Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (11)

11.

Но щом се озовах на улицата, под непрестанните пориви на вятъра, си спомних нещо, което бях забравила — същото, дето бе висяло цяла нощ пред прозореца ми. Погледнах нагоре. Машинката си беше на мястото — точно където я бях видяла последния път.

— Още ли си тук? — попитах.

— Да, Хсинг, още съм тук — отвърна шпиониращата камера.

Зяпах я с престорено любопитство, докато чаках таксито, и обмислях разни неща.

Не се и съмнявах, че Саюри Накада няма да погледне с добро око на присъствието на камерата. Нещо повече, нямах никакво желание да позволявам на Големия Джим Мишима да разбере, че се срещам с Накада. Никой не биваше да узнае за това. Не бях сигурна в какво се забърквам и не ми се щеше и други да са в течение на делата ми.

Освен това откъде можех да съм сигурна, че камерата е на Мишима? Това беше само предположение, засега без потвърждение. Може Орхид да ме бе надушил от самото начало, още когато Зар Пикънс цъфна на вратата ми, и ми бе лепнал това любопитно око, като ме бе оставил да си мисля, че е на Големия Джим.

Малко вероятно, но не бих казала и невъзможно.

Сега, когато вече бях почти сигурна, че съм на прав път и че там, където отивам, няма да е безопасно, камерата започваше да се превръща в сериозна пречка. Достатъчно грижи си имах да не проникне някой в компютъра ми, ами трябваше да се съобразявам и с непрестанното й присъствие и тормоз. Защото това си беше тормоз. В края на краищата, ако някой наистина искаше да ме държи постоянно под наблюдение, щеше да ми лепне интелигентен микроорганизъм, който не само да се храни от мен, но и да праща съобщения на притежателя си за всяко мое движение и действие. А не тази проклета камера, която бръмчеше като свръхголяма муха.

О, да, чувала бях да разправят, че интелигентните микроби били всъщност по-тъпи и от знаете какво и че съобщенията, които пращали, често били неразгадаеми или лишени от смисъл, и можеше да има нещо вярно в това, но все пак вършеха по-добра работа от летяща кутия от пластмаса и хром. Камерата може да е много удобна за далечно наблюдение и да се използва многократно, но се вижда, прави впечатление и лесно можеш да се отървеш от нея, както стана в „Манхатън“; освен това може да бъде заглушавана и дори изключена, ако се наложи. Интелигентните микроорганизми са невидими с просто око, придружават те навсякъде, не можеш да се освободиш от тях, нито да ги екранираш, без да предприемеш сериозни мерки.

Но може би Мишима — ако беше Мишима — работеше с каквото разполага и не даваше пукната пара, че ме подлага на тормоз. Да речем, че бе пуснал камерата да кръжи из Капана, с въведени моите данни, и тя ме бе засякла случайно, а после не му се е занимавало да продължи следенето с микроорганизми. Че не целеше да ми досажда, а по-скоро го мързеше.

Реших, поне засега, да се придържам към тази версия. И да съм разумна и възпитана.

— Ей — провикнах се. — Разкарай се. Излизам по работа — моя работа, а не твоя. Няма да ходя в Капана, тъй че не желая да се влачиш с мен.

— Съжалявам, Хсинг — отвърна камерата. — Правя каквото ми наредят, а ми заповядаха да те следя. — Обективът бе фокусиран право в окото ми.

— Добре де, защо все пак не се свържеш с твоя шеф и не провериш дали не си е променил намерението? Но го предупреди, че започва да ми писва.

— Хубаво, ще попитам — рече камерата. — Но не храни големи надежди.

Не хранех никакви. Просто стоях и чаках таксито.

То се приземи на тротоара до мен — стар индипендънт с износена реклама на казино „Круиз“ отстрани. Вратата се отмести и влязох. Дадох един адрес в Източния край — не този на Накада, но близо.

Таксито се издигна и камерата ме последва. Почти веднага отнякъде изникна цял рояк рекламизатори. Облегнах се на седалката, загледана в светлините зад прозореца.

