Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (19)

19.

Не зная защо държах да се срещна с Накада лично, но тази муха ми беше влязла в главата. Изглежда, по някаква причина го смятах за важно.

Срещата се състоя на неутрална територия. Уговорихме се за една малка закусвалня на Втора, в средата на Надкапана. Седях там и чаках под зорката охрана на горилите на Мишима, които се спотайваха по краищата на помещението. Накада пристигна със собствена горила и цял рояк антиграви за антураж.

Не ме позна, докато не я повиках.

— Г’ Накада! Насам!

Тя се приближи и ме изгледа отвисоко.

— Какво е станало с косата ти, по дяволите?

— Дълга история — отвърнах. — Няма да ви е интересна.

Тя повдигна рамене и седна.

Посочих горилата, едър мъж с лъскава черна кожа, която можеше и да е броня и в такъв случай бе по-високо качество от тази на хората на Мишима.

— Този трябва ли ни?

Тя го погледна през рамо, после му махна с ръка. Горилата излезе — и без това заради него не оставаше празно пространство в закусвалнята.

Повечето антиграви го последваха — остана само един, със златист капак, очевидно предназначен за много неща, но реших да не съм чак толкова придирчива. В края на краищата дори да го пропъдеше, Накада пак щеше да е натъпкана с импланти чак до костния мозък, а не можех да я помоля да ги остави отвън.

Донесоха ми поръчания чай със сладкиш и аз я попитах дали ще иска нещо. Тя поклати глава.

— Всичко, което искам, е да ми обясниш защо ме накара да идвам тук?

Не знаех точния отговор.

— Как върви проектът? — попитах.

Тя ме погледна намръщено.

— Проектът?

— Да, проектът. Нали се сещате, този, дето ще ви направи богата.

Очевидно насоката на разговора не й харесваше, но го премълча.

— Зле — отвърна. — Имат проблеми с картографирането на подземния район. Всичко ще се забави.

Кимнах съчувствено и казах:

— Жалко. Помните ли, че ми обещахте да ме информирате, когато бъде готово?

— Помня.

Играех на налучкване, опитвах се да уцеля верния път. Не бях сигурна какво правя, защо съм тук, нито защо присъства Накада. Знаех само, че трябва да разговарям с нея, и ето, че се срещнахме.

Очевидният въпрос бе дали да й кажа, че я мамят. Очевидният отговор бе — да. И наистина, защо да не й кажа? Не дължах на Орхид и Лий нищо.

Не бях сигурна дали това вече има някакво значение. По дяволите, нищо чудно цялата фалшификация скоро сама да излезеше на бял свят. Орхид сигурно възнамеряваше да изчезне веднага щом се натъпче с достатъчно мангизи.

Реших да опитам директния и открит подход.

— Г’ Накада, интересували ли сте се някога какво точно представлява проектът, който ви продават от ЕИПИ?

— Какво имаш предвид? — Тя ме погледна втренчено.

— Ами например, не ви ли звучи твърде хубаво, за да е истина? Проверявали ли сте дали въобще може да се получи? Обсъждали ли сте го с някого, пускали ли сте идеята им през анализираща програма?

Тя продължаваше да ме гледа.

— Не разбирам накъде биеш.

— Говоря за това дали доктор Лий и хората му могат да осъществят плана, както твърдят?

— Разбира се, че могат — изръмжа ядно тя. — Лий е един от най-добрите планетолози. Хората му са върхът.

— Специалистите също могат да лъжат, г’ Накада.

— Това пък какво значи?

— Значи, че всичко това е една голяма измама, това значи. Не могат да спрат въртенето на планетата, никой не може. Просто ви точат парите и ги прехвърлят на Прометей. Не е необходимо да ми повярвате. Намерете си някой независим планетолог и го накарайте да провери. Просто са ви изиграли.

Тя ме погледна с изражение, което бе на крачка от абсолютната ненавист.

— Лъжеш. Ти си тази, която се опитва да ме измами.

— Не, за жалост. Това е самата истина.

