ако знаеше, че ако ти не убиеш противника си, той ще убие теб — като при дуел, или по време на въздушен бой между два самолета. Понякога атакуваш и онези, които те обстрелват със зенитен огън и ракети. Ако пречукаш тях — добре, не мислиш повече за това. Но все пак бомбите са у теб и в повечето случаи те падат върху хора, които не те нападат по никакъв начин. Най-много кошмари ти причинява мисълта, че може да си убил деца, защото знаеш какво става с телцата им при една бомбена експлозия и сякаш чуваш писъците им. Но всъщност нямаш представа по кого стреляш — може и да не е имало деца сред пострадалите, все пак! Внушаваш си, че е така, докато някой прекрасен ден научиш, че всъщност си сбъркал и си бомбардирал не това, което трябва, а някоя болница. Тогава упорито се стараеш да изгониш от главата си спомена за всичко това и гледаш да не мислиш за възможната истина. И ти се иска да изскубнеш топките на всяко ухилено копеле, което ти казва точно колко души си убил.“