Когато наближихме източните граници на Надкапана, рекламизаторите ни оставиха, а един, по-малък и с допълнителни опции, който се бе промъкнал незабелязано през филтъра в купето, се саморазруши, осъзнал, че е попаднал извън разрешените за действие граници. Не зная какво бе смятал, че ще постигне в купето, а може би го бе пуснало самото такси, но така или иначе постъпката му бе доста глупава. Остави петно топла оранжева пластмаса на седалката до мен. От миризмата на изгорено за миг ми призля.

Обърнах се и погледнах през задния прозорец.

Камерата продължаваше да ме следва, на около метър зад нас, фиксирала обектива право в мен.

След няколко минути се приземихме на адреса, който бях дала, платих, забавих се една-две секунди и излязох. После отстъпих назад и погледнах камерата.

— Е, каква е програмата? — попитах. — Ще се откачиш ли от мен, или си търсиш белята?

Машинката изписука и отвърна:

— Изпълнявам заповеди, Хсинг. Никаква промяна. Съжалявам.

— Аз също — рекох. Махнах на таксито и вратата се отвори. Скочих вътре.

— Искам пълно екраниране — казах. — За всякакви наблюдения.

— Да, г’ — отвърна машината и прозорците потъмняха. Сега вътре светеха само светлините на таблото. — Накъде?

Дадох адрес на Източна Денг и си разкопчах сакото. За миг се подвоумих. Дали наистина исках да го направя?

Имаше и други възможности, разбира се. Бих могла да опитам да се скрия. Да използвам заглушител. Да се отърва от камерата за известно време, макар че със сигурност щеше да ме открие.

Не, нямаше какво повече да си играя. Каквото и да ме очакваше, не можех да допусна Големия Джим или някой друг да бъде в течение на разследването. Време беше да му дам урок — и то такъв, който се запомня. Да бягам, да се крия или да я заглушавам, това бяха само временни решения. Не биваше да допускам повече да се намесват в личния ми живот. Камерата трябваше да изчезне. Извадих пистолета и го включих.

Той завибрира леко в ръката ми, докато се пробуждаше.

— Една цел — инструктирах го. — Летяща камера. Трябва да бъде унищожена с един изстрел. Не зная дали е въоръжена — твърди, че не е.

Не бях сигурна дали разбира всички думи, но предполагах, че поне схваща същината. Останалото бе въпрос на автоматични режими и програмиране.

Налагаше се да се осланям почти изцяло на него, тъй като си давах сметка, че реакциите на камерата ще са много по-бързи от моите. Мога да се меря с обикновен човек и при нормални обстоятелства, но когато се изправям срещу машина, се налага и аз да използвам машина.

— Свали ме тук — наредих на таксито. — Ще се поразтъпча.

— Г’, това в ръцете ви оръжие ли е? — попита таксито. Говореше спокойно, но предполагам, че беше доста разтревожено — като свободна машина, то само покриваше всички разходи, нямаше собственик, който да го защитава, в случай че бъде обвинено за нарушаване на законите в града. А машина, осъдена за углавно престъпление в Нощния град, не подлежи на реконструкция — просто отива за скрап.

— Не се тревожи — побързах да го успокоя. — Имам разрешително. И не се плаши — не смятам да те принуждавам да ме возиш безплатно. — Извадих картата и я пъхнах в цепката. — Ето, виждаш ли?

— Да, г’ — отвърна таксито, много мила и добра машина. Измъкнах картата, прибрах я и задържах дъх, докато машината се спускаше плавно към улицата.

Вратата се отвори, зърнах камерата, насочих оръжието и натиснах спусъка.