— Лъжеш — повтори тя. — Защо им е да ме мамят?

— За пари, разбира се.

— Не! — Тя тръсна глава. — Ти лъжеш! — Изведнъж лицето й се проясни, сякаш я беше споходила гениална идея. — Да не би някой да те е наел, за да ми ги отмъкнеш? Да ги накараш да работят за друг?

— Никой не ме е наемал.

— Някой все трябва да го е направил — упорстваше тя. — Някой се опитва да ми попречи.

— Мислете каквото си искате — казах, изумена от неспособността й да възприема реалността, когато е в противоречие с желанията й.

Опитах се. Опитах се честно да й разкрия какво се случва. Не съм виновна, че отказа да го приеме. Направих каквото можах, за да възтържествуват истината и справедливостта. Но ако имаше човек на този свят, който да заслужава да бъде измамен, това бе Саюри Накада. Орхид почти ми стана симпатичен — представих си какво си е помислил, като е видял толкова много пари в ръцете на наивничка като нея.

Разбира се, ако по-късно тя решеше да провери, а после пратеше Орхид и Лий на реконструкция, нямаше да плача за тях.

В момента обаче имаше само още едно нещо, което исках да обсъдя със Саюри. Имах клиент, за когото трябваше да се погрижа. Това, че Поли и Бобо Ригмус вече нямаше да обикалят из Западния край, за да прибират парите, не означаваше, че няма да го прави друг.

— Има още нещо — казах с привидно нехайство. — Не зная дали го споменах предния път. Нали разбирате, човек понякога забравя.

Тя седеше и ме изпепеляваше с поглед. Всъщност може би не знаеше, с тази орда импланти, които се надпреварваха да я държат в течение на всичко. Или не искаше да признае.

— Става въпрос за едни хора, които познавам — продължих. — Живеят в Западния край, в някои от сградите, които сте купили.

— Бездомници — изсъска тя.

Кимнах.

— Наречете ги както щете.

— Мързеливци! Търтеи! Искам да плащат наем като всички, или да си вървят. Не желая да са там, когато хората ми започнат да чистят.

Вдигнах ръка.

— Г’ Накада. Мисля, че реагирате прибързано. Те не са толкова лоши хора.

Лъжех, разбира се — бяха утайката на обществото. Но освен това бяха мои пълноправни клиенти.

— Какво ти влиза в работата? — попита тя.

— Приятели са ми — излъгах. — Не искам да ги гонят.

— Аз пък искам… — заяви тя със злост, която говореше, че го приема лично. Помислих си, че идеята за наемите трябва да е била нейна, а не на Орхид. Съмнявах се Орхид да е предполагал колко ядове ще му създаде това.

— Г’ Накада — прекъснах тирадата й. — Надявам се да промените решението си.

— Че защо?

— Защото в противен случай ще съм принудена да изкарам в мрежата всичко, което знам за вашия: малък план с института. А така печалбата ви ще пострада сериозно.

— Това е шантаж — заяви тя.

Повдигнах рамене.

— Наречете го, както искате. Разполагам с нужната информация и мога сама да решавам как да постъпя с нея, или да ви продам правото си да я разпространявам. Щом смятате, че е шантаж, хубаво. Е, какво предпочитате? Да го пускам ли в мрежата, или не?

— Не! — почти извика тя и аз чак подскочих от изненада.

— Значи се договорихме. Хубаво ще е да го имаме в официален вид. Не говоря за трайно споразумение, само нещо временно, докато приятелите ми се преместят. Като например: съгласна съм да не изнасям пред обществеността нито пред никой друг освен партньори или близки роднини информация, засягаща вашите инвестиционни планове или сделки с нетърговски научни организации, и обвързвам с настоящото споразумение всички мои партньори и роднини. В замяна на това вие обещавате да не събирате наем от хората, обитаващи ваши имоти в Западния край, да речем, през следващите три години.

— Твърде дълго — изсумтя Накада.

