Лорънс Уат-Еванс
Градът на нощната страна (2)

2.

Разкарах Зар Пикънс от офиса и седнах да обмисля разказа му. Компютърът усили леко музиката, но я остави да поддържа лек и приятен фон; на холоекрана се меняха абстрактни изображения.

Работата ми ме е научила да съм мнителна, така че първото, което направих, бе да помисля дали самата аз не съм жертва на някаква измама. В първия момент цялата тази история ми заприлича на лоша шега. Там отвън, в подножието на западната стена, ако се изправиш на пръсти, почти можеш да видиш слънцето — стига, разбира се, да носиш защитни очила или да не ти пука, че ще си изпържиш ретините. След година никой няма да може да живее там, ако не носи очила и слънчобран; по-вероятно въобще няма да има никого.

Година ли? Два месеца вероятно ще са повече от достатъчни. Там има сгради, чиито горни етажи вече улавят светлината, а терминаторът се мести със сто трийсет и осем сантиметра на ден. Всички го знаят.

Кой тогава ще тръгне да купува недвижими имоти в района?

Никой. Още откакто стана публично достояние, че слънцето наистина ще изгрее, че преди сто и шейсет години основателите на града са сбъркали в преценката си и че планетата не е спряла да се върти, цените на недвижимите имоти из целия Нощен град непрестанно падат и скоростта на това спадане е най-висока тъкмо в Западния край. Не бих се учудила, ако там може да се купи апартамент — или цял блок — за по-малко, отколкото върви свирката на турист в Капана, но въпреки това парите едва ли могат да се избият от наеми, защото цената на наемите също пада и има предостатъчно евтини местенца на изток, като например това, в което живея аз.

Накратко, няма човек със здрав разсъдък, който да тръгне да купува недвижима собственост там. Дори да я получиш съвсем безплатно, разходите по прехвърлянето и узаконяването пак ще превърнат сделката в лоша инвестиция, тъй като таксите въобще не са мръднали.

Както го гледах, имаше общо четири версии.

Първо: на някой му хлопа дъската. Никога не бива да се изключва тази възможност. Лудите може и да намаляват в наши дни, но все още се срещат. Нищо чудно някой малоумник да е решил да пропилее спестяванията си.

Второ: някой е открил начин да се сдобива със собственост, без да плаща такси, и се опитва да изсмуче мангизи от това. Свободното предприемачество в действие, но със сигурност извън рамките на закона. Ако е така и успеех да го докажа, можех да си докарам нещичко отгоре.

Трето: никой не купува нищо, само плаши бездомниците с надеждата да им смъкне някой и друг кредит или да изкара нещо друго от тях, но има достатъчно връзки, за да си създаде поне привидна подкрепа от страна на властите, или пък е фалшифицирал въпросния разговор с градската управа. Може би онзи, който е провеждал разговора, също участва в играта и изобщо не се е обаждал никъде. Ако случаят бе такъв и го докажех, щях да изкарам само двеста и пет кредита и нищо повече, освен ако отнякъде не се появеше deus ex machina с торба пари или не изникнеше възможност да спипам негодника и да го попритисна за нещо отгоре.

Четвърто: Пикънс — ако това бе истинското му име — се пробва да ме будалка. Не можех да изключа тази версия, макар от всичките да ми харесваше най-малко. Не виждах какво би могъл да спечели от това, но все пак трябваше да я имам предвид. По широкия свят се разхождат доста типове, които са много по-умни от мен, а това означава, че биха могли да ме измамят, стига да им скимне. Не знаех защо ще им трябва да го правят, но както вече казах — те са по-умни от мен.

Та ако това бе измама, беше доста добра. Историята бе достатъчно странна, за да пробуди любопитството ми, и липсваха повечето от познатите признаци на мошеничеството — нищо твърде добро, за да е истина, никакви обещания за солидна печалба, никакви предварително и добре подготвени обяснения.