Усетих леко потрепване, докато пистолетът прихващаше целта, после той издаде страховит нисък и мощен звук: почувствах го не само с ръцете, но чак до мозъка на костите си. Около мен се разхвърчаха ситни лепкави отпадъци от омекотителя на отката, но въпреки това сътресението ме отхвърли назад — ВГ-2 е само пистолет в края на краищата, невъзможно е да е напълно лишен от откат, особено когато е зареден с куршуми за повишена гравитация. Усещах дясната си ръка, сякаш съм я ударила в стена, боляха ме всички стави и мускули чак до рамото. Блъснах с гръб облегалката и в същия миг последва нов трясък — от избухналата камера. Беше като да се спука огромен двуметров балон. Във всички посоки се разлетяха парченца; някои затропаха по паважа и купето на таксито.

Седалката под мен изскърца отчаяно, опитваше се да се нагоди към тялото ми и променената тежест.

В мига на изстрела бях затворила очи — винаги го правя, за да не ме заслепи блясъкът. Когато ги отворих и фокусирах поглед, от камерата бе останал само ситен прашец и отломки, пръснати навсякъде по улицата. Някои бяха нагорещени до червено; тези, които имаха донякъде аеродинамична форма, продължаваха да се реят из въздуха, но нито една не бе по-голяма от нокътя на палеца ми.

Обичам си го моя сони-ремингтън ВГ-2. Много яко пушкало. Казвали са ми, че на планетите с висока гравитация, за които е предназначен, не причинява по-големи щети от обикновен пистолет на Епиметей, но тук, в Нощния град, където гравитацията е едва девет десети от земната, мога да разчитам, че ще се справи почти във всякаква ситуация. Ако се налага да стрелям, не бих искала противникът ми да има шанс да отвърне на огъня, а с ВГ-2 това е почти гарантирано.

— Извинявай, че поизцапахме — подхвърлих на таксито, имах предвид петънцата от омекотителя. Според указанията би трябвало да не оставя петна, да не мирише, нито да се изпарява и да изчезне след деветдесет секунди. Но това никога не става. Не зная дали защото не почиствам пистолета си редовно, или има някаква грешка в сместа, а може би градският въздух е твърде замърсен, но винаги оставя сивкави лекета. Този път половината бяха по тапицерията в купето. Останалите бяха по дрехите ми. Няколко парченца от камерата също бяха паднали върху покрива и тъй като бяха силно нагрети, вероятно щяха да оставят следи от изгаряне.

— Прехвърли ми сметката за почистване — посъветвах таксито и за трети път пъхнах картата в процепа. — Ако има достатъчно, за да я покрие де. Ако остане, вземи и нещичко за себе си, заради неприятностите. — Надявах се, че бакшишът ще умилостиви машината да не вика ченгетата.

Така и стана. Във всеки случай впоследствие никой не ме потърси за това.

— Да, г’ — рече тя. — Това ли е всичко?

— Не. — Облегнах се удобно на седалката и прибрах пистолета. — Затвори вратата и ме откарай на „Секизава“ 334. — Това беше на две пресечки от Накада. Мислех да измина останалата част пешком.

Разгънах няколко пъти схванатата си ръка. Симбиотът вече беше потиснал болката.

Стана ми мъчно, че бях постъпила по този начин с камерата, но какво пък, тя бе само тъпа машина. Нямаше чувство за съхранение, а нищо чудно дори да не беше разумна.

Зачудих се какво ли ще предприеме Мишима, след като бе изгубил досадното си апаратче. Готова бях да се обзаложа, че няма да е особено щастлив. Не че ми пукаше.

Таксито ме остави на „Секизава“. Излязох навън, почаках да се изгуби в небето и едва тогава продължих по пътя си.

Не се оказа никак трудно да открия дома на Накада, тъй като бе разположен на площ колкото цял малък квартал. Голяма елегантна къща, боядисана в бяло: сега аленееше, заради разсеяната светлина на Ета Кас Б. Небето зад нея бе скрито от розова мараня и всичко това й придаваше мъртвешки и зловещ изглед, сякаш бе свърталище на призраци. И да имаше прозорци, за момента бяха скрити, а може би бяха направени така, че да пропускат светлина само в едната посока. Във всеки случай не виждах нищо да свети вътре.

