Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (18)

18.

Изписаха ме без проблеми и взех такси до вкъщи. Взех назаем от Мишима и няколкостотин кредита, за да не ми блокират картата. С това затъвах още повече в тресавището на дълговете, но не виждах какво може да се направи.

Моят сони-ремингтън продължаваше да лежи на бюрото, където го бе оставил Орхид, а кобурът беше някъде на дневната страна. Извадих една стара раница и го прибрах вътре. После седнах на бюрото и включих компютъра. Следващата стъпка беше най-неприятната.

Почаках няколко секунди да овладея треперенето си и едва тогава се включих директно, защото нямаше друг начин да свърша тази работа. Не очаквах повече Троянски коне. Можех само да се надявам, че Мишима играе честно и че ще ми прати обещаната охрана. Шпиониращата камера отново бе високо над дома ми, щеше да има и втора, обикновена камера, както и следотърсачи из целия район, но не и в мен, тъй като без симбиот проклетите малки машинки можеха да ме убият, ако се скупчат достатъчно и запушат някоя артерия. В болницата ми бяха направили антиинвазивна ваксинация, която щеше да трае най-много седмица — още едно перо в сметката, която щеше да плати Мишима — но въпреки това ме предупредиха да избягвам всякакви микромашини, доколкото е по силите ми. Навярно бе по-скоро рожба на въображението ми, но непрестанно ме спохождаха разни усещания, които ми напомняха за незащитеното ми състояние — най-вече сърбежи, каквито не бях получавала от малка. Дори евтин симбиот би се погрижил за тези неща.

Опитвах се да не им обръщам внимание. Знаех какво трябва да търся. Парите, както вече казах — те винаги оставят следа. Ако хората в ЕИПИ работеха за Накада, тя би трябвало да им плаща. Исках да разбера къде отиват тези пари и какво се купува с тях. Имах една теория, която смятах да потвърдя.

Ако наистина възнамеряваха да поставят термоядрен заряд, би трябвало да купуват материали за него, или най-малкото да закупят програма за техните микроконструктори. Над каквото и да работеха, не можеше да нямат разходи. Тъкмо тяхното покритие ме интересуваше.

Не очаквах неприятности. В края на краищата Лий и неговата шайка смятаха, че съм мъртва — или поне така се надявах. Едва ли щяха да са нащрек.

Не бяха. Успях да се добера до номера на онази сметка, същата, която Накада използваше за закупуване на поземлена собственост, без никакви проблеми. Нямаше да е трудно да получа и списък на всички плащания през нея.

Освен това проследих и всички останали сметки, които Накада бе използвала за същата цел. Върнах се до моя стар списък за прехвърляне на имоти и прегледах всеки от тях до Накада — някои директно, други чрез подставени лица и фирми, понякога чрез Орхид. Точно както предполагах — тя бе платила цяло състояние на Поли Орхид. Не можах да намеря нищо, което да ме отведе при Лий или Ригмус, нито до когото и да било в института, така че се захванах с Орхид.

Оказа се по-лесно, отколкото очаквах. Орхид беше кръгъл идиот. Не беше въвел предпазни мерки на нито една от сметките си и почти винаги бе използвал истинското си име.

След превеждането на парите те се разпределяха в девет посоки. По малко от всяка трансакция отиваше в отделна сметка, която или бе предназначена за разходи, или Орхид заделяше за себе си, преди приятелчетата му да топнат пръсти в гърнето с мед. Останалото се разпределяше на осем равни части. Една част напускаше планетата с всеки кораб, който се отправяше за Прометей. Предполагам, че това бе собственият дял на Орхид, който заминаваше на сигурно място.

Втора част се превеждаше на името на Бюрегард Ригмус в Епиметейска търговска банка.

Трета заминаваше при Махендра Дхук Лий.

Останалите пет се разпределяха между петима учени от института.

Отбелязах си имената им и номерата на сметките, после изоставих тази следа и се върнах при финансовите регистри на ЕИПИ.

Това, което търсех, бе съвсем просто. Исках информация за всичко, което институтът или хората, работещи в него, са закупували наскоро, за всякакви доставки, със специално внимание към доктор Лий и другите петима от списъка.

