Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (8)

8.

След кратък размисъл въпросите ми започнаха да се множат като възможностите пред току-що избягал затворник.

Дали Накада бе точно човекът, който купуваше Западния край, или бе някой от нейното семейство?

Ако беше тя, сама ли действаше, или чрез семеен агент?

По какъв начин Поли Орхид се бе забъркал с нея? Защо използваше него, а не някой порядъчен представител? Въобще, каква точно бе неговата роля?

И защо всичко това се пазеше в такава дълбока тайна?

Защо бе започнало внезапно преди шест седмици? Какво се бе случило тогава, за да я убеди да започне да купува? При това именно в Западния край? Какво възнамеряваше да прави с имотите?

Превключих компютъра в режим „отдих и медитация“, облегнах се и зареях поглед към холоекрана, по който се гонеха неясни човешки фигури. Компютърът се опитваше да синтезира музика, подходяща за състоянието ми. Виждах крака на танцьори, които изпълняваха сложни фигури, със стилизирани разперени ръце.

За някои от отговорите можех да се досетя. Че Саюри Накада участваше, в това нямаше никакво съмнение — иначе откъде ще дойдат парите? Кой друг би посмял да използва финанси на фамилията?

И въпреки това почти не се съмнявах, че това не е фамилна операция. Което би обяснило нивото на секретност и това, че се използва местен дребен мошеник като Орхид, вместо някой, който със сигурност би докладвал на дядо Накада на Прометей какво се върши.

Вероятно Саюри се бе заела с изпълнението на своята идея веднага щом я бе споходила, което трябваше да е било някъде преди около шест седмици. Кое обаче я бе подтикнало към това?

Нямаше начин да узная, докато не разбера какво мисли.

И оставаше един-единствен нерешен въпрос: защо ще купува Западния край?

От мен се искаше да открия кой гони бездомниците и да го спра. Вече знаех кой стои зад това, вярно, че не разполагах с доказателства, но бях почти сигурна. За да спра Саюри обаче, трябваше първо да установя защо го прави. Очевидно не ставаше въпрос за фалшификация, защото Саюри Накада наистина купуваше имоти. Не беше документна или парична измама, или поне ако имаше такава, аз не можех да я разкрия. Пък и при финансите, с които разполагаше, не виждах защо ще се занимава с подобни неща. Саюри купуваше сгради в един изоставен и безперспективен район и аз нямах никакви легални права да я спра — претенциите й към бездомниците бяха напълно законни. Ако исках да си получа останалата част от хонорара, трябваше по някакъв начин да я убедя да се откаже от исканията си за наема. Но това едва ли можеше да стане, преди да разкрия цялата схема.

Никога не се бях срещала лично със Саюри Накада. Не знаех почти нищо за нея. Тя беше богата, имаше власт и живееше в усамотение — извън това само бели полета. Защо й бе притрябвал един обречен квартал?

Очевидният подход бе да разговарям с нея, но едва ли щеше да се получи, или поне нямаше да е никак лесно. Освен това можеше да предизвика обратен ефект. От всичко, което знаех за нея и за този случай, ставаше ясно, че тя полага големи усилия да го запази в тайна, и разбереше ли, че се ровя там, можеше да ми вгорчи живота.

Значи трябваше да намеря друг подход.

Така, както виждах нещата, разполагах с три възможни линии за разследване: Накада, Орхид и самият Западен край. Това бяха трите сигурни елемента, до които се бях добрала, поне засега. Връзката с „Ню Йорк“ се изчерпваше най-вероятно с това, че казиното принадлежеше на семейство Накада и се намираше под личния контрол на Саюри. Парите водеха обратно до Накада и Орхид, но това не ми разкриваше нищо повече.

Сетих се, че не съм проверила всички трансакции: може би част от финансите идваха и от други източници.

Съмнявах се, но все пак реших да оставя това проучване в резерва. Все още бях разтревожена от начина, по който бях изгубила издирващата си програма, и реших поне за известно време да се въздържам от рисковани операции на компютъра.

Поне засега най-добре бе въобще да не го доближавам.

Накада и Орхид пазеха в строга тайна операцията си и нямаше да им е никак приятно, че си пъхам носа в техните работи. Дали не бе време да се разходя и да огледам имотите, които купуваше Накада? Те поне нямаше да имат нищо против любопитството ми. Можеше да поразпитам бездомниците, да потърся допълнителни сведения за това какво точно са казали онези двамата хубавци.