Не виждах също така и врата, или нещо, което да наподобява вход, но предположих, че се слива с оградата и е умело замаскирана. Нищо чудно. Богаташка мода за хора, които могат да си я позволят, а Саюри Накада със сигурност можеше. Ако бях поканена или идвах по предварителна уговорка, някой вероятно вече щеше да ме чака отпред или поне да ми отвори вратата. И тогава сигурно щяха да светят и светлините.

Никой не ме очакваше, нито бях поканена, но щях да го преживея. Възможно бе дори Накада да не си е вкъщи, но нямаше да позволя на подобна дребна подробност ме спре. Все някой щеше да има вътре, пък дори и да е най-обикновена програма.

Спрях на мястото, където предполагах, че се намира вратата, и изведнъж осъзнах, че продължавам да стискам пистолета — бях го изключила, но така и не го бях прибрала в кобура. Въпреки че подобен пропуск би трябвало да ме обезпокои, реших, че поне засега ще е най-добре да продължавам да го държа така, че да се вижда. Точно сега нямах нито време, нито нужното търпение да се правя на изтънчена. Не бях сигурна дали таксито не е повикало ченгетата. Не знаех и дали Мишима вече не е тръгнал да ме търси. Вече бях опитала да се свържа с Накада, но безуспешно. А както казах, когато се блъснеш в стена, или я заобикаляш, или пробиваш дупка в нея.

Насочих пистолета към случайно избрано място върху фасадата, включих го отново и произнесох със силен глас, но без да викам:

— Това оръжие е заредено с бронебойни експлозивни куршуми, които могат да предизвикат ужасно сериозни щети. Трябва да говоря със Саюри Накада. Нека излезе отвън, или ме пуснете вътре и ще прибера пистолета, но ако упорствате, ще пробия няколко доста скъпи дупки в стената. Ако не си е у дома, бих искала да я почакам вътре. Какво избирате?

Почти очаквах да бъда превърната в бълбукаща протоплазма от някоя страховита охранителна машинка, за каквато дори не съм чувала, но вместо това един глас обяви:

— Моля, проявете търпение. В момента съобщаваме на г’ Накада.

Зачаках. Усещах как пистолетът вибрира нетърпеливо в търсене на цел, каквато засега не бях задала.

След трийсет секунди, които ми се сториха като цяла година, чух друг глас, с носов тембър, какъвто машините не притежават.

— Говори Саюри Накада. Коя, по дяволите, сте вие и какво търсите тук?

Отклоних лекичко оръжието.

— Г’ Накада — рекох. — Ако това наистина сте вие, бих искала да си поговорим някъде насаме относно едни ваши планове да купите евтино града, а после да спрете изгрева. Ако не желаете да го обсъждате, мога да го предоставя на обществено внимание в мрежата — програмирала съм компютъра си да го направи в определен час. — Жалко, че наистина не се бях сетила за това, вместо да го използвам като блъф. Вярно, че нямах кой знае каква информация и повечето предположения все още бяха само в главата ми — така и не бях успяла да си купя имплант с резервна памет. Дадох си сметка, че ако сега умра, и малкото, което знам, ще си отиде с мен.

Разбира се, Накада нямаше как да знае, че блъфирам. Обещах си, че ако живея достатъчно дълго, за да се прибера в офиса си, следващия път ще взема предпазни мерки.

Оставих я да помисли около минута, после прибрах пистолета в кобура и се закопчах.

— Какво избирате? — попитах.

Тя продължаваше да мълчи и започнах да се безпокоя дали не е повикала помощ, или нещо подобно. Навярно имах подозрителен вид за минувачите, застанала на тротоара пред богаташкия дом и втренчила поглед във фасадата.

После гласът, който твърдеше, че е на Накада, попита отново:

— Коя сте вие, по дяволите?

— Казвам се Карлайл Хсинг. За всичко останало бих предпочела да разговаряме насаме, вместо да крещя на улицата. — Вярно, че още не се дерях с цяло гърло, но това беше, защото вярвах в качествата на охранителните системи.