Исках да разбера дали наистина сглобяват онова термоядрено чудовище, някой гигантски трактор, който да изтегли кратера на запад, или някакво друго устройство, което би могло да спаси града.

Ще ви спестя подробностите. Отне ми шест часа и едва ли ще ви е интересно да научите какво правих през тях, така че да се спрем на това, което накрая открих.

Нищо.

Всички пари от Саюри Накада отиваха право в лични сметки, а след това се прехвърляха в други лични сметки на Прометей и оставаха там. Нямаше никакви данни някой в института да купува ядрен материал или каквито и да било тежки машини, които биха могли да се използват за един толкова грандиозен план. Всъщност с изключение на споменатите шест сметки нямаше никакви пари, които да напускат института в каквато и да било посока — ЕИПИ наистина беше във фалит. Финансирането му бе прекратено преди две години, когато най-добрите специалисти бяха решили да си съберат багажа и да напуснат планетата.

Предположенията ми се оказаха верни. Никой не възнамеряваше да провежда опасни експерименти с града. Цялата история се оказа една голяма измама, фалшификация, за да източат пари от Накада за тези осем човека, които възнамеряваха да зарежат Епиметей и да живеят в охолство на Прометей.

С изключение на това, че градът пак щеше да се изпържи, според предварителния график. Ето защо тези осем души се готвеха да го напуснат.

Изключих се и останах още известно време загледана в екрана и в осемте имена. После се облегнах назад и докоснах, без да мисля, няколко клавиша. Голямата холограма на стената отсреща трепна и се промени — появиха се гигантски роботи, покрити с остри шипове, бронята им лъщеше на фона на непознат пейзаж, докато те си мереха силите.

Вече бях сигурна, че съм на дъното на загадката. Бях разкрила всичко. И бях разочарована.

Защото се оказа само евтина, жалка измама. Нощният град нямаше да получи опрощение в последния момент.

Нещо повече, нямаше да изчезне героично в блясъка на термоядрения взрив заедно с част от планетата. Щеше да се изпече бавно и да завърши жизнения си път като изоставени руини на дневната страна, точно както смятах от самото начало.

Не че ми се случваше за първи път. Нерядко в моята работа големите случаи в края на краищата се оказват не чак толкова големи. Съмнителните улики в този не водеха до изобретателни престъпни умове, нито разкриваха сложни планове, а само изравяха нови съмнителни улики и жалки обяснения.

Тези осем души, които така отчаяно желаеха да напуснат планетата, бяха измислили целия план и бяха набелязали Саюри Накада за своя жертва. Бяха се опитали да ме убият, когато се появих с въпросите си, не защото са се страхували, че ще кажа на ченгетата или ще проваля печалбата на Саюри Накада, а тъй като не искаха да разкрия измамата и да съобщя на Накада, че е станала жертва на мошеници.

И това, в края на краищата, беше всичко.

Само дето техният малък мръсен план се бе намесил в живота на други хора. Бездомниците щяха да бъдат изгонени. Щеше да пострада пазарът на недвижима собственост в града. Саюри Накада вероятно ползваше фамилни средства и когато планът се провалеше и слънцето изгрееше, щеше да повлече със себе си цялото семейство — поне така смятах в началото. После си промених мнението. Накада не бяха толкова глупави, че да оставят на Саюри достъп до всичките си пари. Най-много да изгубеха няколкостотин мегакредита. Дори нямаше да го забележат. Въпросът обаче не беше само в измамата. Тези хора се бяха опитали да ме убият. Нещо повече, те бяха коствали на Мишима доста солидна сума, заради разходите му покрай мен. Пари, които сега му дължах заради тях.

А как мразя да затъвам в дългове!

Щяха да ми платят за това.

А и все още имах клиент, което означаваше, че имам и работа.

Смятах да започна със Саюри Накада. Тя даваше парите в края на краищата, тя бе глупачката, позволила да я оплетат в тази схема. Смятах да започна с нея, но не го направих. След като обмислих всичко, реших да я оставя за по-късно.