Махнах танцьорите от екрана и повиках такси. Щом излязох на улицата, камерата се стрелна отгоре като ястреб, забелязал плячка, закова на два метра над паважа и ме последва до таксито.

Не се озъртах, но знаех, че ще е зад колата, накъдето и да поема.

Таксито не беше нищо особено, поредният стандартен хюндай. Не ме заговори, остави ме на мислите ми, което сега беше за предпочитане. Закара ме без коментар до Западна и Стената.

Камерата естествено беше зад мен. Докато слизах от таксито, й се оплезих.

Останах в Западния край три часа, разговарях с бездомниците, но от самото начало осъзнах, че това е чиста загуба на време. Беше очевидно, че нямат какво да ми кажат. Всеки, който е изтикан от обществото чак тук, е не само неудачник или глупак, а и двете заедно, и то умножени. Какво очаквах да получа от тях?

Още повече че камерата ги изнервяше. Въздухът тук е пуст, не летят никакви машинки, тъй като никой на никого не праща съобщения, нито би харчил пари за безсмислени реклами, няма и какво толкова да се следи и шпионира, така че камерата на Мишима бе единственият антиграв в целия район и беше повече от ясно, че е с мен. За да се скрия от нея, се налагаше да разговарям с хората на закрито, при това в някоя вътрешна стая без прозорци, но въпреки това някои от бездомниците се озъртаха уплашено, сякаш се опасяваха, че камерата може да ги чуе.

И нищо чудно да можеше, но дори Мишима да разбереше, че се интересувам от събирачите на наеми, нямаше да знае причината — колкото и аз знаех защо ги е пратила Накада. Ако беше тя, разбира се.

Но и без шпиониращата камера бездомниците едва ли щяха да ми съобщят нещо повече.

Е, да, получих малко по-точно описание на горилата, която ги бе навестила, но какво от това? Биячите са евтина стока. За съжаление по тези места нямаше врати, които да снемат личните данни на посетителя — и да бе имало, отдавна бяха демонтирани. Още една причина да се явя тук лично — нямаше нито една компютърна линия, която да работи свястно.

Екраниране срещу камери? Никакъв шанс, не и в тези сгради. Носех заглушител в джоба си и щях да го използвам, ако възникнеше подходяща причина, но поне засега не виждах такава. Доста добър заглушител, с широк обхват, което означаваше, че употребата му ще е нелегална в близост до електроника, достатъчно усъвършенствана, за да има граждански права, което важеше за по-голямата част от Капана и Източния край, но не и тук. Съмнявах се, че би причинил някакви сериозни увреждания на камерата, но досадната машинка щеше да е глуха и сляпа поне докато действаше заглушителят. Тъй като не чух нищо, което да заслужава да бъде скрито, така и не посегнах към заглушителя.

Бездомниците бяха единни в мнението си относно двамата събирачи. Единият нисък, с пригладена коса, реконструирано лице и комуникационен порт, наперено държане и палави очички по отношение на женската част, което, като се имаха предвид условията в бордеите, ми изглеждаше доста екстремно. Предположих, че това трябва да е Поли Орхид — описанието съвпадаше.

Горилата бил само мускул — не говорел, освен при крайна необходимост, каквато не възникнала, като се имали предвид размерите му. Някой подметна, че ръмжал, друг го поправи, че това било куркането на червата му.

Двамата действали заедно и предположих, че ако дребният е Орхид, мускулът трябва да е Бобо Ригмус.

Надявах се да срещна тези двама чаровници, но не се получи. Поне не и в Западния край. Срещнах ги по-късно, но ще стигна до това пак по-късно.

Докато разговаряхме и се озъртах за впечатления, незабелязано бях включила записващото устройство в джоба ми. Основно обаче разчитах на това, което бях получила от гените си — както тези, наследени от родителите, така и от симбиота, имплантиран по-късно.

Видях много рушащи се сгради, съсипани от влагата, която вятърът тласкаше насам от кратерния ръб. Стената на кратера се издигаше над всичко наоколо като края на света, което донякъде си беше самата истина, но наличието на звезди в небето ми действаше отчасти успокояващо. Самото небе дори не беше така черно, както бях свикнала да го виждам, а по-скоро синкаво.

