Метаданни
Данни
- Серия
- Градът на нощната страна (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nightside City, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2017)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2018)
Издание:
Автор: Лорънс Уат-Еванс
Заглавие: Градът на нощната страна
Преводач: Юлиян Стойнов
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-869-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/951
История
- — Добавяне
20.
Западният край вони. Не го бях забелязвала преди, но миризмата беше ужасна — гадна органична воня, събрана от стотици различни източници.
Слънцето се отразяваше във върховете на високите сгради по-ярко от всякога. Неволно потреперих.
Намерих адреса, който ми бе дал Пикънс. Звънецът не работеше и потропах на вратата.
От прозореца надникна възпълна жена и викна:
— К’о искаш?
— Търся Зар Пикънс.
— Е, няма да го намериш тука. Премести се на изток преди два дена. Пак го взеха на работа. Тез’ машини, зарад’ които го изгониха, са се потрошили. За к’во ти е?
— Дължи ми пари. Или някой от вас.
Тя ме изгледа.
— Ти да не си оназ’ детективката?
— Да — казах. — Карлайл Хсинг. Случаят е приключен. Открих кой е купил околните имоти и се споразумяхме да останете да живеете, без да плащате наем, докато пукне зората. Дойдох да си получа парите.
— Хъм, мамка му. Аз пари нямам.
— Кой тогава? От кого да си ги взема?
— Че знам ли? — Тя се прибра, но само след миг се появи пак. — Ей, благодаря ти за грижите!
У мен започна да се надига съмнение, че ще получа остатъка от хонорара, освен ако Орхид и Ригмус не цъфнеха пак тук, което се бях постарала да не правят.
Представих си физиономиите им, ако ида при тях и кажа: „Ей, момчета, я направете още едно кръгче, че не мога да си прибера хонорара“. Голям смях щеше да падне. Можеше и да го направят и да си получа парите, но не си заслужаваше. Не исках да разберат, че съм се прецакала.
Тръгнах да обикалям и да разговарям с бездомниците.
Никой не знаеше къде е Пикънс. Никой не знаеше нищо за моя хонорар. Никой не знаеше нищичко.
След петнайсет минути се отказах, махнах с ръка и повиках такси.
Открих Пикънс в градския справочник. И му се обадих.
Появи се на екрана веднага.
— Здравейте, г’ Пикънс — почнах учтиво.
— О, здравейте, г’ Хсинг — отвърна той. Стори ми се малко разтревожен.
— Тук имам един договор, който може да ви заинтригува. Споразумение да не бъдат гонени бездомниците от определени имоти в Западния край.
Той заизглежда още по-разтревожен и му трябваха цели два опита, за да попита:
— Това какво общо има с мен?
— Г’ Пикънс — отвърнах. — Става дума за работата, за която ме наехте тъкмо вие. Свършена е. Дължите ми сто и пет кредита.
— Не аз — възрази той. — Вижте, Хсинг, не става въпрос за мен. Аз вече не живея там. Взеха ме отново на работа и наех старата си стая в бордеите, където слънце не огрява. Не съм бездомник.
— Но вие бяхте човекът, който ме нае.
— Да, така е. Но бях само посредник.
— Нека тогава ти кажа нещо, посреднико. Направих каквото искаше. Едва не ме убиха и ми струваше доста повече от жалките сто кредита, които ми даде в аванс. Някой все трябва да дължи на някого останалите пари.
— Добре де, Хсинг, но не съм аз, кълна се. Виж какво, като се освободя от смяна, ще ида и ще поговоря с ония там, съгласна? Ще видя какво мога да направя.
— Е, добре. — Въздъхнах и затворих.
Ако извадех късмет, може би щях да си получа парите няколко часа след изгрев-слънце. Бях бясна и за да се ядосам още повече, направих финансова равносметка на случая.
Разходи за мрежата. За таксита. Питиетата в „Манхатън“. Медицински разходи. Цената на шпиониращата камера. Дори цената на куршума, с който я прострелях.