Щях да започна с Поли Орхид. Освен ако не грешах в анализа на информацията, тъкмо той бе човекът, който дърпаше конците. Доказваше го фактът, че тъкмо той разпределя парите. Трябвали са му неколцина учени, та цялата работа да придобие достоверност, и затова е наел доктор Лий и неговата група в института — все хора, отчаяно нуждаещи се от пари. Дотук напълно по силите и способностите на Орхид. Идеята и планът да е дело на Ригмус или Лий просто ми се струваше нереална. Трябваше да е Орхид.

Значи той беше организаторът, а също и човекът, който се бе опитал да ме убие. Той беше най-опасен от цялата банда. Бях го подценила, когато го сметнах за прост изпълнител: може да беше глуповат за някои неща, но не и за други. Не се беше сетил да опази банковите сметки, но всичко останало бе изпълнено прецизно. Беше изчезнал от хоризонта за известно време, преди да се появи с предложението си, може би дори бе нанесъл някои корекции във външния си вид — и нямам предвид само жиците. Такива неща могат да се купят навсякъде и не са скъпи, ако са втора употреба. Не знаех на какво още може да е способен, а исках изненадата да е на моя страна, когато се появя пред него.

Ето защо Орхид трябваше да е пръв.

Обадих се в офиса на Мишима. Посрещна ме нахилен и побърза да ми съобщи, че се радва да ме чуе.

Не бях в настроение за разговори. Прекъснах го и му казах, че ще ми трябват неговите горили. Не му съобщих нищо повече, нито имена, нито подробности, просто го осведомих, че смятам да навестя Орхид и ще се нуждая от подкрепление. Въоръжено.

Усмивката му се стопи. Той кимна, каза, че ще направи каквото се изисква, и с това разговорът ни приключи.

Повиках такси и след половин час се срещнах с горилите на Мишима на улицата пред блока, където живееше Орхид. Бяха трима, всичките с впечатляващ вид. Всеки тежеше поне два пъти колкото мен и носеха тънки брони от прозрачна моновлакнеста материя. Жената имаше удължаващи се нокти. Едрият черен мъж пък се хилеше с дълги кучешки зъби, които лъщяха толкова силно, колкото и жиците по лицето му. По-дребният бе яко киборгизиран, половината от лицето му лъщеше в хром. Професионални горили. Човек не ляга под скалпела за удоволствие.

Може би киборгизираният го бе направил по необходимост, но при другите двама явно бе заради бизнеса.

Освен това бяха въоръжени с разни джунджурии, позволени за уличен бой в нашия град.

Идеалното подкрепление.

Използвах промяна на гласа и изображението, позвъних в апартамента на Орхид и казах, че събирам волни пожертвования за кампания хазартът на Епиметей да бъде обявен за нелегален. Отговори Ригмус.

Изпях си песента и той ми каза да ям жици и да умра. Бях вежлива, попитах има ли някой друг, с когото да разговарям и който може да бъде по-щедър.

Той предложи да ми пъхне собственоръчно кабел в задника.

Отново настоях да разговарям с някой с по-добро сърце и се поинтересувах дали на този адрес не живее Поли Орхид. Говорех така, сякаш някой ми го е препоръчал, но не го познавам лично.

Да, отвърна Ригмус, Орхид е тук, но е зает и не го интересуват подобни глупости.

После четиримата се качихме заедно и аз стоях встрани с изваден пистолет, докато киборгът преодолее защитата на вратата.

Но не той влезе пръв. В мига, когато вратата се отвори, нахлух аз.

Апартаментът бе доста просторен и обзаведен абсолютно безвкусно. Гладки златисти стени без холограми, евтин видеоекран в единия ъгъл. Мебелите бяха напълно инертни — никаква промяна на цветовете, нито нагаждане към тялото. Освен това бяха доста оскъдни. Всичко бе все втора употреба. Предположих, че Орхид и Ригмус са профукали спестяванията си, за да наемат апартамента, и не им е останал пукнат грош за обзавеждането.