Реших, че ако е измама, е прекалено изпипана, за да е в моя чест, пък и да бе така, заслужаваше си да разбера каква ще е наградата. Все пак бях склонна да се обзаложа, че не е измама.

Това оставяше три версии и трите висяха на това дали някой наистина е платил за въпросните сгради.

Нямаше как да узная цялата истина, без да си отлепя задника от фотьойла, но поне можех да потърся официалното обяснение. Чукнах с пръст по таблото, извиках Регистъра на сделките и прокарах показалец по адресите.

Разбира се, всеки би могъл да го направи, а и Зар Пикънс твърдеше, че някой, който работел в градската управа, потвърдил, че наистина има нов собственик. Името, което ми бяха предоставили бездомниците, бе „Крайстенно развитие“ и не ми говореше нищо, както и на тях, така че поисках подробен доклад за смяна на собствеността на всички сгради, обитавани от подгонените бездомници.

От чисто любопитство наредих на програмата да провери кога за последен път е осъществяван достъп до тези файлове.

Имаше единайсет имота, където бе поискан наем от бездомници. Бяха разхвърляни като дъга по протежение на Крайстенна улица и в няколко квартала на Западния булевард и булевард „Денг“.

Всичките единадесет наистина бяха преминали към нови собственици през последните два месеца — по-точно шест седмици — и бяха станали притежание на единадесет различни собственици, но това не означаваше нищо.

Никой не бе осъществявал достъп до тези файлове след извършването на сделките, освен в случая със сградата, където живееше Зар Пикънс — проверката там бе направена преди две седмици. Вероятно от самите бездомници.

Купувачът наистина бе „Крайстенно развитие“.

Някой купуваше имоти в западните квартали — или ги прехвърляше на нови собственици. Това елиминира още едно от предположенията ми — че е просто опит да се рекетират бездомниците.

Но какво означаваше тогава, по дяволите? Кой луд ще хвърля пари на вятъра за имот, който скоро ще се превърне в печено?

Любопитството ми продължаваше да расте и изведнъж се сетих за още нещо интересно. Поисках сведения за всички имотни сделки, осъществени през последните шест седмици, но в графичен план върху градската карта, и изругах тъпака, който ме бе обрекъл да работя с проклетите бавни копчета. За малко да се включа директно, но реших да изчакам.

В регистъра имаше петдесетина скорошни сделки. След като изключих няколко фалита, загуби от хазарт и семейни имотни дела, ми останаха четирийсет.

Всичките бяха в Западния край. Покриваха го почти целия.

Удължих времето назад с още седмица — само фалити и неизплатени дългове. Същото и на осмата седмица. Каквото и да се случваше, беше започнало преди шест седмици.

Но какво се случваше всъщност?

Ако някой наистина бе открил начин да фалшифицира имотни замени, защо ще го прави само в Западния край? Защо не опитва на други места, където все още би могъл да разчита да получи наем? Изоставени сгради имаше и в други райони на града, нали така. Неумолимо назряващата зора нямаше да изненада никого — хората напускаха планетата от години — половината мои връстници, вероятно по-умната и предвидлива половина, отдавна бяха заминали незнайно къде и дори част от по-тъпата половина се бе прехвърлила да работи в мините. Така че, ако някой бе изобретил начин да краде земя, защо ще избира най-коравия залък? Защо Западният край, а не, да речем, район Запад, или Проходът, или другаде?

Може би наистина имаше нещо, което правеше Западния край толкова ценен дори въпреки угрозата на изгарящото слънце. Каквото и да бе обаче, не фигурираше в моите четири версии.

Но не ми се вярваше. Всичко ценно там отдавна бе демонтирано и изнесено. Включително снабдителните линии.

И все пак някой се сдобиваше с имоти в този район. Следващата стъпка беше очевидна — да разбера кой.

Накарах компютъра да извади списък на купувачите и да елиминира повтарящите се и получих общо петнайсет имена. Едно от тях бе вече познатото „Крайстенно развитие“, но имаше още „Крайстенна собственост“, „Поземлени имоти Нощна страна“ и още десетина подобни нищо не значещи названия. Мярнах даже класическото „Бонд, Джеймс Бонд“, с петцифров код отзад.

