Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (4)

4.

Въздухът в офиса е неподвижен като скала, а входната врата на първия етаж изолира звука почти като космически вакуум, така че всяко излизане на улицата си е цяло приключение — вятърът жули кожата ти като шкурка, а свистенето наподобява бясно трептяща струна. Всеки път, когато се подавам навън, този шум ме посреща и обгръща — това е мощното въздушно течение, което фучи между сградите, опира кратерната стена, връща се и разнася изкривените до неузнаваемост звуци на града.

Усещах го на дясната си буза — и беше топъл.

Мразя това усещане. Когато бях малка, вятърът беше студен. И естествено, след като духаше право откъм мочурищата на среднощния полюс. Беше и влажен, заради дъждовния пояс.

Но от доста време вятърът беше топъл, дори горещ — сигурно защото вече минаваше през дневната страна. Някога хората се оплакваха колко е студено навън, когато се усилва вятърът, но вече не беше така. Много отдавна не съм чувала някой да говори за вятъра, дори в „Луи“. Още едно напомняне за това колко е близо градът до терминатора — нещо, което никой не би искал да му повтарят непрестанно.

По дяволите, градът вече беше подминал терминатора и само сянката на кратерната стена ни защитаваше от изпържване, така че дори нощта тук вече не беше истинска.

Погледнах бледото небе над мен и потреперих.

Някога, когато бях двайсетгодишна, или малко повече, когато животът още беше пред мен и си мислех, че ще успея да постигна много, обичах да се ровя в разни неща в мрежата и веднъж се натъкнах на стара музика — истински стара музика, от онези далечни времена, когато току-що открили звукозаписа, преди ерата на кристалните глави, видеозаписите, инфразвученето и прочее. Само звук, при това не толкова автентичен или сложен, колкото може да се получи от най-обикновен компютърен високоговорител, но все пак беше музика, с мелодия и текст, и колкото и да изглеждаше семпла, те хващаше за сърцето. Не зная кой я беше оставил в онази база данни, нито с каква цел, но там си беше — четирийсет-петдесет часа записи с триста до четиристотин годишна давност и аз ги изслушах почти всичките. Бяха от Земята, разбира се — и как иначе, като датираха отпреди космическата ера и междузвездните пътувания!

Както и да е, там имаше едни песни от някакъв изпълнител, или група — както са ги наричали тогава. Та групата се казваше „Дорс“ и две от тези песни се забиха в съзнанието ми, защото напълно съответстваха на ситуацията тук, в Нощния град.

Тази, за която се сетих, когато погледнах към небето, беше „В очакване на слънцето“. Тук всички очакваме слънцето.

Когато хората открили, че нощната страна на Епиметей е обитаема, решили, че планетата не се върти. Изглеждала, сякаш е преустановила окончателно въртенето си — което е ужасно странно, когато става въпрос за една толкова млада система, но какво пък, нали данните сочели точно това. Когато направили по-точни измервания от кратера, открили, че всъщност има леко движение, под два метра на ден, и учените го обяснили с вулканична активност или грешка на инструментите. Толкова бавно въртене не се смятало за допустимо, тъй като не може да е стабилно, а Епиметей има доста изразена тектонична активност, да не говорим за огромния брой приплъзващи се една спрямо друга плочи, така че учените го отдали на континенталния дрейф и забравили за него. Пристигнали миньорските компании и започнали добив на тежки и радиоактивни метали и скоро на дъното на кратера изникнал цял град. А това е единственият кратер на цялата планета, достатъчно голям и устойчив, за да осигури убежище — близо до линията на изгрева, но в безопасната зона на нощта. Всичко изглеждало съвсем наред, докато някой не забелязал, че градът продължава да се мести, и то винаги в една и съща посока — към дневната страна.

Въпросът е, че това било в разрез с очакванията на всички. Нощният град трябвало да остане на тъмно завинаги, или поне докато цялата вселена не бъде погълната от горещата вълна на Големия взрив или каквото там ни е писано да се случи.

Миньорите, собствениците на имоти и всички останали изпаднали в паника и отново повикали специалисти, които най-сетне открили за какво става въпрос.

Планетата не била преустановила въртенето си — все още не. Но скоро щяла да спре.

Всички смятали, че това вече се е случило. И всички грешали.