А може би просто бяха сметнали, че не си заслужава, след като е временно. Нали и двамата се готвеха да отлетят за Прометей веднага щом малкият им план успее.

Единственият поносим предмет беше големият диван, изтикан до стената. Ригмус седеше на него със симулатор в ръка. Изпусна симулатора, скочи и се изви на една страна, но аз също скочих и го халосах през шията с пистолета.

Той изпъшка и протегна лапи към мен. Сигурно се надяваше да ме строши на две, каквато съм си слабичка.

Но аз не се давам лесно.

Ударих го в ченето и главата му отскочи назад, после го блъснах в стената. Силно.

Той обви ръка около кръста ми и се опита да ме метне встрани, но аз отново го фраснах в стената и после забих дръжката на пистолета в гръкляна му. Червата му изкуркаха мъчително, което бе доста странна реакция, и се зачудих дали това има някаква връзка с моите удари.

Киборгът тичаше към мен, но аз му махнах да ни остави. Въпросът беше личен. Ригмус се бе опитал да ме убие.

Той размахваше слепешката ръце и се мъчеше да ме докопа. Опрях пръст в лявото му око и натиснах.

Имаше късмет, че ноктите ми още не бяха пораснали.

Той направи опит да изпищи, но не можа заради това, което му бях направила на гръкляна, и тъй като бях затиснала устата му с длан.

Дори не се опита да ме ухапе. Продължих да му блъскам главата в стената, докато накрая не рухна в краката ми.

Ще ви кажа, че беше ужасно приятно най-сетне да направиш нещо толкова просто и категорично и да видиш резултата. Имам някои доста сериозни морални възражения относно употребата на сила повече от необходимото, но в този случай ги забравих напълно. Не биваше, но го направих.

Оставих го да лежи на пода и прекрачих отпуснатото му тяло. Видях, че помръдва, но не беше в съзнание и червата му продължаваха да клокочат оглушително. Стана ми смешно.

След мен го пое жената: седна на гърдите му и опря разгънатите си нокти в насинената му от удари шия. Киборгът вече беше отворил вратата на спалнята.

Първото помещение беше празно — в средата висеше двойно антигравно легло с разхвърляни завивки. В единия ъгъл имаше автоматичен гардероб. Нищо друго.

Орхид беше във второто помещение. Беше боядисано в златисто и червено — изглежда, малкото останали пари бяха спестени за него. На стените имаше холограми, живи еротични картини от четирите страни, но не позволих да ме разсеят. Можех да различавам холограмите от реалността и веднага видях Орхид.

Беше в леглото, със смъкнати гащи и жена в обятията, и заради екраниращото поле дори не ни бе чул. Изтичах и го сграбчих, преди да ни е видял.

Беше твърде изненадан, за да се съпротивлява. Когато отвори уста да протестира, наврях в нея дулото на пистолета и включих захранването.

Усетих как пистолетът се пробужда. Орхид също видя контролния индикатор първо да светва в червено, а после в зелено.

Жената понечи да изкрещи, но двете горили я дръпнаха настрани и този с кучешките зъби я притисна в ъгъла, докато аз разговарях с г’ Орхид. Позволи й да оправи разчорлените си коси и смачканите си дрехи, които не скриваха почти нищо, но не свали пистолета от шията й.

Киборгът зае позиция при входа на апартамента, откъдето имаше най-добра видимост.

— А сега, г’ Поли Орхид — казах, — трябва да изясним някои неща.

Той не отговори. Нямаше и как, с пистолет в гърлото. Очите му обаче се разшириха и струва ми се едва сега, когато чу гласа ми, ме позна. Бях доста променена с едва наболия мъх по главата и веждите и измършавялото си лице.

Пък и нали ме смяташе за мъртва.

— Първо — продължих, — зная защо се опита да ме убиеш. Известна ми е цялата ви измама, включваща Саюри Накада. Зная, че сте искали да ми попречите да й разкрия гадните ви машинации. Но ти прецака нещата, глупако. Не ми влизаше в работата, нито дължа нещо на Накада. Нямаше да си мръдна и пръста, но ти ме предизвика, като ме захвърли на дневната страна. Тогава нещата станаха лични. — Наместих пистолета така, че да чуе бръмченето на механизма, докато компенсираше движението ми. Оръжия от този тип, предназначени за планети с висока гравитация, не разполагат със заглушител — просто няма място за него, но пък това само подсилва сплашващия им ефект.