Някой ден ще се поразровя да разбера откъде идва това глупаво название и защо увеселителните заведения непрестанно го използват. Предполагам, че е поредният причудлив земен мит. Но все пак някой ден ще проверя — и особено за чий е тая запетая.

Маркирах въпросните петнайсет имена и поисках сведение за платените по сделките суми.

Сумите бяха повече от жалки. Най-високата, за цял квартал с шест жилищни блока и малък парк, истинско мащабно благоустройство отпреди стотина и повече години, бе само десет мегакредита. Виждала съм — когато все още се радвах на топъл прием в казината — толкова пари струпани около поредното завъртане на рулетката. В края на краищата излизаше, че някой — ако предположим, че зад тези петнайсет имена стоеше един човек, или институция — е купил почти два процента от Нощния град за по-малко от сто мегакредита.

Разбира се, това бяха двата процента, които щяха да се изпържат първи, и въпреки това почти ми се доплака, когато осъзнах колко евтино върви родното ми градче.

Но оставаше големият въпрос: кой е този „някой“, който купува?

И дали наистина купуваше? Все още не бях проверила легалността на сделките. Това, че бях видяла цени, не означаваше, че парите са платени.

Прегледах листа на продавачите в търсене на познати имена. Повечето бяха на корпорации, които едва ли биха разговаряли с мен. Отново невидимата сянка на КМК.

Разширих пак списъка и поисках имената на корпоративните чиновници, подписали и участвали в сделките. Прегледах и него.

Жалко, че в нашия град купувачите не са задължени да подписват сделките поименно, защото ако беше така, щях да се натъкна на някои доста интересни данни. За всеки случай направих проверка, но не — имената на корпоративните купувачи липсваха.

Върнах се на продавачите.

Не бих казала, че видях някои близки приятели в този списък, но все пак открих една банкова чиновничка, с която се бе случвало да разговаряме, и реших да й се обадя. Бяхме се запознали преди две години, когато проследявах няколко килокредита, озовали се в погрешна банкова сметка — тя беше чиновникът, който оторизира връщането. Оттогава бяхме разговаряли веднъж-дваж, но преди доста време. Преди месец тя бе подписала сделка от името на Епиметейска търговска банка, продаваща ипотекиран имот на булевард „Денг“ на „Крайстенно развитие“.

Обадих се в банката и тъй като беше работно време, помолих програмата на регистратурата да ме свърже с Марико Чен — и ме оставиха на изчакване за половин галактическа година.

Адски го мразя това. Проклетата програма би трябвало да разполага с достатъчно памет, за да остане на линия и да си говори с мен, но не — заряза ме на изчакване. Винаги го правят. И се наложи да кисна и да търпя.

Когато ми писна да слушам рекламния пакет, който се превъртя поне няколко пъти, да зяпам отсрещната стена на офиса ми и да си мечтая да имам там висококачествен холографски пейзаж, започнах да се ровя в компютъра и да подреждам файловете за шестте корпорации и деветте казина, като най-вече се интересувах дали някои от тях имат и други сделки, не с имоти в Западния край.

Имената, въведени и от шестте компании, бяха на софтуерни програми, специализирани за работата — нито един човек, от когото да се опитам да измъкна нещо. И шестте бяха основани преди около шест седмици и нямаха никакви други публични сделки. Или поне нямаше такива, които да са станали публично достояние; за други нямаше как да проверя, докато бях на открита линия с банката. Защото ако исках да се поразровя по-дълбоко, щяха да са ми нужни всички линии, с които разполагах, а докато бях вързана към тази, не можех да се съсредоточа както трябва. Не мога да се занимавам със сериозно хакване, без да се включа директно, което пък няма как да стане, докато разговарям по телефона. Вече обмислях идеята да прекъсна линията и да се захвана с други неща, когато най-после чух гласа на Чен:

— Да?