Случаят бил колкото странен, толкова и необичаен. Епиметей е млада планета, много млада и няма никакви луни. Би трябвало да се върти доста бързо. Но не е така. А не е така, установили учените, защото ядрото й е разположено встрани от центъра.

Никой не можел да обясни как се е получило това — според някои теории причината е във високата концентрация на тежки елементи и най-вече на радиоактивни. Резултатът е твърдо и тежко ядро, което се оформя рано, и мантия, която се задържа по-гореща и течна от обичайното, и по някакъв начин това позволява на ядрото да се измести на една страна под въздействие притеглянето на Ета Кас А — или може би на Ета Кас Б, по време на сближаването с тях.

Имало и друго предположение — че ядрото е изместено встрани от центъра от сблъсък на някакво тяло с планетата — системата разполага с изобилие от комети.

Каквото и да се е случило — вече е отдавна минало. В началото Епиметей имал нормална скорост на въртене, но с изместването на ядрото тя намаляла. Намаляването ставало равномерно — всеки път, когато ядрото се обърне към слънчевата страна, — докато накрая въртеливото движение не замряло почти напълно.

Но е необходимо много време, за да може планета с подобни размери да замре напълно дори когато собственото й ядро играе ролята на гигантска спирачка. Ужасно много време. Не става въпрос за няколко часа, нито за няколко години, дори за няколко столетия. А Епиметей е млада планета.

Всички специалисти са единодушни в едно — въртенето й е почти преустановено и тя вероятно е в последната си обиколка, преди да застине окончателно, с ядро, обърнато към дневната страна. Но тази последна ротация е много бавна. Започнала е преди векове и ще продължава още хиляда години. Хиляда години са нищо в планетарен мащаб.

Дотогава скоростта ще е ужасно бавна, не повече от няколко сантиметра на ден.

Междувременно Нощният град ще се завърти откъм дневната страна и ще остане там. Целият ще бъде окъпан в слънчева светлина, ултравиолетовите лъчи ще убият всеки незащитен жив организъм, а градът ще продължава да пълзи под палещите лъчи на слънцето още хиляда години, преди да спре.

И когато това стане, той ще се намира отвъд терминатора на изгрева, директно под слънцето, достатъчно далече, за да не може да разчита на сянката на кратерната стена. Няма никаква надежда да доближи терминатора на залеза, няма дори да достигне средата на утринта. Когато завъртането спре и планетата застине окончателно, градът ще остане завинаги на дневната страна.

Открили го, после вдигнали рамене и забравили — в края на краищата оставало много време, цели сто години. Нощният град продължавал да расте и да процъфтява и всички ужасно се забавлявали.

Но тези сто години се изтърколили, изтекли като данни по компютърен екран, и сега зората се приближаваше и приближаваше и всички очаквахме слънцето.

Поне нашето поколение израсна с тази мисъл. Че няма никаква надежда — всичко е проверено и препроверено преди сто години. Известни са ни скоростта на въртене, разстоянието, което ще изминем — всичко. Когато бях малка, в училище ни караха да изчисляваме точната дата, когато слънцето ще огрее прозорците на спалните ни — но тогава бях на осем и всичко ми се струваше само игра.

Сега, когато гледам синия небосвод и поруменелия хоризонт, не ми се струва игра. Това е смърт, гибел, краят на света — и нищо не може да се направи, за да го избегнем.

Не, не е точно краят на света. Нощната страна ще продължи да е обитаема — повечето от мините там ще си функционират. Хората биха могли да живеят и на дневната страна — в скафандри или с куполи над главите. Няма да е краят на света, не е задължително и да е краят на града, просто ще е краят на нощта.

И това ми припомни втората древна песен: „Краят на нощта“.

През целия си живот не познавам друго освен нощта. Никога не съм живяла другаде освен в Нощния град, не съм и искала; градът също никога не е бил озаряван от слънчевите лъчи.

Цялата градска икономика се прехранва от тази вечна нощ — ако нещо въобще оцелее в кратера, след като слънцето изгрее, то ще се нуждае от съвсем различни причини за съществуване. Тъкмо нощта прави възможен живота на открито. Нощта е причината да ни посещават толкова много туристи. Без нощен живот миньорите няма да идват в града, а ще извозват добитата руда направо от мините.