Не знаех как да калкулирам цената на разбитото такси — това, с което ме бяха зарязали на дневната страна, тъй като то бе собствено притежание. Но въпреки това изпитвах вина заради ужасната му съдба. Поставих го в отделна категория.
Горилите на Мишима също не вървяха безплатно, бях сигурна в това. Вероятно му дължах и за тях.
Дори без таксито, камерата и парите за лечение сумата пак надхвърляше жестоко жалките двеста и пет кредита — от които бях получила аванс само сто. Но ако сложех и тях в сметката, щеше да стане почти половин мегакредит.
Седях и гледах екрана с празен поглед. Изведнъж компютърът изписука. Натиснах едно копче, екранът се изчисти от цифрите и се появи Саюри Накада.
— Здравейте, г’ Накада — казах, като се помъчих да скрия изненадата и дори тревогата си от това, че я виждам. — Какво мога да направя за вас?
Тя изобщо не си направи труда да минава през встъпителната част, а попита направо:
— Кой е този Мишима, по дяволите?
— Джим Мишима?
— Същият. Твърди, че ти бил партньор.
Веднага се сетих какво е станало. Бях пропуснала възможността да я изнудвам и сега Мишима се възползваше от това.
— Не бих казала, че сме партньори. Или по-точно, партньори сме, но в изпитателен срок. Дължа му пари — много пари, както и други услуги. Съгласих се да му се издължа като негов партньор, но не сме уговаряли подробностите. Защо?
— Той е в течение на въпроса, който обсъждахме.
— Да, знам. Проникнал е в компютъра ми.
— Значи не си му казала ти?
— Разбира се, че не.
— Виж какво, Хсинг, щом е толкова лесно да се влиза в компютъра ти, може би трябва да направиш нещо по въпроса, а? Мислех, че сме се споразумели.
— Така е. Ще се погрижа за това. Вече изчистих всичко от активната памет. Мишима е проникнал там, преди да го направя. Сега вече информацията е на сигурно място — поне на моя компютър.
— Да де. Обаче как стои въпросът с неговия?
— Какво за неговия?
— Няма ли да почистиш и там?
— Не — отвърнах. — Не мога. Съжалявам.
— Но ти каза… Виж, той партньор ли ти е, или не?
Трябваха ми няколко секунди, за да обмисля въпроса.
— Не, не е.
— И не си обвързана по никакъв начин с него? Не е под твоя защита?
Странни въпроси.
— Дължа му много пари — признах.
Знаех, че не за това пита. Разбирах добре накъде бие.
— Това ли е всичко?
Поколебах се, после въздъхнах и казах:
— Да. Това е всичко.
Какво пък — Мишима сам си беше виновен. Трябвало беше да помисли, преди да постъпва така. Отново се беше намърдал неканен и този път щеше да си изпати сериозно.
Още когато спипах онзи измамник в „Старшайн“, знаех, че Мишима допуска грешки и пропуска важните неща.
Бях му длъжница, но това не означаваше, че съм му ангел пазител. Не носех вина за неговите постъпки.
Пък и не го бях молила да ми плаща разходите за лечението, нали?
— Това исках да разбера — изсумтя Накада.
Успях да я спра миг преди да прекъсне връзката.
— Ей — почти викнах. — Не искам да ви преча. Правете каквото сте намислили. Но моля ви, не забравяйте, че имам дългове към него, а човек не може да се издължава на спомени.
Тя ме погледна от екрана, после кимна и каза:
— Ще се опитам.
След това екранът премигна и отново се изпълни с цифри.
Изтрих ги. Не исках повече да мисля за това.
Мина ми мисълта да съобщя на Мишима, но се отказах. Накада нямаше да го одобри, а и той сам си беше виновен. Бях го предупредила, но той ми отвърна, че щял да се грижи сам за себе си. Какво пък, време беше да го докаже.
Не бях далече и от мисълта да се обадя в полицията: в края на краищата разполагах с достатъчно доказателства срещу Орхид и Ригмус и дори срещу Лий и неговите колеги, за да се започне разследване.
