Тим Северин
Синът на Один (5) (Сага за героите на Севера)

Глава трета

На смъртния си одър Торгуна не споменала сина си, защото вече ме била изпратила при баща ми. Бил съм само на две години. Не питая лоши чувства към майка си за това. Да отпратиш така двегодишно дете, може да изглежда безчовечно, но в постъпката й няма нищо необичайно. На север е обичайна практиката малките деца да бъдат изпращани в съседни семейства, които да ме отглеждат и възпитават. Това свързва двата рода и може да се окаже наистина полезно в местната политика и вечните интриги между исландците. Почти всяко семейство има осиновени деца, братя и сестри и връзката между тях понякога е също толкова силна, колкото между биологичните. А и всички във Фродривър знаеха, че баща ми е Лейф Ериксон. Затова и не бях даден за отглеждане, а направо изпратен в Гренландия. На практика това се оказа и най-големият подарък, който майка ми ми е правила, защото при второто ми пътешествие по море за мен се грижеше жената, която щеше да се превърне в повече от моя родна майка.

Гудрид Торбьорндотир бе мила, предвидлива, умна, работлива, красива и с богата душевност. Тогава пътувала с мъжа си, търговеца Торир, известен като Източния. Тъкмо по това време майка ми, вече във Фродривър, търсела някой, който да отведе детето й в Гренландия, както била обещала на баща ми. А и може вече да е знаела за смъртта си. Торир бил прокарал редовен търговски курс между Исландия и Гренландия, и когато корабът му хвърлил котва в Снефелснес, Торгуна отправила молбата си към Гудрид и тя се съгласила да ме отведе при баща ми.

Търговският кораб на Торир не бил от бойните викингски кораби, навлезли в зловещия фолклор на монасите. Плоскодънните кораби струват много, не са особено издръжливи и са напълно неподходящи за търговия. На около двадесет стъпки дължина се падат четири-пет стъпки напречна корабна греда и тъй като в средата приличат на плоска чиния, на тях почти няма място за допълнителен товар. Най-лошото от търговска гледна точка е, че за такъв кораб е необходим голям екипаж за греблата и дори пуснат на платна — както предвижда всеки разумен мореплавател — и ти трябват опитни моряци, защото тези кораби имат подлия навик изведнъж да се наклоняват или направо да се преобръщат под тежестта на платното. Корабът на Торир не спадал и към шишкавите крайбрежни корабчета, с които фермерите при хубаво време пъплят край бреговете на Исландия или обикалят островите, на които пасат овцете и кравите им. Корабът на Торир бил голям, стабилен кнор, най-съвършеният от презокеанските търговски кораби. Кошарите на трюма му побирали десетина крави, имал единична мачта с широко правоъгълно платно и можел да прекоси разстоянието от Исландия до Гренландия за шест догура^[1]. Товарът при това конкретно пътуване не бил добитък, а норвежка дървесина. И точно този товар спасил живота ни.

Всеки разумен човек, отправил се от Исландия към Гренландия, има едно наум за съдбата, сполетяла втората вълна заселници. Тръгнали със седемнадесет кораба, почти всичките кнори. Крайната цел достигнали по-малко от половината. Останалите или случили на силен насрещен вятър и едва успели да се върнат в Исландия, или просто се изгубили в морето и никой повече не чул за тях. Откритото водно пространство между Исландия и Гренландия става истински ад при лошо време и силен южен вятър, когато вълните са високи колкото планини и напълно замиват попътните течения. При тези условия и най-солидният плавателен съд може да стане неуправляем и макар и кнорът да е устойчив кораб, си остава просто играчка за стихиите. При лошо време има сравнително добър шанс да оцелее, но екипажът трябва да се прости с мисълта да поддържа някакъв курс и докато кормчията се мъчи да държи кораба под възможно най-безопасен ъгъл спрямо прииждащите вълни, моряците се посвещават почти изцяло на изтребването на водата, нахлула през борда, евентуално в запушване на пробойните и следене да не би товарът да се развърже и подмятан от вятъра, да натроши дървения корпус. Ако бурята продължи три или четири дни, корабът се отклонява дотолкова от курса, че никой няма представа къде се намира, и единственият изход е да доплуваш на сляпо до най-близката земя и да се опиташ да отгатнеш мястото.

Торир бил говорил с мъже, вече прекосили морето между Исландия и Гренландия, и знаел най-безопасния и кратък маршрут. Посъветвали го възможно най-дълго да плава по права линия от високия заснежен Снефелсьокул. С малко късмет щял да види пред себе си високите планини на Гренландия преди върхът да се скрие зад хоризонта. В най-лошия случай между двата ориентира имало само два-три дни открит океан. Видел ли огромната заледена Гренландия, трябвало да обърне бакборда така, че да заобиколи южния нос на неприветливата земя. Оттам Торир планирал да се отправи на север по крайбрежието, към Братахлид, центъра на най-заможното селище в Гренландия и дом на Ерик Червения.