Той изхърка нещо, но аз още не бях свършила.

— Предполагам, че вероятно всичко в тази стая се записва. Сигурно се надяваш да ме обвиниш в нахлуване с взлом и заплаха с оръжие. Може и да имаш право. Само че аз смятам да те обвиня в отвличане и опит за убийство, дори да не разкривам пред Накада гнусния ви план. Наистина ли мислеше, че не съм взела никакви предпазни мерки? Имам ви на запис двамата с Бобо, как ме качвате на таксито и го изпращате на дневната страна, отвъд кратерната стена. Имам и свидетел, който ви е наблюдавал с шпионираща камера. Няма дори да споменавам, че разполагам с тези доказателства в главата си и в самото такси. Всичко е записано на места, до които не можеш да се добереш.

Той издаде звук, който наподобяваше цвърчене. Натиках дулото така, че дръжката на пистолета опря в зъбите му.

— А сега, след като си изяснихме позициите за преговори, или по-точно, че аз дърпам конците, защото знам какво сте намислили и те държа за топките, вместо ти мен — не само защото ги нямам, — ще те пусна, за да си поприказваме по работа. Е, какво ще кажеш?

Той изцвърча отново и се опита да кимне.

Бях коленичила на гърдите му с лице на сантиметри от неговото и се отдръпнах.

— Още нещо — рекох, докато се надигаше и си закопчаваше панталона. — Ако въпреки всичко възнамеряваш да ме изправиш в съда, нека ти кажа, че никак не ми хареса разходката до дневната страна. Да знаеш, че съм страшно отмъстителна. Ако се срещнем в съда и аз спечеля — Бога ми, с нещата, с които разполагам, това е сигурно — ще се възползвам от правото си да посоча наказание и ще поискам да ти резнат топките — измислих го, докато вървях през нагорещените пясъци. Ще ти ги махнат завинаги и без упойка. Може да ти се струва прекалено, но е оправдано при обвинения в отвличане с цел убийство. Така че опичай си акъла за известно време, ясно?

Честно казано идеята ми бе хрумнала току-що, но реших, че е подходяща заплаха за сластолюбиво копеле като Орхид.

Той кимна и се потърка по брадичката. Сигурно смяташе, че имам още за казване, защото мълчеше. Но беше негов ред.

— Е, добре, Хсинг, какво искаш? — попита накрая.

— Трябваше да ме попиташ, преди да ми създаваш проблеми, дявол те взел! Съвсем просто е. Но ще те държа в напрежение, докато не ми отговориш на един въпрос. Кой смяташе, че ме е наел?

Той премигна изненадано и доста глуповато.

— Ами… мислех, че „Ню Йорк“…

Очаквах нещо от тоя род, но все още не можех да повярвам, че е това. Адреналинът, който бях натрупала, докато блъсках Ригмус в стената, ме удари в главата и изгубих контрол. Пъхнах пистолета в носа му.

— Ах, ти, глупав, безмозъчен кучи син! — изкрещях. — Лайноплюскащ кретен! „Ню Йорк“ няма да ме докосне и с четка за миене! Нищо ли не разбираш? Толкова ли си тъп, че не се сети да зададеш няколко най-елементарни въпроса? Не мога да работя в Капана! Не работя там от години! — Той понечи да каже нещо, но аз не го слушах. Беше се облегнал на леглото и коленете му се подгъваха, докато го натисках с пистолета. — Не разследвах нито теб, нито Накада, нито ЕИПИ! Наеха ме да разбера защо някой се опитва да събира наеми в Западния край! Това е всичко! Можеше да забодеш Накада с карфица на стената и нямаше да ми мигне окото дори, ако не беше закачал онези бездомници! Ти… ти…

Нямаше какво повече да кажа. Освен това почувствах, че опасно съм свила пръста си върху спусъка, и побързах да го отдръпна. Отстъпих назад, свалих пистолета и си поех дълбоко дъх.