Но и от това се отказах. Нямам склонност към самоубийствени прояви. Знаех, че ако докарам ченгетата, а от другата страна на игрището е Накада, ми е спукана работата. Повечето от уликите, с които разполагах срещу Орхид и Лий, бяха събирани по незаконен път. Да се изправя срещу толкова мощна компания означаваше сама да си подпиша заповедта за реконструкция.
Така че не се обадих в полицията, нито предупредих Мишима.
Доста по-късно, докато ядях купичка ориз и разглеждах отрицателния си финансов баланс на компютъра, отново дойде повикващ сигнал.
Докоснах едно копче и на екрана се появи ’Чан и каза:
— Здрасти, Карли. Арестували са Джим Мишима.
— Това пък какво общо има с мен?
— О, стига, Карли. Не на мене тия. Бях при теб в болницата, когато той дойде. Парите за лечението са негови, зная.
— Хубаво де. Кой го е арестувал? Какви са обвиненията?
— Охраната на „Ню Йорк“ го е прибрала за съмнения в измама. При задържането е оказал съпротива и един киборг му е строшил ченето. Държат го в изолирана килия. Искали да му изтрият паметта и всички файлове в компютъра за последните десет дни.
Това следваше да се очаква. Големите батковци винаги пипат здраво и играят на сигурно. Какво пък, можех да го преживея. Не ми харесваше, но не беше и най-страшното на света. Само щеше да опрости нещата.
— Карли — продължи ’Чан. — Какво всъщност става? Това твоя работа ли е?
Поклатих глава.
— Дори да е така, по-добре да нямаш нищо общо.
— Права си — съгласи се той.
— Естествено. — Хрумна ми нещо друго. — Ей, а ти как чу за това?
— Работя в „Гинза“. Държим постоянна връзка с „Ню Йорк“.
— Аха. — Не знаех какво повече да кажа. ’Чан продължаваше да ме гледа от екрана. — Е, благодаря, че се обади — подхвърлих.
— Няма защо. Карли, да не би да си загазила? Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не — отвърнах. — Но ти благодаря все пак.
Не бях съвсем сигурна. В нищо не бях сигурна.
Саюри Накада бе премахнала една заплаха, и то доста професионално — оставах аз и хората на Мишима. Щом се бе отървала от един от враговете си, какво й пречеше да продължи и с останалите?
Наистина ли исках да я оставя да изкупи Нощния град за джобни пари? Да позволя на онези самозабравили се мозъци в ЕИПИ да си направят експеримент с града — въпреки обещанията им? Можех ли да съм сигурна, че Орхид и Ригмус няма да повторят опита си да ме премахнат, без да ги е грижа какво има във ВСС файловете?
Исках ли да продължавам да живея в Нощния град, в моя жалък малък офис, да работя за по двеста кредита на случай, да вися в „Луи“, защото нямам пари за по-добра кръчма, забравена от приятелите си в Капана и потъналия в перманентен сън мой баща в Подкапана — да кисна тук и да чакам слънцето, както се пее в онази стара песен на „Дорс“?
Всичко това ми бе омръзнало до болка. От много време живеех с мисълта, че един ден ще напусна Епиметей, и изглежда, този момент бе настъпил. Все още бих могла да се спася. Нямах достатъчно средства, но се досещах как може да стане.
Не исках да прибягвам до изнудване — Големия Джим Мишима със счупената челюст, за да не може да приказва, беше живо доказателство защо това не бива да се прави. Не можех да отида и при ченгетата. Но имах подходяща за продан информация и знаех на кого да я предложа. Мишима ми бе подсказал.
Наложи се да поработя малко над компютъра — изтеглих някои неща обратно в активната памет, сетне ги прехвърлих в бележника, когато приключих и с това, пуснах най-добрата си програма да свърши една друга работа.
Накрая изтрих всичко в системата, чак до досадните програми на съдържателя за поддръжката на офиса. Не смятах повече да се връщам тук, каквото и да се случи.
Повиках такси и слязох да го чакам на улицата. Не забравих да взема раничката с пистолета.
