Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (14)

14.

Но когато таксито се издигна, вече ме глождеха съмнения. Не можех да определя къде точно съм сбъркала, но имах усещането, че някъде по пътя съм се отклонила. Че вече не държа нещата под контрол. Бях дала на доктор Лий, или който беше това, два часа, за да измисли нещо, а това бе най-малко час и петдесет и пет минути повече от необходимото.

Но не виждах какво друго можеше да се направи. Още повече ако зарядът вече бе поставен — въпреки твърденията на Накада. Трябваше да вляза в ЕИПИ и да разговарям с някого там, а за момента единственото убедително средство беше пистолетът. Вече бях опитала да се свържа чрез компютъра и какво постигнах? Не, нямаше друг начин, освен да се явя там лично. В края на краищата никой не разбра, че блъфирам, като размахвам заплашително желязото.

Помислих отново за доктор Лий. Май не го бих виждала досега, но не можех да се закълна — вероятно просто не обичаше да е във фокуса на обществения интерес. Кой, по дяволите, беше той? Негова ли беше идеята да се спре въртенето на планетата? Какъв пост заемаше в ЕИПИ?

Не знаех, а трябваше да узная. Можех да използвам терминала на таксито, за да науча повече за него, но отново ме възпираше липсата на средства в картата.

Реших поне засега да го забравя и да мисля за друго.

Под мен се ширеше Капанът, милиони разноцветни светлини, заобиколени от помръкналите бордеи. Рояк рекламизатори прелетя наблизо, но не ме забеляза, шпионираща камера надзърна през прозореца и се отдалечи — вероятно търсеше друг. Градът живееше своя живот, както е било винаги, и освен шепа съзаклятници всички останали очакваха да издъхне от бавна и неумолима смърт, когато пукне зората.

Аз обаче не бях сигурна дали ще умре от тази бавна смърт, ще продължи да живее, или ще изчезне, изпепелен в един миг, и аз ще си ида с него.

Но най-лошото от всичко бе, че можеше да не доживея да видя какво ще се случи. Този Лий бе напълно в състояние да попречи на файловете ми да излязат на светло, дори и тези във ВСС системата. Ако го направеше, нямаше да има никакви причини да ме оставят жива и макар досега да не бях чувала Поли Орхид да се занимава със сериозни престъпления като убийство, не бих се учудила, ако дребното копеленце запретне ръкави, щом Лий му нареди. И без това в момента се бе захванал с неща, които не бях очаквала от него. А дори и Орхид да се поколебаеше, не биваше да забравям другия тип — Ригмус, или който бе той.

Изведнъж усетих, че ме завладява страх. Как бях успяла да се забъркам в тази история, да се оплета в подобни интриги?

От друга страна, можеше и да се измъкна. Опитах се да се успокоя. Нищо чудно след два часа да ме повикат, да ми разкрият целия план и той да се окаже напълно осъществим и безопасен, а после да се разделим тихо и мирно. Или ако се опасяват, че ще предизвикат катастрофа, да ми предложат пари, за да си затварям устата. Само че тогава щях да надуя тръбата с всичка сила — кой ще ме обвини в шантаж, след като шантажираните подготвят масово убийство?

И все пак не ме напускаше усещането, че някъде съм допуснала ужасна грешка и че предстои да си платя за нея.

Бях права естествено, но не го разбрах веднага.

Таксито ме остави пред вратата, слязох, превих се под порива на вятъра и по навик се огледах.

Изглеждаше чисто. Не носех никакви уреди, които биха могли да сканират отвъд пределите на видимостта, така че трябваше да се уповавам само на сетивата си. Вятърът дразнеше очите ми и побързах да отворя вратата.

Когато се прибрах, установих, че прозорецът още е затъмнен, и свалих екранировката. Ако нещо щеше да ме напада през него, исках да го видя. Не че очаквах да действат директно.

Просто ми се искаше отново да се любувам на градския пейзаж, на трептящите светлини на Капана, на метеорните дъждове, които оставяха златисти дири в нощното небе, да чувам тътнежа на трафика и воя на вятъра.

Взех от кухнята пастет, бисквити и кола III, настаних се зад бюрото и се помъчих да измисля с какво да се занимавам през тези два часа.

Най-логично бе да проверя досието на доктор Лий, така че посегнах към клавиатурата.

Махендра Дхук Лий, малко над сто земни години, роден на Прометей, старши изследовател по физична планетология, с научна степен от Прометей и докторат на Земята — не бях чувала и двата университета, затова няма да ви занимавам с подробности. Имаше и още, но бяха все научни дрънканици, дето не ми говореха нищо особено. Изглежда, го биваше както в науката, така и в кариерата. Проявяваше предпочитания към управленческите постове, но се натъкнах на някои слухове, че научната му работа не била напълно изрядна — имало съмнения за натъкмяване на резултати, за да си осигури финансиране, заимстване от разработките на колеги — обичайните неща при свръхамбициозни учени.