— Необходима ми е малко информация във връзка с един ваш бизнес партньор — „Крайстенно развитие“. Правя някои проучвания за тях по поръчка на клиент. — Включих екрана и лицето й се появи.

— Уф — рече тя, щом ме видя. Изражението й бе любезно, но безучастно.

— Уф — казах и аз.

— И?

— И ще съм ви искрено задължена, ако можете да ми кажете нещо за тях — каквото и да било. Научих, че Епиметейска търговска им е продала някаква собственост на „Денг“.

— Това го има в публичния регистър.

— Да, г’, така е и тъкмо затова ви се обаждам. Вашето име фигурира в сделката. Надявах се, че ще можете да ми кажете нещо повече за „Крайстенно развитие“, след като сте работили с тях. — Понечих да добавя още нещо, да обясня за какво става въпрос, но се отказах. Едно от правилата в моята работа е никога да не казваш повече, отколкото е необходимо. Защото оставиш ли речта да се лее, рано или късно изтърсваш нещо, което другият не бива да знае. Или се оплиташ в лъжи, от което няма никаква полза. Най-добрият начин да излъжеш е просто да не казваш цялата истина и точно така щях да постъпя в случая — нямаше смисъл да й разкривам например, че се опитвам да отърва бездомници от наложен им насила наем.

Тя се поколеба, после каза:

— Вижте, Хсинг, в момента работя и нямам време да си бъбрим като дружки. Ако искате да разговаряте с мен в работно време, може да е само за нещо, свързано с банката.

Гледах я и се опитвах да разбера какво ми казва. Най-вероятно не искаше да разговаряме открито — не и докато не я убедя, че няма нищо опасно в това да получа от нея сведенията.

Факт, който обаче ме заинтригува. Защото означаваше, че тя наистина има какво да ми разкаже за „Крайстенно развитие“, само че не и по открита линия, където разговорът ни би могъл да се подслушва и записва.

Въпросът бе, че изобщо нямах представа какво може да ми съобщи. Можеше да е нещо съвсем незначително — или пък ужасно важно. Може би тази сделка беше измама.

Причините да намеква за лична среща можеха да варират от ревнив любовник до престъпление по върховете — а може би й предстоеше повишение и не искаше в досието й да фигурира, че има вземане-даване с отрепка като мен. Можеше да е всичко… или нищо.

Но тъй като не можех да се похваля, че разполагам с купища полезна информация, реших, че ще е най-добре наистина да разговарям с нея.

— Е, щом е така… — казах. — Просто исках малка услуга, като между познати. Не мисля, че банката е спечелила нещо от тази сделка. Може да се видим някой път.

— Може и да стане, ако наминете в Капана. — Екранът угасна и трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзная, че е прекъснала връзката. Аз обаче продължавах да го гледам втренчено. Ако намина в Капана? Това означаваше, че тя няма намерение да идва в бордеите и че ще трябва да се срещна с нея в нейния офис или в дома й. Не бяха на едно и също място — в системата Ета Кас банките имат старомодни разбирания по въпроса и не одобряват, когато човешките им служители си работят вкъщи.

Поисках пълната информация за последния човек, с когото съм разговаряла, прегледах я и маркирах адреса и работното време. Добре поне, че не беше наложила възбрана върху публичната информация, иначе щях да срещна известни затруднения да получа данните.

Оставаха й още четири часа работа, а офисът й бе в централния клон на банката, на ъгъла на Трета и „Кай“. Бихме могли да пийнем по нещо, ако се срещнем случайно някъде там.

Което означаваше, че имам четири часа — три, като се включи и времето за пътуване и превратностите на съдбата. Може би ако успеех да напипам подходяща програма, дотогава щях да съм приключила с тази история.

Почнах да натискам копчета и както винаги да проклинам под нос кретена, който бе инсталирал тази допотопна машинария вместо нормално гласово командване.