Таксито беше деу — досега не бях виждал подобен модел. Приех го за предзнаменование, че в живота ми нахлуват нови неща и че предстои промяна. Казах му да ме откара в „Ню Йорк“ на служебния вход на покрива, не на туристическия откъм улицата.
Остави ме там, в средата на светеща холограма, изобразяваща полусирена-полудемон, и аз натиснах звънеца на вратата.
Механичен глас ме попита за целта на посещението ми.
— Имам важно съобщение — казах. — За Йошио Накада. Отнася се за неговата внучка Саюри.
Скенерите ме разглеждаха. Вратата дори не помръдна.
— Попитайте г’ Во — продължих. Старият Виджей Во все още беше управител на „Ню Йорк“. — Той ще знае дали г’ Накада би се заинтересувал от информацията.
Почаках и след известно време вратата се отвори. Един антиграв ме спря на прага и нареди лаконично:
— Оставете пистолета.
Извадих любимия си сони-ремингтън и го размених срещу пропуск. В краката ми се появи светеща стрелка и ме поведе.
Кабинетът на управителя беше тапициран с тъмночервен плюш, таванът светеше в златисто и червено. Во седеше зад бюрото. Не ме покани да седна.
— Знаете коя съм — казах.
— Зная, г’ Хсинг — отвърна той.
— Информиран ли сте, че работех по случай, свързан със Саюри Накада?
Той кимна.
— Тъй като се натъкнах на някои особено интересни неща, струва ми се, че Йошио Накада ще е доволен да ги узнае. Искам от вас да ми осигурите връзка с него.
— Вярно е, че разполагаме с директна връзка с него. Но не бихте ли могли преди това да ме информирате за какво става въпрос?
Поклатих глава.
— Съжалявам, г’ Во. Въпросът е от жизнен интерес за „Накада Ентърпрайзис“ и семейство Накада и се надявам да изкарам добри пари от това. Не ви познавам, нито знам какви са ви отношенията със Саюри и Йошио. Нямам нищо против вас, но за момента не бих могла да ви се доверя.
Той се наведе напред и ме заразглежда втренчено.
— Добре — рече накрая. Личеше си, че е човек, свикнал да взема решения. Очаквах го, след всичко, което бях чувала за него.
— Известно ви е, че ще има известно забавяне във връзката, нали?
Кимнах и попитах:
— Колко е в момента?
— Около дванайсет минути във всяка посока, малко над двайсет и три общо. Точно сега Прометей е максимално отдалечен от нас.
За него сигурно беше нормално, но аз изведнъж осъзнах, че предстои да проведа най-бавния разговор в живота си. Не можеш да разговаряш чрез хиперпространствен двигател. Не можеш да очакваш корабите да разнасят репликите ти напред-назад. Бях ограничена от скоростта на светлината.
Той ми посочи една златиста стрелка и тя ме поведе по коридорите, право в светая светих на казиното, гола стая с холоекрани по всички стени.
Там ме очакваше помощничка на Во.
Мислех си, че държат постоянно отворена връзка, но грешах: енергоразходът щеше да е колосален.
След няколко секунди помощничката каза:
— Свързах се с канцеларията, но едва ли ще разговаряте с него лично. На линия сте.
И се обърна и излезе. Но не се съмнявах, че Во ни подслушва отнякъде. Нямах нищо против, най-важното бе да се добера до Йошио Накада, останалото беше без значение.
Холоекранът подаде сигнал, че съм в контакт, и аз заговорих.
Исках да предам колкото се може повече информация, за да намаля докрай загубите от двайсет и три минутното забавяне.