— Хубаво де. Докато не сте готова да започнете ремонт на сградите, или до три години — което дойде първо. Денят, в който се появи ремонтната ви бригада, ще е последният за наемателите. Как ви звучи?

— Откъде да съм сигурна, че няма да поискаш още нещо? — попита тя.

— Това ще е последното ни споразумение. Ако си позволя да разпространя информация или да отправя нови искания, ще го смятаме за нарушаване на договора — тогава можете да предявите към мен всички предвидени от закона претенции.

Тя помисли за миг и кимна.

— Става.

Малкият златист антиграв разполагаше с всичко необходимо за сключването на договора и след петнайсет минути си стиснахме ръцете и се разделихме.

Не зная къде отиде тя. Аз се прибрах у дома. Преди това благодарих на горилите на Мишима и ги освободих. Казах им, че повече няма да се нуждая от помощта им.

Случаят беше приключен, поне доколкото зависеше от мен. Седнах на бюрото в офиса и прегледах отново записките и бележките си, за да проверя дали не съм пропуснала нещо. Не виждах какво. Договорът ми беше да накарам новия собственик да преустанови преследването на бездомниците и това бе изпълнено, съгласно официалното споразумение с Накада. В добавка си бях поставила задачата да разбера какво става и каква е целта и с това вече бях наясно. Орхид и Ригмус бяха направили опит да ме убият, но аз бях взела мерки да не повтарят.

Като че ли всичко беше наред. Заех се да чистя информацията от активната памет.

После компютърът изписука, натиснах едно копче и на екрана се появи лицето на Мишима.

— Здравей, Хсинг.

— Здрасти, Мишима — отвърнах.

— Е, как мина?

— Кое как мина?

— Срещата със Саюри Накада.

Не ми беше особено приятно, че ме пита за това. Вече имах известни колебания относно партньорството с него. Винаги съм работила сама, по свой начин и със собствено темпо, и да имам партньор, с когото непрестанно да се съобразявам, ми се струваше твърде голямо предизвикателство. Изглеждаше примамливо, докато лежах в болницата с нови очи и нова, гладка като на бебе кожа и се чувствах безпомощна и уязвима при мисълта как ще се изправя срещу злодея Орхид, но вече не беше така.

Все още му бях благодарна заради горилите, да не говорим за болничните разходи, но не ми харесваше, че ме разпитва за лично мои си неща.

— Добре мина — отвърнах, като се постарах да прикрия недоволството си.

— Какво получи?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво получи от Накада? Колко ще ти плати, за да си мълчиш?

— Нищо няма да ми плати — отвърнах. — Съгласи се само да остави бездомниците на мира.

Той се втренчи в мен. После каза:

— Виж какво. Не ми се ще да започнем да се караме още отначало. Дай да избягваме противоречията, доколкото ни е по силите. Но и да не крием нищо един от друг, съгласна?

— Разбира се — отвърнах. — Лично аз не крия нищо.

— О, стига, Хсинг. Отишла си там с цялата информация за тази измама, с всичко, което е необходимо, за да докажеш на дъртия Накада, че внучката му е кръгла идиотка, и се връщаш без пукнат грош. И очакваш да ти повярвам?

Беше мой ред да го изгледам втренчено.

— Добре, Мишима. Защо не ми кажеш как според теб е минало?

Той ме изгледа така, сякаш току-що съм му предложила да купя новороденото му отроче на обидно ниска цена.

— Ами хубаво — рече. — Отишла си при Накада и си й казала, че е била измамена, че Орхид, Ригмус и Лий са й скроили номер, след който ще изглежда пълна тъпачка. Предполагам, че тя самата го е подозирала от известно време — в края на краищата всичко това е твърде хубаво, за да е истина. Подхвърлила си, че навярно дядо й ще се заинтересува какво прави милата внучка с парите му. Може би дори си намекнала, че ще му кажеш, ако възникне необходимост. Тя е доловила намека и е попитала колко ще струва да не възниква подобна необходимост и после сте преминали към пазарната част на разговора. Едва ли е дала много, защото е стисната, но половината от полученото е мое, Хсинг. Е, каква е сумата?