— Е, добре — склони тя. — Влизайте. — В стената неочаквано се появи врата, не точно там, където предполагах, и вътре блесна светлина.

Обмислих възможността да попадам в клопка, с която не ще мога да се справя, но такъв риск винаги съществува. Страхливците не печелят големите залози, напомних си.

Входната врата беше почти скромна на вид, но предполагах, че е аморфна — навярно й придаваха различен изглед съобразно гостите, което означаваше, че аз не заслужавам кой знае какво внимание. Въпреки това още в коридора ми направи впечатление финият строеж на стената, изящните мебели, богатите цветове и разбира се — просторът. Навярно това помещение спокойно можеше да се мери с новобрачния апартамент в „Екзелсис“, който — според скромните ми представи — трябваше да е върхът на лукса.

А откъде знам как изглежда апартаментът за новобрачни в „Екзелсис“ си е моя работа, но със сигурност не защото съм била там за първата си брачна нощ.

На една от стените се появи нова врата и пристъпих през нея — в тясна малка стая в черно и сребристо и холограма на едната стена, изобразяваща някаква планета откъм космоса. Не беше Епиметей, защото се въртеше. Зад мен се издигна диван с копринена тапицерия и аз се отпуснах предпазливо върху него, с изправен гръб. Музиката беше старомодна и почти досадна, но не й обръщах внимание.

Миг по-късно от мрака пред мен — бях го взела за отсрещна стена — изникна още един диван, на който седеше млада жена.

Ако не беше Саюри Накада, беше ужасно добра имитация — бях я разглеждала на записи от всички възможни ъгли и жената срещу мен напълно покриваше предварителните ми представи. Имаше дълга черна коса, пусната свободно; не личеше да е изкуствена. Кожата й бе с мек златист оттенък, скулите й май бяха естествено изваяни. Беше красива. Напълно обяснимо, при парите, които притежаваше.

Разбира се, като казвам, че очите и косата й бяха естествени, това е само предположение. Те изглеждаха естествени, но със същия успех можеше да се е родила русокоса и синеока.

Беше с дълга рокля с менящи се цветове, предимно в златисти и сини нишки. В контраст с облеклото й аз носех червено сако и бял панталон. Постоянни цветове, но бях на работа и не се налагаше да развличам себе си и околните с игра на оттенъци.

Пък и предпочитах да не се набивам в очите на минувачите, особено когато посещавах места като Капана.

Краката й бяха дълги, беше боса и ме гледаше така, сякаш съм насочила пистолета в лицето й, вместо да издува пеша на сакото ми.

Отново се зачудих дали това наистина е Накада. Би могла да си позволи двойник, стига да поискаше. Можеше да е холограма, симулация, дори клонинг.

Всъщност поне засега това нямаше особено значение. Важното беше думите ми да стигнат до онзи, който дърпа конците.

Известно време се разглеждахме и аз се надявах лицето ми да не изразява такава нескрита враждебност, каквато се четеше на нейното.

— Искахте да говорите с мен — подкани ме тя.

— Да, г’ Накада — отвърнах. — Така е.

— Е. — Тя махна с ръка. — Говорете.

— Не зная откъде да започна. — Намръщих се. — Всъщност ме интересува само едно — как точно възнамерявате да попречите на Нощния град да се завърти към дневната страна?

— Защо? — попита тя и очите й блеснаха. — Какво ви влиза в работата? И кое ви кара да смятате, че имам подобни планове?

Ето го и потвърждението, че съм на прав път — най-важният въпрос бе на последно място. Защото ако грешах, или въобще нямаше да ме пуснат тук, или това щеше да е едничкото, което да ме попита.

— Г’ Накада, влиза ми в работата, защото живея в този град — заговорих бавно и високо. — Родила съм се в Нощния град, израснала съм тук и през целия си живот не съм била отвъд стените на кратера. Градът е важен за мен и ме вълнува всичко, което се отнася до бъдещето му. Затова ме интересува. А кое ме кара да мисля, че имате подобни планове? Някои неща, които открих в хода на едно разследване.