— Казвам се Карлайл Хсинг — почнах. — Частен детектив на свободна практика в Нощния град. Наскоро имах случай, който неочаквано ме отведе до Саюри Накада. Предполагам, че информацията, с която се сдобих, може да представлява огромен интерес за нейното семейство и финансовите ви съветници. Клиентът, който ме нае първоначално, отказва да заплати остатъка от хонорара, затова смятам, че съм в правото си да извадя събраната информация за продажба на открития пазар. Първоначалната ми цена е петстотин хиляди кредита. Ако се съгласите да я платите, ще предоставя списък на разходите в хода на разследването, който показва, че деветдесет процента от сумата отива за тяхното покриване. Останалото ще ми е нужно, за да финансирам преместването си от Нощния град на Прометей, тъй като предполагам, че животът ми тук е застрашен. Освен това ще помоля да ми бъде осигурена защита, когато се преместя там. Информацията ми касае действия, които могат да се категоризират като углавни престъпления. Случаят ще ви припомни някои епизоди от живота на Саюри Накада преди заминаването й от Прометей. Надявам се също така, че с това ще предпазя семейство Накада от загубата на солидни финансови средства, както и от последващи вреди за неговата репутация. Край на съобщението.
Седнах и зачаках.
След двайсет и три минути стената пред мен изчезна и се смени с вътрешността на кабинет, обзаведен с лукс и хром. От прозореца се виждаше сочно синьо небе и осъзнах, че се обаждам на дневната страна — но това не значеше нищо. Денят на Прометей не ти изгаря кожата, нито те ослепява завинаги. Той дори не е постоянен. Само девет часа приятна топлина и светлина.
Красива жена вдигна лице към мен и каза делово:
— Току-що изслушах съобщението ви, г’ Хсинг. Моля, почакайте, тъй като не е от моята компетенция да решавам подобни въпроси.
Няма да ви разказвам всичко стъпка по стъпка. Останах единайсет часа в онази малка стая с холографските стени — достатъчно дълго, за да видя как небето зад прозореца отсреща потъмнява и върху него се появяват мъждукащи звезди и една малка луна. Разговарях с четирима различни служители. Така и не се добрах до самия Йошио, най-високо стигнах до някакъв негов личен помощник — Дзянг Суба. Той се съгласи на предложената сделка дори без да прави опит да се пазари. И направо пред мен нареди на казино „Ню Йорк“ да ми изплати сумата от 492 500 кредита.
Включих бележника си в предавателя и прехвърлих цялата събрана информация, всичко, което имах и което се бе случило от момента, когато Зар Пикънс бе позвънил на вратата ми. Всичко, което ви разказах току-що, с цялата документация.
Щом сумата бе преведена в картата ми, си прибрах пистолета и си отидох вкъщи. Събрах нещата, които сметнах, че може да ми потрябват — не се оказаха много. Платих си сметките, включително всичко, което дължах на Мишима — макар че с изтрита памет той дори нямаше да знае откъде са парите. Подвоумих се за цената на взривеното такси и после преведох известна сума на онова такси от „Светкавичен транспорт Киао“, което си бе оставило данните за евентуален бакшиш. Помислих да се отбия в „Луи“, за да се сбогувам с хората там, но реших, че не си заслужава. Никога не съм била нещо повече от още едно лице в тълпата. Мина ми през ума да се обадя на няколко програми, с които се познавах, но и от това се отказах — софтуерът не тъгува по хората и е свикнал с това, че ние непрестанно се местим. Оставих съобщение на ’Чан, но не го потърсих лично — настроих го да бъде доставено след двайсет и четири часа. Не исках семейни спорове за това, което смятах да направя.
Нямаше никой друг, на когото да се обадя, така че приключих с тази част. Изключих компютъра и си взех багажа.
Не знаех със сигурност каква ще е съдбата на участниците в тази история, но можех да предположа. Саюри щеше да бъде нахокана и върната у дома. Мишима щеше да продължи постарому и само понякога щеше да се чуди в какво ли се е забъркал през времето, което не помни. Семейство Накада имаше достатъчно пари и власт, за да се погрижи за това.
Нощният град също щеше да изкара още известно време. Миньорите щяха да идват да залагат парите, които са изкарали с пот под земята. Щяха да идват и туристи, също за да профукат спестените си кредити. Градът щеше да продължава да живее. После, когато му дойдеше времето, щеше да изгрее слънцето. Дългата нощ щеше да свърши и градът щеше да умре.
Едно обаче знаех със сигурност.
Нямаше да съм тук, за да видя смъртта му.