С други думи, изглеждаше ми като човек, който поставя себе си и успеха на първо място, което едва ли би изненадало някого в наши дни. Предполагам, че се бе захванал с научна дейност не защото го е бивало за това или му е харесвало, а защото е смятал, че това е добра инвестиция в бъдещето, в поле, където лесно може да се постигне много.

С подобни идеи сигурно щеше да е по-добре, ако бе отишъл във физиката на множествените пространства, вместо в планетологията, но вероятно бе сметнал, че това е най-силната му специалност.

Всичко това, разбира се, бяха предимно мои предположения, защото в документите, които прегледах, нямаше нищо конкретно.

Можех също така само да предполагам, че навярно смята работата си за Накада за своя голям успех, бърз начин да се сдобие с име и богатство — същите мотиви като при Саюри. Само дето той нямаше семейство и солидна банкова сметка, зад които да се прикрие в случай на провал — ако паднеше, нямаше да има кой да му помогне да се изправи.

Прегледах внимателно всички сведения за последните му разработки, но не намерих нищо, което да ми е от полза. Оскъдни биографични сведения, без излишни подробности, почти схематични.

Само това и поредица интервюта, в които предимно възхваляваше себе си. Нуждаех се от повече информация, но се поколебах дали да рискувам. Нямах представа какви може да са предпазните мерки. Не исках да се включвам в компютъра, понеже всеки момент някой можеше да позвъни на вратата — а е трудно да реагираш, когато в черепа ти е пъхната жица.

Отложих включването, довърших яденето и зачаках. Петнайсет минути преди да изтекат двата часа компютърът изписука, че е получил съобщение. Чукнах едно копче и на екрана се появи лицето на доктор Лий.

— Обсъдихме всичко — заговори той без предисловие — и решихме да ви се доверим. Ще ви запознаем с цялостния план за нашия проект. В замяна на това искаме да ни обещаете — под заплахата да бъдете дадена под съд, ако нарушите думата си — че няма да разпространявате нищо за това, което ще ви кажем, докато не изгрее зората или планетата не преустанови ротация — което и да е от двете.

Втренчих поглед в него. Не можех да повярвам на ушите си. Нима щяха да се сбъднат най-оптимистичните ми очаквания? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.

— И няма да подавате оплакване за нахлуване в частна собственост и заплаха с оръжие? — попитах.

— Никакви оплаквания.

— Ами добре — рекох. — Ще се споразумеем. — Усмихнах му се, за да му покажа, че всичко върви според очакванията ми. Чувствах се отлично. Усетих прилив на симпатия, но се постарах да го овладея, преди съвсем да съм се размекнала. Все още се опасявах, че някъде може да има засечка.

— Пращам ви го тогава — отвърна той и екранът се изпълни с цифри и данни.

Опитах се да ги проследя, но се движеха прекалено бързо.

— Чакайте малко — рекох. — Не мога да чета толкова бързо. Само да пусна една анализираща програма.

— Ако се включите директно — каза той, — ще можем да ви подадем всичко заедно с подробните обяснения, а след като ги прегледате, можете да ни задавате въпроси.

Трябваше да спра и да обмисля всичко това, но не го направих. Студеният червей на недоверието бе заровен твърде дълбоко под цялата тази топлина. Кимнах, включих се и заявих:

— Готова съм.

Вече се досещате, нали? Да, прави сте. Прекараха ме. Класически Троянски кон.

Получих встъпителната част, общи научни сведения за Епиметей, Нощния град, различните форми на движение, векторите, необходими за спирането на града — и изведнъж се блъснах в невротрошач, който отряза тялото ми от мрежата и ме остави прикована в системата, неспособна дори да помръдна с ръка, за да изключа кабела.

Работеше само сензорната част — усещах всичко, но нямах никакъв двигателен контрол. Тия копелдаци много добре знаеха какво правят.

Винаги съм си давала сметка, че да се бяга по жицата е опасно. Все си го повтарям, но ето, че накрая си намерих майстора. Държаха ме закачена към информационния поток, в режим на постоянно, почти безкрайно изчакване, само дето естествено не изпращаха нищо.

Това внезапно предложение за сътрудничество трябваше да пробуди подозренията ми. Когато нещо изглежда твърде хубаво, за да е истина, значи със сигурност е измама, винаги съм го знаела. Сама паднах в капана, защото исках да е истина.

Седях втренчена в гигабайтовете информация, които се стичаха по екрана, поне десетина минути, после на вратата се позвъни, някой преодоля защитата и влезе. Горилата.

Едър и дребен, точно както ги бяха описали бездомниците, и да — дребният беше Поли Орхид. Усмихваше се и потриваше доволно ръце.

Горилата виждах за първи път. Як и грозен, с лице като отритнат от качествен контрол картоф и мръсна руса коса, подрязана късо и оставена да умре. Изглеждаше напрегнат. Спря на две крачки от мен и чух червата му да куркат. Държеше навита жица.

Орхид взе жицата, наведе се и ме целуна по бузата. Щях да се изплюя в лицето му, ако можех.