Той се отпусна на леглото.

— И какво всъщност искаш? — попита неуверено.

— Съвсем просто е — повторих. — Да престанеш да тормозиш бездомниците, та дори ако трябва да платиш наема им на Накада от своя джоб. Искам да е легално — да го подпишеш пред свидетели. Освен това трябва да знаеш, че ако още веднъж ми се изпречиш на пътя, ще те гръмна с ей тоя пистолет, без предупреждение, и ще заявя, че е станало при законна самоотбрана, при опит да ме отвлечеш. Искам да го чуя от теб и Ригмус и ако можеш да го уредиш — от доктор Лий и останалите в института. Ако не можеш да ги накараш, ще се справя и сама. Зная, че така нареченият ви план да спрете въртенето на планетата е пълна фалшификация, и искам да им кажеш, че мога да го докажа. Не желая да правят никакви тъпи демонстрации за пред Накада — ако ще я доите още, гледайте да е само на думи, прибирайте парите и изчезвайте, но не опитвайте нищо прибързано и необмислено, или ще ви накарам да съжалявате. Освен това трябва да сте наясно, че ако пак понечите да ме премахнете, сте мъртви, дори да успеете. Не съм толкова глупава да не си вържа гащите, не и когато вече едва не сполучихте. Тези тримата не са единствените приятели, които имам. Разбра ли ме?

Той кимна.

— Някакви проблеми дотук?

— Не — отвърна той и поклати глава. — Никакви.

Усмихнах се.

— Ето, видя ли? Не боли чак толкова. Има още една малка подробност обаче, но ще стигнем до нея след минутка. Първо искам да видя как изпълняваш обещанията си. — Посочих му близкия екран. — Действай.

Той се подчини. Струва ми се, че му бях взела страха, защото не направи никакъв опит да хитрува и свърши всичко както трябва. В договора не се споменаваха причини — само, че Поли Орхид и останалите заинтересувани страни преустановяват събирането на наеми в еди-кой си район на града, между Западния край и Стената, по споразумение с гореспоменатата Карлайл Хсинг и така нататък. И че нарушаването на договора ще бъде наказвано с цялата строгост на закона: а в Нощния град, където икономиката се основава главно на доходите на казината, това означаваше много.

Горилата с кучешките зъби довлече Ригмус в спалнята и го накара да постави отпечатък под документа.

След това Орхид се обади в ЕИПИ и предаде съобщението ми на доктор Лий.

— Тя говори сериозно — допълни в заключение.

Лий изглеждаше объркан, но преглътна, усмихна се и се съгласи, после на свой ред прати потвърждение чрез компютъра. Всеки от останалите петима последва примера му. Този път никой не се опита да ме разубеждава.

След като приключихме с това, се върнах към прекъснатия преди малко разговор.

— И така, Орхид, остана една малка подробност и двамата с тази мила женица можете да се върнете към каквото правехте одеве, ако не съм ви развалила кефа безвъзвратно.

Жената издаде някакъв звук, но аз не й обърнах внимание. Не й влизаше в работата. Горилата със зъбите продължаваше да я държи на прицел и това ми беше достатъчно. Не знаех нищо за нея, което не значеше, че не носи скрито оръжие и че не би го използвала при първа възможност. Съмнявах се обаче да е чак толкова глупава, пък и работата й беше в съвсем друга сфера, без никакво съмнение, след като я открих в едно легло с мазник като Поли Орхид. Рокличката й беше в успокояващ зелен цвят, който обаче хич не си пасваше с цветовете на стаята и караше холограмите да търсят подходящо съчетание с порядъчна доза разголена плът.

— Слушам те, Хсинг — подкани ме малко раздразнено Орхид. Изглежда, бе повъзвърнал изгубеното си самообладание. — Какво още ще искаш?

— Да ми уредиш среща със Саюри Накада. Искам да разговарям с нея.

Той се ококори, но нямаше голям избор. Посегна към компютъра и се обади.