Последните етажи на два от най-високите небостъргачи бяха озарени от пряка слънчева светлина и изглеждаха, сякаш са обхванати от пламъците на силна експлозия. В първия миг гледката накара сърцето ми да се свие — не бях свикнала с толкова ярки цветове.

Не можех да си представя какво ли ще е, когато целият град се озари по такъв начин — дали пожарите ще лумнат веднага, дали стъклата на прозорците ще започнат да се топят? Глупости. Стъклото не се топеше на Земята, нито на Прометей, значи щеше да издържи и на дневната страна. Слънцето ни не беше чак толкова горещо.

Но като гледах тази окъпани в ярка светлина покриви, започвах да се изпълвам със съмнения. Тази светлина изглеждаше по-гореща дори от огньовете на пъкъла.

При това ставаше въпрос само за зора. На дневната страна нещата щяха да са още по-страшни. Пладнето, на което градът бе обречен да стане свидетел в обозримото бъдеще, щеше да е направо непоносимо. Дори не знаех дали това, което осветява небостъргачите, е пряка слънчева светлина, или само отражение.

За мен естествено гледката бе потресаваща, но за туристите, които живеят на слънце на своите планети, едва ли щеше да е така. Освен това можеха да се любуват на подобни картини безплатно от улицата — като мен.

Пък и доколкото ми бе известно, имотите, които купуваше Накада, не бяха високи сгради. Това ослепително сияние едва ли бе нейната цел.

Вятърът тук не бе тъй силен, както в останалата част на Нощния град — бях на завет, в сянката на стената. Нямаше никакви машини, не се чуваше музика. Всичко това оказваше странен ефект върху разговорите. В Капана, или навсякъде другаде из града, да разговаряш означава предимно да крещиш, за да надвикаш общата глъчка и свистенето на вятъра, но тук това не беше необходимо. Бездомниците, изглежда, бяха свикнали с тишината, но отначало аз бях малко смутена.

Всъщност повечето разговори започваха с поканата: „Хайде да влезем вътре“. И все пак усещането бе странно.

Дори във всичко това да имаше някакъв търговски потенциал, за мен оставаше скрит. Кой би плащал, за да си бъбри на улицата?

Огледах целия район и проверих всички наскоро закупени имоти. Не виждах никакви общи черти между тях. Имаше блокове, паркове и няколко незапочнати строежа — само издълбани основи.

И какво би могла да получи Накада от бездомниците, които ги обитаваха — тези неудачници, които нямаха и пукнат грош? Мъже, жени, ниски и високи, дебели и слаби, черни и бели, млади и стари — всичките бяха глупави, грозни, мръсни и враждебно настроени. Някои бяха и болни — с ракови образувания по кожата, със замърсени от секрети пори — ако имаха симбиоти, или не функционираха, или бяха умрели. Не виждах с какво тези хора могат да представляват интерес за Накада или за някой друг. Та те едва ли бяха ценни дори за самите себе си.

Вече разбирах защо бяха спрели избора си на Зар Пикънс — от всички той беше най-свестният на вид. Не ми беше ясно само как са успели да съберат дори жалката вноска, която ми бяха платили.

Всъщност, ако тези нещастници можеха да послужат за нещо, то бе да ги изправят пред „Гинза“, „Екзелсис“ или „Луна Парк“ — със сигурност щяха да прогонят клиентелата на конкуренцията с външния си вид. И това ако е търговски потенциал!

Бедна земя, рушащи се сгради и нещастни обитатели — всичко това дори не си заслужаваше разходката дотук от Капана, какво оставаше да вложиш няколкостотин мегакредита.

Западният край се оказа това, за което съм го смятала винаги — бунище. Не научих нищо полезно. Разходих се още малко покрай Стената, в търсене на някаква улика, но когато гледах към улиците, вместо към небето, виждах само мръсотия, сенки и проклетата камера, която ме следваше.

Повиках такси. Трябваше да чакам цели десет минути, преди пред мен да се приземи един новичък хюндай, собственост на „Светкавичен транспорт Киао“, да ме вземе и да ме откара у дома.

А проклетото немигащо летящо око ме следваше по всеки сантиметър от пътя, чак до входната врата.

Поне си затваряше устата.