— Разследване? — За миг на лицето й се изписа изненада. — О, вие сте онази детективка. — От начина, по който се движеха очите й, заключих, че не е стигнала сама до този извод, а е получила информацията по вътрешни канали. Вероятно поддържаше постоянна връзка — дори няколко. Сигурно разполагаше с по-голям контрол върху компютъра си, докато седеше тук, отколкото аз, когато бях включена директно в моя.

— Да, аз съм — потвърдих.

— Но как го открихте? И след като твърдите, че сте наясно с всичко това, не знаете ли и какви са ми плановете?

Реших, че се опитва да хитрува, да разбере какво зная и какво не, като се преструва на смутена глупачка. Нямах нищо против тази малка игра: най-добрият начин да измъкнеш информация от някого, без да бърникаш в мозъка му, да го упояваш или изтезаваш — все неща, които не бих могла да си позволя с човек, чиято фамилия е Накада — е да го накараш да смята, че е по-умен от теб, та да си свали гарда.

— Г’ Накада, установих, че купувате големи парцели и имоти в града — започнах отдалеч. — Открих също така, че сте водили тайни разговори с ЕИПИ — разговори, които те не желаят да коментират. Някои хора споделиха с мен, че в ЕИПИ има ваша група, която работи над проблема как градът да остане откъм сенчестата страна и тогава новите ви имоти ще се превърнат в огромно състояние. Това е всичко, което успях да узная досега, и трябва да ви призная, че никак не ми харесва. Искам да ми кажете как точно възнамерявате да задържите изгрева на слънцето.

— ЕИПИ? — повтори тя учудено, после очите й отново направиха онова странно движение. — Ах, институтът!

Питах се как е възможно да живееш на Епиметей толкова дълго и да не знаеш, че го наричат така. Тази жена, осъзнах, живееше напълно откъсната от града, а вероятно и от целия обкръжаващ я свят.

— Да, институтът — потвърдих.

— И те отказаха да ви обяснят каквото и да било, така ли?

— Така.

— Ами, много добре са направили. — Тя едва сдържа доволната си усмивка.

— Г’ Накада — почнах, поизгубила търпение. — Не ми казаха нищо, защото нямат право. Те работят за вас. Но ако и вие не ми кажете, ще се наложи да разправя всичко това пред целия град. Може да не зная много, но е достатъчно, за да убедя хората, че замисляте нещо. Смятате ли, че след това ще продължите да купувате евтино онези имоти? Искам да чуя от вас с какво се занимавате, в противен случай ще се постарая да проваля цялата сделка. — Опитвах се да говоря настойчиво и твърдо.

Тя махна с ръка.

— А какво ще кажете, г’ Хсинг, ако вместо това пусна една почистваща програмка в компютъра ви. А вас премахна от този свят, разбира се.

Беше мой ред да поклатя глава.

— Сигурно знаете, че няма да е толкова лесно, г’ Накада. Аз съм частен детектив с легално разрешително, в добро здраве и все още сравнително млада. Ако умра внезапно, градската полиция ще получи копие от всички мои файлове от секцията „в случай на смърт“, а там съм описала подробно над какво работя в момента. Съмнявам се, че можете да проникнете в тази секция, без да си създадете сериозни проблеми, а точно сега хич не ви трябват такива.

— Е, добре тогава — въздъхна тя. — Но как може да съм сигурна, че дори да ви кажа нещо, няма после да го изкарате в мрежата?

— Не можете, разбира се. Но защо ми е да го правя? Вижте, аз също не искам да видя зората. Целият ми живот е тук. Ако наистина се опитвате да спасите Нощния град, ще съм изцяло на ваша страна и не давам пукната пара, че ще станете по-богата или че вашият старец ще ви позволи да управлявате целия град през следващия век. Това не е моя работа. Искам само да остана жива и да знам дали и кога трябва да си купувам билет, за да напусна тази планета, или да се прехвърля на работа в мините. Може и да опитам да участвам в схемата с някоя дребна инвестиция, но това едва ли ще ви попречи.