— Здрасти, Карли — подметна той. — Нали ти казах да не си пъхаш носа където не ти е работа? — Ухили ми се. — Какво, няма ли да отговориш? Срамежливи сме, а? Дай ръчичка.

Вдигна дясната ми ръка от клавиатурата и ми призля. На върха на емоционалната крива, на която се намирах — от ужас до облекчение от лъжата на Лий и после обратно пак до ужас, когато ме заковаха за компютъра — дори само гледката на тези двамата в офиса ме караше да се чувствам отвратително. А когато този мазен боклук ме докосна по ръката, вече ми дойде прекалено. Обратната перисталтика не е под контрола на волевата нервна система, така че повърнах обяда си на ръката му.

Той отскочи. Якият се ухили доволно.

Орхид вероятно се сети, защото без да го поглежда, каза:

— Мирен, Бобо. — По-скоро изръмжа: прозвуча все едно стържат износени спирачки на маршрутка. — По дяволите, ще трябва да почистим тази гадост; — Зашлеви ме през лицето, но отслаби удара в последния момент — предполагам, че не искаше да остави трайни следи, макар че не зная защо му трябваше да се безпокои за подобно нещо. Въпреки това доста ме заболя.

— Мислех да се позабавлявам с теб, докато си вързала кънките — рече той. — Бас държа, че щеше да хареса и на двама ни. Но ти развали всичко. — Направи кисела гримаса. — А не вярвах, че нещо би ме спряло.

— Освен това, Поли — заговори Бобо, — щом все още може да повръща, докато е изключена, представи си какво би могла да ти направи с оная си работа. Чувал съм разни неща, дето се случвали, когато я оставиш на автопилот.

Орхид го погледна. Изглежда, също бе чувал разни мълви.

Мисълта, че няма да ме изнасилят, не ми донесе никакво успокоение.

Игнорираха ме за няколко минути, докато почистят. Когато приключиха, Орхид ме вдигна от стола, тръшна ме по очи на пода и ми завърза ръцете отзад. Завърза ми и краката и ми натика кърпа в устата, след това ми бръкна под сакото и извади пистолета. Остави го на бюрото. Накрая се пресегна, измъкна кабела от порта и отстъпи назад.

Размърдах се, доволна, че съм си възвърнала контрола, но Орхид си знаеше работата и ме бе вързал добре.

Бобо ме вдигна и ме метна на рамо.

Какво ли бяха намислили? Очевидно не смятаха да ме застрелят, иначе щяха да го направят, вместо да ме връзват.

Другото, което ме интересуваше, бе колко навътре са в състояние да проникнат в системата ми. Не че разполагах с някакви изобличаващи данни, но ме вълнуваше какво може да се е случило с някои файлове, като например тези в раздела „в случай на смърт“. Питах се също така дали въпреки неутрализираната защита вратата не е успяла да регистрира появата им.

Но най-вече се питах дали ще доживея да го узная.

Бобо ме намести на рамото си.

— Лека е като перце — подхвърли. Червата му изкуркаха отново и ми се стори, че лекичко потрепва — изглежда, имаше някакъв храносмилателен проблем, с който симбиотът не можеше да се справи.

Не че толкова ме вълнуваше, ако внезапно пукне от вътрешен кръвоизлив, просто по природа съм любопитна.

Свалиха ме на улицата и ме напъхаха в едно такси, което чакаше до тротоара. Таксито не промълви нито дума, а тапицерията му беше студена като смъртта. Завъртях се така, че да виждам какво става наоколо.

Стара и доста зле поддържана машина, но очевидно не я бяха подбрали случайно по пътя към мен. Капакът на компютъра беше отворен и виждах съвсем ясно, че кристалното ядро е строшено, което означаваше, че са унищожили мозъка на таксито. Надявах се да не е бил някой от моделите със съзнание, тогава щях да виня и себе си за нещастието му. Не исках невинни същества да страдат заради моята непредпазливост.

Но лошата поддръжка говореше за независимост, а таксито не може да се откупи, освен ако не е разумно. Реших да не мисля повече за това, поне засега. Имах си достатъчно грижи.

Бобо седна до мен и ме притисна с ръка, а Орхид се настани отпред и се наведе над разбитото табло. Свърза две скъсани жици и се облегна назад.

— Готово.

Бобо кимна, извади спринцовка и заби иглата в основата на долната ми челюст.

Усетих я да прониква и малко след това почувствах, че тялото ми се вкочанява. Нямах представа дали са ми вкарали дрога, микрочип или нещо друго, но целта, изглежда, бе да ме приспят поне за известно време.

Зачудих се защо не го бяха направили още горе в офиса и реших, че се дължи на садизма на Орхид. Искаше да съм будна и безпомощна колкото се може по-дълго. Може би дори искаше да видя какво са направили с нещастното такси.

Погледът ми се замъгли. Усетих, че Бобо реже жиците, с които бяха завързали китките и глезените ми, и дори ми се стори, че го виждам да хвърля парчетата на улицата. Понечих да се обърна, но бързо губех съзнание и още преди да се надигна, вратата се затвори.