Поклатих глава.

— Нищо не си разбрал, Мишима. От самото начало.

— Добре де, кажи ми ти как мина — настоя той.

— Първо ти ми отговори на един въпрос. Откъде знаеш, че е било измама?

Той млъкна и ме погледна объркано. Чак сега се сети, че никога не съм му казвала нещо подобно. Би могъл да каже, че го е разбрал сам, но изглежда, усети, че се издал и че няма смисъл да увърта.

Накрая реши да е искрен.

— Проникнах в компютъра ти.

— Ей, партньоре — подметнах. — Много мил жест, нали? Рядко се среща подобно доверие.

— О, стига, Хсинг — изпъшка той. — Ти беше твърде заета. Нали сме партньори. Просто ни спестих време и излишни пререкания.

— Ще ти кажа нещо, Мишима. Не мисля, че с теб ще се спогодим.

— О, я стига! Не говориш сериозно.

— Напротив. Но не бери грижа. Зная какво ти дължа. Не съм го забравила. Просто не смятам, че това наше партньорство ще просъществува. Но няма да те прецакам, повярвай ми. Не мисля, че ще се получи, и толкоз. Казвам ти го още сега.

— По дяволите! — изруга той. — Добре, да забравим партньорството. Но ти си ми длъжница, Хсинг, така че кажи ми какво получи от Накада.

— Казах ти вече. Всъщност защо не ни подслуша, докато си бъбрехме в закусвалнята? Ако го беше направил, сега нямаше да упорстваш.

Говорех насмешливо, но Мишима го прие сериозно.

— Накада е обградена със заглушаващо поле. Цяла система от антиграви. Не можах да си пробия път. А тези тримата глупаци, дето ти ги заех, дори не си направили труда да ви подслушат. Решили, че аз ще имам грижата за това. Дори Джърси…

— Това оня с хромираното лице ли е?

Той кимна.

— Знаеш ли, може да са ни чули, но да са решили, че няма смисъл да ти казват. Предположили са, че това си е наша работа.

— Не ми ги пробутвай тия — изръмжа Мишима. — Тия типове работят за мен, нали така. Не били чули нищо! Хайде де!

— Какво толкова? Нали ти казах какво стана.

— Ами кажи ми още веднъж, но дай и подробности.

Кимнах.

— Добре, съгласна. Но недей да си роб на собствените си предположения. Казах на Накада, че планът е пълна измислица. Тя не ми повярва. Така е, каквото и да си мислиш. Не повярва на нито думичка, помисли си, че всъщност аз се опитвам да я измамя, да й измъкна сделката. Онези здравата са я подковали.

— О, я стига! Не може да е чак толкова тъпа.

— Истина е. Кълна се. Ще ти го пусна по жицата и ще се закълна. Подложи ме на тест за лъжа, ако искаш. Тя просто не ми повярва.

— Хсинг, никой не е толкова тъп! — настоя той.

— Някога срещал ли си се с Накада? — попитах. — Тя не е тъпа. Просто е свикнала да вярва в това, което й е изгодно. Някой й казва, че ще спре изгрева и че от това тя ще направи куп пари, и тя го приема, без дори да се замисли.

— Това е безумие!

Свих рамене.

Не беше чак такова безумие. Двамата с него бяхме от Епиметей, само дето аз имах по-развинтено въображение. Понякога си мечтаех, че зората няма да пукне, но за него това бе неизбежно. Бе живял с тази мисъл цял живот. Идеята да се спре въртенето на планетата му се струваше глупост, като тази да изключиш гравитацията. Не можеше дори да си представи, че Накада вижда нещата различно. Че за нея градовете са нещо постоянно и че мисълта, че този тук някой ден ще пусне кепенците и ще умре, е анатема.

Истината лежеше някъде по средата, сигурна бях. С време, с много пари и с много компетентни хора вероятно Нощният град би могъл да бъде спасен — но не си заслужаваше цената. Това щеше да е един от най-великите инженерни проекти на всички времена, сравним с тераформирането на Венера, само дето накрая щеше да спечели един-единствен град, а не цяла планета. Лоша инвестиция — макар и напълно възможна.

