Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (17)

17.

Известно време се кискахме и се тупахме по раменете, но в края на краищата се върнахме към първоначалния разговор. Той все още искаше да узнае какъв е случаят и как работа за двеста кредита е могла да ме обрече на почти сигурна смърт на дневната страна.

— Някой се опитва да събере наем от всички бездомници в Западния край — обясних. — Помолиха ме да попреча на това.

— Е, и? — попита той. — Прилича ми на най-обикновен рекет. Викаш ченгетата и те се справят с това. Хсинг, ти не си горила. Печена си, повтарям, но си дребна и слабичка, пък и досега беше сама. Горилите не работят сами: един куршум или игла — и ги няма. Защо въобще са дошли при теб?

— Първо — отвърнах, — те вече се бяха обаждали на ченгетата. Само че събирачите се оказаха напълно законни. Всъщност работят за новите собственици.

Мишима примигна смаяно.

— Какви нови собственици? Зората идва, Хсинг! Кой ще купува там?

— Точно това поискаха да открия бездомниците. Не са наели горила, защото не могат да си го позволят. Особено след като събирачите се оказали легални. Иначе щяха да ги оставят на полицията. Пък и аз вземам доста по-евтинко.

Той ме изгледа продължително.

— Хубаво де. И това ли беше задачата? Да разбереш кои са новите собственици?

— Да ги открия и да им попреча да изгонят бездомниците — обясних.

— Тъй-тъй… — Той закима. — И какво откри?

— Открих, че някой — става дума за един човек, който използва петнайсет имена — е закупил по-голямата част от Западния край. Виж, Мишима, наистина ли искаш да се замесиш в това?

— Разбира се, че искам. Кой е този човек?

— Не бъди толкова самоуверен — продължих да упорствам. — Спомни си, че това е случаят, заради който ме захвърлиха на дневната страна.

— Не съм го забравил, Хсинг. Мога да се грижа за себе си. Хайде казвай — кой е този тип, по дяволите?

— Саюри Накада — отвърнах.

Той премигна.

— Без майтап? — Изгледа ме ококорено. — Накада купува Западния край?

Кимнах.

— Защо?

Набрах на сервизния модул в ъгъла кода за освежителна напитка и тя пристигна на антиграв. Отпих бавно, преди да отговоря.

— Точно тук нещата се усложняват. Открих отговора, но не зная дали е правилният, а след това всичко се обърка. Не можах да разбера някои неща, които ме интересуваха.

— Продължавай де — подкани ме той.

Вече бях преминала най-неприятната част — бях произнесла името на Саюри. Останалото не беше кой знае какво.

— Наела е експерти — човешки — в ЕИПИ, за да попречат на Нощния град да се завърти откъм дневната страна. И наистина вярва, че могат да го направят.

Той помисли малко, после попита:

— Сериозно?

— Да.

— А те могат ли?

— Не зная — признах чистосърдечно. — Вероятно не. Но ще стигна до това.

Той кимна.

— Карай нататък.

И аз продължих:

— Изглежда, Поли Орхид я е свързал с тях — познаваш ли го?

Мишима кимна отново.

— Чувал съм за него.

— Не зная чия е била идеята в началото, дали на Накада, на Орхид, или на онзи тип Лий в ЕИПИ, който може би е измислил всичко това. Разговарях с Накада и научих тези неща от нея — че група от института се готви да задейства насочен термоядрен заряд, който ще преустанови въртенето на Епиметей и ще го закове на място, както е сега, преди градът да е прекосил терминатора. И тя започва да изкупува западната част на града, естествено на безценица с приближаването на зората, и всичко трябвало да продължи гладко до момента на истината, след което цените на земята там щели да започнат да растат и да ударят в небето. Елементарно, нали?

Мишима не отговори. Поех си дъх и продължих:

— И значи аз отидох в ЕИПИ да поискам подробности, защото от това, което научих от Накада, ми се струваше, че цялата тая работа е една голяма глупост, която няма да успее и може да бъде приета сериозно само от идиотка като нея. Ако се опитат по начина, по който го описва тя, най-вероятно ще разрушат целия град, без дори да забавят настъпването на изгрева. Затова предположих, че Накада греши някъде. Но хората в института отказаха да разговарят с мен. Не се опитаха да ме убедят, нито да ме разубеждават, просто отказаха, дори не ми обясниха защо. Даже измъкнах пистолет и го размахах под носовете им, но пак не постигнах нищо. Накрая ми писна и ги заплаших, че ще изкарам всичко в мрежата, с което щях да разкрия целия им замисъл и да намаля предполагаемите печалби на Накада. Дори след това те не желаеха да разговарят с мен, което си беше направо налудничаво. Все пак накрая склониха да ми признаят какво става и обещаха да ме потърсят до два часа — но вместо това ми пуснаха Троянски кон с неврален блок. Малко след това ме посетиха Орхид и Бобо Ригмус, но това вече си го видял. — Повдигнах рамене. — Повече няма.