— Значи единственото, което ви интересува, е кога ще го направя, така ли? — попита тя. Вече изглеждаше малко по-спокойна и не така ядосана.

— Това и как — казах. — Защото ако ще става напечено за известно време, бих желала да бъда уведомена. В края на краищата поземлената собственост не губи стойността си дори ако рухне половината град.

Тя кимна.

— Точно така, абсолютно сте права.

Аз също кимнах и зачаках.

Тя се усмихваше.

— Кажете ми де — подканих я.

Тя въздъхна и като че ли леко се нацупи.

— Хубаво, ще ви кажа. Съвсем просто е. Моите хора възнамеряват да задействат насочен термоядрен заряд, който ще преустанови въртенето на планетата. Така Нощният град ще си остане на мястото, на което е сега. — И ми се усмихна отново.

Чаках да продължи, но тя мълчеше. Обмислих думите й и попитах:

— Един заряд?

Тя кимна.

— Смятате, че можете да спрете въртенето на планетата с един-единствен заряд?

— Точно така. — Тя кимна с глуповата самодоволна усмивка.

— И това е всичко? — Едва успявах да се владея.

— А какво друго искате? — попита раздразнено тя. — Казах ви, че е съвсем просто.

Прехапах език, за да не й изкрещя, че е идиотка. Точно това беше проблемът — че е прекалено просто. Но още не бях готова да споря за това. Така че попитах:

— Няма ли подобен метод да доведе до сериозни щети?

— Защо? — Тя ме погледна учудено.

— Защото — заговорих, — ако спрете цялата планета внезапно, ще се получи нещо като сътресение, нали?

Това си беше чисто омаловажаване на проблема, но Саюри изглеждаше толкова спокойна и уверена, че не намерих сили да кажа нещо повече. Защото ако го направех, вероятно щях да й закрещя.

— О, вероятно — подхвърли тя нехайно. — Но не много. Планетата вече се движи съвсем бавно, така че няма да е трудно да бъде спряна.

— Сигурна ли сте? — продължих да настоявам.

— Разбира се, че съм сигурна! — тросна се тя.

— И хората в ЕИПИ се съгласиха с тази идея? Не смятат ли, че е рискована?

— Съгласиха се, разбира се.

— Всички до един?

— Не съм включила всички от института. Какво ви влиза в работата?

— А, нищо — отстъпих привидно. — Извинете. Просто проявих любопитство. — Опитах се да си придам невинен вид. — И кога е големият ден? Защо вече не сте го направили? Притежавате доста голямо парче от града, нали?

— Но не достатъчно! — отвърна тя и внезапно се разпали. — Въобще не е достатъчно! Освен това зарядът още не е готов. Трябва да бъде точно изчислен и поставен на правилното място. Наистина не искам никой да пострада.

Кимнах.

— И кога ще бъде готов?

— О, честно казано, нямам представа — призна тя. — Моите хора от института ще ме информират, когато стане. Казаха ми, че щяло да отнеме само няколко седмици.

Време беше да си вървя.

— Г’ Накада — рекох. — Бяхте много любезна, но ще ви помоля само за още една услуга. Ще бъдете ли така добра да ме информирате веднага щом узнаете точната дата? Моля ви. Достатъчно е да ми пратите съобщение, нищо повече не искам.

Тя се усмихна и ме дари с доброжелателен поглед.

— Разбира се. С удоволствие.

— Аз… зная, че сте много заета. И все пак, докато още сме на тази тема, ще направите ли усилието да го въведете в бележника си? За да не забравите.

Погледът й вече не бе така доброжелателен.

— Защо пък не? — отвърна тя. — Вече е направено.

— Благодаря — казах.

След което си тръгнах. Трябваше да изляза час по-скоро, преди да изгубя самообладание и да я застрелям.