— Вярвай, каквото си щеш — рекох. — Но Накада не мисли, че това е фалшификация. Все още държи информацията да не се разпространява и дори сключихме споразумение — аз ще пазя тайна, а тя ще остави бездомниците на спокойствие. Това е всичко. Само това поисках.

Той отново ме погледна невярващо.

— Хсинг — рече. — Май ще взема да ти повярвам. Но ако е истина, тогава ще попитам — какво, за Бога, не ти е наред, че не използва подобна възможност?

— Не работя по този начин — отвърнах. После прекъснах връзката.

Почти очаквах да се обади отново, но той не го направи. Поне не се наложи да продължавам с обясненията.

За мен всичко беше съвсем ясно. Аз съм детектив. Задачата ми е да откривам разни неща. Продавам на хората информация. Мълча, когато ми платят за това.

Но не съм изнудвач. Накада не ме бе наемала да откривам нищо, така че не можеше да ми плати, за да мълча.

Бях откраднала тази информация от нея, защото ми трябваше за моя клиент. Информацията не е като имота — можеш да я отмъкнеш, без да се почувства липсата й. Няма закон за запазване на информацията. Можеш да я размножаваш до безкрайност.

И въпреки това си оставаше информация на Накада. Нямах право да я разпространявам просто така. Да взема пари от нея, за да си държа устата затворена, щеше да е равносилно на кражба.

Е, може да ви се стори лицемерно. Аз наистина я изнудих да остави бездомниците да си живеят там. Но какво да се прави. Това беше част от задачата. Аз също трябва да оцелявам.

Поне се опитах да запазя достойнството си. Опитах се да действам според представите си за справедливост. Саюри си имаше достатъчно проблеми със сляпата си вяра в онова, което й продаваха типове като Орхид и Лий. Не бих могла и аз да се наредя на опашката от негодници, каквото и да ми струва това.

Накада не ми бе направила нищо лошо.

Плюс още един, по-прагматичен довод. Изнудвачите не живеят дълго. Не беше проблем да ми плати това, което можех да поискам. Бихме могли да се спазарим, дори да сключим договор, без дори да казвам какво й продавам, и тя щеше да е сигурна, че поне на първо време няма да се върна за още.

Но ако се полакомях за пари, какво щеше да ми попречи да го направя отново? Когато залозите растат, хората започват да се държат неразумно. Саюри го знаеше не по-зле от мен и току-виж вземеше мерки за това. И тогава някоя сутрин щяха да ме намерят в канавката, полуизядена от колония псевдопланктон.

А както казах, Саюри Накада не ми бе направила нищо.

Ако ставаше дума за Орхид, Ригмус или Лий, ако парите бяха у тях, тогава нещата щяха да са различни. Те ми бяха длъжници, също както аз все още бях длъжница на Мишима. Но аз имах приблизителна представа колко са успели да измъкнат и не беше достатъчно, за да ме съблазни. Знаех, че ако им го отнема, ще намерят начин да ми го върнат — щяха да са притиснати, а притиснатият в ъгъла хищник е способен да прибягва до неразумни постъпки. Ако им оставех достатъчно, нямаше да си заслужава да се занимават с мен.

Вярно, че ако си резнех дори малко от баницата на тези осмината, щях да мога да напусна планетата в относителен комфорт, но щях да си осигуря осем непримирими врагове, всичките също с перспективи да се преместят на Прометей.

Не зная. Истината е, че не бях премислила всички за и против. Действах по инстинкт, както правя обикновено. И освен това никога не изнудвам никого.

Проблемът бе, че нямаше как да го обясня на Мишима.

Оставаше още една последна подробност. Бях си свършила работата, беше време да си получа хонорара. Зар Пикънс ми дължеше сто и пет кредита.

Да го търся чрез компютъра беше безнадеждна работа. Така че повиках такси.