Мишима помисли известно време.

— Или пропуснах нещо, или във всичко това няма и капчица резон — рече накрая той. — Защо им е да се опитват да те убият? По дяволите, та те дори не са ти казали за какво става въпрос! Не пробваха ли преди това да те подкупят, или нещо подобно?

— Не. И един кредит не ми предложиха.

— Истинска лудница!

— Напълно съм съгласна.

Мишима се облегна назад да обмисли чутото. Лежах и го чаках. Можеше да съм оздравяла, но това не значеше, че съм напълно възстановена. Все още се уморявах бързо. Непрестанно си мислех за липсата на симбиота — сега бих могла да пипна всякакви болести или да пострадам от най-обикновен инцидент и щяха да са ми нужни седмици, за да се оправя. А и вече не разполагах с никакви резерви вътрешна енергия.

Затворих очи и се опитах да събера сили. Мишима се покашля и аз го погледнах.

— Значи ми гръмна шпиониращата камера, за да не мога да те видя, че се срещаш с Накада?

Кимнах.

— Хсинг, не знаех за това. Постъпила си правилно, от твоя гледна точка, но бях ужасно ядосан.

Повдигнах рамене.

— Трябваше да ти дам урок. Не понасям, когато ме тормозят.

— Разбирам те. Добре де, все още ме е яд, но те разбирам. — Той отново се замисли и след известно време попита: — Защо ти трябваше да проверяваш историята на Накада? Нали поначало работиш само за онези бездомници? Какво общо има институтът с тях?

— Нищо — отвърнах и отворих очи. — Но ако някой е намислил да драсне клечката на града, ми се ще да съм в течение. — Струваше ми се, че се занимава с маловажни подробности. Отдавна бях престанала да се безпокоя за бездомниците, по-скоро ме интересуваше какво смятат да направят доктор Лий и хората му с целия град.

— Градът и без това е обречен — посочи Мишима.

— Вярно — отвърнах малко нацупено. — Но щом ще съм тук, когато си правят експеримента, ми се ще да зная какво да очаквам.

— Права си — отвърна той. Но не каза нищо повече.

Аз също обмислях всичко отначало и ми хрумна една идея. Спомних си за какво бях размишлявала в офиса малко преди да ми пуснат Троянския кон, а и после, на дневната страна. Струва ми се, че бях разбрала защо са постъпили по този начин — първо мълчанието, после опитът да ме премахнат. Ако бях права, поне щях да почувствам известно облекчение.

Мишима прекъсна разсъжденията ми.

— Хсинг — рече, — изглежда, сега имаш сериозен коз срещу тях. Те се опитаха да те убият. А това е незаконно.

Че е незаконно да се опитват да ме убият не бе най-голямата новина, поне за мен.

— И какво?

— Ами, би могла да пратиш Орхид и Ригмус за реконструкция. Имаме твоите свидетелски показания, записите от моята нова камера, а сигурно ще се намерят и други улики. Можеш да ги обвиниш в опит за убийство. Аз ще те подкрепя.

— И какво ще спечелим? Ще им попречим да опитат отново — всъщност дори в това не съм сигурна. Мисля, че доктор Лий командва целия парад. Вярно, отмъщението може да е сладко, но не виждам ти какво ще спечелиш от него. Да не развиваш будна гражданска съвест или неочаквана склонност към борба с уличната престъпност?

— Не, разбира се. Но това е начин да ги притиснеш. Да получиш от тях каквото искаш.

Не разбирах как опитът за убийство може да е разменна монета, още повече след като не знам какво всъщност става. Да, можеше и да се получи, но веднъж вече бях повярвала, че заплахата да изкарам всичко в мрежата е достатъчно силно оръжие.

— Може и да не успея. Или да не искам да го правя. Виж, Мишима, благодарна съм ти за грижите за мен и определено смятам, че бих могла да работя за теб…

— С мен — поправи ме той.