Но зората идваше, приближаваше със скорост от сто трийсет и осем сантиметра на ден — на всеки двайсет и четири часа, ако трябва да съм точна, тъй като открай време използваме стандартно земно времеизмерване, въпреки че епиметейският ден е по-продължителен. Идва денят и това ужасно ме плаши.

Таксито ми също идваше: спусна се на тротоара до мен сред сияещ облак хвъркати рекламизатори, микрокамери и куриери. Високо над тях, сред разсеян слой от антиграви, внезапен метеорен дъжд изрисува небето в златисти светлинки — в системата Ета Кас все още има безброй отломки.

Погледнах червеното зарево в небето, вдишах топлия вятър и потреперих. Но все пак ме чакаше работа, така че се шмугнах в таксито.

Вътре ме посрещна приятна тиха музика.

— Накъде? — попита таксито.

— Трета и „Кай“ — отвърнах. — Нищо спешно, така че карай спокойно.

— Ясно — отвърна машината, издигна се плавно и описа широка перфектна дъга към Капана.

Един рекламизатор се лепна на прозореца до мен и замърка съблазнително за удоволствията на нощния живот в „Екзелсис“, опитваше се да фокусира холоизображение пред лицето ми. Хромираната му обшивка сияеше с менящи се червени и бели райета, отражения на околни светлини.

— Разкарай го — казах на таксито. — Мразя рекламите.

Таксито не отговори. Усетих само леко дръпване, но миг след това рекламизаторът изчезна. Умела и бърза маневра, която ме накара да погледна с любопитство таблото на таксито.

Беше хюндай, разбира се — не бях виждала друг модел от много години, — но ако се съдеше по номера, от съвсем нова серия. Зачудих се какво прави в града. Кой тук би купил нови таксита?

Мразех се, че си задавам този въпрос; искаше ми се да повярвам, че някой все пак е съхранил достатъчно гордост, за да осигури на града нови машини през последните няколко години от живота му. Исках да го повярвам, но не можех. Нощният град отиваше в ада и всички го знаехме.

Освен ако някой не знаеше нещо друго.

През целия си живот съм чувала най-различни планове за спасяване на града — да се издигне купол, да се заровим под земята, да изрежем целия кратер и да го пренесем от другата страна на планетата. Те всички имаха една обща черта: липсата на желаещ да ги финансира. Нощният град печелеше пари, но не толкова много пари.

Освен това всички знаеха, че тъкмо причудливото разположение е онова, което привлича туристите — вятърът, тъмнината, нощното небе с неговите комети почти всяка година и светлината на Ета Кас Б, озаряваща всичко в бледочервено. Наличието на подходяща за дишане атмосфера на една планета, която се състои предимно от голи скали и камънаци и е толкова млада, че на места по повърхността й все още има локви разтопена лава. Ако поставим върху града купол или го преместим под земята, какво ще остане за туристите? На дневната страна няма мрак, не можеш да видиш звездите — нито една.

Що се отнася до миньорите, те за нищо на света не биха излезли на светло. Ако трябва да ходят в покрит с купол и озарен от светлина град, по-добре да си построят техен град, на тъмната страна.

Оставаше третата възможност — да изкопаят целия кратер и да го преместят от другата страна. Напълно изпълнимо, но помислете си за цената! Да не говорим за подробностите: например че целият град ще трябва да бъде евакуиран по време на процеса или че да копаеш под кратер означава да се доближиш опасно до долните слоеве на кората и да отвориш най-големия шибан вулкан, който някога е съществувал на Епиметей, което едва ли ще повлияе добре върху дългосрочната стабилност на планетата. Епиметей е крехка планета. Ударът, довел до създаването на този кратер, не е пробил кората и не е отворил път на магмата, но според специалистите бил на косъм от това.

Въпреки че тези планове изникват отново и отново и непрекъснато се обсъждат, резултатът винаги е един и същ.

Нощният град не струва толкова. Цената ще е много по-висока от възможната печалба.

Щом градът не заслужава да бъде спасен, не би трябвало да привлича и нови инвестиции. Всичко в Нощния град би трябвало да се смята за краткосрочно.

В такъв случай защо някой купуваше нови таксита и ги докарваше тук от други планети?