Екипажът на Торир бил опитен, кнорът прекосил проливите и когато мярнали южния нос на Гренландия, решили, че пътуването е минало безупречно. Корабът вече плавал към южния нос и фиорда на Братахлид, когато късметът ни изневерил и изпратил гъста, лепкава мъгла. Обикновената мъгла се спуска над спокойно море, може би с леко вълнение, тъй като вятърът я разнася. Но гренландската мъгла е друга. Край бреговете на Гренландия може да има едновременно непрогледна мъгла и силен вятър, който отнася кораба от курса му. Точно това се случило с кнора на Торир. При добро време щели да видят Братахлид, но при лошата видимост тежко натовареният кнор налетял на подводна скала. Корабът се плъзнал по скалите на малък риф, който раздрал дъното. Ако товарът не бил дърво, кнорът просто щял да се напълни с вода и да потъне, но гъсто подредените една до друга талпи и дънери го превърнали в нещо като спасителен сал. Екипажът и пътниците, шестнадесет с мен, за щастие спасили живота си, и когато вълните стихнали, изпълзели през пръските на скалата. Останките на кнора се поклащали и стържели по камъните зад тях, докато настъпил отливът и корабът полегнал на една страна. Корабокрушенците внимателно прегазили обратно за дъските и платното за импровизирана палатка. Събрали малко съдове и храна, и издигнали лагер на брулената от вятъра, покрита с торф скала. Спасили били от кораба прясна вода за няколко дни, а впоследствие било съвсем възможно да съберат още дъждовна. Знаели, че няма да умрат от жажда или глад, но и не хранели особени надежди. Намирали се в една от най-пустите части на познатия свят (дори се чудя дали Адам от Бремен изобщо я е чувал) и шансът да бъдат спасени не бил особено голям.

Спасило ги феноменално острото зрение на един мъж.

Пишейки това дори сега, изпитвам гордост, защото мъжът със забележителното зрение бил баща ми Лейф. Като дете се хвалех, че съм наследил острото си зрение от него — за разлика от ясновидството, което съм наследил от майка си и за което почти не говоря. Но за да обясня как точно станало забележителното ни спасяване, трябва да се върна към едно пътешествие четиринадесет години по-рано и друга типично гренландска мъглива буря.

Тогава навигаторът Бярни Херьолфсон подминал крайната си цел, Братахлид, и след няколко дни лоша видимост и силни ветрове, се намирал в онова тревожно състояние, което северните мореплаватели наричат хафвила — изгубен в морето. Когато мъглата се раздигнала, Бярни видял пред себе си широк, скалист бряг. Бил гъсто залесен, но безлюден и напълно непознат. Бярни, който бил следил движението на кнора си по време на бурята, мъдро отгатнал накъде точно се намира Гренландия, обърнал кораба и след като преплувал няколко догури покрай непознатия бряг, в крайна сметка се прибрал в Братахлид, с новини за примамливата гориста местност. Към времето, когато майка ми замисляла да ме изпрати при баща ми, Лейф бил решил да разучи непознатата земя. Вярвайки в моряшкото поверие, че кораб, веднъж прибрал благополучно екипажа си у дома, ще го направи отново, той закупил за пътуването кнора на Бярни.

По едно невероятно съвпадение, Лейф се връщал у дома точно когато кнорът на Торир се разбил на скалите. Бил на румпела и се борел с насрещния вятър, когато изведнъж един моряк извикал, че вижда напред скали.

— Знам — отговорил Лейф. — От известно време ги наблюдавам и ми се струва, че на един от островите има нещо.

Моряците, свили се по ъглите на палубата от вятъра, се изправили някак на крака. Виждали черните гърбици на островите, но не и малкото тъмно петно, което баща ми вече бил засякъл. Това бил покривът на нашето импровизирано убежище. Баща ми, както вече споменах, бил много упорит, и екипажът знаел, че няма смисъл да го разубеждават да промени курса. Така че корабът продължил напред към скалите и половин час по-късно всички на борда видели малката групичка корабокрушенци, изправени и размахващи привързани към пръчки парцали. Сторило им се цяло чудо и ако през детството ми в Братахлид не ми бяха разказвали историята стотици пъти, едва ли щях да повярвам в съвпадението — да претърпим корабокрушение на кораб, командван от мъж със забележително зрение и плаващ по маршрут, неизползван от четиринадесет години. Този късмет спечели на Лейф прякора му „Хепни“, „Щастливеца“, макар че късмет изкараха по-скоро шестнадесетте корабокрушенци.

Лейф опитно вкарал кнора откъм подветрената страна на скалите, пуснал котва и свалил малката лодка от палубата. Тиркир Германеца, който скочил да помага на греблата, впоследствие щеше да изиграе важна роля в живота ми. Според мен тъкмо защото ме бе спасил, ме наблюдаваше толкова зорко, докато растях. Той бе моят пръв, а в някои отношения и най-важен учител в старата вяра, и именно под неговите напътствия направих първите стъпки по пътя, която щеше да ме отведе към почитането на Один, Всемирния баща. Но за това по-късно.

— Кои сте вие и откъде сте? — извикал Лейф, когато застаналият на греблата Тиркир приближил лодката до окаяната група корабокрушенци на ръба на скалите. Не ги приближили. Последното, което баща ми искал било да качи на борда си шепа отчаяни мошеници, които, изгубили своя кораб, можело да си присвоят неговия.

— От Норвегия сме, идваме от Исландия и плавахме към Братахлид, когато налетяхме на този риф — извикал Торир. — Казвам се Торир и съм капитан и собственик на кораба. Мирен търговец съм.

Тиркир и Лейф се успокоили. Името на Торир било известно и му се носела слава на честен човек.

— Тогава ви каня на кораба си — извикал Лейф, — и в дома си, където за вас ще се погрижат добре.

Двамата с Тиркир обърнали малката гребна лодка с кърмата към скалите. Първа се качила Гудрид, а затъкнато под мишницата й било двегодишното момче, което била обещала да предаде на баща му. Или се случило така, че Лейф Щастливеца без да знае спасил собственото си незаконно дете.