— Добре, с теб. Съгласна съм. Но не и по този случай. Подхождаме към него от различни ъгли, а твоят не ми допада. Проблемът е твърде важен. Струва ми се пропускаш това, което според мен стои в центъра на нещата. Интересуваш се от бездомниците и предлагаш да извадим от играта Орхид и Ригмус и по принцип си прав — защитаваш клиента и си загрижен за моята безопасност. В повечето случаи това би било най-правилното решение, но тук нещата стоят различно. Основният ми приоритет е бъдещето на Нощния град. Това е по-важно от бездомниците и моята сигурност. Ако градът бъде разрушен, всички така и така ще загинем. Кой ще го е грижа за наемите в Западния край, ако няма никакъв Западен край?

— Мисля, че разбирам какво имаш предвид, но не съм свикнал да разсъждавам по този начин. Добре де, какво според теб смятат да направят тези хора? Преди малко спомена нещо за термоядрен заряд, но не те слушах внимателно. Когато каза, че могат да разрушат целия град, предположих, че имаш предвид във финансов аспект, чрез масови фалити или като взривят онези сгради, след като ги изпразнят.

Поклатих глава.

— Въобще не става дума за това. Накада каза, че се готвят тайно да поставят насочен термоядрен заряд, достатъчно мощен, за да спре планетната ротация, преди да изгрее слънцето. А това означава преди да бъде проведена масова евакуация. Означава, че в града ще има много хора. Един толкова мощен заряд е в състояние да причини ужасни щети, особено ако нещата не тръгнат според плана. А според мен ще стане точно това. Виж, ако имаше икономически разумни методи да се спаси градът, не смяташ ли, че казината щяха да ги подкрепят? Говорят за това от години, но така и не можаха да измислят нищо. Нима мислиш, че Саюри Накада и Поли Орхид са по-умни от всички останали заедно?

— Така е, но казината може да не са се сещали за възможността да изкупят евтино обречените квартали.

— Няма значение — възразих. — Те и без това печелят достатъчно.

— Какво става тогава според теб? — попита той. — Дали всичко това е само прикритие и са се опитали да те премахнат, преди да узнаеш истината?

Кимнах. Тъкмо това беше последното ми хрумване. Може би бях по-близо до истината, отколкото предполагах.

— Да. Мисля, че е точно това. Но пак се отклоняваш. Основната ми грижа е градът.

— Карай нататък.

— Виж — рекох. — Това, че номерът с термоядрения заряд може да не успее или че цял един град може да бъде изравнен със земята, не означава, че тези типове няма да опитат, при това докато хората още живеят тук. А дори и да почакат, докато градът бъде евакуиран, на нощната страна има много миньори, разпръснати в различни малки селища, които също могат да пострадат. — Не исках да споменавам възможността от верижна реакция. Щеше да е прекалено драматично, а Мишима не ми изглеждаше човек, който се трогва от подобни неща.

Което не означаваше, че верижната реакция е невъзможна, а само че Мишима може да не я приеме на сериозно.

Виж, масов мор от термоядрен взрив — това би приел.

— Да — въздъхна той. — Права си.

Кимнах.

— Ето защо трябва на всяка цена да разбера какво смятат да направят. И ако наистина възнамеряват да сринат града до основи, трябва да ги спра. Това е по-важно от всичко.

— Съгласен съм.

Почаках малко и той продължи:

— Хсинг, признавам, че си права. Не съм спец по тези неща. Дойдох по средата на пиесата и не разбирам нищо от тези истории с термоядрените заряди. Ти се оправяй с това, както намериш за добре, а аз ще те подкрепям с каквото мога. Ако ти трябват горили, имам на разположение три сигурни момчета. Ако ти е нужен компютър, ще ти осигуря първо качество. Ако трябва да заминеш някъде, ще видя какво мога да направя. Само ме дръж в течение и обещавам да не ти преча. А когато приключиш, ставаме партньори, съгласна?

— Освен ако не се наложи да се бориш за наследството ми.

Шегувах се, но защото бях малко учудена. Наистина ли Мишима ме смяташе за толкова ценна? Защо се забъркваше в тази история? Защо толкова държеше да станем партньори?

Но, както му бях казала току-що, сега най-важен бе Нощният град. Интересуваше ме какво точно му готвят в ЕИПИ. След като разберях, можех спокойно да приема предложението на Големия Джим.

Вече ми писваше от приказки. Време беше да се връщам на работа.