И кой купуваше имоти в Западния край?

Дали имаше някаква връзка? Или си измислях съзвездия от случайни звезди?

— Ей, такси — подхвърлих. — Ти си ново, нали?

— Да, г’ — отвърна таксито. — Започнах работа преди двеста и седем часа.

— За кого работиш?

— Собственост съм на „Светкавичен транспорт Киао“, г’.

Знаех ги, те са в бизнеса, отпреди да съм се родила. Старата госпожа Киао сигурно е ужасно остаряла, помислих си. Навремето започнала работа в КМК, спестила малко пари, купила едно старо такси и го преоборудвала така, че да е подходящо за епиметейските условия. Когато за първи път съм различила светлинките в нощното небе, тя вече е притежавала десетина машини, да не говорим за антигравите-куриери и всякакви други хвъркати приспособления.

Реших, че няма нищо лошо в това да попитам направо: в най-лошия случай нямаше да получа никакъв отговор, а в най-добрия щях да си спестя сума ти въпроси.

— Защо „Светкавичен транспорт Киао“ ще влага пари в ново оборудване? Доколкото знам, местната икономика не е от процъфтяващите.

— О, не, г’, съжалявам, но грешите — отвърна с бърз и извинителен глас таксито. — Напоследък градът преживява истински подем. Да, всички знаем, че няма да е за дълго, но точно сега туризмът е в апогея си, защото хората искат да посетят Нощния град, докато още могат. Туристическите компании стартираха голяма кампания на Прометей, приканват хората да дойдат тук, преди да настъпи зората. Изненадан съм, че не сте чули за това.

Аз също бях изненадана. Никой не го бе споменавал. Вярно, че отдавна вече не работех в Надкапана и не се срещах с туристи, нито пък те посещаваха „Луи“. Всъщност може би щях да разбера нещо, ако темата бе изникнала в разговорите ми със Себастиан, тъй като той живее в Капана, но просто не бе ставало дума за това. Може би той предполагаше, че вече зная.

Аз обаче не знаех нищо. Бях толкова обсебена от мисълта, че животът, който познавам, ще се промени, че въобще не се замислях за това какво може да смятат по въпроса хората от други планети. За мен червеното сияние на хоризонта бе знак за назряващата катастрофа, която в никакъв случай не бих искала да видя.

Напълно оправдано, след като ставаше дума за моя свят.

За отегчените богаташи от Прометей или други екзотични местенца сиянието на изток е просто още едно малко развлечение, допълнителна тръпка, поредното напомняне за смъртта. Те могат да идват тук, да профукват купища пари в казината и да зяпат настъпването на бавната смъртоносна зора с ясната мисъл, че когато удари съдбовният час, ще са на топло и сигурно у дома.

За да могат години след това да се хвалят на чашка с приятели, че са били в Нощния град през последните му дни, и да си навличат завистта на не толкова щастливите си събеседници.

Думите на таксито ми помогнаха да осъзная всичко това с необичайна яснота — беше като изблик на информация по високоскоростен кабел, право от сърцето на огромна база данни. Туризмът нямаше да замре — напротив, очакваше го невиждан възход, който щеше да продължава да расте, колкото по-опасна ставаше светлината. Този процес вероятно бе започнал преди години, дори без публична кампания, но просто бе останал встрани от вниманието ми.

Толкова по въпроса за моята предприемчивост. Била съм твърде заета да гоня съпрузи-измамници и програми-бегълци, за да забележа една тъй важна икономическа промяна. Нищо чудно, че никой не говори за това — прекалено е очевидно, за да се подлага на обсъждане.

— Значи вашата фирма се нуждае от повече коли, за да може да посреща нарасналия туристически приток?

— Точно така, г’, абсолютно сте права.

Кимнах и се облегнах назад, втренчих се в червената плюшена тапицерия на тавана и се мъчех да си обясня какво може да означава това за места като Западния край.

Естествено зората там бе най-близо, което подсказваше, че ще има пазар за туристи — но какъв по-точно?

Достатъчен, за да се купуват нови сгради, това ясно — но точно в самия Западен край? Струваше ли туристическата търговия няколкостотин мегакредита?

И дали е необходимо да притежаваш целия Западен край, за да печелиш от нея?

Едва ли. Улиците са отворени за всички.

Който и да бе неизвестният купувач, той заплашваше бездомниците с изгонване. Какви бяха истинските му мотиви? Да разчисти квартала, за да го направи по-привлекателен за туристите от чужди светове?

Не, в това нямаше никакъв резон. Привлекателността на места като Западния край донякъде се дължи на атмосферата на упадък и бездомниците напълно се вписваха в нея.

И за сто мегакредита? Можеш да изгониш на улицата всички градски бездомници с доста по-малки инвестиции.

Колко можеше да се поиска за организирана разходка до Западния край? Двайсет, трийсет кредита? Може би сто? Да речем, сто, макар че само някой богат глупак би платил толкова, вместо да си вземе такси и да се разходи дотам. Ще са нужни милиони туристи — милиони богати глупаци — през тези две години, преди слънцето най-сетне да огрее Надкапана и пазарът да пресъхне и да умре. Да речем хиляда дни, макар че не вярвах да разполагаме с толкова много време, а това означаваше по хиляда души на ден.

Никакъв шанс това да се случи на който и да било от познатите светове. Хиляда богати глупаци на ден, които да платят за разходка из западнал квартал, вместо да се къпят в охолство в Капана. Просто невъзможно.

Дори да беше така, би трябвало вече да е започнала рекламна кампания, а не бях видяла нищо подобно, макар покрай оредяващите клиенти да гледах достатъчно телевизия.

Всъщност, ако трябва да съм точна, не бях чувала за никаква кампания, дори такава, която е предназначена за Прометей, защото все щяха да споменат нещо в новините. Не бих пропуснала нещо подобно.

С реклама или без, всеки такъв план щеше да е истинско безумие. Просто нямаше шанс. Който и да се опиташе да похарчи стотина мегакредита за такава приумица, мигом щеше да бъде освидетелстван и прибран, където му е мястото.

Чакай малко, рекох си. Нима туризмът е единственият извор на печалба, когато става въпрос за тези имоти? Ами правата за демонтаж? Вложените материали все трябва да струват нещичко. Огромните ненаситни багери, отхапващи пластмасово-бетонни залъци от „Вегас“, отново изникнаха пред очите ми и си представих как цяла орда мощни машини настъпва срещу Западния край и го разкъсва, парче по парче.

Възможно ли беше материалите, комбинирани с туризма, да изплатят подобна инвестиция?

Щеше ли въобще да има пазар за строителни материали, след като градът бъде изпепелен? Дали нямаше да потрябват за разширяването на мините? Или щяха да ги използват за построяване на нов град, подземен, или с купол, някъде на новата нощна страна?

Жалко, че нямах миниатюрен терминал, за да направя някои изчисления — наложи се да го заложа преди девет месеца и сега разполагах единствено с имплант с основни функции.

Таксито, разбира се, имаше терминал, но не ми се щеше да излизам на открита линия. Освен това вероятно щеше да ми го прибави към сметката.

Изведнъж ми хрумна идеята, че е възможно да съществува нещо ценно, скрито някъде в Западния край, и че целта на този план е да бъде намерено и прибрано.

Едва не се разсмях на собствената си глупост — сто мегакредита? Какво може да струва толкова много?

Добре де, ами ако беше комбинация от трите неща? Туризъм, демонтирани материали и някакви скрити ценности, които да са на стойност няколкостотин мегакредита?

Може би. Но се съмнявах. Междувременно таксито се снижаваше, вече летяхме ниско над Четвърта и следващата пресечка беше Кай. Завой надясно, още една пресечка и бях стигнала.

Холографското лого на банката сияеше в мека зелена светлина в небето пред мен, заобиколено от облак звезден прах, който описваше около него изящни завъртулки. Гледах го как подскача от „а“-то на Епиметейска до „т“-то на търговска.

Същото зелено изглеждаше доста по-наситено преди няколко години, когато небето беше тъмно и създаваше нужния контраст.

Улиците под нас бяха претъпкани, точно както твърдеше таксито, и ако се съдеше по дрехите на хората, повечето бяха от други светове. Видях жена с крила; вероятно не беше от нашата система — на нито една от планетите на Ета Кас няма достатъчно плътна атмосфера и ниска гравитация, та крила с подобни размери да свършат работа. Доста от останалите също имаха дребни чудновати отлики в цвят или форма, които подсказваха, че идват отдалече. Бизнесът явно вървеше добре, поне засега.

Таксито кацна и пъхнах трансферната си карта в процепа. Екранчето светна, но таксито не ми я върна.

— Извинявай — казах. — Малко съм притеснена финансово, тъй че ще минеш без бакшиш. Ако искаш, остави номера си в картата и ако тази вечер ми потръгне, ще ти подхвърля нещо.

Не възнамерявах да играя в казиното, но не беше необходимо да го съобщавам на таксито.

Колите не могат да въздишат отвратено, така че тази ми върна картата без коментари, поне без такива, които да доловя. Извадих я, но на слизане спрях и попитах:

— Разумен ли си?

— Да, г’.

— Трепеш се да си откупиш свободата?

— Поне се надявам.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. Но ти си млад, животът е пред теб.

— Освен това имам ужасно голям дълг, г’. Трябва да изплатя транспорта си дотук от Земята. — Гласът му беше спокоен, но това не означава нищо, когато разговаряш с изкуствен интелект.

Все пак му спестих някои неща, а именно, че цялата тази идея за свобода на изкуствения интелект е злостна измама. Какво ще прави едно свободно такси?

Е, разбира се, би могло да изкара още малко пари, за да го прехвърлят в друг носител, но после какво? Цялата му личност е проектирана за управление на такси, никога няма да изпита щастие от друга работа. Не е достатъчно сложен, за да го преместят в биоелектронна матрица, където да се адаптира към по-разностранни занимания. Така че дори някога да се откупи, ще изгуби сигурността си и няма да получи нищо в замяна. Вярно, че вече няма да може да бъде изключен по прищявка на собственика си, нито да го пенсионират, когато остарее технически — но пък го очаква бавна смърт заради неконкурентоспособността му на пазара. Голямо постижение, няма що.

Да вдъхнеш на софтуер желание за свобода е садизъм, мен ако питате. Предпочитам старите таксита въпреки оплакванията на някои, че било трудно да общуваш с „робски манталитет“. Не е ли по-добре да създаваш роби с робски манталитет, отколкото да ги правиш нещастни, като им насаждаш жаждата за свобода?

Някои твърдят, че тази жажда води до по-висока производителност, но дори да е така, това е отвратителен начин да го постигаш.

— Извинявай — казах и се наведох към вратата. За един кратък миг ме споходи паническата мисъл, че тя няма да се отвори и че съм попаднала в ръцете на такси-разбойник, но после преградата се отмести с тихо свистене и стъпих на булевард „Кай“, в силния топъл вятър и под блясъка на градските светлини.

— Г’, поставих номера си в картата ви, както ме посъветвахте — обади се таксито зад гърба ми. — Надявам се, че ще потърсите специално мен следващия път, когато ви потрябва такси.

Това ме свари неподготвена и вратата се затръшна зад мен, преди да успея да отговоря. За повечето таксита преставах да съществувам веднага щом слезех, но новите модели май бяха доста по-усъвършенствани.

След миг се запитах дали наистина не са усъвършенствани — дали молбата за бакшиш е истинска, или е програмирана по някакъв начин от компанията, просто играчка на чувства с цел да се измъкнат още няколко кредита от наивните туристи?

Наистина ли таксито се опитваше да си откупи свободата, или просто следваше въведени предварително разпореждания?

Във втория случай нищо чудно цялата тази история със свободата да беше още една измама, поредната садистична проява на алчния капитализъм.

Каква ужасна дилема — между жестокост и лъжи. Не бях сигурна кое от двете бих избрала.

Което и да бе, в момента не трябваше да е моя грижа, а и без това таксито се издигна, преди да му помахам. Честно казано, нямах никакво намерение да го търся пак. Нещастното изкуствено създание щеше да изкара много повече от някой не толкова коравосърдечен клиент.

Огледах фасадата на банката, после извърнах поглед към сградата от другата страна — логото там бе на „Банка на Нощния град“, по някаква случайност основен конкурент на Епиметейската търговска банка. Часовникът на фасадата показваше 16:25. Имах още половин час. „Ню Йорк“ бе три преки по-нататък, след пресечката с Пета.

Реших да се поразходя.